Л. Дж. Смит
Яростта (8) (Книга трета)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Яростта

ИК „Ибис“, София, 2009

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-23-4

История

  1. — Добавяне

8

— Кой…? О, това си ти! — възкликна сепнато Бони, когато някой я улови за лакътя. — Изплаши ме. Не те чух да идваш.

Стефан осъзна, че трябва да бъде по-внимателен. За няколкото дни, през които отсъстваше от училище, бе забравил навика да върви и да се движи като човешко същество и отново се бе върнал към безшумното, идеално контролирано придвижване на ловеца.

— Извинявай — промърмори той, докато двамата вървяха рамо до рамо в коридора.

— Няма нищо — отвърна Бони, опитвайки се да демонстрира безгрижие. Но кафявите й очи бяха разширени и напрегнати. — И така, какво правиш днес тук? Двете с Мередит ходихме тази сутрин до пансиона, за да проверим госпожа Флауърс, но никой не ни отвори. Не те видях в часа по биология.

— Дойдох днес следобед. Върнах се на училище. Поне докато открием каквото търсим.

— Искаш да кажеш, за да шпионираш Аларик — измърмори момичето. — Казах вчера на Елена да остави тази работа на мен. Опа! — възкликна, когато двама ученици от долните класове, които минаваха покрай нея, я зяпнаха втренчено. Завъртя очи към Стефан. По мълчаливо съгласие двамата завиха по коридора и се запътиха към пустото стълбище. Бони се облегна на стената и въздъхна облекчено.

— Трябва да запомня, че не бива да споменавам името й — рече тя с драматична нотка в гласа, — но ми е толкова трудно. Майка ми ме попита как се чувствам тази сутрин, а аз едва не й отвърнах „чудесно, след като миналата нощ видях Елена“. Не зная как двамата сте пазили — знаеш какво — в тайна толкова дълго.

Въпреки нежеланието си Стефан усети как устните му се извиват в усмивка. Бони приличаше на малко котенце, бликащо от очарование, невинно и без задръжки. Винаги казваше това, което мислеше в момента, дори и да бе в пълно противоречие с казаното преди малко, но всичко, което правеше, идваше от сърцето й.

— В момента стоиш в празен коридор със „знаеш какво“ — напомни й той с престорено застрашителен тон.

— Оххх! — Очите й отново се разшириха. — Но ти не би го направил, нали? — добави с облекчение. — Защото Елена би те убила… О, Боже! — Опитвайки се да смени темата, тя преглътна и рече: — И така… как минаха нещата снощи?

Настроението на Стефан тутакси помръкна.

— Не много добре. О, Елена е добре, в момента спи на безопасно място. — Преди да успее да продължи, ушите му доловиха стъпки в дъното на коридора. Три момичета от горните класове минаваха покрай тях. Когато видя Стефан и Бони, едното се отдели от групата. Лицето на Сю Карсън беше бледо, а очите й — зачервени, но тя им се усмихна.

— Сю, как си? — попита Бони загрижено. — Как е Дъг?

— Аз съм добре. Той също е добре или поне ще бъде. Стефан, исках да говоря с теб — додаде забързано момичето. — Зная, че вчера татко ти благодари, задето помогна на Дъг, но аз също исках да ти благодаря. Искам Да кажа, зная колко ужасно се държаха хората с теб и… ами изненадана съм, че въобще още те е грижа за нас и ни помогна. Но се радвам. Мама каза, че си спасил живота на Дъг. Затова исках да ти благодаря и да ти кажа, че съжалявам… за всичко.

В края на речта гласът й затрепери. Бони подсмръкна и затършува в раницата си за кърпичка. Замалко Стефан да се окаже в компанията на две подсмърчащи и хлипащи момичетата.

— Всичко е наред — рече той. — Как е Челси днес?

— Тя е в приюта. Държат там кучетата под карантина — всички, които успяха да открият. — Сю примигна и изправи рамене, а Стефан си отдъхна — опасността бе отминала.

Възцари се неловко мълчание.

— Ами — обърна се най-после Бони към Сю, — чу ли, че училищният съвет най-после е взел решение за Снежния бал?

— Чух, че тази сутрин са имали съвещание и са решили да се проведе. Макар че някой предложил балът да се охранява от полицията. О, това е последният звънец. По-добре да побързаме за часа по история, преди Аларик да ни накаже.

— Идваме след минута — каза Стефан и попита небрежно: — Кога е този Снежен бал?

— На тринадесети, в петък вечерта — отвърна Сю и после потръпна. — О, Боже, петък, тринадесети. Дори не съм се замислила за това. Но това ме подсети, че има още нещо, което исках да ви кажа. Тази сутрин оттеглих кандидатурата си за Снежна кралица. Някак си… така ми се стори правилно. Това е всичко. — Сю се отдалечи забързано, почти тичешком.

Мислите на Стефан бясно препускаха.

— Бони, какъв е този Снежен бал?

— Ами това всъщност е коледен бал, само че има Снежна кралица вместо Коледна кралица. След това, което се случи на Деня на основателите, смятаха да го отменят, а като се вземе предвид и нападението на кучетата вчера… но явно все пак са решили да се състои.

— На петък, тринадесети — заключи Стефан мрачно.

— Да. — Бони отново изглеждаше уплашена и се сви, сякаш се опитваше да се смали още повече и да стане незабележима. — Стефан, не гледай по този начин, плашиш ме. Какво не е наред? Какво мислиш, че ще се случи по време на бала?

— Не зная.

Но нещо ще се случи, помисли си Стефан. Досега във Фелс Чърч не бе имало празненство, което да не беше посетено от другата Сила, а това навярно щеше да бъде последното за тази година. Но сега нямаше смисъл да говори за това. — Хайде — рече той, — да вървим, че вече закъсняваме.

Беше прав. Когато влязоха, Аларик Залцман стоеше пред черната дъска, както когато се появи за пръв път в класната стая. Дори и да бе изненадан, че са закъснели, с нищо не го показа, а ги посрещна с една от приятелските си усмивки.

Значи ти си този, който е на лов за ловеца, каза си Стефан, заемайки мястото си и изучавайки мъжа пред себе си. Но дали си нещо повече от това? Може би си другата Сила, както предполага Елена?

Като го гледаше, нищо не му се струваше по-малко вероятно. Пясъчнорусата коса на Аларик, малко по-дълга, отколкото на обикновен учител, момчешката му усмивка, вечно бодрото и жизнерадостно настроение всичко създаваше впечатление за безобидност. Но от самото начало Стефан изпитваше подозрение за това, което се криеше под добродушната и любезна външност. Но все пак не изглеждаше много вероятно Аларик Залцман да стои зад нападението над Елена или инцидента с кучетата. Никоя маскировка не би могла да е толкова съвършена.

Елена. Ръцете на Стефан се свиха в юмруци под чина и болка прониза гърдите му. Не искаше да мисли за нея. Единственият начин, който му бе помогнал да преживее последните пет дни, бе да зарови спомените за нея в едно кътче на съзнанието си, да не позволи образът й да изплува. Но в крайна сметка усилието да забрави спомените, бе отнело по-голяма част от времето и енергията му. А това бе най-лошото от всички възможни места — класната стая, където изобщо не го бе грижа какво му преподават. Тук нямаше какво друго да прави, освен да мисли.

Заповяда си да диша бавно и спокойно. Тя беше добре, това бе най-важното. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки че не спираше да си го повтаря, ревността го разяждаше като киселина. Защото винаги щом помислеше за Елена, изникваше и той.

Мислеше за Деймън, който бе свободен да идва и да си отива, когато му хрумне. Който може би точно в тази минута беше с Елена.

Гневът изгаряше мислите му — ярък и студен, смесвайки се с жарката болка в гърдите му. Все още не беше убеден, че Деймън не е бил този, който го бе захвърлил в онзи кладенец, ранен и в безсъзнание, който го бе изоставил в онази тъмна и влажна дупка, за да умре. Освен това щеше да погледне много по-сериозно на идеята на Елена, че съществува друга Сила, ако бе напълно сигурен, че не Деймън бе преследвал Елена, за да я убие. Деймън беше злото, той нямаше милост, нито скрупули…

Но какво е направил той, което да не съм сторил и аз, запита се Стефан мрачно за стотен път. Нищо.

С изключение на убийство.

Стефан се бе опитал да убие. Имаше намерение да убие Тайлър. При спомена гневът му към Деймън изведнъж стихна и той погледна към чина в дъното на стаята.

Беше празен. Въпреки че Тайлър бе излязъл предишния ден от болницата, не се бе върнат на училище. При все това нямаше опасност той да си спомни нещо от онзи зловещ следобед. Внушението да забрави всичко щеше да действа дотогава, докато някой друг не проникне в съзнанието на Тайлър.

Внезапно усети, че се взира в празния чин на Тайлър с присвити мрачни очи. Когато се обърна, улови погледа на някой друг, който го наблюдаваше.

Мат побърза да се извърне и се наведе над учебника по история, но не преди Стефан да зърне изражението му.

Не мисли за това. Не мисли за нищо, каза си Стефан и се опита да се съсредоточи върху лекцията на Аларик Залцман за Войната на Розите.

5 декември — не зная кое време е, може би ранният следобед.

„Мило дневниче,

Деймън те донесе тази сутрин. Стефан каза, че не иска да се връщам на тавана на Аларик. В момента пиша с неговата писалка. Вече нямам своя, защото не мога да взема нищо от нещата си, тъй като навярно на леля Джудит ще й липсват, ако го направя. В момента седя в обора зад пансиона. Знаеш, че не мога да вливам там, където спят хора, освен ако не съм поканена. Предполагам, че животните не се броят, защото тук под сеното спят няколко плъха, а на гредата на покрива е задрямала кукумявка. В момента не си обръщаме внимание.

Опитвам се с всички сили да не изпадна в истерия.

Мисля, че писането може да ми помогне. Нещо нормално, нещо познато. Макар че вече нищо в живота ми не е нормално.

Деймън казва, че ще свикна по-бързо, ако забравя миналия си живот и се хвърля с ентусиазъм в новия. Изглежда той смята, че неизбежно ще стана същата като него. Твърди, че съм родена да бъда ловец и няма смисъл да правя нещата наполовина.

Миналата нощ бях на лов за елен. Беше стар елен, който вдигаше доста шум, докато се промъкваше с разклонените си рога между клоните на дърветата, за да преследва други мъжкари. Изпих кръвта му.

Когато препрочитам този дневник, разбирам, че винаги съм търсела нещо, място, на което да принадлежа. Но не съм го намирала. И този живот не е онова, за което съм мечтала. Страхувам се в какво ще се превърна, ако наистина започна да чувствам, че принадлежа на този живот.

О, Господи, толкова съм изплашена.

Кукумявката в обора е чистобяла, особено като разпери криле и се види перушината под тях. Отгоре изглежда почти златиста. И има малка златна ивица около лицето си. В момента се взира право в мен, защото вдигам шум, докато се опитвам да не се разплача.

Странно, че все още мога да плача, предполагам, че само вещиците не могат.

Навън заваля сняг. Ще се загърна с пелерината.“

Елена притисна малката книга към гърдите си и се загърна по-плътно с меката, тъмна, кадифена пелерина, като я придърпа до брадичката си. В обора беше съвсем тихо, като се изключи тихото дишане на животните, които спяха там. Навън снегът се сипеше безшумно, покривайки света с бяла безнадеждност. Тя се втренчи в него с невиждащ поглед, нехаеща за сълзите, които се стичаха по страните й.

 

 

— Може ли Бони Маккълоу и Каролайн Форбс да останат замалко след часа? — попита Аларик след последния звънец.

Стефан се намръщи, а бръчката между веждите му се задълбочи, когато видя Вики Бенет да се мотае пред вратата на кабинета по история с широко отворени и уплашени очи.

— Ще бъда отвън — каза той многозначително на Бони, която кимна. Подсили думите си, като вдигна предупредително вежди, а тя му отвърна с невинен поглед. Ще видиш, че няма да изтърся нищо, което не трябва, казваше този поглед.

Докато излизаше, Стефан се надяваше, че ще изпълни обещанието си.

Вики Бенет влизаше, докато той излизаше и се дръпна настрани, за да й направи път. Но така се озова точно пред Мат, който излизаше от другата врата и се опитваше да поеме надолу по коридора колкото е възможно по-бързо.

Без да се замисля, Стефан го сграбчи за ръката.

— Мат, почакай.

— Пусни ме. — Младежът вдигна юмрук. Погледна към него изненадано, сякаш не бе съвсем сигурен защо е толкова ядосан. Но всеки мускул на тялото му се стегна при докосването на Стефан.

— Просто искам да поговорим. Само за минута, става ли?

— Не разполагам с минута — рече Мат и най-после очите му, по-светлосини от тези на Елена, срещнаха неговите. Но в дълбините им цареше пустота, която напомни на Стефан погледа на хипнотизиран или на някого, който се намираше под въздействието на някаква Сила.

Само че нямаше никаква Сила, с изключение на съзнанието на Мат, внезапно осъзна Стефан. Така постъпваше човешкият мозък, когато не можеше да се справи с нещо. Мат бе издигнал бариера, сякаш се бе изключил.

— За това, което се случи в събота вечерта… — опипа почвата Стефан.

— Не разбирам за какво говориш. Виж, казах ти, че трябва да вървя, дяволите да те вземат. — Отрицанието беше като крепостна стена, издигната в съзнанието на Мат. Но Стефан бе длъжен да опита отново.

— Не те обвинявам, че си ми сърдит. Ако бях на твое място, и аз щях да съм бесен. Зная какво е да не искаш да мислиш, особено когато мислите те подлудяват. — Мат клатеше глава и Стефан огледа коридора. Беше почти пуст, а отчаянието го тласкаше да рискува. Снижи глас. — Но може би поне ще искаш да знаеш, че Елена е будна и тя е много…

— Елена е мъртва! — изкрещя момчето, привличайки вниманието на неколцината ученици. — Казах ти да ме оставиш на мира! — добави, нехаещ за околните и бутна силно Стефан. Това бе толкова неочаквано, че Стефан политна назад към шкафчетата и едва не се строполи на пода. Втренчи се в Мат, но той дори не го погледна, а забърза надолу по коридора.

Докато чакаше Бони да се появи от класната стая, Стефан остана да се взира в отсрещната стена. Върху нея бе закачен плакат за Снежния бал и когато момичетата излязоха, вече знаеше наизуст всеки сантиметър от него.

Въпреки всичко, което Каролайн се бе опитала да причини на него и Елена, Стефан не можеше да изпитва омраза към нея. Кестенявата й коса изглеждаше посивяла, а лицето й — измъчено. Вместо на стройна фиданка, прилича на увяхнало цвете, помисли си той, докато я наблюдаваше.

— Всичко наред ли е? — попита той Бони, когато закрачиха един до друг.

— Да, разбира се. Аларик просто знае, че ние трите — Вики, Каролайн и аз — напоследък преживяхме доста и искаше ние да знаем, че той ни подкрепя — отвърна Бони, но упоритостта, с която защитаваше учителя по история, звучеше малко пресилен. — Разбира се, никоя от нас не му каза нищо. Следващата седмица отново устройва в дома си купон за опознаване — додаде весело.

Прекрасно, помисли си Стефан. Обикновено щеше да направи някакъв коментар, но в момента беше прежалено разсеян.

— Ето я и Мередит — рече вместо това.

— Сигурно ни чака… не, отива към крилото, където е кабинетът по история — каза Бони. — Това е странно, казах й, че ще се срещнем тук.

Повече от странно е, каза си Стефан. Зърна я само за миг, но образът й се запечата в съзнанието му. Изражението върху лицето на Мередит беше пресметливо, зорко, а походката й — потайна. Все едно се опитваше да направи нещо, без да я видят.

— Ще се върне след минута, след като види, че не сме там — увери Бони Стефан, но приятелката й не се върна след минута, нито след две или три. Всъщност изминаха почти десет минути, преди тя да се появи и се сепна, когато видя, че Бони и Стефан я чакат.

— Съжалявам, задържаха ме — промърмори тя студено, а Стефан не можеше да не се възхити на самообладанието й. Но в същото време се запита какво се крие зад това спокойно и невъзмутимо лице. Когато излязоха от училище, само Бони беше в бъбриво настроение.

 

 

— Но последния път ти използва огън — отбеляза Елена.

— Това беше, защото търсехме Стефан или определен човек — обясни Бони. — Този път ще се опитаме да предскажем бъдещето. Ако се опитвах да предскажа твоето бъдеще, щях да ти гледам на ръка, но ние искаме да открием нещо неопределено.

Мередит влезе в стаята, като крепеше внимателно в ръката си купа от китайски порцелан, пълна до ръба с вода. В другата държеше свещ.

— Донесох всичко необходимо — каза тя.

— Водата е била свещена за друидите — обясни Бони, когато Мередит остави на пода съда, а трите момичета насядаха около него.

— Очевидно всичко е било свещено за друидите — подметна Мередит.

— Шшт. Сега сложи свещта в свещника и я запали. След това ще излея разтопен восък във водата и формите, които придобие, ще са отговор на въпросите ви. Баба ми обикновено използваше разтопено олово, а казваше, че нейната баба използвала сребро, но ме увери, че и восъкът ще свърши работа. — Когато Мередит запали свещта, Бони я изгледа отстрани и въздъхна. — Все повече ме е страх да правя това — додаде.

— Не си длъжна, ако не искаш — каза Елена тихо.

— Зная. Но искам да го направя… Освен това не е от онези ритуали, които ме плашат. Най-ужасното е да се чувстваш завладян от нещо. Мразя го. Сякаш някой друг влиза в тялото ми.

Елена се намръщи и отвори уста, но Бони продължи:

— Както и да е, да започваме. Изгаси лампата, Мередит. Дай ми минута да се настроя и тогава задавайте въпросите си.

В настъпилата тишина на полутъмната стая Елена наблюдаваше как светлината на свещта трепка върху сведените клепачи на Бони, както и сериозното лице на Мередит. Сведе поглед към ръцете си, които лежаха отпуснати в скута й, бледи на фона на черния пуловер и клина, които Мередит й бе заела. После погледна към танцуващия пламък.

— Добре — каза Бони тихо и взе свещта.

Елена сплете пръсти, стисна ги силно и заговори с нисък глас, за да не нарушава атмосферата.

— Коя е другата Сила във Фелс Чърч?

Бони наклони свещта, така че пламъкът лизна едната й страна. Горещият восък потече като вода в купата и оформи сфери.

— От това се опасявах — въздъхна Бони. — Няма отговор, нищо. Опитай с различен въпрос.

Разочарована, Елена се облегна назад и заби нокти в дланите си. Мередит беше тази, която заговори.

— Може ли да открием тази друга Сила, ако я потърсим? И може ли да я победим?

— Това са два въпроса — измърмори под нос Бони и наклони свещта. Този път восъкът оформи кръг — неравен бял кръг.

— Това е обединение! Символ на съединените ръце на хората. Означава, че ще можем, ако се съюзим.

Елена вдигна рязко глава. Това бяха почти същите думи, които бе казана на Стефан и Деймън. Очите на Бони искряха от въодушевление и трите се усмихнаха една на друга.

— Внимавай! Продължава да се излива! — възкликна Мередит.

Бони побърза да изправи свещта и отново погледна в купата. Последният излят восък бе оформил тънка права линия.

— Това е сабя — каза тя бавно. — Означава жертва. Можем да победим, ако сме заедно, но ще има жертви.

— Какви жертви? — попита Елена.

— Не зная. — Лицето на Бони придоби обезпокоено изражение. — Този път мога да ви кажа само това. — Постави обратно свещта в свещника.

— Леле! — бе всичко, което каза Мередит и стана, за да запали лампите. Елена също се изправи.

— Е, поне знаем, че можем да я победим — отбеляза тя и подръпна нагоре клина, който бе твърде дълъг за нея. Зърна отражението си в огледалото на Мередит. Определено не приличаше на Елена Гилбърт — законодателката на модата в гимназията. Облечена цялата в черно, тя изглеждаше бледа и опасна, като сабя в ножница. Косата й падаше небрежно по раменете.

— В училище не биха ме познали — измърмори тя с болка в гласа.

Беше странно, че още я бе грижа за училището, но беше факт. Сигурно защото не мога да отида там предположи тя. Защото толкова дълго беше кралица толкова отдавна бе начело на всички събития, че не можеше да повярва, че никога повече кракът й няма да стъпи там.

— Можеш да отидеш някъде другаде — предложи Бони. — Искам да кажа, след като всичко това свърши, можеш да завършиш учебната година някъде, където никой не те познава. Като Стефан.

— Не, не мисля. — Тази вечер Елена бе в странно настроение, след като бе прекарала деня сама, наблюдавайки сипещия се сняг. — Бони — каза рязко, — ще погледнеш ли отново ръката ми? Искам да ми предскажеш моето бъдеще, моето лично бъдеще.

— Дори не съм сигурна дали си спомням всички неща, на които баба ми ме е учила… но добре, ще се опитам — склони Бони. — Макар че е по-добре да няма повече тъмнокоси непознати. Вече и без това имаш достатъчно. — Изкиска се и пое протегнатата ръка на приятелката си. — Спомняш ли си, когато Каролайн те попита какво ще правиш с двама обожатели? Предполагам, че вече си разбрала, а?

— Просто ми гледай на ръка, става ли?

— Добре, това е линията на живота ти… — Писъкът на Бони проехтя още преди да беше започнала. Втренчи се в дланта на Елена, а по лицето й се изписаха страх и тревога. — Би трябвало да стига дотук — продължи неуверено, — но прекъсва внезапно и е много къса.

Двете с Елена се спогледаха мълчаливо за миг. Елена също изпитваше неясна тревога, надигнала се в гърдите й.

— Е, нормално е да е къса — намеси се Мередит. — Това показва вече случилото се, когато Елена се удави.

— Да, разбира се, това трябва да е — промърмори Бони. Пусна ръката й и Елена бавно се отдръпна назад — Това трябва да е — повтори тя по-уверено.

Елена отново отмести поглед към огледалото. Момичето, което я гледаше отсреща, беше красиво, но очите му бяха забулени от някаква тъжна мъдрост, каквато Елена Гилбърт никога не бе притежавала. Осъзна, че Бони и Мередит я гледат.

— Това трябва да е — заяви весело, но усмивката не достигна очите й.