Л. Дж. Смит
Яростта (12) (Книга трета)

12

Стефан погледна към Елена. Снежните кристали блестяха в тъмната му коса.

— Какво за Мат?

— Спомням си… нещо. Не е много ясно. Но първата нощ, когато не бях на себе си… тогава видях ли Мат? Аз…?

Вълна на страх и ужас скова гърлото й и гласът й пресекна. Но не беше нужно да продължава, нито Стефан да й отговаря. Прочете го в очите му.

— Това беше единственият начин, Елена — промълви той. — Щеше да умреш без човешка кръв. Да не би да предпочиташ да бе нападнала някой, който щеше да се съпротивлява и да го нараниш или дори убиеш? Нуждата щеше да те тласне към това. Това ли би искала?

— Разбира се, че не! — ужаси се Елена. — Но трябваше ли да бъде Мат? О, не ми отговаряй, аз също не мога да се сетя за някой по-подходящ. — Пое дълбоко дъх. — Но сега се тревожа за него, Стефан. Не съм го виждала от онази нощ. Той добре ли е? Какво ти каза?

— Не много. — Стефан извърна поглед. — „Остави ме на мира“… това бе всичко, което каза. Освен това отрича през онази нощ да се е случило нещо и само твърди, че си мъртва.

— Звучи ми като онези индивиди, които не могат да се справят — отбеляза Деймън.

— О, млъкни! — скастри го Елена. — Не се бъркай в това. Но след като заговорихме, може би не е зле да помислиш за горката Вики Бенет. Как мислиш, че тя се справя напоследък?

— Навярно ще мога да ти отговоря, ако ме осветлиш коя е тази Вики Бенет. Не спираш да говориш за нея, но аз не я познавам.

— Напротив, познаваш я. Не си играй игрички с мен, Деймън… гробището, забрави ли? Разрушената църква? Момичето, което остави да се скита там по комбинезон?

— Съжалявам, но не знам за какво говориш. Аз обикновено не забравям момичетата, които съм оставил да се мотаят по комбинезони.

— В такъв случай предполагам, че е дело на Стефан, така ли? — попита Елена саркастично.

В очите на Деймън проблясна гневен пламък, който бързо угасна, заменен от обичайната му смущаваща усмивка.

— Може и да съм го направил. А може и друг да го е направил. За мен е все едно, освен това малко ми писна от тези обвинения. А сега…

— Почакай — намеси се Стефан с изненадващо мек тон. — Не си отивай още. Трябва да поговорим…

— Боя се, че вече имам ангажимент.

Чу се плясък на криле и Стефан и Елена останаха сами.

Елена притисна кокалчето на пръста си към устата.

— По дяволите. Не исках да го ядосам. Особено след като през цялата вечер той се държа толкова цивилизовано.

— Няма значение — успокои я Стефан. — На него му харесва да е гневен. Какво казваше за Мат?

Елена видя умората по лицето на Стефан и го прегърна.

— Сега няма да говорим за това, но мисля, че утре ще трябва да отидем да го видим. Да му кажа… — Елена отпусна отчаяно ръката си. Не знаеше какво иска да каже на Мат, но в едно бе сигурна: трябваше да направи нещо.

— Аз мисля — поде Стефан бавно, — че е по-добре ти да се видиш с него. Аз се опитах да поговоря с него, но той въобще не пожела да ме изслуша. Разбирам го, но може би ти по-добре ще се разбереш с него. А и смятам — млъкна, сетне продължи с решителен тон, — че е за предпочитане да се видите насаме. Можеш да отидеш сега.

Елена го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Но… наистина ли си добре? Бих могла да остана с теб…

— Добре съм, Елена — увери я Стефан нежно. — Върви.

Тя се поколеба, сетне кимна.

— Няма да се бавя — обеща му.

 

 

Елена се промъкна предпазливо покрай едната страна на дървената паянтова къща с олющена боя и килната пощенска кутия с табелка Хъникът. Прозорецът на Мат не беше залостен. Невнимателно момче, мислено го смъмри тя. Не знаеш ли, че нещо може да се промъкне вътре? Отвори прозореца, но не можеше да продължи по-нататък. Невидима бариера като мека стена от гъст въздух препречваше пътя й.

— Мат — прошепна Елена. Стаята беше тъмна, но тя различи смътните очертания на фигура в леглото. Електронният часовник с бледозелени цифри на нощното шкафче показваше 00:15. — Мат — прошепна отново.

Фигурата се размърда.

— Ъ?

— Мат, не искам да те изплаша. — Говореше с мек успокояващ глас, опитвайки се да го събуди по-внимателно. Не искаше да го стресне и да му изкара акъла. — Аз съм, Елена, и искам да поговорим. Само че първо трябва да ме поканиш вътре. Ще ме поканиш ли?

— Ъхъ. Влизай. — Елена се учуди, че в гласа му въобще не прозвуча изненада. Чак след като се прехвърли през перваза, осъзна, че той говореше в просъница.

— Мат. Мат — прошепна тя, боейки се да се приближи повече. В стаята бе задушно и прекалено горещо — радиаторът беше пуснат докрай. Видя бос крак да се подава изпод одеялата на леглото, а отгоре стърчеше руса коса.

— Мат? — Тя се наведе колебливо и го докосна.

Това имаше ефект. Със силно ръмжене Мат се изправи рязко в леглото и се озърна. Широко отворените му втренчени очи срещнаха нейните.

Елена усети, че се свива, като се опитваше да изглежда по-малка, безобидна, незаплашителна.

— Не исках да те изплаша. Зная, че сигурно е шокиращо. Но би ли поговорил с мен?

Той продължи да се взира безмълвно в нея. Пшениченорусата му коса беше влажна от потта и стърчеше нагоре като перушината на мокро пиле. Тя забеляза туптенето на пулса на голата му шия. Опасяваше се, че момчето ще скочи от леглото и ще побегне от стаята.

После раменете му се отпуснаха и той бавно затвори очи. Дишаше дълбоко, но накъсано.

— Елена.

— Да — прошепна тя.

— Ти си мъртва.

— Не. Аз съм тук.

— Мъртвите не се връщат. Баща ми не се върна.

— Аз не умрях наистина. Просто се промених. — Очите на Мат оставаха затворени, отказваше да приеме случващото се. Елена почувства как я залива студена вълна на безпомощност. — Но ти се иска да съм мъртва, нали? Ще си вървя — добави шепнешком.

Лицето на Мат се сгърчи и той се разплака.

— Не. О, не. О, недей, Мат, моля те.

В следващия миг го прегръщаше, борейки се с напиращите сълзи.

— Мат, съжалявам. Не биваше да идвам тук.

— Не си тръгвай — изхлипа младежът. — Не си отивай!

— Няма. — Елена изгуби битката. Сълзите рукнаха и покапаха върху влажната коса на Мат. — Никога не съм искала да те нараня — преглътна тя. — Никога Мат. През цялото това време, въпреки всичко, което направих… никога не съм искала да ти причиня болка. Истина е… — Млъкна и остана така, обгръщайки го с ръце.

След малко дишането му се успокои, той се отдръпна и изтри с края на чаршафа мокрото си лице. Очите му избягваха нейните. Лицето му изразяваше не само срам заради проявената слабост, но и недоверие, сякаш се опитваше да се стегне, за да се изправи срещу нещо, от което се ужасяваше.

— Добре, значи си тук. И си жива — рече грубо. — Какво искаш?

Елена се слиса.

— Хайде, трябва да има нещо. Какво е?

Очите й отново се наляха със сълзи, но тя ги преглътна.

— Предполагам, че си го заслужавам. Зная, че е така. Но за пръв път, Мат, не искам абсолютно нищо. Дойдох, за да ти се извиня, да ти кажа, че съжалявам, че те използвах. Не само през онази нощ, а винаги. Аз се безпокоя за теб, мъчно ми е, че си наранен. Помислих, че може по някакъв начин да оправя нещата. — Настъпи неловка пауза и тя додаде: — Май ще е най-добре да си вървя.

— Не, почакай. Почакай за секунда. — Мат отново изтри лицето си с чаршафа. — Слушай. Беше глупаво, държах се гадно…

— Не, не си, ти си джентълмен. Иначе отдавна щеше да ми кажеш да се разкарам.

— Не, аз съм един тъпанар. Би трябвало да подскачам от радост, че не си мъртва. И сигурно след минута ще го направя. Слушай. — Сграбчи китката й и Елена го изгледа сепнато. — Не ми пука дали си създание от Черната лагуна, Годзила или Франкенщайн. Аз просто…

— Мат… — паникьосана, Елена закри устата му с ръка.

— Зная. Ти си сгодена за онзи тип с черната пелерина. Не се притеснявай, помня. Дори го харесвам, макар че един Господ знае защо. — Мат пое дълбоко дъх. Явно вече се бе поуспокоил. — Виж, не зная какво ти е казал Стефан. Той ми наприказва доста щуротии… че бил лош, че не съжалявал за онова, което причинил на Тайлър. Нали знаеш за какво говоря?

Елена затвори очи.

— Той почти не се е хранил от онази нощ. Мисля, че само веднъж е излизал на лов. Тази вечер едва не загина, защото беше твърде слаб.

Мат кимна.

— Значи това са били празни брътвежи. Трябваше да се досетя.

— Е, така е и в същото време не е точно така. Нуждата е силна, по-силна, отколкото можеш да си представиш. — Изведнъж я осени, че тя също не се бе хранила днес и беше гладна още преди да тръгнат за дома на Аларик. — Всъщност, Мат, май е по-добре да вървя. Искам да те помоля само още нещо, ако утре има бал, да не отиваш. Там ще се случи нещо много лошо. Ние ще се опитаме да пазим, но не съм сигурна, че можем да направим кой знае колко.

— Кои сте тези „вие“? — попита остро Мат.

— Стефан и Деймън — да, мисля, че и Деймън — както и аз. А също и Мередит, и Бони…, и Аларик Залцман. Не ме питай за Аларик. Дълга история.

— Но от какво ще ни пазите?

— Забравих, че ти не знаеш. Това също е дълга история, но… ами, накратко, срещу това, което ме уби. Това, което насъска кучетата да нападнат хората по време на възпоминателната служба за мен. Това е нещо лошо Мат, и изглежда от известно време това невидимо зло обитава Фелс Чърч. Та утре вечер ще се постараем да го възпрем. — Опита се да превъзмогне неудобството, което изпитваше. — Виж, съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. — Погледът й, противно на желанието й, се насочи към синята вена на шията му.

Когато с усилие успя да го откъсне и да погледне лицето му, видя, че шокът бе отстъпил място на разбирането. И на нещо още по-невероятно: на приемането.

— Всичко е наред — рече Мат.

Не беше сигурна, че е чула правилно.

— Мат?

— Казах — всичко е наред. Преди не ме заболя.

— Не. Не. Мат, честно. Не съм дошла за това…

— Зная. Затова го искам. Искам да ти дам нещо, за което не си ме молила. — Замълча за миг и добави: — Заради доброто старо приятелство.

Стефан, помисли си Елена. Но Стефан й бе казал да дойде, да дойде сама. Стефан е знаел, осъзна тя. И нямаше нищо лошо. Това беше неговият подарък за Мат и за нея.

Но аз ще се върна при теб, Стефан, помисли си тя.

— Утре ще ви помогна — каза Мат, докато Елена се навеждаше към него. — Дори и да не съм поканен.

После устните й докоснаха шията му.

13 декември, петък

„Мило дневниче,

Довечера е съдбовната нощ.

Зная, че вече съм писала това и преди или поне така си мисля. Но довечера е голямата нощ, когато всичко ще се случи. Това е.

И Стефан го предусеща. Днес, като се върна от училище, ми каза, че балът ще се състои — господин Нюкасъл не искал да създава излишна паника, като го отмени или нещо такова. Щели да осигурят «охрана отвън», което предполагам означава, че ще има полицаи. И може би господин Смолуд ще доведе приятелите си с пушките. Каквото и да се случи, не ми се вярва, че те ще са в състояние да го спрат. Не зная дали и ние ще можем.

Днес валя през целия ден. Пътищата са затворени, което означава, че нищо на колела не може да влезе или да излезе от града. Освен ако не дойдат снегорини, което може да стане най-рано утре сутринта, а тогава вече ще е прекалено късно.

А и във въздуха витае нещо странно. Не е само снегът. Сякаш дебне нещо много по-студено. Все едно океанът се отдръпва, преди да залее приливната вълна. И когато нахлуе…

Днес си мислех за другия си дневник, този, който е под разхлабената дъска в дрешника в спалнята ми. Ако изобщо вече притежавам нещо, то това е този дневник. Мислех си да го взема, но не искам пак да отивам вкъщи. Не смятам, че ще мога да го понеса, а освен това зная, че леля Джудит няма да го преживее, ако ме види.

Изненадана съм как всички успяват да се справят. Мередит, Бони — особено Бони. Е, и Мередит също, имайки предвид какво е преживяло семейството й. И Мат, разбира се.

Те са добри и верни приятели. Забавно е как някога си мислех, че не бих могла да оцелея, без да съм заобиколена от тълпа от приятели и обожатели. А сега съм напълно щастлива да имам само трима. Защото те са истински приятели.

Не съм сигурна доколко преди съм била загрижена за тях. Или за Маргарет, или дори за леля Джудит. А и всички в училище… зная, че само допреди няколко седмици твърдях, че въобще не ми пука дори всички от гимназията «Робърт Е. Лий» да умрат, но това не е истина. Тази вечер ще направя всичко, което е по силите ми, за да ги защитя.

Осъзнавам, че скачам от тема на тема, но просто споделям неща, които са важни за мен. Сякаш ги запечатвам в ума си. За всеки случай.

Е, време е. Стефан ме чака. Ще довърша това последно изречение и ще вървя.

Мисля, че ще победим. Надявам се.

Поне ще се опитаме.“

Кабинетът по история бе ярко осветен и затоплен. Столовата в другия край на училищната сграда светеше още по-ярко, искряща от коледни светлини и украси. Докато приближаваше, Елена я огледа внимателно от безопасно разстояние — наблюдаваше как двойките пристигат за бала и минават покрай полицаите, застанали на пост пред вратата. Усети мълчаливото присъствие на Деймън до себе си и му посочи едно момиче с дълга светлокестенява коса.

— Вики Бенет — рече Елена.

— Щом казваш, значи е тя — отвърна той.

Сега оглеждаше импровизирания им щаб за вечерта. Бюрото на Аларик бе разчистено, а той се бе надвесил над грубо начертана карта на училището. Мередит се бе навела до него, а тъмната й коса се бе разпиляла по ръкава му. Мат и Бони бяха сред пристигащите на паркинга, а Стефан и Деймън обикаляха край училището. Щяха да се редуват.

— Ти по-добре остани вътре — каза Аларик на Елена. — Само това ни липсва — някой да те види и да се втурне да те преследва с дървен кол.

— Та аз вече цяла седмица се разхождам из града — рече Елена развеселено. — Ако не искам да ме видят, никой няма да ме види. — Но все пак се съгласи да остане в кабинета по история и да съгласува действията си с останалите.

Прилича на замък, помисли си тя, докато наблюдаваше как Аларик отбелязва разположението на полицаите и на останалите мъже върху картата. И ние го защитаваме. Аз и верните ми рицари.

Кръглият плосък часовник върху стената отброяваше минутите. Елена го поглеждаше, докато пускаше хората навън и вътре през вратата. Наливаше кафе от термоса на желаещите и изслушваше докладите им.

— В северната страна на училището всичко е спокойно.

— Каролайн току-що бе коронована за Снежна кралица. Голяма изненада, няма що.

— Някакви деца се появиха на паркинга, шерифът ги подбра и отведе…

Мередит влизаше и излизаше.

— Може би сме сгрешили — заяви Стефан около час по-късно. Двамата за пръв път се озоваваха заедно от началото на вечерта.

— Може би ще се случи някъде другаде — предположи Бони, която изтръска ботушите си и надникна вътре.

— Няма как да знаем къде ще се случи — рече Елен; твърдо. — Но не грешим, че ще стане нещо.

— Може би — обади се Аларик замислено — има начин. Имам предвид да разберем къде ще се случи обясни и добави, когато всички го изгледаха въпросително. — Имаме нужда от предсказание.

Очите на всички се извърнаха към Бони.

— О, не! — възрази момичето. — Приключих с това. Мразя го.

— Това е огромна дарба… — поде Аларик.

— Това е само огромно бреме. Виж, ти не разбираш. Дори обикновените предсказания са достатъчно лоши. Излиза, че през цялото време разкривам неща, които не искам да зная. Но да те завладеят… това е ужасно. А след това дори не помня какво съм казала. Отвратително е.

— Да те завладеят? — повтори Аларик. — Какво означава това?

Бони въздъхна.

— Това ми се случи в църквата — обясни търпеливо.

— Мога да правя различни предсказания като например с восък и вода или да гледам на ръка — при тези думи тя стрелна Елена с многозначителен поглед — и други такива. Но има случаи, когато… някой… ме завладява и просто ме използва, за да говори чрез мен. Все едно, че друг се е вселил в тялото ми.

— Като на гробището, когато каза, че нещо ме очаква — намеси се Елена. — Или когато ме предупреди да не приближавам до моста. Или когато беше у дома на вечеря и каза, че Смъртта, моята смърт била в къщата. — Погледна машинално към Деймън, който й отвърна с ленив и равнодушен поглед. Все пак тогава приятелката й бе сгрешила. Деймън не беше нейната смърт. Тогава какво означаваше онова предсказание? За миг нещо проблясна в съзнанието й, но преди да го улови, Мередит я прекъсна.

— Все едно друг глас говори чрез Бони — поясни тя на Аларик. — Дори звучи различно. Навярно не си бил достатъчно близо до църквата, за да видиш.

— Но защо не си ми казала за това? — развълнува се Аларик. — Това може да е много важно. Това нещо, каквото и да е то, може да ни даде информация. Би могло да разясни мистерията с другата Сила или поне да ни насочи как да я открием.

Бони поклати глава.

— Не. Това не е нещо, което мога да извикам с едно подсвирване, камо ли да отговаря на въпросите ми. Просто се случва. И аз го мразя.

— Искаш да кажеш, че не можеш да направиш нищо, с което да го призовеш? Да стане така, че пак да се случи?

Елена и Мередит, които отлично знаеха какво трябва да се направи, се спогледаха. Елена прехапа устната си. Изборът беше на Бони. Трябваше да е неин.

Бони, която бе обхванала главата си с ръце, стрелна с поглед Елена през червените си къдрици. После затвори очи и изпъшка.

— Свещи — каза.

— Какво?

— Свещи. Пламъкът на свещта може да го призове. Но, виждате ли, не съм сигурна, не обещавам нищо…

— Някой да отиде да потърси в кабинета по химия — нареди Аларик.

 

 

Сцената сякаш бе повторение на случилото се в деня, когато Аларик се появи в училището и ги помоли да подредят столовете си в кръг. Елена огледа кръга от лица, които на пламъка на свещта бяха добили странни изражения. Там беше Мат, стиснал челюсти. До него седеше Мередит, чиито дълги тъмни мигли хвърляха сенки върху страните й. И Аларик, наведен нетърпеливо напред. После Деймън — светлината танцуваше върху фините черти на лицето му. Стефан, с високите си скули, които според Елена изглеждаха неестествено подчертани. И накрая Бони — крехка и бледа на фона на златистото сияние на пламъка.

Ние сме свързани, помисли си Елена, обзета от същото чувство като в църквата, когато съедини ръцете на Стефан и Деймън. Спомни си белия восъчен кръг, който плуваше в купата с вода. Означава, че ще успеем, ако се съюзим.

— Аз само ще гледам свещта. — Гласът на Бони леко потрепери. — И няма да мисля за нищо. Ще се опитам да… да се отворя за него. — Задиша дълбоко, втренчена в пламъка на свещта.

И тогава се случи, също както преди. Лицето на Бони изведнъж стана безизразно. Очите й гледаха невиждащо напред, празни като на каменния ангел в гробището.

Мълчеше.

В този миг Елена осъзна, че не се бяха разбрали какво ще питат. Отчаяно се опитваше да формулира въпрос, преди Бони да изгуби контакт.

— Къде можем да открием другата Сила? — попита тя, а Аларик изтърси:

— Кой си ти?

Гласовете им се преплетоха и въпросите се сляха.

Празното лице на Бони се извърна, плъзна невиждащ поглед по кръга от лица. Сетне гласът, който не беше на Бони, рече:

— Ела и виж.

— Чакайте малко — намеси се Мат, когато Бони, все още в транс, се изправи и тръгна към вратата. — Къде отива тя?

Мередит грабна палтото си.

— Ще я последваме ли?

— Не я докосвайте! — скочи Аларик, когато Бони приближи към вратата.

Елена погледна към Стефан, после към Деймън. Като един те я последваха по пустия коридор, отекващ под стъпките им.

— Къде отиваме? На кой въпрос отговори тя? — настоя Мат. Елена само поклати глава. Аларик подтичваше, за да не изостава от Бони, която се носеше плавно напред.

Когато излязоха на снега, тя забави ход и за изненада на Елена, се отправи към колата на Аларик, паркирана на мястото за служители. Застана до нея.

— Всички няма да се поберем, аз ще ви последвам с колата на Мат — заяви Мередит припряно.

Настръхнала от страх и от студения въздух, Елена се настани на задната седалка, след като Аларик й отвори вратата. Деймън и Стефан се наместиха от двете й страни. Бони седна отпред. Гледаше право напред и не говореше. Но когато Аларик потегли от паркинга, момичето вдигна бялата си ръка и посочи. Направо по Лий стрийт, после наляво по Арбър Грийн. Право към къщата на Елена, след това надясно по Тъндърбърд. Насочиха се към Олд Крийк роуд.

Чак тогава Елена разбра къде отиваха.

Движеха се по другия мост, водещ към гробището, този, който винаги бяха наричали „новия мост“, за да го различават от моста Уикъри, който вече не съществуваше. Приближаваха откъм шосето, по което бе минал Тайлър, когато беше завел Елена в разрушената църква.

Колата на Аларик спря там, където бе спряла и колата на Тайлър. Мередит паркира зад тях.

С ужасяващо чувство на дежа вю Елена пое по пътеката нагоре по хълма, следвайки Бони до руините на църквата с камбанарията, извисяваща се като показалец в буреносното небе. Спря се пред зеещата дупка, където някога е била вратата.

— Къде ни водиш? — попита. — Чуй ме. Ще ни кажеш ли на кой от въпросите отговаряш?

— Ела и виж.

Елена огледа безпомощно останалите. После пристъпи прага. Бони вървеше бавно към мраморната гробница и когато стигна до нея, спря.

Елена я погледна, сетне отмести поглед към призрачното лице на приятелката си. Всички косъмчета по ръцете и врата й бяха настръхнали.

— О, не — прошепна тя. — Не и това.

— Елена, за какво говориш? — попита Мередит. Замаяна, Елена погледна към мраморните изображения на Томас и Хонория Фел върху капака на гробницата им.

— Това нещо се отваря — прошепна тя.