Л. Дж. Смит
Яростта (14) (Книга трета)

14

Бяла кукумявка… хищна птица… хищна… тигрица. Играе си с теб като котка с мишка. Като котка… огромна котка… котенце. Бяло котенце. Смъртта е в къщата.

И котето, котето бе побягнало от Деймън. Но не от обикновен страх, а от страх да не бъде разпознато. Както когато стоеше върху гърдите на Маргарет и мяукаше при вида на Елена отвън пред прозореца.

Елена простена и почти изплува от безсъзнанието, но сивата мъгла я повлече назад, преди да успее да отвори очи. Мислите й отново заплуваха в главата.

Отровна любов… Стефан, мразеше те още преди да намрази Елена… Бяло и златно… нещо бяло… нещо бяло под дървото…

Този път, когато се насили да отвори очи, успя. И още преди да успее да фокусира погледа си в мъждивата светлина, вече знаеше. Най-после знаеше.

Фигурата в дългата, влачеща се по земята бяла дреха, се извърна от свещта, която палеше, и Елена видя лицето й, което удивително приличаше на нейното. Но беше леко изкривено, бледо и красиво като ледена скулптура. Нещо не бе наред. Приличаше на безкрайните отражения на Елена в коридора с огледалата, които бе видяла в съня си. Изкривено, гладно и подигравателно лице.

— Здравей, Катрин — прошепна тя.

Катрин се усмихна — лукава и хищническа усмивка.

— Не си толкова глупава, колкото мислех.

Гласът й бе нежен и мелодичен — сребрист, помисли си Елена. Като миглите й. Когато се движеше, по дрехата й проблясваха сребристи светлини. Но косата й бе като разтопено злато, почти толкова бледозлатиста като косата на Елена. А очите й приличаха на очите на котенце: кръгли и искрящосини. Около шията си носеше огърлица с камъни със същия яркосин цвят.

Гърлото на Елена я болеше, сякаш много дълго бе крещяла. Усещаше непривична сухота. Извърна бавно глава настрани, но дори при това малко движение изпита болка.

Стефан беше до нея, с глава, обронена върху гърдите, и ръце, завързани за портата от ковано желязо. Доколкото успя да види лицето му, различи, че е смъртнобледо. Гърлото му бе разкъсано и кръвта, потекла по яката на ризата му, вече бе засъхнала.

Елена се извърна толкова бързо към Катрин, че й се зави свят.

— Защо? Защо правиш това?

Катрин се усмихна, разкривайки издадените си напред бели зъби.

— Защото го обичам — отвърна тя с напевен детски глас. — Нима ти също не го обичаш?

Чак сега Елена осъзна защо не може да се движи и защо ръцете я болят. Тя бе вързана също като Стефан, прикрепена здраво към затворената порта. Когато извърна с болезнено усилие главата си на другата страна, видя Деймън.

Той бе в много по-лошо състояние от брат си. Якето и ръката му бяха разкъсани, а от зеещата кървяща рана на Елена й се повдигна. Ризата му висеше на парцали, но тя видя лекото повдигане на ребрата му, докато дишаше. Ако не беше това почти незабележимо движение, щеше да реши, че е мъртъв. Цялата му коса бе оплескана с кръв, която на тънки струйки се стичаше надолу върху затворените му очи.

— Кого харесваш повече? — попита Катрин с доверителен приятелски тон. — Можеш да ми кажеш. Кого смяташ за по-хубав?

Елена я погледна с погнуса.

— Катрин — прошепна. — Моля те. Моля те, изслушай ме…

— Кажи ми. Слушам те. — Яркосините блестящи очи изпълниха полезрението й, когато Катрин се наведе по-близо. Устните й почти докоснаха тези на Елена.

— Мисля, че и двамата са забавни. Обичаш ли да се забавляваш, Елена?

Отвратена, Елена затвори очи и отвърна лице. Само да можеше главата й да спре да се върти…

Катрин отстъпи назад и звънко се засмя.

— Зная, че изборът е труден. — Направи малък пирует и Елена видя, че това, което бе помислила за дълга, бяла дреха, всъщност беше косата на Катрин. Стелеше се по гърба й като златен водопад, стигаше до пода и се влачеше подире й.

— Зависи от вкуса ти — продължи Катрин, като направи няколко грациозни танцови стъпки и спря пред Деймън. Стрелна с дяволит поглед Елена. — Но пък аз винаги съм обичала сладките неща. — Сграбчи Деймън за косата, дръпна нагоре главата му и жадно заби зъби в шията му.

— Не! Не го прави, не го наранявай повече… — Елена се хвърли напред, но бе завързана прекалено здраво. Портата бе от солидно желязо, забита в каменната стена, а въжетата — твърде здрави. Катрин издаваше животински звуци, докато гризеше и дъвчеше плътта, а Деймън стенеше, макар и в безсъзнание. Елена видя как тялото му потръпва инстинктивно от болката.

— Моля те, спри. О, моля те, спри…

Катрин вдигна глава. Кръвта се стичаше по брадичката й.

— Но аз съм гладна, а той е толкова вкусен — рече тя. Обърна се и отново впи зъбите си, а тялото на Деймън потръпна. Елена изкрещя.

И аз бях същата, помисли си. В началото, през онази първа нощ в гората, и аз бях същата. Нараних Стефан по същия начин, исках да го убия…

Мракът я обгърна и тя с благодарност се отпусна в прегръдката на забравата.

 

 

Когато наближиха училището, колата на Аларик поднесе по заледения участък и автомобилът на Мередит, който я следваше плътно отзад, едва не я блъсна. Тя и Мат изскочиха от колата, оставяйки вратите отворени. Пред тях Аларик и Бони направиха същото.

— Ами другите хора от града? — изкрещя Мередит, докато тичаше към тях. Вятърът се бе усилил и лицето й гореше от студа.

— Само семейството на Елена — леля Джудит и Маргарет! — извика в отговор Бони. Гласът й беше остър и изплашен, но погледът й бе съсредоточен. Наклони глава назад, сякаш се опитваше да си спомни нещо и рече: — Да, така е. Те са другите, които кучетата ще нападнат. Отведете ги някъде, може би в мазето. Дръжте ги там!

— Аз ще се погрижа, а вие тримата вървете на бала!

Бони се обърна и изтича след Аларик. Мередит хукна към колата си.

 

 

Балът беше към края си. Навън имаше почти толкова двойки, запътили се към паркинга, колкото и вътре.

— Върнете се обратно! — изкрещя им Аларик, когато той, Мат и Бони се появиха тичешком. — Накарайте всички да влязат вътре и залостете вратите! — викна той на хората на шерифа.

Но вече нямаше време. Той стигна до столовата едновременно с първата, спотаена в мрака фигура. Учениците се разпищяха и хукнаха към паркинга. Аларик затича след тях, като се опитваше да ги върне.

От тъмнината изскочиха и други фигури — измежду колите, нахлуваха от всички страни. Настана паника. Аларик продължаваше да крещи, опитвайки се да върне ужасените ученици в сградата. Отвън те бяха лесна плячка.

В двора Бони се обърна към Мат.

— Нуждаем се от огън!

Мат затича към столовата и се върна с кутия, наполовина пълна с програмите от бала. Хвърли я на земята и затършува по джобовете си за кибрита, с който преди това бе запалил свещта.

Хартията пламна и се разгоря. Образува островче на безопасност. Застанал зад огъня, Мат продължи да насочва хората към вратите на столовата. Бони също се втурна вътре и завари пълно безредие.

Огледа се за някой по-авторитетен, ала не видя никакви възрастни, само паникьосани деца. После червените и зелени хартиени гирлянди привлякоха погледа й.

Шумът беше оглушителен, дори да крещеше с пълно гърло, никой нямаше да я чуе. Бони си запроправя път през разбунената тълпа към другия край на залата. Там стоеше Каролайн, бледа, лишена от летния си загар, с короната на Снежната кралица на главата. Бони я задърпа към микрофона.

— Теб те бива в говоренето. Кажи им да влязат вътре и да останат тук! Кажи им да започнат да смъкват украсата. Нуждаем се от всичко, което гори — дървени столове, хартии в кошчетата за боклук, всичко. Кажи им, че това е единственият ни шанс! — Кимна, когато Каролайн се втренчи в нея изплашена и неразбираща. — Нали имаш корона на главата си, така че направи нещо!

Не дочака да види дали Каролайн ще се подчини и отново се гмурна в хаоса. Миг по-късно чу от високоговорителите гласа на Каролайн, отначало колеблив, сетне по-настойчив.

 

 

Когато Елена отново отвори очи, наоколо цареше мъртвешка тишина.

— Елена?

Чула дрезгавия шепот, тя се опита да фокусира погледа си и се озова срещу два чифта зелени очи, пълни с болка.

— Стефан — промълви и се наведе с копнеж към него. Как й се искаше да може да се движи. Нямаше смисъл в това, но чувстваше, че ако двамата се държат един другиго, нещата няма да са толкова лоши.

Разнесе се детски смях. Елена не се извърна, но Стефан го направи. Елена видя реакцията му, последователните изражения на лицето му, които се смениха толкова бързо, че едва успя да ги различи. Шок, изумление, недоверие, бликнала радост — и накрая ужас. Ужас, който разшири и изцъкли очите му.

— Катрин — промълви той. — Но това е невъзможно. Не може да бъде. Ти си мъртва…

— Стефан… — обади се Елена, ала той не отговори.

Катрин притисна ръка към устните си и се изкиска.

— Ти също си буден — рече тя, после надникна от другата страна на Елена. Елена усети присъствието на Сила. След миг главата на Деймън се повдигна бавно и той примигна.

По лицето му нямаше изненада. Наклони глава назад, очите му се присвиха уморено и той се вгледа задълго в тази, която го държеше в плен. Сетне се усмихна, лека, болезнена усмивка, но усмивка.

— Нашето сладко малко котенце — прошепна той. — Трябваше да се досетя.

— Но ти не знаеше, нали? — изрече Катрин нетърпеливо, като дете, което си играе. — Дори ти не се досети. Измамих всички. — Тя отново се засмя. — Толкова се забавлявах, докато те гледах как наблюдаваше Стефан, без нито един от вас да подозира, че ви следя. Дори веднъж те одрасках. — Сви пръсти, издаде нотите си и имитира котешко драскане.

— В къщата на Елена. Да, спомням си — рече Деймън бавно. Не звучеше ядосано, по-скоро донякъде развеселено. — Е, ти определено си ловец. Дамата и тигърът в едно.

— Аз бутнах Стефан в онзи кладенец — похвали се Катрин. — Видях ви да се биете, хареса ми. Последвах Стефан до края на гората и тогава… — Плесна с ръце като някой, хванал нощна пеперуда. Отвори ги бавно и надникна между дланите, сякаш там наистина имаше нещо и тайнствено се изкиска. — Смятах да го държа там, за да си играя с него — призна Катрин. После издаде долната си устна и стрелна злобно Елена с поглед. — Но ти го взе. Това беше много лошо, Елена. Не биваше да го правиш.

Ужасяващата детска лукавост бе изчезнала от лицето й и за миг Елена зърна изгарящата омраза на жена.

— Алчните момичета биват наказвани — изсъска Катрин, пристъпвайки към нея, — а ти си много алчно момиче.

— Катрин! — Стефан се бе отърсил от замайването и заговори бързо. — Не искаш ли да ни кажеш какво друго си направила?

Въпросът му я разсея и тя се извърна. Изглеждаше изненадана и поласкана.

— Ами… ако наистина искаш да чуеш. — Кръстоса ръце и отново направи няколко танцови стъпки, а дългата й златиста коса се развя над пода. — Не! — заяви после весело, извърна се и отново посочи към тях.

— Вие ще отгатвате. Ще отгатвате, а аз ще ви казвам „вярно“ или „грешно“. Започвайте!

Елена преглътна и хвърли крадешком поглед към Стефан. Не виждаше смисъл да дразни Катрин — и без това краят щеше да е един и същ. Но някакъв инстинкт й нашепваше да се бори за живота си толкова дълго, колкото беше възможно.

— Ти си нападнала Вики — започна тя предпазливо. Собственият й глас прозвуча уплашено в ушите й, но вече бе сигурна в това. — Момичето, което онази нощ беше край разрушената църква.

— Да! Вярно! — извика Катрин и размаха пръстите си с острите издадени нокти. Е, в крайна сметка тя се намираше в моята църква — додаде. — А това, което тя и онова момче правеха… Е, такива неща не се правят в църква! Така че я одрасках! — Катрин изрече думата като някой, който разказва вълнуваща приказка на малко дете. — И… облизах кръвта! — Прокара език по бледорозовите си устни. Сетне посочи към Стефан. — Ти си следващият, който ще отгатва!

— И оттогава я преследваш, не й даваш мира — рече Стефан. Не играеше игра, просто правеше тъжно заключение.

— Да, но вече приключихме с това! Кажи нещо друго — изрече Катрин остро. След това опипа горното копче на роклята си. И Елена си помисли за Вики, за стреснатите й като на подгонена кошута очи, как се съблече в столовата пред всички. — Накарах я да прави глупави неща — засмя се Катрин. — Беше ми забавно да си играя с нея.

Ръцете на Елена бяха вцепенени и схванати. Осъзна, че инстинктивно се е опънала срещу въжетата, толкова вбесена от думите на Катрин, че не бе успяла да се сдържи. Заповяда си да се успокои и се опита да се облегне назад, за да раздвижи малко безчувствените си пръсти. Не знаеше какво ще прави, ако по някакъв начин успееше да се освободи, но поне трябваше да опита.

— Следващият! — подкани го Катрин заплашително.

— Защо каза, че това е твоята църква? — попита Деймън. Гласът му все още беше някак си далечен и развеселен, сякаш нищо от случващото се тук не го интересуваше. — Какво ще кажеш за Хонория Фел?

— О, този дърт призрак! — възкликна Катрин злобно. Надникна зад Елена със стиснати устни и свирепо святкащи очи. В този миг за пръв път, откакто се озоваха в криптата пред осквернената гробницата, Елена започна да се надява. Може би Хонория щеше да им помогне…

Но после си спомни тихия заглъхващ глас. Това е единствената помощ, която мога да ви дам. Знаеше, че не може да очаква подкрепа от никого.

— Тя не може да направи нищо — проговори Катрин, сякаш прочела мислите й. — Тя е само една торба стари кокали. — Грациозните й ръце направиха жест, сякаш чупеше кости. — Може само да дрънка, но аз много пъти й попречих да говори с теб. — Изражението на Катрин отново потъмня и Елена се смрази от страх.

— Ти си убила Яндзъ, кучето на Бони — обади се тя. Беше изстрел в тъмното, за да отклони вниманието на Катрин, но улучи.

— Да! Това беше забавно. Всички вие изтичахте от къщата и започнахте да се тръшкате и да плачете… — Катрин разигра сцената като пантомима: малкото куче, легнало пред къщата на Бони, момичетата, които тичат към него. — Никак не беше вкусен, но си струваше. Последвах там Деймън, който тогава беше гарван. Често го следвах. Ако исках, можех да сграбча този гарван и… — направи рязко движение с ръце, сякаш извиваше нещо.

Сънят на Бони, помисли си Елена и ледена тръпка пропълзя по гръбнака й. Не осъзна, че е заговорила на глас, докато Стефан и Деймън не я погледнаха.

— Бони те сънува — прошепна тя. — Но си помисли, че е сънувала мен. Каза ми, че ме е видяла да стоя под едно дърво, брулено от вятъра. И се изплашила от мен. Изглеждала съм различно — бледа, но някакво сияние се излъчвало от мен. Някакъв гарван прелетял наблизо, аз съм го сграбчила и съм извила врата му. В гърлото й се надигна горчилка и тя преглътна с усилие.

— Но си била ти.

Катрин изглеждаше доволна, сякаш Елена бе потвърдила нещо.

— Хората често ме сънуват — изрече тя със задоволство. — Твоята леля също ме сънува. Казах й, че тя е виновна, задето си умряла. А тя си мисли, че ти си й го казала.

— О, Господи…

— Исках да умреш — продължи Катрин и лицето й се изкриви в злобна гримаса. — Ти трябваше да умреш. Държах те достатъчно дълго в реката. Но ти си такава уличница, да смучеш кръв и от двамата, и накрая се завърна. Е, добре. — Усмихна се лукаво. — Сега ще мога по-дълго да си поиграя с теб. Онзи ден се вбесих, защото Стефан ти даде моя пръстен. Моят пръстен! — Гласът й се извиси. — Моят, който им оставих, за да ме помнят. А той го даде на теб. Тогава осъзнах, че няма само да си поиграя с него, а трябва да го убия.

Очите на Стефан изразяваха болка и смут.

— Но аз мислех, че си мъртва — промълви той. — Ти беше мъртва от петстотин години. Катрин…

— О, това беше първият път, когато ви измамих — рече Катрин, но в тона й нямаше ликуваща нотка. Беше сърдит. — Нагласих всичко с Гудрен, моята прислужница. Вие двамата не искахте да приемете избора ми! — избухна тя и изгледа гневно Стефан и Деймън.

— А аз исках и тримата да бъдем щастливи, обичах ви. Обичах и двама ви. Но това не ви стигаше.

Лицето на Катрин се промени отново и Елена видя в него нараненото дете отпреди петстотин години. Сигурно така е изглеждала Катрин тогава, каза си с почуда тя. Големите сини очи сякаш се напълниха със сълзи.

— Исках да се обичате продължи Катрин объркано, — но вие — не. Почувствах се ужасно. Реших, че ако помислите, че съм умряла, мъката по мен ще ви накара да се обичате. Освен това знаех, че трябва да се махна, преди папа да заподозре в какво съм се превърнала. И така двете с Гудрен нагласихме всичко — продължи с тих глас, унесена в спомените. — Имах друг талисман, който да ме пази от слънцето, и затова й дадох пръстена. Тя взе бялата ми рокля — моята най-хубава бяла рокля — и пепел от камината. Изгорихме и мазнина в нея, за да мирише както трябва. И тя ги остави на слънцето, където щяхте да ги намерите заедно с бележката ми. Не бях сигурна, че ще успея да ви излъжа, но вие се заблудихте. Но тогава… — лицето на Катрин се изкриви от мъка — вие объркахте всичко. Трябваше да съжалявате, да плачете, да се утешавате взаимно. Аз го направих за вас. Но вместо това, вие хукнахте и грабнахте шпагите си. Защо го направихте? — Беше вик на болка, идващ от сърцето.

— Защо не взехте моя подарък? Вие се отнесохте с него като с боклук. В бележката си ви бях написала, че искам да се сдобрите, но вие не се вслушахте в думите ми, а извадихте шпагите. Убихте се. Защо го направихте?

По страните на Катрин се стичаха сълзи, а когато заговори, гласът на Стефан също трепереше от вълнение.

— Бяхме глупави — промълви задавено, обзет от спомена. — Обвинявахме се взаимно за смъртта ти и бяхме толкова глупави… Катрин, чуй ме. Вината беше моя. Аз бях този, който нападна пръв. И съжалявам, не можеш да си представиш колко много съжалявам оттогава. Не знаеш колко много пъти съм мислил за това и съм искал да има начин да го променя. Бих дал всичко, за да върна нещата — всичко. Убих брат си… — Гласът му пресекна и от очите му рукнаха сълзи.

Елена, с натежало от мъка сърце, се извърна безпомощно към Деймън и видя, че той дори не забелязваше, че тя е там. Развеселеният поглед бе изчезнал, а очите му бяха приковани в Стефан.

— Катрин, моля те, изслушай ме — продължи Стефан с треперещ глас. — Достатъчно се наранихме взаимно. Моля те, остави ни да си отидем. Или задръж мен, ако искаш, но тях ги пусни. Аз съм виновен за всичко. Задръж мен, а аз ще направя всичко, което поискаш…

Искрящите очи на Катрин, бистри и невероятно сини, се изпълниха с безкрайна печал. Елена не се осмеляваше да диша, боейки се да не развали магията, когато слабото, стройно момиче се приближи към Стефан. Лицето му бе озарено от нежност и копнеж.

Но тогава ледът, сковал Катрин отвътре, отново се надигна и замрази сълзите по лицето й.

— Трябваше да помислиш за това много отдавна — процеди тя. — Тогава може би щях да те послушам. Отначало страдах, задето двамата се убихте взаимно. Избягах, изоставих дори Гудрен, върнах се в родния си дом. В същото време вече нямах нищо, дори нито една нова рокля, бях гладна и премръзнала. Навярно щях да умра от глад, ако Клаус не ме бе намерил.

Клаус. Въпреки обзелите я страх и смут, Елена си спомни нещо, което Стефан й бе разказал. Клаус беше мъжът, който бе направил Катрин вампир, мъжът, когото селяните смятали за въплъщение на злото.

— Клаус ме научи на истината — поде Катрин. — Той ми показа какъв е истинският свят. Трябва да мислиш само за себе си. И затова сега съм толкова силна. По-силна от всички. И знаете ли как го постигнах? — Отговори си сама, без да дочака някого да продума. — С чужд живот. Толкова много живот. Човешки и вампирски, сега всички са вътре в мен. Убих Клаус преди век или два. Той беше много изненадан. Не подозираше колко много бях научила. Бях толкова щастлива да отнемам живот, да се изпълвам с енергия. Но после един ден си спомних за вас, за вас двамата и за това, което бяхте направили. Как се бяхте отнесли към моя подарък. Знаех, че трябва да ви накажа и най-накрая разбрах как да го сторя. Доведох ви тук, и двамата. Внуших ти мисълта, Стефан, по начина, по който ти внушаваш мисли на хората. Доведох те на това място. След това накарах Деймън да те последва. Елена беше тук. Мисля, че навярно някъде през вековете сме имали общи предци, защото прилича на мен. Знаех, че като я видиш, ще се почувстваш виновен. Но не бе предвидено да се влюбваш в нея! — Обидата в гласа на Катрин отстъпи място на яростта. — Не биваше да ме забравяш! Не биваше да й даваш моя пръстен!

— Катрин…

Катрин се завъртя.

— О, ти ме вбеси отново. И сега ще те накарам да съжаляваш, наистина да съжаляваш. Сега вече зная кого от двама ви мразя повече и това си ти, Стефан. Защото теб обичах повече. — Явно възвръщаше контрола си. Изтри и последните следи от сълзи по лицето си и се изправи с достойнство.

— Не мразя толкова много Деймън. Дори може да го оставя жив. — Очите й се присвиха, а после се разшириха, осенени от някаква идея. — Чуй ме, Деймън — рече тайнствено. — Ти не си толкова глупав като Стефан. Знаеш как стоят нещата. — Наведе се напред. — Бях толкова самотна след смъртта на Клаус. Ти можеш да ми правиш компания. Трябва само да кажеш, че ме обичаш повече от всичко. После ще ги убием и ще се махнем заедно оттук. Дори ако искаш, може да убиеш момичето. Ще я оставя на теб. Какво мислиш?

О, Господи, помисли си Елена и отново й прималя от страх. Погледът на Деймън бе впит в големите сини очи на Катрин, сякаш я изучаваше. Надменното подигравателно изражение отново се върна на лицето му. О, Господи, не! Моля те, не…

Деймън бавно се усмихна.