Л. Дж. Смит
Яростта (7) (Книга трета)

7

— Да се съюзят за какво? — попита Мередит.

— Ще ви обясня по-късно. Но първо искам да узная какво става в града, откакто аз… напуснах.

— Ами всички са истерясали — отвърна Мередит и повдигна вежди. — Твоята леля Джудит е много зле. Имала халюцинация, че те е видяла — само че не е било халюцинация, нали? Двамата с Робърт скъсаха.

— Зная — каза Елена мрачно. — Продължавай.

— Всички в училище са разстроени. Исках да говоря със Стефан, особено след като започнах да подозирам, че не си наистина мъртва, но той не беше на училище. Мат беше, но нещо с него не е наред. Прилича на зомби и не говори с никого. Исках да му обясня, че може да съществува вероятност да не си си отишла завинаги, мислех, че това ще го ободри. Но той не пожела да ме изслуша. Държа се по начин, съвсем нетипичен за него, дори по едно време си помислих, че ще ме удари. Не пожела да чуе и дума.

— О, Господи… Мат. — Нещо ужасно се раздвижи в съзнанието на Елена, спомен, който бе твърде смущаващ, за да изплува. В момента не бих могла да понеса нищо повече, не бих могла, помисли си тя и побърза да пропъди спомена.

— Обаче е ясно — продължи Мередит, — че и други хора имат съмнения относно твоята смърт. Затова казах онези неща по време на възпоминателната служба. Страхувах се, че ако кажа истинския ден и мястото, Аларик Залцман може да те причака пред къщата. Той задава всякакви въпроси и добре че Бони не знаеше нищо, защото иначе щеше да си изпее всичко.

— Това не е честно — възмути се Бони. — Аларик просто е загрижен, това е всичко. Иска да помогне да преодолеем травмата, както преди. Той е Водолей…

— Той е шпионин — пресече я Елена, — а може и да е нещо повече. Но по-късно ще поговорим за това. А какво става с Тайлър Смолуд? Не го видях в църквата.

Мередит я изгледа слисано.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не зная нищо, спах четири дни на един таван.

— Ами… — Мередит млъкна притеснено. — Тайлър тъкмо се прибра от болницата. Също както Дик Картър и онези четирима здравеняци, с които се движеха в Деня на основателите. Същата вечер всички били нападнати в колибата на Куонсет и изгубили много кръв.

— О. — Загадката за завърналите се Сили на Стефан се изясни. Както и защо оттогава губеха мощта си. Той вероятно не се бе хранил от четири дни. — Мередит, подозират ли Стефан?

— Е, бащата на Тайлър се опита да го набеди, но хората не мислят, че времето съвпада. Те знаят приблизително кога е бил нападнат Тайлър, защото трябвало да се срещне с господин Смолуд, а той не се появил. А аз и Бони можем да осигурим алиби на Стефан за същото време, защото тъкмо го бяхме оставили край реката с тялото ти. Така че той не би могъл да стигне до колибата на Куонсет и да нападне Тайлър — поне никое нормално човешко същество не би могло. А засега полицията не подозира нищо свръхестествено.

— Разбирам. — Елена изпита облекчение поне за последното.

— Тайлър и онези типове не могат да посочат нападателя си, защото не си спомнят нищо от следобеда — додаде Мередит.

— Нито пък Каролайн.

— Каролайн е била там?

— Да, но тя не е била ухапана. Просто е изпаднала в шок. Въпреки всичко, което направи, ми е жал за нея. — Мередит сви рамене и добави: — Напоследък изглежда доста жалка.

— А аз не мисля, че някой ще заподозре Стефан след това, което се случи днес с онези кучета в църквата — вметна Бони. — Татко каза, че някое голямо куче може да е строшило прозореца на колибата на Куонсет, а и раните на Тайлър приличат на животински ухапвания. Струва ми се, че доста хора смятат, че случилото се е дело на някое голямо куче или глутница.

— Удобно обяснение — отбеляза Мередит сухо. — Това означава, че повече няма да се ровят в тази история.

— Но това е абсурдно! — възкликна Елена. — Нормалните кучета не се държат по този начин. Нима хората не са питат защо техните кучета внезапно са побеснели и са ги нападнали?

— Повечето хора просто се отърваха от тях. О, чух някои да предлагат да ги изследват за бяс — сети се Мередит. — Но това не е бяс, нали, Елена?

— Не мисля, че е бяс. Нито пък Стефан и Деймън. И тъкмо затова искам да поговорим, затова дойдох тук. — Елена им обясни колкото можа по-ясно за съмненията си, че във Фелс Чърч има някаква друга Сила. Разказа им как стихията я преследвала и избутала колата й от моста, за подозренията си за поведението на кучетата, както и за всичко, което бяха обсъдили заедно със Стефан и Деймън. Завърши с думите: — А и Бони сама го каза днес в църквата: „някакво зло“. Мисля, че точно това се намира тук, във Фелс Чърч, нещо, за което никой не подозира, някакво абсолютно зло. Предполагам, че ти самата не знаеш какво си искала да кажеш, Бони.

Но мислите на приятелката й бяха поели в друга посока.

— Значи не непременно Деймън е направил всички онези ужасни неща, които каза, че е сторил — предположи мъдро тя. — Като убийството на Яндзъ, нападението над Вики, убийството на господин Танър и т.н. Казах ви, че такъв готин тип не може да е убиец.

— Аз мисля — Мередит стрелна Елена с поглед, — че е по-добре да забравиш за Деймън като обект на любовен интерес.

— Да — подчерта Елена. — Той наистина е убил господин Танър, Бони. А това дава основание да смятаме, че и останалите нападения са негово дело. Ще го попитам. И без това ми е трудно да се разбера с него. Не искам да се забъркваш с Деймън, Бони.

— Значи не бива да се забърквам с Деймън, с Аларик… Има ли изобщо момчета, с които мога да се забъркам? А междувременно Елена ги има всички. Това не е честно.

— Животът не е честен — отсече Мередит безцеремонно. — Но чуй, Елена. Дори тази друга Сила да съществува, що за сила смяташ, че е? Какво представлява?

— Не зная. Това е нещо изключително силно, но може така да се прикрие, че да не го усетим. Би могло да изглежда като обикновен човек. И точно затова искам да ми помогнете, защото това може да е всеки един от жителите на Фелс Чърч. Както Бони каза по време на службата: „никой не е такъв, какъвто изглежда“.

Бони придоби отчаяно изражение.

— Не си спомням да съм го казала.

— Каза го. Никой не е такъв, какъвто изглежда — повтори Елена натъртено. — Никой. Погледна към Мередит, но тъмните очи под елегантно извитите вежди останаха спокойни и хладни.

— Е, това може да изкара всички като заподозрени — заяви Мередит с най-сдържания си тон. — Права ли съм?

— Права си — съгласи се Елена. — Но по-добре да вземем лист и химикал и да направим списък на най-подозрителните личности. Деймън и Стефан вече се съгласиха да помогнат в разследването, а ако и вие двете се включите, ще имаме много по-голям шанс да го открием. — Сега беше в свои води — нямаше грешка в организирането на най-различни неща, като се почне от планове как да се свалят момчета и се стигне до събиране на помощи за най-различни цели. Просто това бе по-сериозна версия на някогашните план А и план Б.

Мередит подаде на Бони лист и химикал, тя ги погледна, а после вдигна очи към Мередит и Елена.

— Добре въздъхна, — но кой ще влезе в списъка?

— Ами всички, които биха могли да имат нещо общо с другата Сила. Всеки, който може би е направил нещата, за които знаем: хвърлянето на Стефан в кладенеца, моето преследване, насъскването на кучетата. Както и всеки, който ви е направил впечатление, че се държи странно.

— Мат — заяви Бони и чевръсто го записа. — И Вики. И Робърт.

— Бони! — възкликнаха Елена и Мередит едновременно.

Бони вдигна глава.

— Е, Мат се държи доста странно, както и Вики, вече месеци наред. А Робърт се размотаваше пред църквата преди службата, но въобще не влезе…

— О, Бони, не ставай глупава — сряза я Мередит. — Вики е жертва, не заподозряна. А ако Мат е злата Сила, то аз съм Гърбушкото от Нотр Дам^[1]. Що се отнася до Робърт…

— Добре, зачеркнах ги — нацупи се Бони. — Хайде, да чуем вашите предложения.

— Не, почакай — намеси се Елена. — Бони, почакай за миг. — Замисли се за нещо, което не й даваше мира от известно време, откакто… — Откакто бях в църквата — каза на глас, след като си спомни. — Знаеш ли, Робърт наистина беше отвън пред църквата, когато се криех на балкона на църковния хор. Точно преди кучетата да нападнат, той се изниза, сякаш знаеше какво ще се случи.

— О, но, Елена…

— Не, слушай, Мередит. Видях го и преди, в събота през нощта с леля Джудит. Когато тя му каза, че няма да се омъжи за него, в лицето му имаше нещо… Не зная. Мисля, че е по-добре пак да го включиш в списъка, Бони.

Със сериозно изражение и след кратко колебание момичето отново го записа.

— Кой друг? — попита.

— Ами боя се, че следващият е Аларик — рече Елена. — Съжалявам, Бони, но той всъщност е заподозрян номер едно. — Разказа им за разговора, който бе подслушала сутринта между Аларик и директора на гимназията. — Той не е обикновен учител по история; извикали са го тук поради някаква причина. Знае, че съм вампир и ме търси. А днес, докато кучетата нападаха хората, той стоеше там отстрани и правеше някакви странни жестове. Аларик определено не е такъв, какъвто изглежда, но въпросът е: какво е той? Слушаш ли ме, Мередит?

— Да. Знаеш ли, мисля, че трябва да включиш и госпожа Флауърс в списъка. Спомняте ли си как стоеше на прозореца в пансиона, когато доведохме Стефан, след като го измъкнахме от кладенеца? Но не слезе да ни отвори вратата, помните ли? Беше си доста странно поведение.

Елена кимна.

— Да, а и как ми затваряше телефона, когато се обаждах да търся Стефан. Определено е доста странна, почти не излиза от онази стара къща. Може да е просто изкуфяла старица, но все пак я запиши в списъка, Бони. — Прокара ръка през косата си и я вдигна нагоре. Беше й горещо. О… не точно горещо, но някак си некомфортно както когато ти е топло. Чувстваше се пресъхнала.

— Добре, утре преди училище ще отидем до пансиона — заяви Мередит. — А междувременно какво друго ще правим? Дай да погледна списъка, Бони.

Бони й подаде листа, за да го видят, а Мередит и Елена се надвесиха над него.

„Мат Хъникът

Вики Бенет

Робърт Максуел: Какво е правил около църквата, когато кучетата са нападнали? И какво се е случило онази нощ с лелята на Елена?

Аларик Залцман: Защо задава толкова много въпроси? Защо е бил извикан във Фелс Чърч?

Госпожа Флауърс: Защо се държи толкова странно? Защо не ни отвори, когато Стефан бе ранен?“

— Добре — кимна Елена. — Предполагам, че можем да разберем чии са били кучетата пред църквата днес? Мередит, утре в училище ще наблюдаваш Аларик.

— Аз ще наблюдавам Аларик — рече Бони твърдо. — И ще го изчистя от подозренията, да не се казвам Бони, ако не го направя.

— Чудесно, направи го. Прикрепяме те към него. Мередит може да проучи госпожа Флауърс, а аз ще се заема с Робърт. Колкото до Стефан и Деймън — ами те могат да бъдат прикрепени към всеки, защото могат да използват своите Сили, за да проникват в съзнанието на хората. Освен това този списък въобще не е окончателен. Ще ги помоля да разузнаят из града и да потърсят някакви признаци на Сила или на нещо странно, което става. По-вероятно е те да го разпознаят, отколкото аз.

Елена седна и прехапа разсеяно устната си. Беше пресъхнала. Забеляза нещо, което не й бе правило впечатление никога досега: деликатната плетеница от вени от вътрешната страна на китката на Бони. Приятелката й продължаваше да държи тетрадката, а кожата на китката й бе толкова прозрачна, че тънките тъмносини вени се виждаха съвсем ясно. Елена съжали, че не е слушала по-внимателно в часовете по анатомия, как се казваше тази вена — онази голямата, която се разклоняваше като вилица в три…?

— Елена. Елена!

Тя се сепна и вдигна глава. Срещна тъмните очи на Мередит и видя изплашеното лице на Бони. Чак тогава осъзна, че се е навела над китката на Бони и разтрива най-голямата вена с палеца си.

— Съжалявам — промърмори тя и се отдръпна. Но усещаше удължените си и изострени кучешки зъби. Беше все едно да носиш шини, съвсем ясно усещаше разликата в големината и тежестта. Осъзна, че успокоителната усмивка, която бе отправила към Бони, не е постигнала желания ефект. Бони изглеждаше изплашена, което беше глупаво. Тя трябваше да знае, че Елена никога не би я наранила. А и тази вечер Елена не беше много гладна; тя винаги ядеше малко. Можеше да получи всичко, от което се нуждаеше, от тази тънка вена ето тук на китката…

Скочи на крака и се извърна към прозореца. Облегна се на касата и подложи лице на студения нощен въздух. Чувстваше се замаяна, не можеше да си поеме дъх.

Какво правеше? Обърна се и видя, че Бони се е сгушила в Мередит и двете бяха пребледнели от страх. Мразеше се, задето е причината да я гледат по този начин.

— Съжалявам — промълви. — Нямаше да направя нищо, Бони. Виж, няма да те приближавам. Трябваше да се нахраня, преди да дойда тук. Деймън ми каза, че по-късно ще огладнея.

Бони преглътна. Изглеждаше още по-изплашена.

— Да се нахраниш?

— Да, разбира се — тросна й се Елена. Вените й изгаряха, ето какво чувстваше. Стефан й го бе описвал преди, но досега никога не го бе разбирала. Никога не бе осъзнавала през какво изпитание преминава, когато нуждата за кръв стане прекалено силна. Беше ужасно, неустоимо желание. — Какво си мислиш, че ям напоследък? Въздух? — добави предизвикателно. — Сега аз съм ловец и май е по-добре да вървя да ловувам.

Бони и Мередит се опитваха да я приемат, тя виждаше, че наистина се стараят, но виждаше също и отвращението в очите им. Елена се концентрира върху използването на новите си сетива, наостри ги и ги протегна като пипала в нощта, за да потърси присъствието на Стефан и Деймън. Беше трудно, защото нито един от двамата не изпращаше сигнали със съзнанието си както в нощта, когато се биеха в гората, но за миг й се стори, че усеща проблясък на Сила навън в града.

Но не знаеше как да влезе във връзка с нея и чувството на безсилие разпали още повече огъня във вените й. Тъкмо реши, че ще излезе на лов без тях, когато завесите се увиха около лицето й, изплющяха от порива на вятъра. Бони скочи със сподавен вик и събори нощната лампа върху шкафчето до леглото. Стаята потъна в мрак. Мередит изруга и заопипва в тъмнината, за да я включи отново. Завесите се развяха диво, а Бони сякаш всеки миг щеше да закрещи.

Когато най-после нощната лампа светна отново, всички изведнъж видяха Деймън, приседнал несигурно върху перваза на отворения прозорец. Едното му коляно бе повдигнато, а устните му бяха разтеглени в една от типичните му усмивки.

— Имате ли нещо против да вляза? — попита той. — Тук е малко неудобно.

Елена погледна към Бони и Мередит, които се бяха притиснали към дрешника. Изглеждаха едновременно ужасени и хипнотизирани. Самата тя поклати раздразнено глава.

— А пък аз си мислех, че драматичните появи са мой специалитет — измърмори. — Много забавно, Деймън. А сега да си вървим.

— Да си вървим, когато двете ти красиви приятелки са тук? — Деймън отново се усмихна на Бони и Мередит. — Освен това аз току-що дойдох. Няма ли някой да бъде така любезен и да ме покани?

Кафявите очи на Бони се втренчиха безпомощно в лицето му и изражението им леко се смекчи. Устните й, полуразтворени от страх, сега се разтвориха още. Елена видя, че приятелката й е готова да се поддаде на чара му.

— Не, няма да те поканят — заяви тя твърдо и застана точно между момичетата и Деймън. — Никоя тук не е за теб, Деймън — нито сега, нито когато и да било. — Видя лумналия в очите му предизвикателен пламък и додаде игриво: — А и без това аз вече си тръгвах. Не знам за теб, но аз отивам на лов. — Изведнъж почувства спокойствие, защото усети наблизо присъствието на Стефан, вероятно на покрива, и чу мигновеното му предложение: Ние отиваме на лов, Деймън. А ти ако искаш, можеш да останеш цялата нощ тук.

Деймън прие поражението си с финес, хвърли последен развеселен поглед към Бони и изчезна от прозореца. Бони и Мередит се втренчиха уплашено натам, очевидно загрижени, че сигурно се е пребил.

— Той е добре — успокои ги Елена и отново поклати глава. — И не се тревожете, няма да му позволя да се върне. Ще се срещнем утре по същото време. Чао.

— Но… Елена… — Мередит спря. — Искам да кажа, щях да те попитам дали не искаш да се преоблечеш.

Елена се огледа. Ценната рокля от деветнадесети век беше изпокъсана и изцапана, а тънкият муселин висеше на парцали на няколко места. Но нямаше време да се преоблича, сега трябваше да се нахрани.

— Това ще трябва да почака — въздъхна тя. — Ще се видим утре.

И с тези думи се прехвърли през прозореца също като Деймън. Последното, което видя, бяха удължените лица на Бони и Мередит, които се взираха сащисано след нея.

Ставаше все по-добра в приземяванията; този път не си ожули коленете. Стефан беше там и я загърна с нещо тъмно и топло.

— Твоята пелерина — промълви тя зарадвано.

За миг двамата се вгледаха усмихнати един в друг. Припомниха си първия път, когато той й даде пелерината, след като я спаси от Тайлър на гробището и я заведе в стаята си, за да я почисти. Тогава се боеше да я докосне. Но, помисли си Елена, усмихвайки се в очите му, тя доста бързо се бе справила с този страх.

— Мислех, че отиваме на лов — обади се Деймън.

Елена се извърна и му се усмихна, без да пуска ръката на Стефан.

— Отиваме. Накъде трябва да поемем?

— Към която и да е къща по тази улица — предложи Деймън.

— Към гората — заяви Стефан.

— Към гората — реши Елена. — Ние не докосваме човешки същества и не убиваме. Нали така, Стефан?

В отговор той стисна пръстите й.

— Точно така — рече тихо.

Деймън изви капризно устни.

— И какво точно ще търсим в гората или е по-добре не знам? Мускусен воден плъх? Скункс? Термити? — Погледът му се премести към Елена и той снижи глас. — Ела с мен, аз ще ти покажа какво означава истински лов.

— Може да минем през гробището — предложи тя, без да му обръща внимание.

— Белоопашатите елени по цяла нощ търсят храна из гората — каза й Стефан, — но трябва да сме много предпазливи, докато ги преследваме, могат да чуват почти толкова добре, колкото нас.

Друг път тогава, прозвуча гласът на Деймън в главата на Елена.