Л. Дж. Смит
Яростта (13) (Книга трета)

13

— Смяташ, че трябва да… погледнем вътре? — попита Мат.

— Не зная — отвърна Елена нещастно. Нямаше желание да вижда какво има в тази гробница — нито онзи път, когато Тайлър предложи да я отворят и претършуват, нито сега. — Може би изобщо няма да успеем да я отворим — додаде тя. — Тайлър и Дик не можаха. Капакът се плъзна едва когато се облегнах на него.

Облегни се и сега; може би има някакъв скрит пружинен механизъм — предложи Аларик, а когато Елена го направи, но без резултат, добави: — Добре, хайде всички да го хванем и да се подпрем… така. Давайте, сега…

Както се бе навел, погледна към Деймън, който стоеше неподвижен до гробницата с леко развеселено изражение.

— Извинете — рече той, а Аларик отстъпи назад и се намръщи.

Деймън и Стефан хванаха каменния капак от двете страни и го повдигнаха.

Капакът се отмести със стържещ звук, а Деймън и Стефан го подпряха отстрани на гробницата.

Елена не можеше да събере сили да се приближи.

Вместо това, борейки се да не повърне, се концентрира върху изражението на Стефан. По него щеше да познае какво имаше вътре. В съзнанието й се редуваха картини на мумифицирани тела е цвят на пергамент разлагащи се трупове, ухилени черепи. Ако Стефан добиеше ужасен, отвратен вид или му призлееше…

Но когато погледна в гробницата, лицето му изразяваше само объркване и почуда.

— Какво има? — не можа да се стърпи Елена.

Той се усмихна накриво и погледна към Бони.

— Ела и виж.

Елена пристъпи колебливо и погледна долу. В следващия миг вдигна рязко глава и се втренчи смаяно в Стефан.

— Какво е това?

— Не зная — сви рамене той и се обърна към Мередит и Аларик. — Някой от вас носи ли фенерче? Или някакво въже?

След като хвърлиха по един поглед в каменната камера, двамата се запътиха към колите си. Елена не помръдна и продължи да се взира надолу с новопридобитата си способност да вижда в тъмното. Все още не можеше да повярва.

Гробницата не беше гробница, а врата.

Сега разбираше защо бе усетила полъха на студен вятър, когато през онази нощ капакът се бе отместил под ръката й. Отдолу се виждаше нещо като подземие. Различаваше само една стена — тази, която се спускаше право под нея. В камъка имаше забити железни кръгли скоби като стъпала.

— Ето — каза Мередит на Стефан, когато се върна. — Аларик има фенерче, а това е моето. Тук е и въжето, което Елена остави в колата ми, когато те търсехме.

Тънкият лъч от фенерчето на Мередит проряза мрака долу.

— Не мога да видя много надалеч, но ми се струва празно — каза Стефан. — Ще сляза пръв.

— Ще слезеш долу? — стресна се Мат. — Виж, трябва ли да слизаме долу? Бони, какво ще кажеш?

Бони не помръдна. Просто стоеше там с напълно празно изражение, сякаш не виждаше нищо около себе си. Без да промълви нито дума, момичето прехвърли крак през ръба на гробницата, завъртя се и започна да се спуска.

— Леле! — възкликна Стефан. Пъхна фенерчето в джоба на якето си, опря ръка в подножието на гробницата и скочи.

Елена нямаше време да се наслади на физиономията на Аларик, наведе се и извика:

— Добре ли си?

— Да. Лъчът от фенерчето й намигна от дъното. — Бони също е добре. Железните скоби стигат до долу. Но все пак вземете въжето.

Елена погледна към Мат, който бе най-близо до нея. Сините му очи срещнаха нейните с безпомощност и явно примирение. Той кимна. Тя пое дълбоко дъх и постави ръка в подножието на гробницата също като Стефан. Една друга ръка сграбчи внезапно китката й.

— Току-що се сетих нещо — рече Мередит мрачно.

— Ами ако това, което се е вселило в Бони, е другата Сила?

— Отдавна ми хрумна — отвърна Елена, потупа ръката на приятелката си и скочи.

Изправи се в ръцете на Стефан, който я задържа, и се огледа.

— О, Господи…

Беше се озовала на странно място. Каменните стени бяха гладки, почти като полирани. На равни разстояния в тях бяха вградени железни свещници, в някои от които се виждаха остатъци от недогорели свещи. Елена не можеше да види другия край на помещението, но лъчът на фенерчето освети съвсем наблизо инкрустирана порта от ковано желязо, също като тези, които се използваха като параван пред олтарите в църквите.

Бони тъкмо бе стигнала до най-долната скоба на стълбата. Изчака мълчаливо, докато и останалите слязоха — първо Мат, после Мередит и накрая Аларик с другото фенерче.

Елена погледна нагоре.

— Деймън?

Видя силуета му на фона на осветения триъгълник там, където гробницата се отваряше към небето.

— Какво?

— С нас ли си? — попита тя. Не „Идваш ли с нас?“ Знаеше, че той ще разбере разликата.

Сърцето й отброи пет удара в последвалата тишина. Шест, седем, осем…

Въздухът се раздвижи и Деймън се приземи наблизо. Но не погледна към Елена. Очите му бяха някак си странно далечни и тя не можа да прочете нищо по лицето му.

— Това е крипта — рече Аларик удивено, докато лъчът на фенерчето му обхождаше мрака. — Подземна крипта под църквата, която се използвала като погребална камера. Обикновено са ги строили под по-големите църкви.

Бони отиде право към извитата украсена порта, постави малката си бяла ръка отгоре й и я бутна. Портата се завъртя и се отвори.

Пулсът на Елена се учести дотолкова, че вече не можеше да брои ударите. Насили се и последва Бони. Чувствителните й сетива бяха почти болезнено изострени, но не й подсказваха нищо за това, което я очакваше. Лъчът на фенерчето на Стефан беше толкова тънък, че показваше само каменния под пред тях и загадъчния силует на Бони.

Бони спря.

Това е, помисли си Елена и дъхът й заседна в гърлото. О, Господи, това е; наистина е това. Внезапно я обзе натрапчивото усещане, че е в плен на ясен сън — знаеше, че сънува, но не можеше да промени нищо, нито да се събуди. Мускулите й отказваха да й се подчинят. Не можеше да помръдне.

Подушваше страха на останалите, усещаше как той се излъчва от Стефан, който стоеше до нея. Лъчът на фенерчето му се плъзна върху предметите пред Бони, но очите на Елена не успяха да ги разпознаят. Видя ъгли, плоскости, контури, после лъчът освети нещо. Смъртнобяло лице, увиснало гротескно настрани…

Викът заседна в гърлото й. Беше само статуя, ала чертите й бяха познати. Бяха същите като на капака върху горната гробница. Тази тук бе близнак на онази, през която бяха влезли. Само че беше опустошена — каменният капак бе счупен на две и запратен до стената на криптата. Върху пода бе разпиляно нещо, приличащо на тънки пръчици от слонова кост. Парченца мрамор, убеждаваше се отчаяно Елена, беше само мрамор, парченца от мрамор.

Бяха човешки кости, начупени и раздробени. Бони се обърна.

Сърцевидното й лице се заклати настрани, докато празните й втренчени очи обходиха групата. Накрая се спря точно срещу Елена.

После цялата потръпна, олюля се и политна рязко напред като марионетка, на която са срязали конците.

Елена успя да я подхване, като едва запази равновесие.

— Бони? Бони? — Кафявите очи, които я погледнаха, разширени и объркани, бяха вече истинските, изплашени очи на приятелката й. — Какво стана? — попита настоятелно Елена. — Къде отиде то?

— Тук съм.

Над опустошената гробница се появи неясна светлина. Не, не е светлина, поправи се Елена. Усещаше я с очите си, но не беше светлина от нормалния спектър. Това беше нещо по-странно от инфрачервените или виолетови лъчи, нещо, което човешките сетива не можеха да уловят. То се разкриваше пред нея, нахлу в съзнанието й, тласкано от някаква външна сила.

— Другата Сила — прошепна Елена и кръвта й се смрази.

— Не, Елена.

Гласът не беше звук, така, както видението не беше светлина. Беше нещо тихо като звездно сияние и тъжно. Напомни й на нещо.

Майко? — попита обезумяло Елена. Но не беше гласът на майка й. Сиянието над гробницата се завихри на спирала и за миг Елена зърна в средата му лице — нежно и тъжно. В този миг разбра.

— Чаках те — промълви меко гласът на Хонория Фел.

— Сега най-после мога да говоря с теб в собствената си форма, а не чрез устните на Бони. Нямаш много време, а опасността е огромна.

Елена най-после успя да се отърси от вцепенението.

— Но каква е тази зала? — попита. — Защо ни доведе тук?

— Ти ме помоли. Не можех да ти се покажа, докато ти сама не пожела. Това е твоето бойно поле.

— Не разбирам.

— Тази крипта бе построена за мен от жителите на Фелс Чърч. Като място за покой на тленните ми останки. Тайно място за човек, който приживе е имал тайни сили. Също като Бони и аз знаех неща, които никой друг простосмъртен не можеше да узнае. Виждах неща, които никой друг от съвременниците ми не можеше да види.

— Ти си била ясновидка — прошепна Бони с дрезгав глас.

— В онези дни такива като нас ги наричаха вещици. Но аз никога не съм използвала силите си, за да причинявам зло и когато умрях, хората ми издигнаха този монумент, така че двамата със съпруга ми да почиваме в мир. Но после, след много години вечният ни покой бе нарушен.

Призрачната тайнствена светлина взе да гасне и намалява, и силуетът на Хонория потрепна.

— Друга сила се появи във Фелс Чърч, изпълнена с омраза и жажда за разрушение. Тя оскверни вечното ми жилище и разпръсна костите ми. Превърна гробницата ми в свое убежище. После излезе, за да причини зло на моя град. И аз се събудих. Още от самото начало се опитах да те предупредя, Елена. Тя живее тук, под гробището. Тя те чака, наблюдава те. Понякога приема формата на кукумявка…

Кукумявка. Мислите на Елена препуснаха. Кукумявка като онази, която бе видяла, кацнала на църковната кула с камбанарията. Като кукумявката, която беше в обора, като кукумявката в почернелите клони на акацията до дома й.

Бяла кукумявка… хищна птица… месоядна… помисли си тя. После си припомни големите бели криле, които сякаш закриваха хоризонта. Огромната птица от мъгла или сняг, която я преследваше неуморно, изпълнена с кръвожадност и животинска омраза…

— Не! — изкрещя тя, когато споменът я завладя.

Усети ръката на Стефан върху рамото си, пръстите му се забиха почти болезнено в плътта й. Това я върна към реалността. Хонория Фел продължаваше да говори.

— И теб, Стефан, тази сила наблюдава и теб. Мразеше те още преди да намрази Елена. Измъчваше те и си играеше с теб като котка с мишка. Мрази тези, които ти обичаш. Самата тя е пълна с отровна любов.

Елена погледна неволно зад гърба си. Видя Мередит, Аларик и Мат, замръзнали на местата си. Бони и Стефан бяха до нея. Но Деймън… къде беше Деймън?

— Омразата на тази сила е толкова огромна, че желанието й да сее смърт е безкрайно, всяка пролята кръв й доставя удоволствие. В момента животните, които контролира, се измъкват от гората. Придвижват се към града, към светлините.

— Снежният бал! — възкликна Мередит остро.

— Да. И този път те ще убиват.

— Трябва да предупредим хората — обади се Мат. — Всички са на бала…

— Никога няма да бъдете в безопасност, докато силата, която ги управлява, не бъде разрушена. Убийствата ще продължат. Трябва да унищожиш Силата, която е изпълнена с такава омраза. Затова те доведох тук.

Светлината потрепна отново и избледня, явно гаснеше.

— Ще имате силата да я победите, ако я откриете. Бъдете смели. Това е единствената помощ, която мога да ви дам.

— Почакай… моля те… — започна Елена.

Гласът продължаваше да се лее неуморно, без да й обръща внимание.

— Бони, ти трябва да направиш своя избор. Твоите тайни сили са огромна отговорност. Но те са и дар, който може да ти бъде отнет. Искаш ли да се откажеш от тях?

— Аз… — Бони поклати глава изплашено. — Не зная. Нуждая се от време…

— Няма време. Избирай. — Светлината се смали и сви.

Очите на Бони, смутени и объркани, потърсиха помощ от Елена.

— Това е твой избор — прошепна приятелката й.

Несигурността бавно се стопи от лицето на Бони и тя кимна. Отдръпна се малко настрани от Елена и се обърна отново към светлината.

— Тогава ще ги задържа — изрече дрезгаво. — Все някак ще се справя с тях. Баба ми го направи.

Светлината припламна като игриво пламъче на свещ.

— Мъдър избор. Дано ги използваш подобаващо. Сега за последен път говоря с теб.

— Но…

— Заслужих почивката си. Битката е твоя. — И светлината избледня като последните въглени на гаснещ огън.

Когато изчезна, Елена усети как въздухът наоколо се сгъсти от напрежение. Нещо щеше да се случи. Някаква разрушителна сила се надигаше срещу тях или бе надвиснала над всички.

— Стефан…

Виждаше, че Стефан също го усеща.

— Хайде — прозвуча паникьосаният глас на Бони. — Трябва да се махнем оттук.

— Трябва да отидем на бала — извика Мат. Лицето му бе пребледняло. — Трябва да им помогнем…

— Огън! — изкрещя Бони сепнато, сякаш мисълта й бе хрумнала току-що. — Огънят няма да ги убие, но ще ги спре…

— Нима не чу нищо? Трябва да се изправим срещу другата Сила. И тя е тук, точно тук и сега. Не можем да си тръгнем! — извика Елена. Мислите й се блъскаха хаотично в главата й. Образи, спомени и ужасяващо предчувствие. Кръвожадност… усещаше го…

— Аларик — заговори Стефан със заповедническа нотка в гласа. — Трябва да се върнеш в училището. Вземи и останалите, направете каквото можете. Аз ще остана…

— Мисля, че всички трябва да се махнем оттук! — избухна Аларик. Трябваше да крещи, за да надвика оглушителния шум, който ги заобикаляше.

Трепкащият лъч на фенерчето му показа на Елена нещо, което тя не бе забелязала преди. Върху стената до нея зееше голяма дупка, сякаш каменният блок е бил изтръгнат оттам. А зад нея се разкриваше подземен тунел — тъмен и безкраен.

Накъде ли води? — зачуди се Елена, но мисълта бе пометена от вълната от страх. Бяла кукумявка… хищна птица… месоядна… гарван, помисли си тя и внезапно с потресаваща яснота осъзна от какво се бои.

— Къде е Деймън? — изпищя, сграбчи Стефан и се озърна като обезумяла. — Къде е Деймън?

— Махайте се оттук! — Гласът на Бони се извиси пронизително. Хвърли се към портата в мига, в който звукът проехтя в мрака.

Беше ръмжене, но не на куче. Не би могло да се сбърка с кучешко. Беше нещо много по-дълбоко, по-силно, по-плътно, което отекваше с ужасяващ тътен сред каменните стени. Беше мощен звук, от който лъхаше първичната ярост на джунглата, на кръвожадния ловец. Отекна в гърдите на Елена, прониза костите й.

Парализира я.

Звукът прозвуча отново — гладен и свиреп, но в същото време почти ленив, с увереността на хищник, че жертвата му няма да се изплъзне. Последваха го тежки стъпки, идващи от тунела.

Бони се опита да изкрещи, ала от гърлото й излезе само немощен съскащ звук. Нещо се носеше към тях от мрака на тунела. Силует, който се движеше с гъвкави и дълги грациозни подскоци. Сега Елена разпозна ръмженето. Беше звук, какъвто издаваха най-големите хищни котки, по-големи дори от лъва. Очите на тигрицата пробляснаха като жълти пламъци в края на тунела.

И тогава всичко стана изведнъж.

Елена усети как Стефан се опитва да я избута назад, за да я отстрани от пътя на звяра. Но вцепенените й мускули му пречеха, а и тя знаеше, че е твърде късно.

Тигрицата скочи с грациозна извивка на тялото, силните й мускули се изопнаха, изстрелвайки я във въздуха. В този миг тя я зърна, уловена от лъча светлина, а мозъкът й регистрира стегнатите й лъскави хълбоци и гъвкавия гръбнак. Гласът й проехтя, без да се усети.

— Деймън, не!

Чак когато черният вълк изскочи от мрака, за да посрещне хищника, Елена осъзна, че тигрицата е бяла.

Огромната котка бе изтласкана от вълка и Елена усети как Стефан я издърпва настрани. Мускулите й се бяха разтопили като снежинки и тя се свлече до стената, останала без сили. Сега капакът на гробницата беше между нея и ръмжащия бял силует, но портата бе от другата страна.

Слабостта на Елена се дължеше отчасти на ужаса, отчасти на объркването. Не разбираше нищо, ушите й бучаха от обзелия я смут. Само допреди миг бе сигурна, че Деймън си е играл с тях през цялото време, че той е другата Сила. Но злобата и жаждата за кръв, които се излъчваха от тигрицата, не можеха да се сбъркат. Това бе съществото, преследвало я на гробището, както и от пансиона до реката, което я бе тласнало към смъртта. Тази бяла Сила, която се опитваше да срази вълка.

Неравностойни съперници. Колкото и агресивен и яростен да бе черният вълк, той нямаше шанс. Едно ловко движение на огромните нокти и зейна рана, показа се оголена кост. Челюстите щракнаха със зловещо ръмжене, когато извитите нокти се стрелнаха към шията на вълка.

Но в следващия миг Стефан насочи лъча на фенерчето към очите на тигрицата и избута ранения вълк настрани. Елена искаше да изкрещи, да изпусне пронизващата болка, надигнала се в гърдите й. Не разбираше, не разбираше нищо. Стефан беше в опасност, а тя не можеше да помръдне.

— Махайте се оттук! — изкрещя той на останалите. — Веднага се махайте оттук!

По-бърз от всяко човешко същество, той се метна встрани, докато продължаваше да насочва светлия лъч към очите на тигрицата. Мередит вече беше при портата. Аларик тъкмо бе преминал през нея, а Мат почти влачеше, почти носеше Бони.

Тигрицата се хвърли и портата се захлопна. Стефан падна настрани, после се опита да се надигне отново.

— Няма да ви оставим… — извика Аларик.

— Вървете! — изкрещя Стефан. — Вървете на бала, направете каквото можете! Вървете!

Вълкът отново нападна въпреки кървящите рани по главата, а оголените мускули и сухожилия лъщяха. Тигрицата отвърна на атаката. Животинските звуци се извисиха до непоносимо кресчендо, което Елена повече не можеше да понася. Мередит и останалите бяха изчезнали, светлината на лъча от фенерчето на Аларик се бе стопила в тъмнината.

— Стефан! — изкрещя тя, като видя, че отново се хвърля в битка със звяра.

Ако той умре, и аз ще умра, помисли си тя. Ако й бе писано да умре, искаше да са заедно в смъртта.

Парализата я напусна и тя политна към него, разтърсвана от ридания. Протегна ръце, за да го сграбчи. Усети как ръката му се обви около нея, докато се опитваше да я защити от нарастващия шум и изригналата жестокост. Но тя бе не по-малко упорита от него. Извъртя се и двамата се изправиха заедно срещу злото.

Вълкът бе повален. Лежеше по гръб и въпреки че козината му бе твърде черна, за да се види кръвта, под него се бе образувала червена локва. Бялата котка се бе надвесила над него, а лапите й бяха на сантиметри от открития черен врат.

Но смъртоносното ухапване не последва. Вместо това тигрицата вдигна глава и погледна към Стефан и Елена.

Със странно спокойствие Елена забеляза някои подробности.

Мустаците й бяха тънки и прави като сребърни жици. Козината на звяра беше снежнобяла, прорязана от фини златисти ивици. Бяло и златно, помисли си Елена и си спомни за кукумявката в обора. И това раздвижи паметта й… нещо, което бе видяла… или за което бе чула…

С рязко движение тигрицата изби фенерчето от ръката на Стефан. Елена чу как от гърдите му със свистене се отрони болезнена въздишка, но не можеше да види нищо в настъпилия мрак. Когато нямаше светлина, дори ловецът ослепяваше. Тя се притисна в него в очакване на болката от смъртоносния удар.

Но пред очите й внезапно всичко се завихри, в главата й нахлу въртяща се сива мъгла и тя повече не можеше да се държи за Стефан. Не можеше да мисли, нито да говори. Подът сякаш потъна под краката й. Като в просъница осъзна, че някаква Сила е насочена към нея, превзема съзнанието й.

Усети как тялото на Стефан се отпуска, отдалечава се от нея и тя повече не може да устои на мъглата. Започна да пропада в бездънна пропаст и така и не разбра, когато се строполи на земята.