Л. Дж. Смит
Яростта (5) (Книга трета)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Яростта

ИК „Ибис“, София, 2009

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-23-4

История

  1. — Добавяне

5

Доктор Файнбърг, помисли си обезумяло Елена, докато се опитваше да се извърне и в същото време да се слее със сенките. Но очите й не срещнаха дребното лице с ястребов нос. Лицето, разкрило се пред погледа й, бе с изящните черти на римски профил от стара монета, с изтерзани зелени очи. Времето спря за миг, сетне Елена се озова в прегръдките му.

— О, Стефан, Стефан…

Усети как тялото му се вцепени от изненада. Ръцете му я обгърнаха машинално, съвсем леко, сякаш бе непозната, припознала го за някой друг.

Стефан — изрече тя отчаяно и зарови лице на рамото му, опитвайки се да получи някакъв отговор. Не би могла да го понесе, ако я отхвърли. Ако я мразеше, щеше да умре.

Въздъхна и се опита да се притисне по-плътно към него, сякаш искаше двамата да се слеят в едно, да изчезне в него. О, моля те, помисли си тя, о, моля те, о, моля те…

— Елена. Елена, всичко е наред, разбирам те. — Той продължи да говори, редейки дребни незначителни слова, предназначени да я успокоят, докато галеше главата й. Тя усети промяната, когато ръцете му се стегнаха около нея. Сега той знаеше кого държи в обятията си. За пръв път, откакто се бе събудила през този ден, Елена се почувства в безопасност. Въпреки това мина доста време, преди да отпусне хватката си, макар и едва забележимо. Не плачеше, дишаше накъсано, обзета от паника.

Най-после усети, че светът около нея е спрял да се върти и всичко си идва на мястото. Остана така няколко безкрайни минути с глава, отпусната на рамото му, потопена в спокойствието и сигурността на близостта му.

После вдигна глава и го погледна в очите.

Когато по-рано същия ден си беше спомнила за Стефан, беше мислила как би могъл да й помогне. Смяташе да го помоли, да го умолява да я спаси от този кошмар, да я направи отново предишната Елена. Но сега, докато го гледаше, изпита странно отчаяно примирение.

— Нищо не може да се направи, нали? — попита много тихо.

Той не се престори, че не разбира.

— Не може — отвърна той също толкова тихо.

Елена се почувства така, сякаш е направила последната крачка, прекосявайки невидима линия, откъдето нямаше връщане назад.

— Съжалявам за начина, по който се държах с теб в гората — изрече, когато отново възвърна гласа си. — Не зная защо извърших всички онези неща. Спомням си какво направих, но не помня защо го направих.

— Съжаляваш? — Гласът му потрепери. — Елена, след всичко, което ти причиних, след всичко, което ти се случи заради мен… — Не можа да довърши и двамата се притиснаха един към друг.

— Колко трогателно — разнесе се глас откъм стълбите. — Искаш ли да имитирам цигулка?

Елена изтръпна, спокойствието й се стопи и кръвта се смрази във вените й. Бе забравила хипнотичната настойчивост на Деймън, пламтящите му черни очи.

— Как влезе тук? — попита Стефан.

— По същия начин като теб, предполагам. Привлечен от лумналия огън на отчаянието на Елена. — Деймън кипеше от ярост, Елена тутакси го усети. Бе не само раздразнен или обезпокоен, а изпълнен с нажежен до бяло гняв и враждебност.

Но той се бе държал добре с нея, когато бе объркана и безразсъдна. Беше я завел на безопасно място, беше се погрижил за нея. И не я бе целунал, докато се намираше в онова ужасяващо уязвимо състояние. Той беше… мил с нея.

— Между другото, там долу става нещо — заяви Деймън.

— Зная, пак е Бони — кимна Елена, пусна Стефан и отстъпи назад.

— Няма това предвид. Нещо става отвън.

Смаяна, Елена го последва до първия завой на стълбите, където имаше прозорец, гледащ към паркинга. Усети Стефан зад гърба си, докато се наведе да огледа сцената долу.

Пред църквата се бе насъбрала тълпа, но хората стояха в редици в края на паркинга и никой не се осмеляваше да отиде по-нататък. Срещу тях се бе събрала не по-малка глутница кучета.

Приличаха на две армии, готови за бой. Но най-странното беше, че и двете групи бяха неподвижни. Хората изглеждаха като парализирани от тревога, докато кучетата сякаш чакаха нещо.

На Елена й направи впечатление, че кучетата са от различни породи. Имаше корджи, дребни кучета с остри муцуни и лъскави кафявочерни териери, както и едно лхаса апсо с дълга златиста козина. Различи по големина шпаньоли, един териер и много красив снежнобял самоед. Видя и големи кучета: ротвайлер с отрязана опашка, сива ловджийска хрътка и огромен шнауцер — катраненочерен.

— Това там са боксерът на господин Грунбаум и немската овчарка на семейство Съливан. Но какво им става?

Хората, отначало притеснени, сега изглеждаха изплашени. Стояха рамо до рамо, но никой не се осмеляваше да излезе напред и да приближи към кучетата.

При все това кучетата не правеха нищо, просто стояха или седяха, провесили езици. Странно колко са неподвижни, помисли си Елена. Не помръдваха опашки, нито дори ушите си. Нямаше никакви приятелски знаци. Просто… чакаха.

Робърт беше най-отзад в тълпата. Елена се изненада да го види, но за миг не можа да си спомни защо. После осъзна, че сигурно е, защото той не беше в църквата. Докато го наблюдаваше, той се отдалечи от множеството и изчезна под издадената част на църквата.

— Челси! Челси!

Някой най-сетне излезе напред. Дъглас Карсън, разпозна го Елена, жененият по-голям брат на Сю Карсън. Мъжът пристъпи в пространството между хората и животните и протегна ръка.

Шпаньолът с дългите лъскави кафяви уши извърна глава. Отрязаната му бяла опашка потрепна леко въпросително и кучето вдигна черно-бялата си муцуна. Но не отиде при младия мъж.

Дъг Карсън направи още една крачка.

— Челси… добро момиче. Ела тук, Челси. Ела! — щракна с пръсти.

— Какво усещаш да се излъчва от онези кучета там долу? — попита Деймън.

Стефан поклати глава, без да се извръща от прозореца.

— Нищо — отвърна рязко.

— Нито пък аз. — Деймън присви очи и наклони преценяващо глава. Елена си помисли, че с леко оголените си зъби й прилича на ловджийска хрътка. — Но би трябвало да усещаме, знаеш го. Те трябва да имат някакви емоции, които ние можем да усетим. Вместо това всеки път, щом се опитам да проникна в съзнанието им, се сблъсквам с нещо като гола бяла стена.

На Елена й се щеше да знае за какво говорят.

— Какво искаш да кажеш с това „да проникна в съзнанието им“? — попита. — Та те са животни.

— Външният вид може да лъже — отбеляза Деймън иронично и Елена си спомни за цветовете на дъгата, танцуващи по перата на онзи гарван, който я преследваше от първия ден на новата учебна година. Ако се взреше по-отблизо, можеше да види същите отблясъци по копринената коса на Деймън. — Но във всички случаи животните имат емоции. Ако Силите ти са достатъчно мощни, можеш да изследваш мозъците им.

А моите Сили не са, каза си Елена. Изненада се от вълната на завист, надигнала се в гърдите й. Само допреди няколко минути се пристискаше в Стефан, изпълнена с отчаяното желание да се избави от всякакви Сили, които би могла да има, да се промени и отново да стане предишната. А сега искаше да е по-силна. Деймън винаги й въздействаше по странен начин.

— Макар и да не мога да проникна в съзнанието на Челси, не мисля, че Дъг трябва да приближава повече — заяви тя на глас.

Стефан се взираше напрегнато през прозореца. Веждите му бяха свъсени. Той кимна в знак на съгласие, но когато заговори, в гласа му неочаквано прозвуча настойчива нотка.

— Аз също.

— Хайде, Челси, бъди добро момиче. Ела тук. — Дъг почти бе стигнал до предната кучешка редица. Всички очи — човешки и кучешки — бяха вперени в него и никой не помръдваше. Ако Елена не виждаше как хълбоците на две кучета се повдигат и спускат равномерно, щеше да си помисли, че цялата група е някаква голяма музейна изложба на открито.

Дъг спря. Челси го наблюдаваше, застанала зад корджито и самоеда. Дъг цъкна с език. Протегна ръка, поколеба се, сетне я протегна още повече.

— Не! — възкликна Елена. Взираше се в лъскавите хълбоци на ротвайлера. Издигаха се и се спускаха. — Стефан, въздействай му. Накарай го да се махне оттам.

— Да. — Елена видя как погледът му се концентрира, но след малко той поклати глава и пое дълбоко дъх като човек, повдигнал нещо твърде тежко. — Няма смисъл. Изчерпан съм. Оттук не мога да направя нищо.

На улицата под тях Челси оголи зъби. Червенозлатистият териер се изправи с едно красиво и гладко движение, сякаш някой бе дръпнал невидимо въже, с което бе завързан.

И в следващия миг те скочиха. Елена не можа да различи кое от кучетата нападна първо, всички се движеха като голяма приливна вълна. Поне шест се нахвърлиха върху Дъг Карсън достатъчно силно, за да го съборят върху асфалта и той изчезна под гъстата маса животински тела.

Въздухът се огласи от ужасяващ шум — металическият кучешки лай, от който наклонените покривни греди на църквата зазвъняха и силна болка прониза главата на Елена, прерасна в непрестанно гърлено ръмжене, което тя по-скоро усещаше, отколкото чуваше. Кучетата разкъсваха дрехи, ръмжаха и връхлитаха освирепели подплашената тълпа, която се разбяга с викове и писъци.

Елена зърна Аларик Залцман в края на паркинга — той беше единственият, който не тичаше. Стоеше сковано и тя виждаше как устните и ръцете му се движат.

Навсякъде цареше смут. Някой намери маркуч и насочи водната струя към глутницата, но без никакъв ефект. Кучетата изглежда бяха побеснели. Когато Челси вдигна черно-бялата си муцуна от тялото на господаря си, тя цялата бе окървавена.

Сърцето на Елена туптеше толкова силно, че едва можеше да диша.

— Те се нуждаят от помощ! — извика тя тъкмо когато Стефан се откъсна от прозореца и хукна надолу по стълбите, взимайки по две-три стъпала наведнъж. Елена бе стигнала до средата на стълбите, когато осъзна две неща: първо, Деймън не я последва и второ — никой не биваше да я вижда.

Не можеше да си го позволи. Появата й щеше да причини истерия, въпроси, и страх и омраза, когато чуят отговорите й. Нещо много по-дълбоко от състрадание или симпатията я накара да се спре и да притисне гръб в стената.

От полумрака на църквата наблюдаваше как хората тичаха напред-назад, крещяха. Доктор Файнбърг, господин Маккълоу, преподобният Бетиа. В средата на кръга Бони лежеше неподвижно, а Мередит, леля Джудит и госпожа Маккълоу се бяха надвесили над нея.

— Някакво зло — простена тя, а в следващия миг леля Джудит вдигна глава и се извърна в посоката на Елена.

Елена побърза да се изкачи нагоре по стълбите, молейки се леля Джудит да не я е видяла. Деймън стоеше до прозореца.

— Не мога да сляза долу. Те мислят, че съм мъртва!

— О, значи си спомни. Браво на теб.

— Ако доктор Файнбърг ме прегледа, ще разбере, че нещо не е наред. Нали? — настоя тя.

— Да, ще си помисли, че си интересен екземпляр.

— Значи не мога да отида при тях. Но ти можеш. Защо не направиш нещо?

Деймън продължи да се взира през прозореца, но веждите му се повдигнаха.

— Защо?

Защо? — Тревогата на Елена и вълнението й бяха достигнали критичната си точка и тя едва се сдържа да не го зашлеви. — Защото те се нуждаят от помощ! Защото ти можеш да им помогнеш! Не те ли е грижа за нещо друго, освен за собствената ти персона?

Лицето на Деймън бе застинало в непроницаема маска — изразяваше единствено учтиво любопитство както когато се бе самопоканил в дома й на вечеря. Ала тя знаеше, че вътрешно кипи от ярост и необуздан гняв, задето ги бе заварил със Стефан. Дразнеше я нарочно с някакво жестоко наслаждение.

А тя не можеше да сподави реакцията, объркания си и безпомощен гняв. Посегна към него, но той хвана китките й и ги стисна, докато очите му я пронизваха безмилостно. Елена се сепна, когато чу звука, който излезе от устните й — съскане, което приличаше повече на животинско, отколкото на човешко. Осъзна, че е свила пръсти, издавайки ноктите си.

Какво правя? Нападам го само защото не иска да защити хората от разбеснелите се кучета, които са ги нападнали? Какъв смисъл има? Тя пое дълбоко въздух, отпусна ръце и облиза устните си. Отстъпи назад и той я пусна.

Двамата дълго се взираха един в друг.

— Ще сляза долу — рече Елена тихо и се обърна.

— Не.

— Те се нуждаят от помощ.

— Добре тогава, дяволите да те вземат! — Никога досега Деймън не й бе говорил с толкова нисък, но гневен глас. — Аз ще… — млъкна и Елена, която бързо се обърна, видя как удари с юмрук по перваза на прозореца и стъклото издрънча. Ала вниманието му бе приковано от случващото се навън и гласът му отново бе идеално овладян, когато изрече тихо: — Помощта току-що пристигна.

Бяха пожарникарите. Техните маркучи бяха с много по-мощни струи от градинския и пелена от плющяща вода се изля върху разбеснелите се кучета. Елена видя Шерифа с пистолет в ръка и прехапа устни, когато той вдигна дулото и се прицели. Чу се изстрел и огромният шнауцер падна. Шерифът се прицели отново.

След това всичко приключи много бързо. Няколко кучета вече се бяха разбягали от силната водна струя, а при втория изстрел повечето животни се отделиха от глутницата и се насочиха към края на паркинга. Сякаш това, което ги направляваше досега, ги пусна изведнъж. Елена изпита огромно облекчение, когато видя Стефан невредим сред тълпата да отблъсква от Дъг голдън ритрийвъра, чиито очи бяха замъглени. Челси се приближи предпазливо към господаря си и погледна към лицето му с наведена глава и подвита опашка.

— Всичко свърши — оповести Деймън.

Прозвуча почти незаинтересовано, но Елена го изгледа остро. Добре тогава, дяволите да те вземат, аз ще… какво? — помисли си тя. Явно не беше в настроение да й отговори, но пък тя бе в настроение да настоява.

— Деймън… — Сложи ръка върху рамото му.

Той се скова и се обърна.

— Е?

За миг двамата се гледаха, сетне по стълбите се чуха стъпки. Стефан се бе върнал.

— Стефан… ти си ранен. — Елена примигна объркано.

— Добре съм. — Той изтри кръвта от лицето си с разкъсания ръкав.

— А Дъг как е? — попита Елена и преглътна.

— Не зная. Той е ранен. Много хора са ранени. Това беше най-странното нещо, което някога съм виждал.

Елена се отдалечи от Деймън, качи се нагоре по стълбите и излезе на балкона на църковния хор. Искаше да помисли, но главата й пулсираше. Най-странното нещо, което Стефан някога бе виждал… това говореше много. Нещо странно витаеше във Фелс Чърч.

Стигна до стената зад последната редица седалки, подпря се на нея и се плъзна надолу, за да седне на пода. Да, наистина, нещо странно витаеше над Фелс Чърч. В деня, когато празнуваха основаването на града, можеше да се закълне, че не й пука за Фелс Чърч или жителите му. Но сега знаеше, че не е така. Докато наблюдаваше отгоре възпоминателна служба бе започнала да осъзнава, че може би й пукаше. А след като кучетата нападнаха хората отвън, вече го знаеше със сигурност. Чувстваше се отговорна за града — никога досега не бе изпитвала нещо подобно.

В момента предишното й усещане за отчуждение и самота бе изтласкано настрани. Имаше много по-важни неща от нейните проблеми. И тя се вкопчи в тази загриженост за останалите, защото истината беше, че не можеше да се справи със собственото си положение, не, наистина, наистина не можеше…

От устните й се изтръгна сподавено ридание. Обърна се и видя Стефан и Деймън, които бяха дошли на балкона и я гледаха. Елена разтърси леко глава, сякаш се събуждаше от дълбок сън.

— Елена…?

Стефан бе този, който заговори, но Елена се обърна към другия.

— Деймън — изрече с треперещ глас, — ако те попитам нещо, ще ми кажеш ли истината? Зная, че не ти ме преследва по моста Уикъри. Усещам, че каквото и да беше то, беше различно. Но искам да те попитам друго: ти ли хвърли преди месец Стефан в стария кладенец във фермата на Франчър?

— В кладенец? — Деймън се бе облегнал на отсрещната стена, скръстил ръце пред гърдите си. По лицето му се изписа учудване.

— В нощта на Хелоуин, нощта, когато бе убит господин Танър, след като за пръв път си се показал пред Стефан в гората. Той ми каза, че те оставил на поляната и тръгнал към колата си, но някой го нападнал, преди да стигне до нея. Когато се събудил, бил в кладенеца и щеше да умре, ако Бони не ни бе отвела при него. Винаги съм смятала, че ти си го нападнал. Той винаги е предполагал, че си бил ти. Но ти ли беше?

Устните на Деймън се извиха, сякаш не му се нравеше настойчивостта на въпроса. Отмести поглед от нея към Стефан. В хлътналите му очи просветна присмех. Моментът се проточи сякаш до безкрайност и от напрежение Елена заби нокти в дланите си. После Деймън сви небрежно рамене и се загледа в близкото пространство.

— Всъщност не — рече.

Елена изпусна дъха си.

— Не можеш да му вярваш! — избухна Стефан. — Не бива да вярваш на нито една негова дума!

— И защо да лъжа? — отвърна му Деймън, като явно се наслаждаваше, че по-малкият му брат е загубил самообладание. — Вече признах, че убих Танър. Изпих кръвта му, докато се сбръчка като изсушена слива. И нямам нищо против да сторя същото и с теб, братко. Но кладенец? Това изобщо не е в стила ми.

— Вярвам ти — рече Елена. Мислите й бясно препускаха. Извърна се към Стефан. — Не го ли усещаш? Има нещо тук, във Фелс Чърч, нещо, което може би дори не е човешко същество… искам да кажа, че може би никога не е било. Нещо ме преследва, изблъска колата ми от моста. То накара кучетата да нападнат хората. Тук има някаква ужасна сила, някакво огромно зло… — Гласът й заглъхна и тя погледна към вътрешността на църквата, където лежеше Бони. — Някакво зло… — повтори тихо. В нея сякаш повя хлад и тя се обгърна с ръце, внезапно почувствала се уязвима и сама.

— Ако търсиш зло — рязко се обади Стефан, — не е нужно да го търсиш надалеч.

— Не се прави на по-глупав, отколкото си — заговори Деймън. — Преди четири дни ти казах, че някой друг е убил Елена. И ти казах, че ще го намеря и ще се разправя с него. И ще го сторя. — Отпусна ръце и се изправи. Вие двамата можете да продължите личния си разговор, в който се бяхте увлекли, преди да ви прекъсна.

— Деймън, почакай. — Елена не успя да потисне трепета, който я разтърси, когато той изрече убил. Не е възможно да съм била убита, все още съм тук, помисли си отчаяно тя, усещайки как паниката отново я завладява. Но успя да я пропъди и заговори на Деймън.

— Каквото и да е това нещо, то е силно. Усетих го, когато ме преследваше, сякаш изпълваше цялото небе. Не мисля, че някой от нас тримата би могъл да се справи с него сам.

— Е, и?

— И… — Елена не бе имала време да стигне толкова далеч в мислите си. Действаше по инстинкт, движена от интуицията си. — И… мисля, че тримата трябва да бъдем заедно. Струва ми се, че имаме много по-голям шанс да го открием и да се справим с него, ако сме заедно, а не разделени. И може би ще успеем да го спрем, преди да е наранило или убило някой друг.

— Честно казано, скъпа моя, и пет пари не давам за другите — заяви Деймън с една от чаровните си, но леденостудени усмивки. — Това ли е твоят избор? Спомни си, че ние решихме, когато дойдеш на себе си и разсъждаваш по-разумно, да направиш своя избор.

Елена се втренчи в него. Разбира се, че това не беше нейният избор, ако имаше предвид романтичната страна. Тя носеше пръстена, който Стефан й бе дал, двамата със Стефан си принадлежаха завинаги.

Но след това си спомни нещо друго, беше само проблясък: гледаше към лицето на Деймън в гората и изпитваше такова… такова вълнение, такова влечение, такава близост с него. Сякаш той разбираше огъня, който я изгаряше отвътре така, както никой друг не би могъл. Сякаш двамата биха могли да направят всичко, което пожелаеха — да завладеят света, или да го разрушат. Сякаш бяха нещо много повече от всички, живели някога на тази земя.

Тогава не бях на себе си, не разсъждавах трезво, каза си тя, но откъслечният спомен не я напускаше.

После си припомни нещо друго: как Деймън се държа с нея по-късно същата нощ, как се погрижи за безопасността й, дори беше нежен с нея.

Стефан я погледна и изражението му се промени — от войнствено стана горчиво и гневно, в очите му се мярна страх. Част от нея искаше да го успокои и да му вдъхне увереност, да го прегърне и да му каже, че е само негова и винаги ще бъде, че нищо друго няма значение. Нито градът, нито Деймън, нито каквото и да било.

Но не го направи. Защото друга част й казваше, че градът има значение. И защото тази друга част все още беше ужасно, ужасно объркана. Толкова объркана…

Усети как започва отново да трепери и осъзна, че не може да се спре. Емоциите взимат връх, помисли си тя и зарови глава в шепите си.