Л. Дж. Смит
Ненаситност (5) (Книга трета)

5

След приключването на закуската, прислужниците раздигнаха холандския порцелан и конфитюрите, а Уинфийлд се оттегли в кабинета си, като ме остави в слънчевия салон в компанията на жените от семейство Съдърланд. Бриджет, Лидия и госпожа Съдърланд се настаниха на дивана с брокатена тапицерия, а аз приседнах на ръба на зелен кадифен шезлонг. Престорих се, че разглеждам един маслен портрет на семейството, докато всъщност обмислях най-добрия начин да избягам. Последното ми, доста оскъдно хранене, ми се струваше далечен спомен, а сладката симфония от туптящи сърца в тази огромна къща беше изкушение, на което ми беше все по-трудно да устоя.

По време на закуската няколко пъти се опитах да се освободя от присъствието на семейство Съдърланд с надеждата да се измъкна през някой прозорец или да избягам през помещенията на прислугата. Ала макар че намеренията ми бяха съвсем ясно изписани на челото, нямах възможност да остана сам дори за две минути. Когато се извиних, за да отида до тоалетната, икономът настоя да ме придружи. Щом споменах, че бих искал да полегна в стаята си, госпожа Съдърланд изтъкна, че диванът в салона е идеално място за почивка. Знаех, че са ми благодарни, задето им върнах Бриджет, но не можех да си обясня лекотата, с която ме приеха в дома си. Особено като се има предвид състоянието, в което бях, когато за пръв път прекрачих прага им: мръсен, с разкъсани дрехи, разрошен и окървавен.

— Господин Стефан — заговори Маргарет, като се облегна на колоната, разделяща салона от фоайето, — наистина ли сте напълно добре?

— Да, добре съм — уверих я. — Защо питате?

— Толкова силно потропвате с крак, че столът проскърцва.

Притиснах ръка върху коляното си, за да успокоя крака си.

— Обикновено започвам сутринта с разходка — излъгах и се надигнах, за да стана. — Всъщност, ако ме извините, бих искал да се поразходя из парка.

Маргарет повдигна идеално извитите си вежди.

— Изглежда определено прекарвате доста време в парка.

— Смятам го за свой втори дом — отвърнах с иронична усмивка, докато си представях моята пещера с колекцията от статуи. — Винаги съм намирал природата за успокояваща.

— Каква прекрасна идея! — плесна радостно с ръце госпожа Съдърланд. — Ще имате ли нещо против, ако се присъединим към вас? Денят е чудесен и за всички ще е хубаво да излезем на чист въздух.

— Мамо, аз мисля, че за мен ще е по-добре да си почина — заяви Бриджет, като сложи ръка върху гладкото си чело.

— Имаш предвид, че през целия ден ще приемаш посетители и ще им разказваш за приключението си — промърмори Маргарет и поклати глава. — Боя се, че аз също трябва да откажа, майко. След като явно сестра ми е добре, трябва да се погрижа за доста неща у дома — а и ми липсва съпругът ми.

— Не мога да си представя защо — промърмори Бриджет безцеремонно.

Лидия стрелна с поглед по-малката си сестра и я перна леко по ръката. Госпожа Съдърланд не обърна внимание на сестринското заяждане, разгърна една лека наметка и я обви около раменете си.

— Да вървим, господин Салваторе. Ние тримата ще си устроим прекрасна разходка.

Като устоях на желанието да извикам отчаяно — какво трябваше да сторя, за да се измъкна от ноктите на това семейство? — се насилих да се усмихна и подадох ръка на госпожа Съдърланд.

В мига, в който пристъпихме прага на масивната входна врата, слънцето ме удари в очите. Беше ярко, лимоненожълто, а небето — идеално синьо. За началото на ноември, тук, на север, денят бе забележително мек. Ако не беше ниският ъгъл, под който слънчевите лъчи огряваха земята, всеки би могъл да го сбърка със свежа пролетна утрин.

Насочихме се на юг, след това пресякохме Шейсет и шеста улица и влязохме през железните порти на парка. Въпреки събитията от предишната нощ, нито Лидия, нито госпожа Съдърланд показаха колебание или страх. Предполагам, че в моята компания се чувстваха достатъчно в безопасност. Вдъхнах дълбоко утринния въздух, който ми се стори толкова чист и освежаващ след събитията от изминалата нощ. Сякаш с изгрева на слънцето целият свят се бе пречистил. По краищата на дългата тревна ивица стръкове с опадал цвят поклащаха семенниците си, а останалите цветя се разтваряха към небето, за да поемат последните слънчеви лъчи за годината. Капките роса вече бяха изсъхнали.

Ние не бяхме единствените, дошли да се порадват на деня. Паркът беше пълен със семейства и разхождащи се двойки. Отново се изненадах колко различно е всичко на север. Дрехите на жените бяха в светли цветове, такива, каквито на юг не бяхме виждали от години — алени, яркожълти, дръзки и предизвикателни. Небесносиня коприна и кадифе, скъпа европейска дантела, тънки чорапи, ботушки от фина кожа.

Дори природата беше различна. Дърветата тук бяха кръгли, гигантски, елипсовидни кленове, докато нашите разкошни дъбове разпростираха нашироко короните си, всмуквайки слънцето с върховете на най-далечните си клони. Боровете бяха остри и сини, а не като високите, меки и внушителни дървета, сред които шептяха поривите на мекия, южен бриз.

Госпожа Съдърланд и Лидия бъбреха за времето, но вниманието ми се отклони, когато една катерица пресече нашата пътека. Обгърна ме внезапен мрак, сякаш някой от малкото облаци на небето изведнъж закри слънцето. Хищническите ми инстинкти се събудиха. Нямаше нищо особено привлекателно в малките като мъниста очички или рунтава опашка, но за частица от секундата усетих вкуса й — кръвта от вчера. Нахлу в ноздрите ми, погъделичка гърлото ми с желание.

— Моля да ме извините… аз… стори ми се, че видях някого, когото познавам — смотолевих баналното си извинение и хукнах напред, като обещах да се върна след миг, макар че нямах намерение да го правя. Преди да се шмугна сред гъстите храсталаци, усетих любопитните погледи, с които ме проследиха Лидия и госпожа Съдърланд.

Там беше моята плячка, невинна, както навярно се е сторила Бриджет миналата нощ на своя нападател. Погледна ме, когато приближих, но не помръдна. За част от секундата се озовах до нея и всичко приключи дори още по-бързо. Докато кръвта се стичаше в мен — скромно хранене, но все пак хранене — се облегнах на ствола на дървото, запят от изтощено облекчение. До този миг не бях осъзнал колко съм бил нервен и неспокоен, всяка секунда в плен на страха да не се поддам на глада. Изплашен от желанията вътре в мен, от вероятността всеки миг да ме завладеят.

Облекчението ми беше толкова огромно, че дори не чух приближаването на Лидия, проваляйки шанса си за бягство.

— Стефан? — рече тя и се огледа наоколо, очевидно любопитна да види този, заради когото бях хукнал с извинението, че искам да поздравя.

— Оказа се, че съм се припознал — смънках и неохотно се присъединих към Лидия и майка й на пътеката.

Те се впуснаха отново в любезен разговор, докато аз вървях мълчаливо до тях, подритвах камъчетата и се упреквах за бавните си рефлекси. Какво ми ставаше? Аз бях вампир. Да се измъкна от присъствието на Съдърланд не би трябвало да е трудна задача за мен, дори в настоящото ми отслабнало състояние. Неприятна мисъл ме загложди в едно кътче на съзнанието — алтернативното обяснение беше, че все още съм сред това семейство, защото го исках.

— Господин Салваторе, вие сте ужасно мълчалив — отбеляза госпожа Съдърланд. Стрелнах крадешком с поглед Лидия, която ми се усмихна, ясно показвайки, че майка й не си пада по фините намеци, а говори направо.

— Простете ми. Отдавна не съм общувал с хора — признах, когато завихме по пътеката за езда.

Госпожа Съдърланд стисна ръката ми. Дори и да усети колко е ледена, сигурно реши, че миналата нощ съм настинал.

— Откакто сте изгубили баща си? — попита ме нежно.

Кимнах. Това обяснение беше по-лесно от истината.

— Загубих брат си във войната с Мексико — довери ми по-възрастната жена, докато минавахме покрай малко момиченце и баща й, които разхождаха симпатичен дългокосмест дакел. — Ние сме девет братя и сестри, но с него бяхме най-близки. Въпреки многото братя и сестри, никой не би могъл да го замени в сърцето ми.

— Вуйчо Исай — промърмори Лидия. — Почти не си го спомням. Но винаги беше мил.

— Съжалявам да го чуя. Не исках да ви натъжавам — извиних се.

— Да си спомняш за починалите близки невинаги е тъжно — изтъкна госпожа Съдърланд. — Това е просто… начин да продължат да присъстват в нашия живот.

Думите й хвърлиха истинска светлина върху всички объркани мисли, които напоследък ме бяха завладели: как да остана свързан с човешката си страна, въпреки че съм приел превръщането си във вампир и как да не изгубя окончателно душата си. Да запазя миналото в настоящето бе най-важно. Както споменът за Кали ми попречи да нападна Бриджет, така връзката със семейството ми и с живота, който някога съм водил, щеше да ми помогне да запазя човечността си.

Въпреки че тя изобщо не приличаше на моята майка, за миг, докато слънчевите лъчи струяха върху бонето й и осветяваха посивелите й коси, а острите й сини очи бяха омекнали от обзелите я чувства, внезапно почувствах, че би могла да ми бъде майка. Че ако обстоятелствата бяха различни, щях да се чувствам щастлив в дома й.

О, колко ми липсваше моята майка. Макар че дълбоката ми скръб бе стихнала с годините след смъртта й, в сърцето ми завинаги се бе загнездила тъпа болка. Колко ли много трагедии в нашия живот щяха да бъдат избегнати, ако тя още беше жива?

Баща ми също ми липсваше. До момента, в който го убих, аз го уважавах и обичах. Исках да следвам стъпките му, да поема семейното имение, да го зарадвам колкото бе възможно повече. Най-голямото ми желание беше той също да ме уважава и обича.

Дори ми липсваше брат ми или по-скоро онзи, който някога беше. Макар че той се закле да ми отмъсти, задето го бях превърнал във вампир, докато бяхме живи той ми беше искрен и верен другар, достоен и почтен съперник в игрите и най-близкият ми довереник. Чудех се къде ли е сега Деймън и какви ли злини причинява. Не можех да съдя лошия му характер — аз също бях взел своя дял от кръвожадно опиянение след като се превърнах във вампир. Надявах се само, че човечността ще се върне в него, както се бе върнала моята.

— Вие сте мъдра жена, госпожо Съдърланд — промълвих и стиснах ръката й. Тя ми се усмихна.

— Вие сте забележителен млад мъж — отбеляза. — Ако бях ваша майка, щях да бъда много горда с вас. Разбира се, нямам синове, само един зет… — Тя подсмръкна.

— Но, майко, Маргарет и аз сме се реализирали по свой си начин — рече Лидия, пренебрегвайки забележката за зетьовете. — Тя води счетоводството на Уоли, а аз помагам да се събират средства за майки, които нямат стабилни доходи.

Госпожа Съдърланд ми хвърли тайна усмивка и в този миг се изпълних с надежда. Навярно беше възможно да остана тук, да стана част от това семейство. Щеше да бъде опасна игра, но бих могъл да се справя. Бих могъл да контролирам глада си и да се разхождам всеки ден с Лидия и майка й, после да ги придружавам до дома им, за да изпия с тях чаша чай или да поспоря оживено с Уинфийлд за войната.

Лидия продължи да обяснява за независимостта си, а майка й въздишаше, въпреки че очевидно се гордееше с дъщеря си. Слънцето грееше все по-силно, докато вървяхме на запад, избирайки случайни пътеки. Накрая излязохме на позната пешеходна алея в средата на парка, която водеше право към Сенека Вилидж. Моят дом.

Може би внезапното ми разсейване бе причината госпожа Съдърланд да се вгледа по-отблизо в мен.

— Господин Салваторе — рече тя с полузагрижен, полуизплашен тон. — Имате… петно… върху яката си.

Въпреки правилата на благоприличието, Лидия се протегна и прокара нежно пръст близо до врата ми. Близостта й ме накара да потръпна от вълнение и страх. Когато отдръпна показалеца си, върху него имаше петънце кръв.

Пребледнях като платно. Защото това бе издайнически факт от живота ми. Въпреки всички мъчения, за да се контролирам, изтощителните усилия постоянно да пазя тайната си, едно малко петно кръв бе достатъчно, за да рухне всичко. Сега те щяха да разберат какъв съм в действителност: лъжец, убиец, чудовище.

Звънливият смях на Лидия проряза тишината.

— Само малко конфитюр — заяви безгрижно и изтри пръста си в листата на увисналия ниско клон на близкото дърво. — Господин Салваторе — подкачи ме тя, — зная, че ви накарахме да се почувствате като у дома си, но докато сте наш гост, може би трябва да внимавате повече с маниерите си на масата.

Госпожа Съдърланд понечи да смъмри дъщеря си, но като видя щастливото облекчение върху лицето ми, също се усмихна. Много скоро и тримата се смеехме весело на Стефан Салваторе, среднощния герой, превърнал се в немарлив гост, докато крачехме обратно към светлината.