Л. Дж. Смит
Ненаситност (17) (Книга трета)

17

Сватбеният прием се състоя в друга великолепна зала. Брат ми, Лидия, Бриджет и аз застанахме в редица на входа, за да посрещнем нашите гости и да им благодарим, задето са ни почели. Деймън малко се престара, като се покланяше и поздравяваше приятелски хора, които въобще не познаваше. Несъмнено им бе внушил, че е техен стар приятел. Докато Бриджет се хвалеше с пръстена си, Лидия раздаваше топли целувки, усмивки или просто се ръкуваше в зависимост от близостта й с госта. Дори се засмя, когато Брам се опита да си „открадне“ целувка за сбогом. Бриджет стоеше до сестра си и сияеше от непресторена радост.

— Благодаря ви, че дойдохте днес — повтарях отново и отново, думите имаха вкус на пепел в устата ми. — Толкова се радваме, че ще празнувате с нас. Благодаря ви, че днес сте тук. Приятно ми е да се запознаем, много ви благодаря, че сте тук с нас.

— Стефан Салваторе? — втренчи се изпитателно в мен достолепна госпожа, почти скована в пищната си рокля от сива коприна, окичена с перли. Задържа ръката ми по-дълго, отколкото го изискваше любезността. Наблегна на „е“-то в края на името ми и ме фиксира с поглед, твърд като полите на роклята й.

— Да, госпожо — отвърнах й с доколкото бе възможно най-топла усмивка.

— От флорентинските Салваторе? Принц Алесандро?

— Не съм съвсем сигурен, госпожо — отвърнах, опитвайки се да задържа усмивката си. — Когато баща ми е пристигнал в тази страна, се е обявил за американец. Не е запазил старите си връзки.

Очите й се разшириха и хватката й се разхлаби.

— Имигрант. Колко очарователно. — Не се усмихна, издърпа ръката си и се отдалечи царствено.

След като посрещнахме още няколкостотин гости, най-сетне се настанихме на масата. Масата на младоженците бе украсена с палмови клонки и листа и гирлянди с огромни цветя, които покриваха почти всеки скъп деликатес, който бихме пожелали да похапнем, или направо го скриваха от поглед. Имаше предястие от стриди и други морски деликатеси, включително шотландска пушена сьомга и руски хайвер. Последва главното ястие, състоящо се от абсолютно зашеметяващ брой мъртви животни: печено говеждо, пъдпъдъци, еленово месо, фазани, бекасини, патици, агнешко, печено свинско, топло и студено месо, задушено и печено, смляно на кайма и запържено, нарязано или като плънка в пайове.

Но венецът на всичко бе сватбената торта: пет етажа от най-страхотната плодова торта, покрита с крем и украсена с най-различни сложни фигури и завъртулки, колони и захарни птици. Сервитьорите, облечени в черни сака, наливаха чаша след чаша шампанско и всички бъбреха оживено. Ала моите мускули бяха стегнати на възли. „Сватбата“ официално бе свършила. Деймън и аз бяхме законни съпрузи на двете дъщери на Съдърланд. Беше само въпрос на време преди той да пристъпи към изпълнението на следващата фаза от плана си — каквато и да бе тя.

— Скъпи, ще ми подадеш ли чаша вода, моля? — обърна се Лидия към брат ми, като го докосна нежно по бузата.

— Според някои брачни церемонии невестата трябва да обича, да почита и да се подчинява. Не би ли трябвало ти да ме обслужиш, малка моя съпруго? — усмихна й се той, но по начин, който никак не ми се понрави.

— Разбира се! Всичко, което пожелаеш, скъпи — отвърна Лидия. — Вода, вино…

— Кръв? — подсказа Деймън.

Лидия се засмя.

— Ако пожелаеш, за теб винаги.

Бриджет не хапна нищо от скъпите блюда. Подскачаше от маса на маса и не спираше да бъбри с приятелите си, като изпъваше ръка и показваше пръстена си. Аз прекарах по-голямата част от вечерта, като само побутвах нервно почти недокоснатите вкусни хапки из много скъпата чиния с много скъпа и тежка сребърна вилица, без да отделям поглед от Деймън.

След като поднесоха десерта, Брам се смили над мен и се отпусна за миг на стола на Бриджет.

— Поздравления, стари приятелю — рече той и разтърси ръката ми. — Вие с Деймън грабнахте двете най-страхотни хубавици, които Ню Йорк може да предложи.

Кимнах нещастно.

— Господин и госпожа Съдърланд са страхотни. А Маргарет… ами, тя е избухлива, но не се съмнявам, че в крайна сметка ще покорите и нея.

Вдигнах рязко глава.

— Да не би да си забелязал, ъъ, нещо странно у Маргарет? — Брам познаваше Съдърланд, откакто се бе родил. Може би имаше някаква представа кое караше Маргарет да устои на магиите на Деймън.

Брам прокара ръка през небрежно вчесаните си черни къдрици.

— Странно?

— Да, тя е различна от останалите членове на семейство си. По-силна е — насочих го аз.

Брам се засмя тъжно.

— Това определено е вярно. Някога, когато бяхме деца, й откраднах любимата кукла, за да я използвам за медицинска сестра в играта на война с брат ми. Още не съм забравил погледа, с който ме удостои! Дори не беше нужно да ме докосва, за да накара цялото ми тяло да потрепери от болезнен шок. Излишно е да казвам, че никога повече не си играх с нейните играчки.

— Тя е била способна да ти причини болка, без дори да те докосне? — притиснах го, опитвайки се да сглобя парчетата.

Ала в този момент Уинфийлд ме тупна по рамото и кимна да го последвам към задната стая. Деймън дойде с нас, с подигравателно изражение на лицето. Минахме тихо покрай гостите, сетне поехме по страничния коридор. Докато вървяхме, погледнах с усилие през прозорците. През дърветата и кулите видях величествената Хъдсън и Палисейдс, стръмните скали, издигащи се покрай западния бряг. Слънчевите лъчи танцуваха върху блестящите води, кораби и шлепове се носеха бавно нагоре и надолу по реката. Почти се почувствах като крал, съзерцаващ страната си, след като, ставайки член на това семейство, вече принадлежах към най-висшите кръгове на нюйоркското общество.

Влязохме в стая за пушене, чиито стени бяха облицовани с тъмна ламперия. Уинфийлд веднага ни наля от гарафата с рубиненочервеното шери. Деймън извади манерката си и направо пред очите на Уинфийлд наля в чашата си кръв. Човешка кръв.

— За вечния брак — вдигна чашата си Деймън.

Уинфийлд се присъедини енергично.

— За брака.

Аз само кимнах и изпих на един дъх чашата си, като се надявах студената течност да утоли жаждата ми.

— Има един сериозен въпрос, по който трябва да поговоря с вас, момчета. — Уинфийлд нагласи масивното си тяло в голямото кресло зад бюрото. Деймън се наведе очаквателно напред. Аз се напрегнах в очакване на това, което щеше да последва.

— Става дума за зестрата.

Стиснах ръцете си. Деймън се ухили, разкривайки блестящите си зъби. Беше се настанил върху един диван с кадифена тапицерия.

— Тъкмо за това щях да те попитам и аз, татко. Нямаш нищо против да те наричам така, нали?

— Ни най-малко, момчето ми — отвърна Уинфийлд и предложи пура на Деймън.

Брат ми я взе, подряза внимателно края й и я запали толкова ловко, че се запитах къде е усвоил този навик.

Известно време двамата седяха и пушеха, изпускайки големи облаци дим в малката стая. Закашлях се. Деймън, който се наслаждаваше на неудобството ми, изпусна кръгче дим в моята посока.

— Ето как стоят нещата. Искам вие, момчета, да стъпите на собствените си крака. Моите момичета заслужават истински мъже и ако нещо се случи с мен, искам да съм сигурен, че ще има кой да се погрижи за тях.

— Разбира се — промълви Деймън с ъгълчето на устата си, захапал пурата.

— Притежавам няколко мини във Вирджиния, едната е златна. Там имат нужда от свестни управители. Освен това имам акции в железниците, които съм купил…

Очите на брат ми се разшириха. Аз се извърнах, неспособен да гледам как той внушава желанията си на този добър човек.

— Бих предпочел пари в брой — рече брат ми.

— Добре, това ми се струва разумно — заяви Уинфийлд, без да се замисли или да мигне. — Тогава годишна рента? Или пожизнена заплата?

— Предплата. Всичко накуп — поясни Деймън мило.

— Една дванайсета част от имението ми, капиталът и недвижимото имущество? — попита Уинфийлд учтиво.

— По-скоро четвърт.

Уинфийлд се съгласяваше машинално с всичко, което предлагаше Деймън.

Но аз все още не разбирах — дали това щеше да запази живота на Уинфийлд? Дали Деймън щеше да го остави жив, нареждайки му да му дава каквото си пожелае?

— Радвам се, че сте толкова загрижени да поддържате стандарта на живот, с който са свикнали моите момичета — рече нашият тъст, ала гласът му прозвуча кухо, сякаш част от съзнанието му знаеше, че нещо никак не е наред.

Бедният човек извади няколко чека и писалка. Само за миг всичко бе приключило и господин Съдърланд ми подаде чек с толкова много нули, че едва можеха да се прочетат.

Деймън оголи зъби в нещо, което беше не толкова усмивка, колкото триумфално ухилване заради победата. Изправи се, приближил чашата си с шери и кръв до мен. Мирисът бе упойващ. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не скоча и да не грабна чашата.

Тогава Уинфийлд изрече най-удивителното, банално нещо на земята.

— Нужно е известно време, за да се осребрят тези чекове — извини се, без да подозира, че тези думи може би току-що спасиха живота му.

Деймън изръмжа и очите му потъмняха. Това бе изражението на гневен смут, прочуто явление в Мистик Фолс, нещо, което никой не би желал да предизвика. Беше много опасно да разочароваш брат ми. Той смачка чека в ръката си.

— Не го спомена досега — изръмжа и размаха чашата си с шери и кръв под носа ми. Застинах, жаждата накара венците ми да пламнат от напиращите да изскочат зъби.

— Ще се наложи да продам значителна част от имението си, основния капитал и акциите, за да имат покритие тези чекове — отвърна Уинфийлд толкова жалостиво, че сърцето ми се сви.

— Тогава го направи! — нареди му Деймън. Но аз повече не слушах. Трябваше да се махна от тази стая. Силата ми реагира на глада ми — на моя гняв — и аз усетих началото на промяната.

— Аз трябва да… — Не си дадох труд да измисля извинение.

Изхвърчах от стаята, профучавайки покрай брат си, въплъщение на злото, и нашия тъжен тъст. Избягах от замъка, за да потъна в нощния мрак, на който принадлежах.