Л. Дж. Смит
Ненаситност (23) (Книга трета)

23

Наехме карета, която да ни откара в центъра на града — Лекси ми заяви, че трябва да пазя силите си за това, което евентуално ще последва — и излезе от клуба, без да си даде труд да плати. Такъв бе животът за някой като Лекси, силен и непридирчив в желанията си. Би могла да накара всеки да направи всичко, което поиска, и животът беше невероятно лесен.

Беше изкушаващо, още повече, че не включваше жестокост. Никой не страдаше от действията й, освен финансово.

Лекси сигурно бе прочела мислите ми, защото се изкиска насреща ми и повдигна закачливо вежди.

— Би трябвало да останеш с мен, приятелю. Живот като този може да бъде сладък и лесен, а не проклятие — подхвърли ми тя.

Поклатих глава и се усмихнах.

— Благодаря, но както самата ти неведнъж си казвала, аз имам собствен път.

Когато стигнахме до дома на Съдърланд, видяхме, че прозорците са тъмни, драпирани с черен креп. В странния полумрак на ранния час капките роса проблясваха зловещо върху плата. Къщата бе опасана с полицейски ленти.

Насилих внимателно ключалката. Нито аз, нито Лекси, издадохме звук, докато не влязохме в дневната, където тя ахна високо.

Труповете бяха отнесени, ала никой не си бе направил труда да почисти. Огромни количества кръв от разкъсаните им тела се бяха просмукали в килима и изцапали мраморния под отдолу. Стените бяха покрити от черна, засъхнала кръв, сякаш в тон с крепа отвън.

— Господи! — прошепна Лекси. — Той ги е изклал.

Отпуснах се в едно кресло, покрусен от вина. Не беше минало много време, откакто бях открил тук членовете на това нещастно семейство, телата им още топли от наскоро напусналия ги живот. Мислите ми се връщаха назад и назад, докато си припомнях къде бях сгрешил, всички неща, довели до този тъжен финал.

Ако не бях избягал от приема…

Ако не се бях съгласил да играя по свирката на брат ми…

Ако не бях спасил Бриджет…

Ако не бях дошъл в Ню Йорк…

Ако не бях накарал Деймън да пие кръв, за да завърша трансформацията му…

— Всичко е по моя вина — простенах.

Обхванах глава с ръце. Дирята на кръвта и смъртта, която не бях причинил, ме следваха навсякъде като проклятие.

— Не, виновен е Деймън — незабавно ме поправи Лекси. — И Клаус.

— Не биваше да идвам тук… трябваше да остана колкото е възможно по-далеч от хората.

— Хей. — Лекси приближи до мен, коленичи и се взря в лицето ми. Сложи ръка под брадичката ми и ме накара да я погледна. — Ти не си направил това. Клаус го е направил — заповядал е да го направят. А и ти не си имал намерение да се жениш за момиче от това семейство. Било е идея на Деймън. Ти самият ми каза, че е заплашил да убие много хора, ако не го направиш. Ако бях на твое място, аз щях да го убия, ала той не е мой брат.

Надникнах в тъмните й очи.

— Извършил съм толкова лоши неща.

Тя прехапа долната си устна.

— Направил си грешки в миналото. Много лоши. Ала си се осъзнал и се стараеш с всички сили да ги поправиш или поне да ги избягваш в бъдеще. Затова съм тук, Стефан. Ти заслужаваш да бъдеш спасен.

Болка, която нямаше нищо общо с жаждата, скова гърлото ми.

— Лекси, моля те…

— Виждам какво се таи в сърцето ти, Стефан — прекъсна ме тя нежно. — Не се появявам изневиделица само за да спася някой вампир. Ти си различен. И, може би, някой ден, ще го разбереш. И това ще сложи край на част от твоето проклятие.

Наведе се напред и притисна устни към бузата ми. Усетих лекото пърхане на миглите й, когато затвори очи.

— Хайде — подкани ми Лекси, потупа ме под брадичката и се отдръпна. — Чака ни работа. Аз ще огледам тук. Ти иди да вземеш нещата си, които полицията не е конфискувала. Мисля, че за известно време ще трябва да напуснеш този град.

Сякаш между две вдишвания, между играта на светлината и най-тъмната сянка, Лекси се бе променила. Слънчевата, приветлива Лекси, сега имаше кървясали очи и черни вени през лицето. Зъбите й проблясваха на оскъдната светлина. Тя беше истински хищник, поел по дирите на вампир. Въпреки че беше само постара версия на това, което представлявах аз, от вида й по тялото ми полазиха ледени тръпки. Стаено под повърхността на кожата ни, чудовището в нас бе винаги готово да изскочи.

С натежало сърце поех бавно нагоре по величествената стълба от тъмно дърво. Не беше нужно да съм съвсем безшумен; малкото останали слуги се намираха в стаите си в крилото в другия край на огромната къща, далеч от смъртта и разрухата. До слуха ми достигаха напрегнатите им гласове, докато обсъждаха бъдещето си и вероятността да постъпят на работа в други домакинства — всички отчаяни опити да пропъдят мрака, погълнал толкова неочаквано работодателите им.

Питах се какво ли прави Маргарет и се заклех да й съобщя за Клаус и отмъщението. Вероятно беше в дома си, със съпруга си, и оплакваше родителите и сестрите си. Кое беше по-тежко? Да си мъртъв или жив със спомена за мъртвите? Като вампир никога нямаше да позная първото, но винаги щях да изпитвам второто.

Когато стигнах до стаята си, където предишната нощ Бриджет бе дошла, за да ми се отдаде, усетих във въздуха следи от уханието на теменужки, парфюма, с който се бе напръскала. Беше се просмукал във възглавницата и чаршафите. Много по-детински от аромата на Катрин, фината, примамваща и сложна смесица от цитрус и подправка…

Взех куфара — друг подарък от Уинфийлд, предназначен за нашия меден месец — и хвърлих вътре някои вещи, които смятах за мои. Старите ми дрехи, малко пари, дневникът ми. Прелистих няколко стари страници, където бях писал за Катрин.

8 септември 1864

„Тя не е такава, каквато изглежда. Трябваше ли да съм изненадан? Ужасен? Наранен?

Излиза, че всичко, което зная, всичко, на което са ме учили, всичко, в което вярвах през изминалите седемнайсет години от живота ми, е било невярно.

Още усещам къде ме беше целувала, къде пръстите й бяха стискали ръцете ми. И още копнеех за нея, макар гласът на разума да крещеше в ушите ми: не можеш да обичаш вампир!

Ако имах една от нейните маргаритки, можех да късам листенцата и да ги оставя те да изберат вместо мен. Обичам я… не я обичам… Аз…

Аз я обичам.

Наистина я обичам. Независимо от последиците. Това ли означава да следваш сърцето си? Искаше ми се да притежавам карта или компас, за да ми помогнат да намеря пътя, който трябва да следвам. Но тя беше сърцето ми, и най-вече моята Северна, пътеводна звезда… и всичко това би трябвало да е достатъчно.“

Затворих рязко дневника и свих устни при спомена за глупостта ми. На долния етаж беше настоящата реалност и мислите за миналото нямаше да помогнат. Захвърлих дневника в куфара и слязох долу.

Ала вместо Лекси ме посрещна пустота и ужасната, позната миризма.

На смърт и разложение.

Лекият бриз шумолеше през строшеното дърво; задната врата зееше широко отворена. Потръпнах неволно. Тишината, отсъствието на Лекси, виеха като банши^[1].

Вятърът духна от пода лист хартия с големината на билет. Докато го вдигах, усетих как кожата ми настръхва от вледеняващ ужас.

Върху него пишеше само:

„Отплата номер две.

Лушъс“