Л. Дж. Смит
Ненаситност (12) (Книга трета)

12

Следващите няколко дни отминаха, изпълнени с приготовления и избиране на менюто. Вечерите на семейство Съдърланд протичаха по един и същ начин. Госпожа Съдърланд се оттегляше в стаята за шев, където учеше Лидия да изработва юргани и бонета. Бриджет въведе късен нощен режим на разкрасяване, който включваше сто разчесвания на косата й и мазане на цялото тяло с крем, чийто аромат усещах чак в коридора. Уинфийлд винаги се оттегляше в кабинета си с чаша коняк, преглеждаше внимателно вестниците или проверяваше счетоводните книги.

Аз добих навика да крача из салона на долния етаж, потънал в планове как да осигуря безопасността на семейство Съдърланд, но отхвърлях повечето си идеи. Освен това трябваше да планирам храненията си. Сега, след като бях под бдителния поглед на всеки слуга в дома на Съдърланд, ми беше по-трудно да спазвам твърдата си диета на градски животни. Имах чувството, че те сякаш очакваха да се опитам да се измъкна, макар че беше невъзможно да определя дали поведението им бе истинска предпазливост или Деймън им бе внушил да ме следят. Понякога успявах да се измъкна тихомълком или на покрива, или в задния двор, за да се опитам да намеря плъх, гълъб, дори мишка, за да задоволя нуждите си. Разбира се, Хейзъл, домашната котка, бе забранена плячка, но, за щастие, това не важеше за приятелите й, уличните котараци.

Деймън нямаше подобни проблеми с храненето. Нито пък си даваше труд да се крие. Идваше и си отиваше когато си поискаше, като само един Бог знаеше какво правеше в тъмните покрайнини на града. Често виждах прислужница и слуга да бъдат викани в стаята му в ранните часове на нощта, докато се измъквах скришом, за да задоволя собствените си нужди. Брат ми гледаше на дома на Съдърланд като на хотел — присъстваше на вечери в негова чест и бе желан гост във всички най-отбрани домове на обществото. Той беше принц, а Ню Йорк — кралството, което го обожаваше.

Когато в четвъртък Деймън се прибра, Уинфийлд подаде глава от кабинета си.

— О, чудесно. Радвам се, че си тук — рече той с две чаши уиски в ръце. — Моля, елате в кабинета ми.

В ъгъла на устата на Деймън се виждаше капка кръв. Всеки друг би предположил, че се е порязал, докато се е бръснел. Внезапно уютният кабинет ми се стори задушаващ, а ъглите му още по-тъмни.

Деймън изтри небрежно устните си, вперил поглед в мен, сетне се тръсна на дивана до бъдещия си тъст не толкова като италиански граф, а по-скоро като… ами, Деймън.

— Добър вечер, сър. — Фактът, че не използваше фалшивия си акцент в тяхно присъствие, показваше колко силно е подчинил това семейство на волята си.

— Исках да поговоря с двама ви относно вашето бъдеще — поде Уинфийлд, докато подрязваше върха на пурата си.

— О, аз имам големи планове, мисля дългосрочно — заяви Деймън. — Разбира се, да живея тук, със семейството. Обичам да съм с близките си.

Гърлото ми пресъхна. Прокарах ръка през косата си, обзет от паника. За пореден път си напомних, че всъщност нямам представа какво наистина иска Деймън.

— Мисля, че ще е добре да започна самостоятелен бизнес — поде Деймън, ала в същия миг вратата на кабинета се отвори със замах и Маргарет влезе вътре.

— Папа!

Без да каже нито дума на мен или брат ми, подаде на баща си брой на днешния „Поуст“ и потупа по някаква статия.

— Прочети това.

Уинфийлд затърси очилата по джобовете си, извади ги, сложи си ги и зачете вестника.

„Фамилията Съдърланд е скандализирана, когато двама бедни ухажори отмъкнаха последните най-желани момичета Съдърланд. Синове на банкери и политици с разбити сърца, най-богатите ергени в столицата, негодуват горчиво срещу изненадващото събитие. Дали е изнудване или някакво чудо? Неназован източник, близък до семейството твърди, че…“

— О, глупости! — отсече Уинфийлд, захвърли вестника и свали очилата си. — Хората говорят какви ли не глупости.

— Ще бъдем съсипани — рече Маргарет, почти умолително, без да обръща никакво внимание на двама ни с Деймън. — Най-малкото, не можеш ли да проумееш колко зле ще се отрази на бизнеса?

— Не смяташ ли, че е по-добре да оставиш подобни разговори на мъжете? — намеси се лениво Деймън, завръщайки се към силния си италиански акцент. Но леденосините му очи я пронизваха право в главата, все едно искаше да забие куршум там. Изправих се, като застанах между него и Маргарет. Тя изглежда не забелязваше омразата му, нито опасността, която я застрашаваше.

— Разбирам загрижеността ти — присъединих се забързано. Трябваше да я убедя да изостави темата, заради самата нея. — Но повярвай ми, желая единствено добро на семейството ти.

— Всъщност ние, мъжете, тъкмо обсъждахме бизнеса — додаде Уинфийлд. — Деймън, какво казваше?

— Нуждая се само от малка сума в брой — отвърна брат ми и извърна глава, изключвайки напълно Маргарет от разговора. — Която ще ми позволи да пътувам до родната ми страна и да преговарям с търговците за износ…

Маргарет ахна.

— Нали наистина не мислиш да му дадеш нещо повече от зестрата, която се полага на Лидия?

— Не ставай алчна, скъпа — накара я да замълчи Уинфийлд със снизходителен жест. — Това е само начален капитал, който да му помогне да…

— Да не си полудял? — възкликна Маргарет. — Ти изобщо не познаваш този човек. Нека първо поработи за теб. Или му дай да управлява някой от по-малките ти магазини.

Деймън се изправи от мястото си с изражение на студена ярост. Опитах се да хвана ръката на Маргарет, но тя ме отблъсна. Изправи се в пълен ръст и впи поглед право в очите му. Въпреки че не беше хубава като останалите сестри, определено бе впечатляваща.

— Откакто той се появи, всички се държите като напълно полудели — каза тя на баща си, без да откъсва поглед от Деймън. — Да оставиш него — и него — посочи към мен — да станат на практика членове на това семейство, да им позволиш да живеят под покрива ти, а след това да им предлагаш пари в брой и дъщерите си и всичко останало! Нима никой тук, освен мен, не го смята за странно?

Уинфийлд изглеждаше разстроен и смутен.

Деймън разшири очи.

— Престани. — Той й внушаваше. — Просто приеми Стефан и мен — ние сме тук и ще останем.

Тя дълго задържа погледа му. Чаках очите й да се изцъклят, зениците й леко да се разширят. Ала тя само поклати глава с отвращение.

— Твоята фалшива графска титла може да очарова всички останали, но не и мен. Не желая да бъда част от това.

Втренчих се слисано след нея, докато тя изхвърча от стаята. Никога досега не бях виждал Деймън да не успее да подчини някого на волята си, дори и когато беше слаб. Поех дълбоко дъх, търсейки следи от върбинка, или нещо друго, което би обяснило случилото се току-що. Но не долових нищо.

Можех единствено да се надявам, че каквото и да бе това, ще продължи да закриля Маргарет.