Л. Дж. Смит
Ненаситност (4) (Книга трета)

4

5 ноември 1864

„Имам чувството, че е станало много отдавна, но в действителност беше изминало съвсем малко време от трансформацията ми, откакто моят баща ме уби. Измина едва месец, откакто двамата с Деймън се опитахме да спасим живота на Катрин, а нейната кръв спаси нашия. Едва месец, откакто бях жив човек с топла, пулсираща кръв, който консумираше ястия от месо и зеленчуци, сирене и вино — и който спеше в пухено легло, застлано с чисти ленени чаршафи.

При все това ми се струва, че е било преди цяла вечност и в известно отношение предполагам, че беше точно така.

Но също така бързо, както се промени съдбата ми след Ню Орлиънс, принуждавайки ме да живея като скитник в скалиста падина в парка, ето ме сега, седнал зад прилично бюро, под прозорец с витраж и дебел килим под краката. Колко бързо се връщам обратно към човешкия начин на живот!

Семейство Съдърланд изглеждат мили хора. Представям си буйната и непокорна Бриджет и по-голямата й, по-разумна и по-търпелива сестра, като огледална версия на Деймън и мен. Никога не съм се замислял колко всъщност безобидни са били караниците между Деймън и баща ми, когато причина за тях бяха само конете и момичетата. Винаги съм се боял, че някой от тях двамата ще каже или направи нещо, което завинаги ще сложи край на подобието на семейство, което имахме.

Сега, когато баща ми е мъртъв, а брат ми и аз сме… това, което сме, осъзнавам колко много по-сериозни могат да станат нещата, колко обикновен и лесен е бил животът преди.

Не биваше да оставам в този дом, дори и за една нощ. Би трябвало да се измъкна през прозореца и да побягна към мястото, което доброволно бях избрал за своето изгнание. Да остана в топлата, жива прегръдка на семейство Съдърланд, без значение за колко кратко, беше опасно и измамно. Имах чувството, че отново принадлежа на човешкия свят. Те не подозират, че са приели хищник сред себе си. Беше достатъчно само веднъж да изгубя контрол, да изляза безшумно от стаята си, да заситя жаждата си с един от тях, и животът им щеше завинаги да се превърне в трагедия — както стана с моя, когато Катрин прекрачи прага на нашия дом.

Семейството винаги е било най-важното нещо за мен и ще излъжа, ако не призная колко успокояващо и хубаво е да съм отново — дори и да е само за една открадната нощ — сред хора, които се обичат един друг.“

За пръв път, след като напуснах Ню Орлиънс, станах с изгрева на слънцето с намерението да се измъкна незабелязано от огромната къща и да изчезна в утринната мъгла, преди някой да дойде да ме събуди. Но беше толкова трудно да се устои на чистите ленени чаршафи, мекия матрак, лавиците с книги и изрисувания таван в моята стая.

След като се възхитих на фреската над мен, изобразяваща ангели с крила, отметнах меките завивки и се насилих да стана от леглото. Всички мускули се извиваха под кожата ми, пълни с мощ и Сила, ала ребрата ми се брояха. Прислужницата бе взела дрехите ми, за да се изперат, но не ми дадоха нощна риза. Наслаждавах се на усещането на утринната слънчева светлина върху тялото ми на греещата топлина, бореща се със студа в стаята. Макар че никога нямаше да простя на Катрин, задето ме превърна във вампир, й бях благодарен поне за пръстена с лапис лазули, който ме предпазваше от слънчевите лъчи, които иначе бяха смъртоносни за създанията на мрака.

Прозорецът бе леко открехнат и хладният бриз нахлуваше в стаята, издувайки прозирните пердета. Въпреки че температурата вече не ми действаше, затворих прозореца и пуснах резето донякъде озадачен. Можех да се закълна, че миналата нощ прозорецът бе затворен и залостен. Преди да имам време да обмисля по-обстойно въпроса, долових наблизо туптенето на човешко сърце и, след тихо почукване, вратата се отвори. Лидия надникна, после тутакси се изчерви и извърна глава, засрамена от полуголото ми тяло.

— Татко се страхуваше, че може да си тръгнеш, без да се сбогуваш. Изпратиха ме, за да се уверя, че няма да омаеш някоя от прислужниците, за да ти помогне да се измъкнеш.

— Едва ли съм в подходящо облекло, за да се измъкна незабелязано — отвърнах и закрих гърдите си с ръце. — За целта ще са ми нужни панталоните.

— Хенри ще дойде след малко с изпраните и изгладени панталони — отвърна тя, забила поглед в пода. — През това време може да ползваш банята, която се намира в дъното на коридора, отдясно. След като се освежиш, ще те чакаме за закуска.

Кимнах, чувствах се като уловен в капан.

— И, Стефан… — Лидия вдигна поглед за миг и срещна моя. — Надявам се, че ще успееш да си намериш и ризата. — С тези думи се усмихна и излезе от стаята.

 

 

Когато най-после слязох долу за закуска, целият клан Съдърланд вече ме чакаше — дори Бриджет, която кипеше от енергия и жизненост и лакомо нагъваше препечена филийка, сякаш не беше яла поне две седмици. Ако не беше леката бледност на лицето й, никой нямаше да предположи, че миналата нощ едва не бе умряла.

Когато приближих, всички се извърнаха и ахнаха. Очевидно представлявах съвсем различна гледка от героя в прокъсаната риза от предишната нощ. С лъснатите до блясък италиански обувки, чисти и изгладени панталони, нова чиста риза и взето назаем сако, което ми бе изпратил Уинфийлд, аз бях джентълмен в пълния смисъл на думата. Дори бях измил лицето си и сресал косата си назад.

— Готвачката ви приготви овесена каша, ако желаете — предложи госпожа Съдърланд и посочи към купата, пълна с гъста бяла каша. — Не е обичайната ни закуска, но си помислих, че нашият гост от Юга може да я предпочита.

— Благодаря ви, госпожо — промърморих, заех празното място до Бриджет и плъзнах поглед по голямата дървена маса. След като майка ми почина, Деймън и баща ми въведоха обичай да се храним с мъжете, които работеха в плантацията. Закуската често се състоеше от най-проста работническа храна: качамак и бисквити, хляб и сироп, резени пържен бекон. Това, което бе подредено върху масата в резиденцията на Уинфийлд, щеше да засрами и най-изискания ресторант във Вирджиния. Препечени филийки по английски маниер, поставени във фини телени стойки, пет различни вида конфитюр, два вида бекон, царевични питки, сироп, дори прясно изцеден портокалов сок. Изящните чинии бяха със сини холандски мотиви, а излъсканото до блясък сребро беше много повече, отколкото някога бях виждал по време на официална вечеря.

Изпълнен с желанието да имам човешки апетит — и пренебрегвайки огъня във вените ми, който жадуваше за кръв — се престорих, че потапям с нетърпение лъжицата си в кашата.

— Много съм ви задължен — избъбрих.

— Значи това е спасителят на малката ми сестра — заяви една от жените в стаята, която не познавах.

— Позволи ми да ти представя най-голямата си дъщеря — рече Уинфийлд. — Това е Маргарет. Първа се омъжи и се надяваме първа да ни дари с внуци.

— Папа — смъмри го ласкаво Маргарет, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Приятно ми е да се запознаем. — Докато Бриджет беше пълна с живот, с пухкавата закръгленост на младостта, а Лидия — елегантна, изтънчена и образована, Маргарет излъчваше нещо практично и любопитно, някаква грубост, която струеше от питащите й сини очи. Косата й беше черна и права.

— Тъкмо обсъждахме какво е предизвикало необмислената постъпка на най-малкото ми дете — оповести Уинфийлд, насочвайки разговора отново към предишната нощ.

— Не зная защо избягах — рече Бриджет нацупено и отпи голяма глътка от портокаловия си сок. По-големите й сестри се спогледаха многозначително, но баща им се наведе напред. Бръчки на тревога прорязваха челото му. — Просто изпитах непреодолимото желание да си тръгна. И го направих.

— Било е глупаво и опасно — смъмри я майка й и размаха салфетката си. — Можеше да умреш!

— Радвам се, че днес се чувстваш добре — обадих се учтиво. Бриджет се усмихна, разкривайки зъбите си, леко изцапани с портокалов сок.

— Да. Като стана дума за това… — Маргарет потупа с лъжичката си за яйце по ръба на чинията. — Казахте, че сте я намерили в парка, цялата в кръв?

— Да, госпожо — отвърнах предпазливо, като забучих на вилицата си най-малкото парче бекон в чинията си.

Тази сестра изглеждаше по-проницателна от останалите и не се страхуваше да задава неудобни въпроси.

— Имало е много кръв и роклята на Бриджет е била разкъсана — настоя Маргарет. — Това не ви ли се струва странно, след като всъщност не е имало истинска рана?

— Ъъ… — заекнах. Мислите ми запрепускаха. Какво бих могъл да кажа? Че кръвта е била на някой друг?

— Снощи помислих, че е имало рана — обади се госпожа Съдърланд и стисна замислено устни. — Но беше само засъхнала кръв, която измихме.

Маргарет впи пронизващия си поглед в мен.

— Може би й е потекло кръв от носа — смотолевих аз.

— Значи не сте видели никакъв нападател, когато сте приближили към сестра ми? — не се отказваше Маргарет.

— О, Маги, ти и твоите разпити! — въздъхна Уинфийлд. — Истинско чудо е, че Бриджет е добре. Слава на Бога, че Стефан я е намерил.

— Да. Разбира се. Слава на Бога — рече Маргарет. — А вие какво сте правели съвсем сам в парка миналата нощ? — продължи да ме разпитва спокойно.

— Разхождах се — отвърнах, както бях казал и на баща й снощи.

На ярката утринна светлина изведнъж ми се стори странно, че Уинфийлд не ме бе попитал за нищо друго, освен за името ми и защо съм бил в парка. Във времена като днешните, след като дъщеря му току-що е пострадала от жестоко нападение, едва ли бе напълно нормално да приемеш непознат в дома си. Но пък и баща ми бе предложил убежище на Катрин, когато бе пристигнала в Мистик Фолс, разигравайки ролята на нещастно сираче.

Една част от мен не ми даваше мира и не спираше да ме гложди мисълта дали нашата история щеше да се развие различно, дали членовете на семейство Салваторе още щяха да са живи, ако бяхме разпитали по-настоятелно Катрин за миналото й, а не само да съчувстваме деликатно на сполетялата я трагедия, отнела живота на родителите й. Разбира се, Катрин толкова дълбоко бе омагьосала двама ни с Деймън, че може би навярно нямаше да има значение.

Маргарет се наведе напред. Явно нямаше намерение да прояви деликатност и любезно да подмине въпросите относно личността ми, както бе сторил Уинфийлд предишната нощ.

— Доколкото разбрах, не сте оттук, нали?

— От Вирджиния съм — отвърнах, когато тя отвори уста, за да зададе следващия си въпрос. По странен начин любопитството й ме караше да се чувствам по-добре, че мога да кажа на това семейство поне част от истината. Освен това много скоро щях да напусна завинаги тази къща и живота им, така че едва ли имаше значение какво щяха да узнаят за мен.

— И откъде по-точно? — продължи да ме разпитва Маргарет.

— Мистик Фолс.

— Никога не съм го чувала.

— Това е наистина много малък град. Има само една главна улица и няколко плантации наоколо.

Под масата се разнесе някакво шумолене и аз предположих, че Бриджет или Лидия се опитват да сритат по-голямата си сестра. Дори и да бяха успели, лицето на Маргарет не издаде нищо.

— Предполагам, че имате образование? — продължи тя.

— Не, госпожо. Възнамерявах да уча в университета във Вирджиния. Войната попречи на плановете ми.

— Войната не е добра за никого — заяви Уинфийлд и набучи парче бекон на вилицата си.

— Войната сложи край и на пътуванията между отделните щати — додаде Маргарет.

— Какво общо има това с всичко случило се? — попита Бриджет.

— Сестра ти предполага, че е доста странно, че съм дошъл на север — обясних аз. — Но баща ми умря наскоро…

— Във войната ли? — попита Бриджет задъхано. Лидия и госпожа Съдърланд я изгледаха унищожително.

— Косвено — отвърнах. Войната бе отнела живота на баща ми, войната срещу вампирите — срещу мен.

— Моят град… беше опожарен и останах без дом и семейство.

— И сте дошли на север — заключи Лидия.

— Може би, за да опиташ някакъв бизнес? — предположи с надежда Уинфийлд.

Ето един мъж с три дъщери, три красиви дъщери, но без синове. Нямаше с кого да сподели пурите и коняка си, нито кого да окуражава и с кого да се съревновава в света на бизнеса. Бях едновременно разтревожен и развеселен от блясъка в очите му, когато ме погледна. Със сигурност в Манхатън имаше семейства със синове, които биха предложили много по-подходящи зетьове и съдружници.

— Каквото и да предприема, ще разчитам единствено на себе си — отвърнах, като отпих от кафето си. Трябваше да го сторя, без Лекси или Катрин да ме направляват. И ако някога отново срещна Деймън, добре подостреният кол ще е единственото, което ще ме направлява.

— Къде живеете? — продължи Маргарет. — Имате ли близки тук?

Изкашлях се, но преди да изрека първата си истинска лъжа, Бриджет изпъшка.

— Маги, писна ми от този разпит!

Лека усмивка се мярна върху устните на Лидия, но тя побърза да я прикрие със салфетката си.

— А ти за какво би предпочела да говорим? За теб ли? — повдигна вежди Маргарет.

— Всъщност, да! — заяви Бриджет и огледа масата.

Очите й бяха искрящо зелени като на Кали, но с раздразнителното си и капризно държание тя изобщо не приличаше на моята изгубена любов. — Аз все още не зная защо избягах от бала.

Маргарет завъртя очи. Лидия поклати глава.

— Искам да кажа, че трябваше да видите как ме гледаха! — поде тя и размаха ножа си във въздуха за по-голяма убедителност. — Роклята на Флора беше ужасна, особено като се има предвид, че се омъжи съвсем наскоро. А моят нов колан — о, не, дали не се е съсипал миналата нощ? Няма да го понеса, ако се е съсипал! Мамо! На мен ли беше, когато Стефан ме донесе у дома? Трябва да отидем в парка и да го потърсим!

— А какво ще кажеш да отидем в парка и да потърсим човека, който се е опитал да те убие? — предложи Маргарет.

— Вече говорихме с инспектор Уорън за това. Той обеща да проведе пълно разследване — рече госпожа Съдърланд. — Но, Бриджет, трябва да ми обещаеш, че няма да избягаш довечера от бала у семейство Честър или ще бъда принудена да те затворя в спалнята ти и да те наглеждам.

Бриджет скръсти ръце пред гърдите си и изсумтя недоволно.

— Нито пък ти трябва да бягаш — обърна се госпожа Съдърланд с многозначителна нотка в гласа към Лидия.

Средната сестра се изчерви.

— Лидия се влюби в един италиански граф — довери ми Бриджет, тутакси забравила цупенето, развълнувана от клюката. — Всички се надяваме той да поиска ръката й — няма ли да е страхотно? След това вече ще бъдем част от благородниците, а не само богати търговци. Представи си само — Лидия ще бъде графиня!

Уинфийлд се засмя нервно.

— Бриджет…

Момичето примигна с гъстите си мигли.

— Толкова е прекрасно, че Лидия има ухажор, а още повече граф. Опасявах се, че след като Маги се омъжи, мама и папа ще се придържат към традицията и няма да ми позволят да се омъжа преди Лидия, а кой знае колко дълго време ще отнеме това.

— Лидия е… взискателна — отбеляза госпожа Съдърланд.

— О, стига, мамо — завъртя очи Бриджет. — Сякаш някой досега е проявявал интерес. А сега тя има граф. Наистина… наистина не е честно, знаеш ли, ако се замислиш за това… ако имах истински дебют в обществото…

Размърдах се на стола си, изведнъж засрамен заради всички, но в същото време доволен, задето участвам в нещо толкова обикновено като семеен спор. За пръв път бях в компания, откакто напуснах Лекси в Ню Орлиънс.

— Напоследък в живота ни се появиха толкова много красиви и странни мъже — отбеляза Маргарет. В тона й прозвуча едновременно учудване и предупреждение. — Какво странно съвпадение, господин Салваторе. Но може би в крайна сметка не бива да го правя на въпрос.

— Стига вече, Маргарет — намеси се Уинфийлд.

— Всъщност нямам с кого да отида довечера на бала у семейство Честър, мамо — продължи Бриджет, а лицето й се зачерви, сякаш се опитваше усилено да се разплаче. През цялото време ми хвърляше коси погледи. — Сигурна съм, че след снощи Милаш едва ли ще иска да ме придружи… Наистина спешно се нуждая от спасител…

Бриджет разтвори широко зелените си очи и ги впери в баща си. Уинфийлд се намръщи и погали замислено бакенбардите си. В този миг Бриджет изглеждаше силна като вампир, способна да накара баща си да изпълни всяко нейно желание. Маргарет сложи ръка на челото си, сякаш я бе заболяла главата.

— Господин Салваторе ще те заведе — оповести Уинфийлд и посочи към мен с вилицата си. — Вече те спаси веднъж. Сигурен съм, че е истински джентълмен, който не би те оставил отново в беда.

Всички погледи се насочиха към мен. Бриджет живна и ми се усмихна като котенце, на което току-що са предложили купичка, пълна със сметана.

Сепнах се.

— Боя се, че нямам подходящи дрехи… — започнах.

— О, това ще се реши много лесно — заяви госпожа Съдърланд с многозначителна усмивка.

— Отново — промърмори Лидия, но доста тихо, така че никой друг да не я чуе — бедният господин Салваторе е оставен на нашата милост. Ведно с панталоните.