Лорън Оливър
Делириум (6)

Шеста глава

Мамо, мамо, помогни ми!

Лутам се сама в гората и не виждам път.

Срещнах върколак, гладен и жесток.

Той показа си зъбите и се хвърли върху мен.

 

 

Мамо, мамо, помогни ми!

Лутам се сама в гората и не виждам път.

Хвана ме вампир, стар, разложен труп.

Той показа си зъбите и впи ги в мен.

 

 

Мамо, мамо, прегърни ме!

Че ми е студено, уморена съм до смърт.

Срещнах Невалиден и в капана паднах.

Той ми се усмихна и ми взе сърцето.

„Едно дете се връща у дома“ от сборник „Детски песнички и народни приказки“, редактор Кори Левингстън

Цялата вечер съм като зашеметена. Докато слагам масата за вечеря, по грешка наливам вино в чашата на Грейси, а портокаловия сок сипвам в чашата на чичо, после започвам да стържа сирене и обелвам толкова жестоко кокалчетата си на рендето, че накрая леля ме гони от кухнята с думите, че не желае да подправя равиолите си с парченца кожа. Не спирам да мисля за последните думи на Алекс, за онези променящи се сенки в очите му, за странния израз на лицето му, докато казваше: „Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив“.

Възможно ли е да е имал предвид нещо специално? Да ме кани на среща?

От тази мисъл ми се завива свят.

Ухото ми още гори от дъха му, когато ми прошепна тихо онази дума: „Сиво“. Той е бил там. Видял ме е. Помни ме. Въпросите са толкова много и се въртят с такава бързина, че сякаш вечната портландска мъгла се е преместила от мястото си над океана в моята глава и аз не мога да мисля логично.

В края на краищата леля забелязва, че нещо не е наред. Преди вечеря, както обикновено, отивам при Джени да й помогна с домашните и да преговорим таблицата за умножение. Сядаме на пода в хола, точно до така наречената „трапезария“ (една ниша, която едва побира маса и шест стола), аз слагам тетрадката й на коленете си и започвам да повтарям цифрите с нея, но мислите ми летят на автопилот, пътуват на хиляди километри оттук. Всъщност не са на хиляди, а точно на пет километра и четиристотин метра, при заблатения край на Черния залив. Знам разстоянието съвсем точно, защото е удобно трасе за крос от дома до там и обратно. Неволно пресмятам за колко време бих могла да го преодолея с колело, после мислено си удрям шамар. Как може да ми идват такива идиотски идеи?

— Седем по осем?

Джени свива устни и изстрелва:

— Петдесет и шест.

— Шест по девет?

— Петдесет и две.

От друга страна, няма закон, който забранява да говорим с излекувани. Излекуваните са безопасни. Те може да бъдат наши ментори или надзорници. Въпреки че Алекс е само една година по-голям от мен, ние сме разделени напълно и безусловно от процедурата. Все едно, че ми е дядо.

— Седем по единайсет?

— Седемдесет и седем.

— Лена. — Леля е излязла от кухнята, минала е през трапезарията и сега стои зад Джени. Примигвам бързо и се опитвам да се съсредоточа. Тя ме гледа загрижено, чертите на лицето й са изопнати.

— Тревожи ли те нещо?

— Не — отговарям и забивам поглед в пода.

Много мразя, когато Каръл ме гледа така, сякаш вижда всички лоши парченца в душата ми. Чувствам се виновна, че мисля за момче. Нищо, че е от излекуваните. Ако знаеше, леля щеше да каже: „Ох, Лена! Внимавай! Не забравяй какво стана с майка ти — и ще добави: — Сякаш ти е предала болестта с кръвта си“.

— Защо? — питам невинно и продължавам да държа очи върху излинелия килим. Каръл взима тетрадката на Джени от коленете ми и казва силно с ясния си висок глас:

— Шест по девет е петдесет и четири. — После затваря рязко тетрадката. — Не петдесет и две, Лена. Предполагам, че знаеш таблицата за умножение?

Джени ми се плези.

Бузите ми пламват, когато осъзнавам грешката си.

— Съжалявам, аз… се разсеях.

Настъпва тишина. Погледът на Каръл пробива кожата на врата ми. Направо ме изгаря. Ако продължи да ме гледа още малко, ще закрещя, ще се разплача или ще си призная всичко.

Най-после тя въздиша.

— Все още мислиш за оценяването, нали?

Изпускам събралия се в гърдите ми въздух и веднага усещам, че ми олеква.

— Да, мисля, че е затова.

Вдигам поглед към нея и тя ме дарява с една от беглите си усмивки.

— Разбирам, че си разстроена, защото ще трябва да минеш още веднъж през всичко това. Но погледни го от другата страна — този път ще си още по-добре подготвена.

Кимам веднага, опитвайки се да изразя ентусиазъм, но вътрешно усещам как чувството за вина започва да ме човърка. Цял ден не съм се сещала за оценяването.

— Сигурно си права.

— Хайде, време е за вечеря.

Тя докосва челото ми с пръст. Кожата й е хладна и ми действа успокояващо, и макар докосването да е мимолетно, като бърз полъх на вятъра, се оказва достатъчно да задейства на пълна скорост онова гадно чувство за вина. Не мога да си простя, че съм допуснала дори и за миг възможността да отида до Черния залив. Това е най-тъпото и погрешно нещо, което бих могла да направя. Ставам и тръгвам към масата, лека, щастлива и чиста, като чувството, което те обзема, когато се надигнеш след дълга болест.

Но на вечеря любопитството, а с него и терзанията се завръщат. Едва успявам да следя разговора. Мисля само едно: „Да отида ли? Или да не отида? Да отида ли?“. В един момент чичо започва да разказва нещо за свой клиент, виждам, че другите се смеят, и аз също се засмивам, но малко по-дълго и по-високо. Всички се обръщат към мен, дори и Грейси, която смръщва нос и навежда глава на една страна, сякаш надушва нещо непознато.

— Добре ли си, Лена? — пита чичо, намества очилата си и се опитва да ме фокусира. — Изглеждаш малко отнесена.

— Нищо ми няма — измърморвам и набождам една равиола на вилицата си. Обикновено омитам половината кутия самичка, особено след тренировка (и все още ми остава място за десерта), но тази вечер едва успявам да преглътна няколко. — Просто съм леко притеснена.

— Остави я — намесва се леля. — Разстроена е заради оценяването. Не се получи както си го е представяла.

Тя вдига очи към чичо и двамата си разменят бързи погледи. Става ми интересно. Голяма рядкост е двамата да се споглеждат така, без думи, многозначително. През повечето време разговорите им се свеждат до обичайните неща — чичо разказва какво се е случило в работата, леля го информира за съседите. После: „Какво има за вечеря?“, „Покривът тече“, дрън, дрън, дрън. Сега обаче ми се струва, че всеки момент ще споменат Пустошта или Невалидните. Но чичо само поклаща глава.

— Непрекъснато се случват такива обърквания — казва после и загребва от равиолите. — Онзи ден поръчах на Андрю да ми донесе три каси с портокалов сок. Идва той, но е записал грешен код и какво се оказва? Че ми носи три каси с бебешко пюре. Казах му така: „Андрю…“.

Отново напускам мислено разговора, благодарна на чичо за голямата му уста и щастлива, че леля застана на моя страна. Хубавото на това да си стеснителен е, че никой не те закача, когато искаш да те оставят на мира. Навеждам се и хвърлям поглед към часовника в кухнята. Вече е седем и половина, а още не сме приключили с вечерята. След това трябва да помогна със съдовете, което ще ми отнеме цяла вечност; миялната машина харчи прекалено много ток, затова ги мием на ръка.

Отвън слънцето изглежда опасано със златни и розови панделки, прилича на бонбон, от онези, които ги продават в центъра — бляскав, многоцветен и смачкан. Тази вечер ще има прекрасен залез. Желанието ми да отида до залива нараства толкова, че трябва да се хвана за седалката, за да не скоча и да хукна презглава навън.

В края на краищата решавам да оставя всичко на късмета, на съдбата или както там се нарича, вместо да подскачам на стола и да чупя пръсти от притеснение. Ако приключим с вечерята и почистването така, че да остане време да изтичам до Черния залив, ще отида. Ако не, ще си остана вкъщи. Щом си казвам това, веднага се успокоявам, дори успявам да преглътна още няколко хапки от равиолите, преди Джени (о, чудо на чудесата) да омете всичко от чинията си във внезапен прилив на енергия и леля да ми даде знак, че мога да почистя масата.

Ставам и събирам чиниите на всички. Вече наближава осем. Дори и да успея да ги измия за петнайсет минути, а това е почти невъзможно, пак ще ми е трудно да стигна до плажа до осем и половина. Да не говорим, че няма начин да се върна вкъщи до девет — вечерния час за всички неизлекувани.

А ако ме хванат на улицата след девет… Всъщност не знам какво би станало. Никога не съм нарушавала вечерния час.

И тъкмо когато решавам, че няма как да отида до Черния залив и да се върна, леля прави немислимото. Щом посягам да взема чинията й, тя ме спира.

— Остави чиниите тази вечер, Лена. Аз ще ги измия.

И слага ръка на рамото ми. Както и преди, докосването й е бързо и хладно, като вятър.

Преди да помисля какво означава всичко това, изтърсвам:

— Всъщност трябва да изтичам до Хана за малко.

— Сега? — в погледа на леля пламва тревога… или подозрение? — Вече наближава осем.

— Знам. Ние… тя… тя трябва да ми даде един учебник. Току-що си спомних.

Сега подозрението — защото това е подозрение — се настанява открито в очите й, кара веждите й да се сключат, свива устните й.

— Вие нямате общи дисциплини. И твоите изпити приключиха. Толкова ли е важно?

— Не е за училище — извъртам очи в опит да имитирам непукизма на Хана, въпреки че ръцете ми се изпотяват и сърцето ми подскача като лудо. — Това е учебник с указания. За оценяването. Тя ми го предложи. Трябва да почета още малко, защото вчера за малко не блокирах.

Леля отново хвърля многозначителен поглед към чичо.

— Полицейският час е в девет — казва тя. — Ако те засекат навън след този час…

Нервите ми изневеряват.

— Знам — подвиквам ядосано. — Слушам за това, откакто съм се родила.

Веднага ми става неудобно и свеждам поглед, за да избегна нейния. До този момент никога не съм си позволявала да й отговарям. Винаги съм се стремяла да бъда послушна и добра. Винаги съм се опитвала да бъда колкото може по-незабележима, добро момиче, което помага в кухнята и гледа по-малките деца, пише си редовно домашните, слуша и си мълчи. Задължена съм на Каръл, че след смъртта на мама ни прие с Рейчъл в дома си. Ако не беше тя, сигурно щях да израсна в сиропиталище, щях да си остана без образование, никой нямаше да ме забелязва, щяха да ме пратят да работя в кланиците, да чистя овча или кравешка тор, ако не и нещо по-лошо. И ако имах достатъчно късмет, може би щяха да ме вземат някъде като чистачка.

Защото нямаше да се намери семейство, което да осинови дете с минало, белязано от болестта.

Ще ми се да мога някак да прочета мислите на леля в този момент! Нямам представа какво й се върти в главата, но съм сигурна, че ме анализира, опитва се да разгадае изражението ми. Започвам да си мисля: „Не правя нищо лошо. Всичко е съвсем безобидно. Всичко е наред“, и избърсвам потните си длани в дънките, убедена, че оставям мокри следи.

— Побързай — казва накрая тя и преди да си е затворила устата, аз изхвърчам от кухнята, тичам нагоре и сменям сандалите с маратонки. После обратно надолу и през вратата. Леля още не е започнала с чиниите, казва нещо, докато профучавам покрай нея, но аз вече отварям външната врата и не разбирам какво. Старият стенен часовник в хола започва да бие точно когато вратата се затваря след мен. Осем часът.

Отключвам колелото, възсядам го и завъртам педалите по алеята към портата. Те скърцат и пъшкат, заплашват да се откачат. Преди да стане мое, колелото е било на братовчедка ми Марша и сигурно е на повече от петнайсет години, а фактът, че го оставих цяла година на двора, без да се погрижа за него, определено не е в негова полза.

Поемам към Черния залив. За мой късмет, той е надолу по хълма и колелото се справя добре. По това време на денонощието улиците са почти празни. Излекуваните вече са си у дома, вечерят, чистят домовете си или се подготвят за поредната нощ без сънища. Неизлекуваните също са вкъщи или са на път за дома, поглеждайки нервно към неумолимо напредващите към девет стрелки.

Краката още ме болят от сутрешната тренировка. Ако успея да стигна навреме до Черния залив и Алекс е там, ще види истинска развалина, мокра от пот и умираща от болки. Но аз продължавам напред. Прогонвам всички колебания и въпроси и насочвам цялото си внимание към краката, въртя педалите, доколкото ми позволяват схванатите мускули, летя надолу по празните улици, използвайки всяка възможност да скъся пътя, с поглед към припадащото към блестящата златиста линия на хоризонта слънце, чиито лъчи потъват един след друг в яркото електриково зелено небе, сякаш е вода.

Досега само два или три пъти съм била навън по това време. Усещането е странно — плашещо и възбуждащо едновременно. Така се чувствах сутринта, докато разговарях с Алекс — сякаш въртящото се око на камерата, което ме наблюдава непрекъснато, се затваря за част от секундата, сякаш ръката, която ме направлява цял живот, неочаквано ме пуска и ме оставя да тръгна, накъдето си искам. Прозорците на къщите припламват един по един, светлината идва предимно от свещи и фенери; тази част на града е бедна и всичко е на порцион, особено газта и електричеството. Когато завивам към Пебъл, слънцето се изгубва зад редицата от четири и пететажни високи, тесни и сиви сгради, притиснати една в друга, сякаш зимата чука на вратите им и те се опитват да запазят натрупаната през лятото топлина. Нямах никакво време да помисля какво ще кажа на Алекс, когато го видя. Щом си представям, че стоя пред него, стомахът ми се стяга на възел и сърцето ми започва да бие като барабан. Спирам за минута да си поема въздух, после продължавам напред, малко по-бавно. До залива има най-малко километър, но вече различавам очертанията му вдясно от мен. Слънцето потъва бавно в тъмната маса от дървета на хоризонта. Остават още десет, най-много петнайсет минути до пълния мрак.

Изведнъж една друга мисъл ме спира, удря ме като юмрук и ми отнема дъха: той няма да е там. Ще закъснея и той ще си е тръгнал. Или ще се окаже, че е просто шега, че ме е излъгал.

Слагам ръка на корема си, притискам я, за да задържа надигащите се нагоре равиоли, и отново вдигам скоростта.

Толкова се увличам в карането — ляв педал, десен педал, ляв, десен, — докато се боря с равиолите, че не чувам приближаването на регулаторите.

Тъкмо се готвя да премина през един отдавна ръждясал светофар на „Бакстър“, когато се удрям в стена от ярки подскачащи светлини: към очите ми се насочват десетки фенери и заслепена от тях, заковавам на място, вдигам ръка към лицето си и за малко не падам надолу с главата, което би било истинска трагедия, защото в бързината да изляза по-бързо от къщи, забравих да си сложа каска.

— Спри! — вика един от регулаторите — шефът на патрула, предполагам. — Проверка на документите.

Всяка нощ из улиците на града патрулират групи от регулатори — доброволци и наети от държавата, — издирват неизлекувани, които нарушават вечерния час, следят за незаконни действия из улиците и домовете (надничат през прозорците, ако завесите не са спуснати). Незаконно е например двама неизлекувани да се докосват или разхождат след залез-слънце, дори и излекуваните понякога извършват действия, които може да са „свидетелство за поява на делириум след процедурата“, ако се прегръщат и целуват прекалено много. Това се случва много рядко, но все пак се случва.

Регулаторите докладват директно на правителството и работят в съгласие с учените от лабораториите. Те изпратиха майка ми там за трета процедура; една нощ, веднага след второто неуспешно лечение, преминаващ патрул я засякъл през прозореца да плаче над снимка. Забравила да спусне завесите и гледала снимката на баща ми. След няколко дни я върнаха в лабораториите.

Обикновено да избягаш от регулаторите, не е никакъв проблем. Те се чуват буквално от километри. Всеки от тях носи уоки-токи за връзка с другите патрули и трябва да си глух, за да не чуеш периодичния звук от статичното пращене на радиостанциите като бръмчене на гигантско ято стършели. Но в този момент вниманието ми беше заето с друго. Изругавам се наум заради глупостта и вадя портфейла от задния джоб. Добре, че се сетих да взема това. Законът в Портланд не разрешава да излизаш без идентификационна карта. Никой не иска да прекара нощта в затвора, докато властите установяват самоличността му.

— Магдалена Елла Халоуей — казвам ясно, опитвайки се да демонстрирам увереност, докато подавам картата си на регулатора. Едва различавам чертите му зад насочения право в лицето ми силен лъч на фенера, който ме кара да присвивам очи. Виждам само, че е висок, слаб и кокалест.

— Магдалена Елла Халоуей — повтаря той. Обръща картата с дългите си тънки пръсти и поглежда идентификационния код, задължителен за всеки американски гражданин. Първите три цифри от кода показват щата, следващите три са за града, след тях има три цифри за фамилната ти група и последните четири са личната ти идентификация. — Какво правиш навън по това време, Магдалена? Вечерният час започва след по-малко от четирийсет минути.

След по-малко от четирийсет минути? Това означава, че вече е към осем и половина. Пристъпвам от крак на крак, опитвайки се да скрия нетърпението си. По-голямата част от регулаторите, особено доброволците, през деня работят като ниско платени работници: мият прозорци, охраняват държавни обекти или отчитат потреблението на газ по къщите.

Поемам дълбоко въздух и казвам възможно най-невинно:

— Преядох на вечеря.

Няма защо да се впускам в сложни лъжи. Само ще си навлека неприятности.

Насочил фенерчето в мен и стиснал картата ми в другата ръка, шефът на групата продължава да ме изучава с поглед. За миг ми се струва, че се колебае, че ей сега ще ме пусне да си ходя, но той подава картата на един от хората си:

— Прекарай я през ОС. Искам да се убедя, че е валидна.

Сърцето ми замира. ОС е Охранителната система, компютърна програма, където са вписани всички персонални кодове на хората от цялата страна. За да потвърдят моя, ще минат двайсет, а може и трийсет минути, в зависимост от броя на проверяваните в момента граждани. Не мисля, че наистина вярва, че съм с чужда карта, просто е решил да ми губи времето, докато някой ме проверява.

Но после, като по чудо, един глас някъде от задните редове на групата се обажда:

— Валидна е, Джери. Аз я познавам. Идвала е в магазина ми. Живее на „Къмбърланд“ 172.

Джери се обръща и навежда фенерчето. Бързо примигвам няколко пъти да премахна светещите точици пред очите си. Някои от лицата ми се виждат смътно познати — една жена, която работи в химическото чистене наблизо и прекарва дните си подпряна на вратата, докато дъвче дъвка и от време на време плюе пред себе си; пътният полицай от кръстовището близо до магистралата „Франклин“, едно от няколкото кръстовища в Портланд с достатъчно автомобили, за да оправдае службата му; едно от момчетата, което се грижи за боклука ни. Най-отзад е Дев Хард, собственикът на магазин „Куикмарк“, надолу по нашата улица.

Обикновено чичо носи всички продукти — консерви, спагети и месо — от своя магазин „Стоп ен’сейв“ на Мунджой Хил, но понякога се случва да свършим тоалетната хартия или млякото и аз тичам в „Куикмарк“. Господин Хард е ужасно слаб и с малки черни очички, като на плъх.

Винаги ми се е искало да се измъкна по-бързо от магазина му, но тази вечер ми идва да го разцелувам. Не съм си представяла, че знае името ми. Никога не ми е казвал повече от: „Това ли е всичко за днес?“, никога не е правил нещо друго, освен да маркира продуктите и да ме гледа изпод тежките си клепачи. Отбелязвам си наум следващия път, като отида в магазина му, да му благодаря.

Джери се колебае за част от секундата, но аз забелязвам, че останалите от групата започват да се изнервят, да пристъпват от крак на крак, нетърпеливи да продължат обиколката и да открият истински нарушител.

Вероятно и Джери го усеща, защото кима рязко с глава към мен и нарежда:

— Дайте й картата.

С облекчението идва и желанието да се изкискам и трябва да впрегна цялата си воля, за да остана сериозна, докато поемам картата си и я връщам в задния джоб. Ръцете ми треперят. Странно е как самото присъствие на регулаторите те кара да се разтрепериш. Дори и когато са относително учтиви, няма как да не си спомниш всички гадни истории, които си чувал за тях — нападенията, побоищата, арестите.

— Внимавай, Магдалена — казва Джери. — Трябва да си вкъщи преди вечерния час.

Насочва отново фенера към очите ми и аз вдигам ръка, за да ги предпазя.

— Нали не искаш да си имаш неприятности?

Казва го доброжелателно, но аз усещам скритата зад думите му злоба, потискания гняв, готов всеки миг да изскочи на повърхността. Веднага си казвам, че съм параноичка. Каквото и да правят регулаторите, те работят за собствената ни защита, за собственото ни добро.

Преди да тръгнат по маршрута си, за няколко секунди се прегрупират около мен и аз се оказвам в капана на множество рамене, памучни якета, непознат парфюм и миризма на пот. Радиоапаратите отново започват да писукат и пращят, докато регулаторите се изтеглят. Долавям отделни казани и приети думи: „Маркет стрийт, момиче и момче, вероятно заразени, непозволена музика на «Свети Лоурънс», някой като че ли танцува“. Тръгвам и аз, но в противоположната посока и за известно време поемам ударите от сблъсъка с техните рамене, гърди и лакти, докато най-после групата се изтегля и ме оставя като изплюта на улицата, заслушана в отдалечаващите се стъпки. Чакам, докато и последният шум от радиопредавателите и от обувките им отшуми, после се качвам на колелото, обхваната отново от въодушевление, от чувство за радост и свобода. Не мога да повярвам колко лесно се оказа да изляза от дома. Нямах представа, че мога без проблеми да баламосам леля, всъщност не знаех, че мога изобщо да лъжа, и като се сетя как се разминах на косъм от перспективата регулаторите да ме въртят на шиш с часове, ми се ще да подскоча и да пробия въздуха с юмрук. Тази вечер целият свят е на моя страна. И съм само на няколко минути от Черния залив. Когато си представям, че се спускам по затревения хълм и виждам Алекс сред ореола от последните залязващи слънчеви лъчи, сърцето ми отново загубва нормалния ритъм и в главата ми зазвучава онази едничка дума, която ми прошепна в ухото: сиво.

Тръгвам по „Бакстър“ и изминавам последния километър до залива. Преди да се спусна надолу, спирам за миг. Сградите са останали някъде зад мен, отстъпили са място на схлупени, безредно пръснати от двете страни на изровения полуразрушен път колиби. Една тясна алея, очертана от къса редица бурени, води към залива. Оттук водната повърхност прилича на огромно огледало с розови и златисти отблясъци. Докато приближавам, вписаното като златна арка в линията на хоризонта слънце изпраща на океана последните си прощални поздрави светлина и разбива тъмнината на водната повърхност, осветява я в бяло за част от секундата, после потъва в нея, като взима със себе си розовото, червеното и лилавото. Всички цветове напускат небето изведнъж и остава само тъмнината.

Алекс беше прав. Наистина е прекрасно — най-красивият залез, който съм виждала някога.

За известно време губя способност да се движа и да правя каквото и да било. Стоя там, дишам с пълни гърди и гледам. Но след малко страхът пропълзява в мен. Закъснях. Регулаторите сигурно са се объркали за времето. Сигурно минава осем и половина. Дори и да ме чака някъде из дългата ивица на залива, няма как да го открия и да се върна у дома преди вечерния час.

Очите ми започват да парят, светът пред мен плува във вода, сливайки цветове и форми в едно. В първия момент решавам, че плача, и толкова се стряскам, че забравям всичко друго, забравям разочарованието и притесненията, забравям Алекс, който сигурно ме чака някъде на брега, забравям и косата му, уловила последните слънчеви лъчи и блестяща като разтопена мед. Дори не мога да си спомня кога плаках за последен път. Сигурно са минали години. Избърсвам очите си с ръка и отново мога да виждам. Просто пот, казвам си и въздишам блажено; потя се и потта влиза в очите ми. Но оловната топка в стомаха си остава.

Стоя още няколко минути, възседнала колелото, и стискам силно дръжките, докато се успокоя. Част от мен иска да каже „майната му“ и да полети надолу по хълма, към водата, с протегнати напред крака и вятър в косите ми — майната му на вечерния час, майната им и на регулаторите, на всички. Но не мога; не бих могла; никога не съм го можела. Нямам избор. Трябва да се прибера.

Обръщам колелото и поемам с нежелание по обратния път. Адреналинът и вълнението се утаяват в краката ми, те натежават, като че са от желязо, и се задъхвам, преди да съм изминала и километър. Този път внимавам за регулатори и полицаи.

Из целия път си повтарям, че сигурно е за добро. Трябва да съм луда, щом се излагам на такъв риск само за да се срещна с някакво си момче на плажа. Така или иначе, всичко се изясни: той работи в лабораториите и в деня на оценяването сигурно се е вмъкнал в онази зала по съвсем невинен повод — да използва тоалетната или да напълни шишето с вода.

Най-вероятно съм си въобразила всичко — посланието, срещата. И сега той си седи в апартамента и си пише домашните. Вече е забравил за двете момичета, които срещна днес в лабораториите. Просто е любезен, затова размени няколко думи с нас.

„Така е по-добре“. Но колкото и да си го повтарям, странната празнина в гърдите не ме напуска. И на всичкото отгоре не мога да се отърся от острото чувство, че съм забравила нещо, пропуснала съм го или съм го изгубила завинаги.