Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Делириум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Delirium, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2014)

Издание:

Лорън Оливър. Делириум

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2012

ISBN: 978-954-295-855-0

История

  1. — Добавяне

Двайсет и шеста глава

Ето най-дълбоката ти тайна, която никой не знае

(коренът на корена, зародиш на зародиша,

небето на небето на едно дърво, наречено живот,

по-високо от копнежа на душата ти

от скривалището на ума).

Това е чудото, което държи звездите там отгоре.

Аз нося твоето сърце. Нося го в теб.

„Аз нося твоето сърце с мен“, стих от Едуард Естлин —

от Списъка с опасни думи и идеи за нуждите на средните училища, www.ccdwi.gov.org.

Събуждам се отново и чувам някой да повтаря името ми. С мъка идвам в съзнание, виждам рус ореол около нечия глава и за миг решавам, че съм умряла. Може би учените са сбъркали и раят не е само за излекувани.

Постепенно лицето на Хана изплува и аз разбирам, че все още съм жива.

— Будна ли си? — пита ме тя. — Чуваш ли ме, Лена? Простенвам и тя си отдъхва. После сяда на леглото до мен.

— Слава богу! — прошепва тихо. Изглежда изплашена. — Беше толкова тиха, че си помислих, че ти… че те…

Замлъква насред изречението, тръсва глава и пита:

— Как се чувстваш?

— Гадно — казвам в отговор.

Хана потръпва и мята бърз поглед през рамо. Забелязвам една сянка в коридора зад вратата. Разбира се. Наблюдават ни. Или ни наблюдават, или са ми сложили двайсет и четири часова охрана. Най-вероятно и двете.

Хубавото е, че поне главата вече не ме боли толкова силно, за разлика от раменете. Все още замаяна от съня, се опитвам да сменя позицията си, когато си спомням Каръл, Рейчъл и найлоновото въже. Вдигам поглед и виждам, че ръцете ми са вдигнати над главата и вързани за таблата на леглото. Сега съм истински затворник. Гневът идва отново, смесва се с кръвта ми и плисва във вените. В същото време си спомням думите на Каръл, че процедурата ми е изместена за тази неделя, и паниката тръгва по петите ми.

Извъртам глава на една страна. Слънцето струи през тънките пластмасови капаци на прозорците и образува светли прашни линии из въздуха.

— Колко е часът? — Опитвам се да стана, но изохквам, когато кордата се впива в китките ми. — Кой ден сме?

— Шшшт. — Хана ме бута отново върху възглавниците. — Събота сме. Три следобед.

— Ти не знаеш. — Думите дращят гърлото ми. — Утре ще ме заведат в лабораториите. Изтеглиха процедурата…

— Знам — казва Хана и ме гледа настойчиво, сякаш се опитва да ми каже нещо. — Дойдох веднага, щом разбрах.

Макар и кратка, борбата ме изтощава и аз потъвам отново във възглавниците. Лявата ми ръка е изтръпнала от положението, в което е била цяла нощ, и вдървяването й се предава на цялото ми тяло, превръщайки вътрешностите ми в лед. Всичко е безнадеждно. Всичко. Изгубих Алекс завинаги.

— Откъде разбра? — питам отпаднало.

— Всички говорят за това. — Тя става, отива до чантата си и рови в нея. Вади бутилка с вода, връща се при мен и коленичи до леглото ми, така че сега очите ни са на едно ниво. — Изпий това. Ще се почувстваш по-добре.

Налага се да държи бутилката до устните ми, сякаш съм бебе. Малко е неловко, но вече съм претръпнала.

Водата гаси част от пожара в гърдите ми и ми става малко по-добре.

— Хората знаят ли… разбраха ли… — Облизвам устни и поглеждам над рамото на Хана. Сянката е там, помръдва леко и аз хващам раирана престилка. Снишавам глас. — Говорят ли кой…

Хана нарочно повишава глас:

— Не се инати, Лена. Рано или късно ще открият кой те зарази. Най-добре си кажи сама кой ти причини това.

Очевидно речта на Хана е предназначена за Каръл. Докато говори, ми намига, после върти глава в знак на отрицание. Алекс е жив. Може би не всичко е загубено.

Казвам на Хана само с устни: „Алекс“, и вирвам брадичка към нея с надеждата да ме разбере, че искам да го намери и да му каже какво става.

Очите й блесват за миг, но усмивката на устните й бързо умира.

Изтръпвам. Подозирам, че ще ми съобщи лоша новина.

Тя продължава своята реч, високо и ясно:

— Твоето не е просто инат, Лена, това си е чист егоизъм. Ако им кажеш, може би ще разберат, че аз нямам нищо общо с това. Нямам намерение да бъда следена денонощно.

Сърцето ми замира. Разбира се, че ще сложат опашка след Хана. Сигурно подозират, че е замесена, най-малкото, че знае нещо.

Може наистина да е егоистично, но в момента не мога да й съчувствам. Отчаянието ми е по-силно.

Тя не би могла да се свърже с Алекс, без да заведе цялата полиция на Портланд при него. И ако се разбере, че се е правил на излекуван и е помагал на съпротивата… съмнявам се, че изобщо ще си правят труда да организират съдебен процес. Ще минат директно към екзекуцията.

Хана вижда изписаното на лицето ми отчаяние.

— Съжалявам, Лена — казва, този път шепнешком. — Знаеш, че ако можех, щях да ти помогна.

— Да, но не можеш. — Но веднага съжалявам за думите си. Хана изглежда ужасно, точно както се чувствам аз. Очите й са подпухнали, носът й е червен, изглежда е плакала скоро, целият й вид говори, че наистина е дотичала веднага, щом е разбрала. Виждам, че е с маратонки, плисирана пола и двойно по-голяма тениска, с каквито обикновено спи. Явно е облякла първото, попаднало пред погледа й.

— Съжалявам — казвам по-меко. — Знаеш, че не искам да те обидя.

— Няма нищо.

Тя става и започва да крачи из стаята, както прави винаги, когато мисли. За секунда, не, за една част от нея, ми се иска изобщо да не бях срещала Алекс. Да върна времето в началото на лятото, когато всичко беше толкова просто и ясно; или да го върна още по-назад, до предишната есен, когато с Хана бягахме около статуята на Губернатора, учехме за изпити на пода в стаята й и дните тичаха напред към деня на процедурата ми като подредени плочки на домино.

Губернаторът. Където Алекс ме е видял за пръв път; където ми остави бележка.

И изведнъж ми хрумва нещо.

Налагам си спокойствие и питам възможно най-нехайно:

— Хана, какво стана с Алисън Давни? Не пожела да ни каже сбогом, а?

Хана спира и се втренчва в мен. Алисън Давни е нашата кодова дума, така наричаме Алекс, когато се налага да си кажем нещо за него по телефона или в имейл. Тя бърчи чело и казва предпазливо:

— Нямах възможност да се чуя с нея.

Изразът на лицето й ми говори: „Вече ти казах“.

Вдигам вежди и й кимам: „Довери ми се“.

— Ще ми се да я видя преди процедурата. — Надявам се Каръл да слуша зад вратата и да приеме това за знак, че съм се примирила. — Защото след лечението нещата ще бъдат различни.

Хана вдига рамене, после разтваря ръце: „Какво искаш да направя?“

Въздишам леко и уж сменям темата.

— Помниш ли господин Райдър? В пети клас? Как си разменяхме бележки по цял ден?

— Да — казва объркано Хана. Все още не загрява. Не бих се учудила, ако си мисли, че ударът по главата ми е отнел способността да мисля ясно.

Отново въздишам преднамерено силно, сякаш съживявам спомена за старите добри времена с Хана и това ме настройва носталгично.

— Помниш ли, когато ни хвана, че преписваме, и ни премести в двата края на стаята? Всеки път, когато искахме да си кажем нещо, острехме моливите, пишехме бележки на малки листчета, сгъвахме ги и ги мушкахме в празната саксия за цветя в дъното на класната стая? — Насилвам се да се засмея. — Веднъж ми се наложи да остря молива си осемнайсет пъти. Но не ни хвана нито веднъж.

Нещо проблясва в очите на Хана, тя притихва и застава нащрек, като сърна, която се ослушва за хищници миг преди да побегне, после се засмива и казва:

— Да, помня. Горкият господин Райдър! Нямаше и най-малка представа.

Въпреки безгрижния тон, тя сяда на леглото на Грейс, подпира лакти на коленете си и ме поглежда сериозно. Ясно, вече схваща какво всъщност й казвам, докато въздишам по Алисън Давни и господин Райдър: тя трябва да остави бележка на Алекс.

Отново сменям темата.

— А помниш ли кога за пръв път направихме дълъг крос? Когато бягахме от Уест Енд до Губернатора? Тогава подскочих и ударих ръката му, сякаш правя здрасти с него.

Хана присвива очи към мен.

— Години наред го поздравяваме така — отвръща несигурно, явно все още не разбира, още не.

Продължавам, като внимавам да не покажа никакво вълнение или напрежение.

— Знаеш ли, някой ми каза, че преди време сигурно е държал нещо в ръка. Говоря за Губернатора, факла или някакъв ръкопис, не знам. Вижда се по празното място в свитата му в юмрук ръка.

Ето, казах й го. Хана поема дълбоко въздух, виждам, че вече разбира, но за да съм сигурна, добавям:

— Ще ми направиш ли услуга? Ще минеш ли същия маршрут днес? Една последна тренировка заради мен?

— Стига мелодрами, Лена. Процедурата въздейства върху мозъка ти, не върху краката. След нея отново ще можеш да бягаш — отвръща тя с лека досада, точно както биха искали да ми отговори, но в същото време се усмихва и кима. „Да, ще го направя. Ще мушна бележката там.“ Надеждата отново се връща, стопля кръвта ми и намалява физическата болка.

— Да, но ще бъде различно— хлипам аз. Лицето на Каръл моментално цъфва в пролуката на леко отворената врата. Изглежда доволна. Сигурно е решила, че в крайна сметка съм готова да приема процедурата. — Знаеш, че може нещо да се обърка.

— Няма да се обърка.

Хана става и се заглежда в мен.

— Обещавам ти — казва бавно тя, придавайки тежест на всяка дума. — Обещавам ти, че всичко ще мине добре.

Сърцето ми подскача. Този път тя ми казва нещо, и аз знам, че не говори за процедурата.

— Сега трябва да тръгвам — казва Хана и тръгва към вратата, почти подтичва. Осъзнавам, че ако нещата се получат, както си мисля, ако Хана предаде бележка на Алекс и той някак си успее да ме измъкне от къщата, която в момента е мой затвор — това ще е последният път, когато я виждам.

— Чакай — викам малко преди тя да стъпи на прага на вратата.

— Какво? — обръща се тя. Очите й блестят. Вълнува се, готова е да хукне към Губернатора. На фона на процеждащата се през капаците приглушена светлина ми се струва, че тя самата сияе, огряна сякаш от вътрешен огън. Сега разбирам защо са измислили думи за любовта, защо са им трябвали: те са единственият начин да покажа какво чувствам в момента, да опиша странната смесица от болка и удоволствие, от радост и страх, които ме изпълват наведнъж.

— Какво има? — пита нервно тя и подскача от нетърпение. Знам, че бърза да изпълни задачата си. „Обичам те“ — казвам й наум, но на глас изричам:

— Приятно бягане.

— Благодаря — отвръща тя и изчезва.