Лорън Оливър
Делириум (15)

Петнайсета глава

Накрая Бог сътвори Адам и Ева, за да живеят мирно и щастливо като мъж и жена, като вечни съпрузи. Те живели спокойно дълги години в една прекрасна градина с редици от високи и прави дървета и кротки животни, които били техни домашни любимци. Помислите им били чисти и спокойни като безоблачното синьо небе, което покривало като плащ всичко над главите им. Не знаели що е болка, болест или копнеж. Не сънували. Не задавали въпроси. Всяка сутрин се събуждали като новородени. Всичко наоколо било същото като вчера, но те сякаш го виждали за пръв път и били доволни.

От „Битие“: „Пълна история на света и на познатата ни Вселена“, Стивън Хорас, Харвардски университет.

На следващата сутрин е събота. Събуждам се с мисълта за Алекс. Опитвам се да стана, но болката в левия крак ме оставя на място. Свалям пижамата и виждам, че върху превръзката от тениската му има малко петно кръв. Знам, че трябва да почистя раната, да сменя превръзката, изобщо да направя нещо, но се страхувам да я погледна. Подробностите от снощи — писъците, хаосът, кучетата и палките — се завъртат в главата ми, всичко се връща и за миг ми се струва, че ще повърна. Но световъртежът отминава и аз се замислям за Хана.

Телефонът стои в кухнята. Леля е пред мивката, мие чинии. Слизам от втория етаж. Тя ме усеща, обръща се и се стряска, когато ме вижда. Мимоходом се поглеждам в огледалото в коридора. Изглеждам ужасно — косата се е залепила за черепа, под очите имам големи торбички — и изведнъж ми се струва невероятно, че някой може да ме намира за хубава. Но ето че се намери. Мисълта за Алекс стопля душата ми.

— Побързай — казва леля. — Ще закъснееш за работа. Тъкмо мислех да те будя.

— Трябва да се обадя на Хана.

Дърпам кабела и излизам в коридора с апарата, за да си осигуря поне малко самостоятелност.

Първо се обаждам у дома й. Телефонът звъни веднъж, два, три, четири, пет пъти. После се включва секретарят: „Това е домът на семейство Тейт. Моля, оставете съобщение, не по-дълго от две минути…“

Затварям бързо. Пръстите ми се разтреперват. Едва успявам да набера номера на мобилния й, който ме препраща директно към гласовата поща.

Съобщението е същото, каквото винаги е било: „Хей, съжалявам, но не съм наблизо. А може би не съжалявам — зависи кой се обажда“. Гласът й е весел, едва потиска напиращия смях. Да го чуя такъв, съвсем нормален, след случилото се снощи, ме разтърсва. Все едно да сънуваш място, за което не си се сещал известно време. Спомням си деня, когато Хана записа съобщението. Беше след училище, в нейната стая, и тя отхвърли милион поздрави, преди да се спре на това. Накрая ми писна и започнах да я замерям с възглавници всеки път, когато решеше да опита „само още едно“.

— Хана, обади ми се — казвам възможно най-тихо. Сигурна съм, че леля надава ухо от кухнята. — Днес съм на работа. Ако искаш, ела в магазина.

Затварям с чувство на вина и тревога. Снощи, докато съм седяла на сигурно място с Алекс в онази колиба, може да са я наранили или арестували. Трябваше да я потърся, да положа повече усилия.

— Лена! — вика леля от кухнята точно когато тръгвам към втория етаж да се облека.

— Какво?

Тя излиза и прави две крачки към коридора. Гледа ме така, че започвам да се притеснявам.

— Куцаш ли? — Явно е забелязала, въпреки че през цялото време се опитвах да се скрия.

Отмествам поглед. По-лесно ми е да излъжа, когато не я гледам в очите.

— Нищо подобно.

— Не ме лъжи — срязва ме с леден тон тя. — Мислиш, че няма да разбера защо куцаш, но бъркаш.

За една мъчителна секунда си мисля, че ще ме накара да навия крачола на пижамата или ще заяви, че знае за снощния купон. Но тя казва:

— Отново си започнала да бягаш, нали? Въпреки че ти забраних.

— Беше само веднъж — отвръщам почти весело. — Мисля, че си изкълчих глезена.

Каръл поклаща отчаяно глава.

— Не знам откога спря да ме слушаш, Лена. Мислех, че точно ти… — тя спира по средата на изречението. — Е, добре. Остават още само пет седмици. После ще се справим с всичко.

— Да — отвръщам с пресилена усмивка.

Цялата сутрин се разкъсвам между тревогата си за Хана и мисълта за Алекс. На два пъти маркирам погрешни цени на касата и се налага да викам Джед, управителя на чичо, да сторнира сметката. После бутам цял ред със замразени готови спагети и губя етикетите на няколко кутии с домашно сирене. Слава богу, че чичо днес не е в магазина. Джед почти не ме поглежда, дори не разговаря с мен, ако не броим сумтенето му, и съм сигурна, че няма да забележи как изведнъж се превърнах в непохватно и некомпетентно създание.

Разбира се, знам откъде идва част от проблема. Дезориентацията, разсеяността и трудното съсредоточаване са класически симптоми на делириума. Но не ме интересува. Ако и пневмонията те кара да се чувстваш толкова добре, щях цяла зима да стоя на снега с боси крака и без палто. Или щях да отида в болницата и да нацелувам болните пациенти.

Казах на Алекс работното си време и решихме да се срещнем на Черния залив след края на смяната ми, в шест часа. Но минутите пълзят като охлюви, още сме едва обяд. Кълна се, никога не съм виждала времето да върви толкова бавно. Всяка секунда като че ли се нуждае от специална покана, за да се придвижи до следващата. Не спирам да убеждавам часовника да се забърза, но той сякаш нарочно не ме слуша. Виждам един клиент да пъха нос в малката ми колекция (или нещо подобно) от френски продукти; поглеждам часовника; отново връщам поглед на клиента; после към часовника и… установявам, че стрелката на секундарника стои на същото място, хваща ме страх, че ще спре съвсем, докато онази жена рови с розовия си пръст в дясната си ноздра точно над таблата с увехнала маруля.

На обяд правя петнайсетминутна почивка, отивам отзад, сядам на бордюра и лапам няколко хапки от сандвича, въпреки че изобщо не съм гладна. Нетърпението да видя отново Алекс убива напълно апетита ми. Още един симптом на делириума.

„Така ти се пада“

В един часа Джед започва да попълва рафтовете и аз все още съм вързана на касата. Горещината е ужасна, една муха се е вмъкнала и не спира да бръмчи, обикаля стоките, но най-много се задържа при рафта над главата ми, където държим цигарите, бутилките с уиски и другите напитки. Досадното жужене, горещината и еднообразният звук от вентилатора зад гърба ми ме приспиват. Ако можех, щях да отпусна глава на тезгяха и да сънувам, сънувам, сънувам. Да сънувам, че съм в онази колиба с Алекс. Да сънувам твърдата му гръд до моята, силните ръце и нежния му глас: „Нека ти покажа“.

Звънчето над вратата се обажда и аз излизам от дрямката си.

И ето го, влиза през вратата с ръце в джобовете на размъкнати къси панталони, косата му блести около главата, сякаш наистина е направена от листа и клонки. Алекс. За малко да падна от стола.

Той ми хвърля бърза усмивка, после тръгва нехайно из магазина, избира разни ненужни неща, като свински кожички и консервирана супа от карфиол, демонстрира прекален интерес със забележки като: „Ммм, това изглежда вкусно“, и аз едва се сдържам да не избухна в смях. В един момент се налага почти да прегърне Джед, за да се разминат — пътеките между рафтовете са много тесни, а Джед не е от най-фините, — и когато двамата се заглеждат един в друг, изтръпвам цялата. Той не знае. Не знае, че вкусът на устните на това момче още е върху моите и следите от пръстите му са по раменете ми. Не знае, че за пръв път в живота си съм направила нещо по свой избор не защото някой ми е казал, че е хубаво или лошо.

Докато наблюдавам разхождащия се из помещението Алекс, стигам до извода, че сме свързани с невидима нишка, и това ме кара да се чувствам по-силна от всякога.

Най-после той идва до касата с пакетче дъвка, чипс и безалкохолна бира.

— Това ли е всичко? — питам го и внимавам да не се издам с гласа си. Кръвта залива лицето ми. Колко красиви са очите му — като злато!

— Това е всичко — кима той.

Маркирам цената с треперещи пръсти, искам да му кажа нещо повече, но се страхувам Джед да не чуе. Влиза друг клиент, по-възрастен, с вид на регулатор, затова отброявам възможно най-бавно рестото, опитвайки се да го задържа още малко.

Но няма как да броиш дълго ресто, когато сметката е точно пет долара. Връщам му и ръцете ни се докосват, докато оставям банкнотата в ръката му. Отново усещам токът да преминава през мен. Ще ми се да го хвана, да го придърпам към себе си и да го целуна.

— Приятен ден — казвам пискливо. Гърлото ми се е надуло дотолкова, че се изненадвам, когато успявам все пак да избутам думите навън.

— Надявам се да е приятен — отправя ми той една от своите фантастични малко криви усмивки и тръгва към вратата. — Днес ще ходя на Черния залив.

И излиза, изгубва се зад вратата. Опитвам се да го проследя, но слънцето ме заслепява и фигурата му се превръща в неясна трептяща сянка, раздвижва се и изчезва от погледа ми.

Не мога да го понеса. Не мога да понеса мисълта, че се отдалечава от мен и трябва да търпя още цели пет часа, преди да го видя отново. Няма да го преживея. И преди да помисля какво правя, се измъквам от мястото зад касата и свалям престилката, която нося, откакто се наложи да се справям с един теч от хладнината витрина.

— Джед, застани на касата за секунда — казвам му.

Джед примигва объркано.

— Къде отиваш?

— Да догоня онзи клиент. Върнах му по-малко пари.

— Но… — започва той. Не искам да слушам възраженията му. Представям си ясно какво ще каже. „Но ти се занимава с рестото му цели пет минути“. Добре. Нека си мисли, че съм тъпа. Ще го преживея.

Алекс стои на ъгъла на улицата, изчаква един камион да премине през кръстовището.

— Хей — викам и той се обръща.

Една жена с бебешка количка спира от другата страна на улицата, вдига ръка над очите си и се вглежда в мен. Вървя колкото може по-бързо, но болката в крака спира движението ми. Очите на жената отсреща се забиват в мен като остри игли.

— Сбъркала съм с рестото ви — викам отново, въпреки че вече съм достатъчно близо до него, за да говоря нормално. Надявам се това да накара жената да ме остави на мира. Но тя продължава да ни следи.

— Не трябваше да идваш — прошепвам, когато достигам до него. Правя се, че слагам нещо в ръката му, и продължавам: — Казах ти, че ще се срещнем след работа.

Той стиска шепа, слага я в джоба си, влиза без проблеми в ролята си и отговаря шепнешком:

— Нямах търпение.

После размахва пръст пред лицето ми, сякаш ми се кара за грешката, но гласът му е нежен и мек. И отново ме обхваща чувството, че нищо не е реално — нито слънцето, нито сградите, нито жената на другия тротоар, която продължава да ни гледа.

— Зад ъгъла има една синя врата — казвам тихо, докато се отдалечавам и вдигам ръце, сякаш се извинявам за немарливостта си. — Чакай ме там в пет. Чукни четири пъти.

После продължавам по-силно:

— Наистина съжалявам. Грешката беше неволна.

Обръщам се и тръгвам куцайки към магазина. Не мога да повярвам, че направих такова нещо. Че поех такъв риск. Но трябваше да го видя. Трябва да го целуна. Никога не съм имала толкова силна нужда от нещо. Желанието издува гърдите ми, както става в края на спринта, и цялото ми тяло крещи за почивка и за въздух, а аз имам чувството, че умирам.

— Благодаря — казвам на Джед и заемам мястото си зад касата. Той измърморва нещо неразбираемо и се връща към тефтера и химикалката, зарязани на един рафт до пътека номер три — газирани напитки, бонбони, чипс.

Човекът, когото оприличих на регулатор, е забил нос в хладилния щанд. Не знам дали търси нещо за вечеря, или просто се възползва от студения въздух. Каквато и да е причината, когато го поглеждам, картината от миналата вечер се връща в съзнанието ми, чувам свистенето на палките около себе си и изведнъж го намразвам — заради всички тях. Представям си как го блъскам във фризера и затварям капака над главата му.

Мисълта за проверката отново ми напомня за Хана. Новината за нощните събития е във всички днешни вестници. Стотици хора са прибрани за разпит или са хвърлени директно в Криптата, макар никъде да не се споменава за нападението над онази къща в Хайландс.

Един възрастен човек оглежда продуктите във фризера. Решавам да отида у Хана довечера, ако тя не ми се обади дотогава, казвам си, че засега няма защо да се тревожа, но чувството за вина не спира да ме мъчи и кара стомахът ми да се свива.

Старецът продължава да се върти около фризера, без да ми обръща внимание. Да видим. Свалям отново престилката, търся Джед, за да се уверя, че не ме гледа, грабвам всички бутилки с ибупрофен — поне дузина — и ги натъпквам в джоба на престилката.

После отново изохквам.

— Ох, Джед! Трябва отново да ме заместиш!

Той ме поглежда с воднистите си очи, примигва недоволно.

— В момента зареждам.

— Свършили сме ибупрофена. Не виждаш ли?

Той впива поглед в мен, всъщност, за не повече от две секунди, но те ми се струват цяла вечност. Стискам здраво ръце зад гърба си. Иначе ще види, че треперят, и ще се издам.

— Ще отида да видя дали няма да изровя нещо от склада. Застани зад касата.

Ставам и се измъквам внимателно от мястото си, за да не закача някъде шишенцата с лекарството и те да издрънчат. Старая се да го заобиколя колкото може по-отдалеч с надеждата да не види издутия джоб на престилката ми. Никой не ни е предупреждавал за този симптом на делириума. Явно болестта те превръща в съвършен лъжец.

Промушвам се през купчината с кашони и празни касетки в задната част на магазина, влизам в склада и затварям вратата зад себе си. За съжаление тя не се заключва, затова примъквам до вратата касетка с ябълков сос, в случай че Джед реши да види какво става, когато търсенето на ибупрофен продължи прекалено дълго.

Миг по-късно чувам леко почукване. Чук, чук, чук, чук, чук.

Вратата се оказва по-тежка от обикновено. Впрягам цялата си сила, за да отворя.

— Казах ти да почукаш четири пъти — казвам, заслепена от нахлулото през вратата слънце.

Изведнъж думите засядат в гърлото ми и ме задушават.

— Здрасти — казва Хана. Стои с наведена глава и пристъпва от крак на крак, изглежда бледа и изплашена. — Надявах се да те намеря тук.

В първия момент не отговарям. Иде ми да извикам от радост, че я виждам цяла, невредима и в добро здраве, но в същото време се разтрепервам от тревога. Оглеждам бързо уличката зад нея. Алекс не се вижда. Може да е видял Хана и да се е изплашил.

— Какво? — свива вежди тя. — Ще ме пуснеш ли вътре, или ще ме държиш тук?

— Ох, извинявай. Влизай, влизай.

Пропускам я край себе си и хвърлям последен поглед в двете посоки на улицата, после затварям. Радвам се да видя приятелката си, но отвътре нещо ме гризе. Ако Алекс се появи, докато тя е тук… „Не, няма да дойде — решавам след миг. — Сигурно я е видял. Сигурно разбира, че не е безопасно да се появи сега“.

Не мисля, че Хана ще каже на някого, но все пак… Толкова лекции й четох, толкова обвинения хвърлих в очите й, че не бих могла да я виня, ако реши да ме клъвне.

— Тук е адски горещо — пуфти Хана и отлепва мократа от потта риза от гърба си. Облечена е в широка бяла риза и свободни дънки, пристегнати с тънък златен колан, също като цвета на косата й. Но изглежда притеснена, уморена и някак отслабнала. Завърта се из стаята, за да огледа, и аз забелязвам тънки драскотини по горната част на ръцете й. — Помниш ли колко обичах да се крия тук с теб? Аз носех списания и онова глупаво старо радио, а ти крадеше…

— Чипс и газирана вода от хладилника — довършвам вместо нея. — Помня, разбира се.

Така си прекарахме цялото лято, когато започнах за пръв път работа в магазина. Непрекъснато си измислях причини да дойда тук в ранния следобед. Хана се появяваше и почукваше пет пъти на вратата, съвсем тихичко. Пет пъти. Трябваше да се сетя.

— Получих съобщението ти тази сутрин — казва Хана и се обръща към мен. Очите й изглеждат по-големи от обикновено. Може би затова останалата част от лицето й изглежда някак по-дребна, някак изсмукала. — Минах отпред и не те видях на касата, затова реших, че си в склада. Сега не съм в настроение да говоря с чичо ти.

— Чичо не е на работа. — Постепенно се отпускам. — Алекс трябваше вече да е тук, ако е имал намерение да се появи. Аз съм сама с Джед.

Хана не ме слуша. Виждам, че гризе нокътя на палеца си — винаги прави така, когато е нервна, но мислех, че е зарязала лошия навик — и оглежда пода, сякаш това е най-красивият линолеум, който е виждала в живота си.

— Хана? Добре ли си?

Тя потръпва, привежда рамене и неочаквано започва да хлипа. Виждала съм Хана да плаче само два пъти и живота си — веднъж във втори клас, когато някой я удари силно в корема, докато играехме хандбал, и още веднъж, на следващата година, когато видяхме едно болно момиче да се бори с полицаите пред лабораториите и главата й случайно се удари толкова силно в тротоара, че го чухме, въпреки че бяхме на триста метра от нея. Заковавам на място, не знам какво да направя. Тя не покрива лицето си, не се мъчи да скрие сълзите. Просто стои пред мен с прибрани встрани ръце и раменете й подскачат толкова силно, че се страхувам да не падне.

Слагам ръка на рамото й.

— Шшшшт, спокойно, Хана. Всичко ще се оправи.

Тя се отдръпва от мен и изсъсква:

— Нищо няма да се оправи!

Поема дълбоко въздух и думите се изливат.

— Ти беше права. За всичко. Миналата нощ… беше ужасно. Имаше проверка… Нападнаха онази къща. Божичко! Хората полудяха от ужас… и онези кучета…. толкова много кръв! Биеха хората с палки, разбиваха им главите с тях. Хората падаха отляво, отдясно… Ох, Лена. Беше толкова страшно, толкова страшно…

Тя слага ръце на корема си и се превива на две, сякаш ще повърне. Продължава да говори, но думите се смесват с воплите й; плаче с глас, цялата се тресе. Отивам при нея и я прегръщам. В първия момент тялото й се втвърдява — ние рядко сме се докосвали, защото това не се смята за правилно, — но после се отпуска, притиска лице в рамото ми и се разридава. Малко е неудобно, защото тя е много по-висока от мен; налага се да се прегърби. Щеше да е смешно, ако не беше толкова ужасно.

— Шшшт — повтарям аз. — Шшшт, спокойно, всичко ще се оправи.

Но думите звучат нелепо дори и за мен. Виждам се да държа Грейси в прегръдките си и й казвам същото, а тя скимти, забила уста във възглавницата си. „Всичко ще се оправи“. Думи, които не означават нищо, просто звуци в тъмното пространство, жалък опит да се хванеш за нещо, докато падаш в бездната.

Хана мълви нещо, но не успявам да разбера. Лицето й е на рамото ми и думите излизат приглушено и неясно.

И в този миг се чука на вратата. Четири тихи, но неслучайни почуквания едно след друго.

— Какво беше това? — пита Хана с треперещ глас.

— Кое? — В първия момент решавам да се преструвам, че не съм чула нищо, и се моля наум Алекс да си тръгне.

Но отново се чува: чук, чук, чук. Пауза, чук.

— Това! Чукането — поглежда ме тя и потръпва нервно. Би трябвало да се радвам, че вече не плаче, но не искам да ме гледа така. — Мислех, че никой не използва този вход.

— Така е, но понякога… имам предвид, доставчиците… — запъвам се и трескаво търся правдива лъжа, но нищо не ми идва наум. Толкова за новите ми умения.

Алекс показва глава и вика:

— Лена?

Той забелязва Хана и замръзва, наполовина вътре, наполовина отвън.

Известно време никой не обелва и дума. Долната челюст на Хана пада. Буквално. Обръща се към мен, после към Алекс и продължава да мести глава толкова бързо, че ми се струва, че ще се откачи от врата й.

Алекс също не знае какво да прави. Остава като закован за вратата. Може би се надява да остане невидим, ако не мърда.

Колкото и тъпо да звучи, от всички възможни реакции, аз избирам да изтърся:

— Закъсня.

Те заговарят едновременно.

— Ти имаш среща с него? — изписква Хана, докато Алекс ми обяснява:

— Спря ме патрул. Трябваше да показвам идентификационната си карта.

Хана първа идва на себе си. Ето защо я обичам толкова. Преди малко плачеше истерично, сега е самата деловитост.

— Влез вътре — нарежда му тя. — И затвори вратата.

Той изпълнява заповедта й и застава смутено пред нас, пристъпвайки от крак на крак. В този миг изглежда толкова млад и сладък, и притеснен, че ми идва да отида при него и да го целуна пред Хана.

Но тя бързо охлажда желанието ми. Обръща се към мен, скръства ръце и ме поглежда с погледа на госпожа Макинтош, директорката на „Света Ана“. Честно, копира я едно към едно.

— Лена Ела Халоуей Тидъл — казва строго. — Чакам обяснения.

— Второто ти име Ела ли е? — пита неочаквано Алекс.

Двете с Хана го изглеждаме кръвнишки, той се свива и отстъпва крачка назад.

— Ъмм… — думите все още излизат трудно от мен. — Хана, нали помниш Алекс?

Тя продължава да стиска ръце пред гърдите и да ме гледа с присвити очи.

— О, спомням си го много добре. Само не мога да си спомня защо е тук?

— Той… искаше да… — Опитвам се да намеря логично обяснение, но както винаги, мозъкът ми зацикля в най-напечения момент. Поглеждам отчаяно към Алекс.

Той повдига рамене и двамата се вглеждаме един в друг. Все още не съм свикнала да го гледам, да бъда около него, и отново ме обзема чувството, че ще се удавя в очите му. Но този път това не води до световъртеж. Този път ме държи здраво на земята, сякаш ми казва без думи, че той е тук и всичко ще бъде наред.

— Кажи й — проговаря накрая той.

Хана се обляга на рафтовете с тоалетна хартия и консервиран боб и отпуска ръце, съвсем леко, колкото да ми покаже, че не е толкова ядосана, но погледът й говори красноречиво: „По-добре ми кажи, защото…“

И аз го правя. Не знам кога точно на Джед ще му писне да стои на касата, затова карам направо. Разказвам й как съм го срещнала случайно във фермата „Буен поток“; казвам й как сме плували заедно до шамандурите, казвам и онова, което той ми разказа за себе си. Когато смотолевям думата „невалиден“, очите й се разширяват и за миг виждам в тях истински страх, но тя го скрива умело. Завършвам с миналата вечер, как отидох да я предупредя за проверката, как кучето ме ухапа и Алекс ми спаси живота. Когато споменавам онази колиба, отново ми става неудобно. Не й казвам за целувката, но тя не излиза от ума ми, мисля само за нея. Ченето на Хана отново пада, толкова е шокирана от разкритията, че май не забелязва смущението ми.

Когато свършвам, казва единствено:

— Значи си била там? Била си там снощи?

Гласът й трепери, звучи като чужд, подозирам, че всеки момент ще заплаче отново. Тревожа се за нея, но в същото време усещам огромно облекчение. Не ми се сърди за Алекс. Не се ядосва, че не й казах.

Кимам бавно. Тя поклаща глава и се взира в мен, сякаш ме вижда за пръв път.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че си се промъкнала дотам по време на проверка… заради мен.

— Ами… така си беше — подсмърчам от неудобство аз. Струва ми се, че съм говорила цяла вечност, а Хана и Алекс са ме зяпали през цялото време. Бузите ми пламват.

На вратата към магазина се чука, след миг чуваме гласа на Джед:

— Лена? Вътре ли си?

Размахвам ръце към Алекс. Хана го избутва зад вратата тъкмо когато Джед започва да напъва от другата страна. Успява да отвори няколко сантиметра, преди да я блъсне в касата с ябълков сок. Но тези няколко сантиметра са достатъчни, за да видя как окото му се вторачва неодобрително в мен.

— Какво правиш там?

Хана подава глава така, че да я види, и му маха.

— Здрасти, Джед — казва весело, преминала без проблем от сълзите към доброто безгрижно настроение. — Минах да оставя нещо на Лена. И… се хванахме за клюките. Нали знаеш как е?

— Имаме много клиенти — казва сърдито Джед.

— Идвам след секунда — отвръщам, опитвайки се да вляза в тона на Хана. Мисълта, че Алекс и Джед са разделени само от няколко сантиметрова дъсчена врата, ме изкарва извън нерви.

Джед изсумтява и затваря отново. Тримата — аз, Хана и Алекс — оставаме безмълвни за известно време. После въздъхваме едновременно. Получава се една колективна въздишка.

Алекс казва съвсем тихо:

— Донесох ти нещо за крака.

Сваля раницата от рамото си, сяда на земята и изважда от нея кислородна вода, бинт, антибиотична паста и памук. Коленичи и вдига поглед към мен.

— Може ли?

Навивам дънките и той започва да развива ивиците плат от тениската си. Не мога да повярвам, че Хана си стои спокойно, докато някакво момче, някакъв Невалиден, докосва крака ми. Знам със сигурност, че никога не си е представяла такива неща за мен, и поглеждам встрани, едновременно засрамена и горда от себе си. Когато превръзката пада от крака ми, тя поема рязко въздух и аз неволно затварям очи.

— По дяволите! — изохква тя. — Здравата те е захапало.

— Ще се оправи — казва Алекс и тихият му уверен глас стопля цялото ми същество. Отварям очи и поглеждам плахо към задната част на прасеца си. Стомахът ми се преобръща. Едно огромно парче месо виси от крака ми. Няколко квадратни сантиметра кожа липсват напълно.

— Може би ще е по-добре да отидеш в болница — казва изплашено Хана.

— И какво ще им каже? — засича я Алекс, отваря шишето с риванола и напоява едно парче памук. — Че е пострадала по време на проверката, докато е била на забранен купон?

Тя не отговаря. Всъщност съзнава, че не мога да отида на лекар. Преди да си кажа името, ще ме вкарат в лабораториите или направо долу, в Криптата.

— Не боли толкова много — измърморвам, но това е опашата лъжа. Хана ме поглежда отново с онзи странен поглед, който никога не съм виждала преди, и аз разбирам, че може би за пръв път в живота си е впечатлена от мен.

Алекс почиства раната и започва да се бори с марлята и лепенката. Няма нужда да питам откъде са всичките материали. Предполагам, че това е едно от преимуществата да работиш в лабораториите.

Хана също коленичи.

— Не така — я чувам да казва и си отдъхвам, като разпознавам обичайния й командорски тон. Толкова се радвам, че за малко не се изсмивам на глас. — Братовчедка ми е медицинска сестра, виждала съм я как го прави. Остави на мен.

Тя го избутва с лакът, Алекс капитулира:

— Слушам, шефе! — вдига ръце той и тайно ми намига.

И аз започвам да се смея. Кикотът се надига към гърлото ми и трябва да запуша уста с ръце, за да не се разпищя, да захълцам от смях и да проваля всичко. Хана и Алекс вдигат изненадано глави, споглеждат се и се хилят глуповато.

Знам, че всички си мислим едно и също.

Това е лудост. Неправилно е. И опасно. Но докато стоим в прашния склад сред кашоните с макарони, консервирана супа и бебешка пудра, осъзнавам, че тримата сме станали отбор.

Ние срещу тях. Трима срещу хиляди. И въпреки че съм наясно — ситуацията е абсурдна, — се чувствам дяволски добре.