Лорън Оливър
Делириум (5)

Пета глава

Стъпи на ръб и ще счупим майчиния си гръб.

Стъпи на камък и ще останеш тъп.

Стъпи на пръчка и ще вземеш Невалиден.

Гледай в краката си, иначе ще стъпиш на мъртвец.

Популярна детска песничка, обикновено за скачане на въже.

Тази нощ пак сънувам.

Стоя на ръба на голяма бяла скала от пясък. Основата под краката ми е нестабилна, започва бавно да се свлича настрани и надолу, надолу, надолу, на хиляда стъпки под мен, към океана, водата се блъска в скалата, вълнува се и се пени толкова силно, че ми изглежда като огромна тенджера с клокочеща яхния, покрита с бяла шапка от пяна. Аз треперя от ужас, от страх, че всеки момент ще падна, но по някаква причина не мога нито да отстъпя от ръба, нито да помръдна, въпреки че усещам пясъкът под мен да се срутва и милиони молекули да се прегрупират под напора на вятъра. Още миг и ще съм долу.

И точно преди да разбера, че под мен вече няма нищо, освен въздух, че всеки момент ще чуя вятърът да свисти в ушите ми, докато падам, водната повърхност под мен се разтваря за миг и аз виждам лицето на мама — бяло, подуто, със сини петна. Очите й са отворени, устните й също, сякаш крещи към мен, ръцете й са разперени от двете й страни, като че ли иска да ме прегърне, люлеят се на течението като откачени от тялото.

И тогава се събуждам. Винаги се събуждам на това място.

Възглавницата ми е мокра и нещо дращи в гърлото ми. Сигурно съм плакала насън. Виждам Грейси — свила се е до мен и притиска буза в чаршафите. Движи безмълвно уста в непрекъснат поток от безгласни думи. Не знам как, но винаги усеща, когато сънувам този сън, става и ляга до мен.

Отмятам падналите по лицето й кичури и махам мокрите от потта чаршафи от раменете й. Ще ми е мъчно за Грейси, когато се омъжа. Общите ни тайни ни сближиха, свързаха ни здраво. Тя е единствената, която знае за Студа: за чувството, което понякога ме обхваща, когато лежа в леглото, онова тъмно празно чувство, което стяга гърдите ми и не ми дава да дишам, което спира сърцето ми, сякаш са изсипали върху мен натрошен лед. В такива нощи — въпреки че е грешно и незаконно — си мисля за онези страшни и странни думи, които често излизаха от устата на мама: „Обичам те!“, опитвам ги с устни, припомням си мелодията им.

Аз също пазя нейните тайни. Само аз знам, че Грейси не е тъпа, нито бавна. При нея всичко си е наред, но единствената, която някога я е чувала да говори, съм аз. Една нощ тя заспа до мен в леглото. Нещо ме събуди. Беше много рано, нощните сенки още пълзяха по стените. Тя плачеше тихичко на възглавницата и повтаряше една-едничка дума отново и отново, докато притискаше чаршафа до устата си толкова силно, че едва я чувах: „Мамо, мамо, мамо“. И хапеше чаршафа, сякаш се опитваше да я спре, сякаш думата я задушаваше в съня й. Прегърнах я и я залюлях като бебе. Минаха цели часове, докато се умори да я произнася и заспи отново. Напрежението постепенно я напусна, но лицето й остана подпухнало и горещо от сълзите.

Ето защо Грейси не говори. Причината е, че всички други думи са изтласкани от съзнанието, останала е само тази и не спира да ехти из тъмните ъгълчета на паметта й, макар че може да не помни значението й. „Мама“.

Аз знам значението на тази дума. Помня.

Сядам в леглото и се заглеждам в светлите петна по стените, заслушвам се в крясъците на чайките отвън, после отпивам вода от чашата на масичката до леглото. Днес е втори юни. До процедурата остават деветдесет и четири дни.

Надявам се с цялото си сърце да усъвършенстват скоро процедурата, заради Грейс, и да започнат да я прилагат по-рано. Успокоявам се с мисълта, че един ден и тя ще бъде излекувана. Ще я спасят и от цялата болка на миналото в нея ще остане само приятен вкус, като пюрето, което бебетата лапат лъжичка след лъжичка.

Един ден всички ние ще бъдем спасени.

 

 

Слизам в кухнята да закуся — с чувството, че някой е пръснал пясък в очите ми — и откривам, че вече има официална версия за вчерашните събития. Каръл е включила телевизора и приготвя закуската. Равният глас на говорителката по новините ме унася отново. „Вчера един камион с крави, предвидени за кланица, беше объркан с друг камион с фармацевтични стоки за лабораторния комплекс, и създаде комичен и безпрецедентен хаос в държавните лаборатории, както можете да видите от нашия репортаж“. На екрана се появяват пищящи медицински сестри, които налагат обезумелите крави с клипбордовете си.

В поднесената информация няма никаква логика, но щом не се споменават Невалидните, всички са доволни. Ние не бива да знаем за тях. Предполага се, че те не съществуват, защото всички жители на Пустошта са унищожени още преди петдесет години, по време на масирано въздушно нападение.

Преди петдесет години правителството затворило границите на Съединените щати и сега те се пазят от двайсет и четири часови военни патрули. Никой не може да влезе. Никой не може да излезе. Всяко легитимно и одобрено общество в рамките на държавата ни трябва да е оградено от външния свят — такъв е законът — и пътуването между различните общества става само след писмено съгласие на общинската управа, взето най-малко шест месеца предварително. Това се прави заради собствената ни сигурност. Сигурност, неприкосновеност, общност — това е мотото лозунг на нашата страна.

Като цяло, новото управление има голям успех. След затварянето на границите вече няма войни, няма и престъпления, освен случайни инциденти и дребни кражби. Няма омраза сред хората, не и сред излекуваните. Естествено, понякога чуваме за отделни случаи на отхвърляне и бунт, но лечението, като всяка здравна процедура, крие известни, макар и минимални, рискове.

Единственото обвинение към държавната администрация и към системата като цяло е, че до този момент правителството не успява да се справи с Невалидните, не успява да ги прогони напълно от нашето общество. Но ние по правило не говорим за това. Преструваме се, че Пустошта и хората, които живеят там, не съществуват. Рядко можеш да чуеш нещо за тях, освен когато заподозрян симпатизант изчезне внезапно или когато двама болни младежи изчезнат заедно, преди да са подложени на процедурата.

Хубавото на вчерашния инцидент е, че оценяването е обявено за невалидно. Всички ще получим нови дати, което означава, че имам втори шанс. Заклевам се, че този път няма да се проваля. Припомням си вчерашното си представяне и се чувствам пълна идиотка. Докато седя на масата за закуска и гледам колко чисто, ясно и нормално е всичко около мен — нащърбените чаши с кафе, писукането на микровълновата печка (един от малкото електрически уреди, освен осветлението, които Каръл ни разрешава да ползваме), — вчерашният ден ми изглежда като дълъг шантав сън. Истинско чудо е, че Невалидните са уцелили точния момент, когато бях на прага да проваля най-важния изпит в живота си, за да пуснат онези крави. Просто не знам какво ми стана. Спомням си момента, когато Очилата ми показваше зъбите си, и се чувам да произнасям „сиво“. „Глупачка!“, потръпвам вътрешно, докато преглъщам.

Изведнъж разбирам, че Джени говори на мен.

— Какво? — примигвам към нея, за да я фокусирам, и се заглеждам в пръстите й, които режат препечената филийка на еднакви квадратчета.

— Питам какво ти става. — Пръстите продължават да се движат напред-назад, напред-назад. Ножът потраква в ръбовете на чинията. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

— Джени! — смъмря я Каръл. Тя е до мивката, мие съдовете. — Не говори така, чичо ти закусва.

— Нищо ми няма — отвръщам, откъсвам парче от филийката си, топвам го в купичката с разтопено масло в средата на масата и се насилвам да го глътна. Последното нещо, което ми трябва сега, е един семеен разпит. — Просто съм малко уморена.

Каръл се обръща и се вглежда в мен. Лицето й прилича на кукленско. Когато говори, дори когато се ядосва, радва или е объркана, то остава странно неподвижно.

— Не можа ли да спиш?

— Спах — отвръщам бързо. — Но имах лош сън.

В края на масата чичо Уилям вдига глава от вестника си и казва:

— Божичко! Ти ми припомни! Аз също сънувах тази нощ.

Каръл вдига вежди, дори и Джени изглежда любопитна. Необичайно е, защото излекуваните хора сънуват извънредно рядко. Веднъж Каръл ми каза, че и тя сънува, много, много рядко, и сънищата й били пълни с мръсни чинии, натрупани на високи кули, стигащи чак до небето. Понякога тя се изкачвала по тях, стъпвала на всеки ръб, изгубвала се в облаците и продължавала нагоре, опитвала се да стигне до върха на колоната. Но краят не идвал, колоната растяла нагоре до безкрай. Доколкото знам, сестра ми Рейчъл никога не сънува.

Уилям се усмихва.

— Зазиждах прозореца в банята. Помниш ли, Каръл, онзи ден ти казах, че мазилката се е изронила? Както и да е, измазах я, но всеки път, когато свършех, тя изчезваше, топеше се, сякаш беше от сняг, вятърът нахлуваше през процепа и аз започвах отново. И това продължи… стори ми се, часове наред.

— Колко странно — казва леля, усмихва се и слага на масата чиния с пържени яйца.

Чичо ги обича съвсем сурови. Виждам как жълтъците им се тресат и се гърчат като танцьори на хула, облени в мазнина, и ми се повдига.

— Ето защо се чувствам уморен тази сутрин — казва Уилям. — Работих цяла нощ.

Всички се засмиват, с изключение на мен. Пъхам още един залък в уста и се питам наум дали и аз ще сънувам, когато ме излекуват.

Надявам се, че не.

 

 

Като започнем от шести клас, тази година е първата, в която с Хана нямаме общи часове и можем да се виждаме чак след училище. Днес се срещаме в съблекалнята, докато се преобличаме за поредния крос. Държавните състезания по бягане завършиха преди две седмици, но ние продължаваме да тренираме при всеки удобен случай, дори и през ваканциите. (На първото регионално състезание излязох от Портланд за пръв път и макар пътуването да беше само петдесет километра по сивия общински път, едва дишах от вълнение, пеперудите в гърлото ми пърхаха с криле като полудели.)

Започнах с бягането на шест години, след самоубийството на мама. Първият път, когато пробягах цяла миля, беше в деня на погребението. Казаха ми да стоя горе с братовчедките, докато леля подреди къщата за церемонията и сготви цялата онази храна. Марша и Рейчъл трябваше да се погрижат за мен, но докато ме обличаха, се скараха за нещо, забравиха ме и аз тръгнах надолу с вдигнат до половината цип на роклята да помоля леля за помощ. Госпожа Ейснер, която по онова време беше съседка на леля, беше в кухнята. Докато се приближавах, я чух да казва:

— Това е ужасно, разбира се. Но така или иначе, за нея нямаше надежда. Май стана по-добре за нея. И за Лена също. Кой би искал такава майка?

Думите очевидно не бяха предназначени за моите уши. Госпожа Ейснер се стресна, когато ме видя, устните й издадоха лек ахкащ звук, после се затвориха бързо, като коркова тапа, набутана обратно в бутилката. Леля не каза нищо, просто стоеше и ме гледаше, и в тази секунда ми се стори, че светът и бъдещето ми се разпадат. Разбрах, че всичко това — кухнята, чистият до блясък линолеум на пода, светлините отгоре и огромната зелена купчина тресящо се желе, е всичко, което ще ми остане от мама след нейната смърт.

Изведнъж реших, че не е правилно да остана в къщата, че няма да изтърпя гледката на пълната с храна кухня, която, както осъзнах в онзи момент, вече щеше да бъде и моя кухня. Не можех повече да гледам онова зелено желе. Мама мразеше желе. Сърбежът плъзна по тялото ми, най-малко хиляда комара хукнаха из вените ми и започнаха да ме хапят отвътре така, че ми идеше да се разпищя, да заподскачам из стаята, да се завъргалям по пода.

И аз побягнах.

Появявам се в съблекалнята и заварвам Хана, стъпила с единия крак на пейката, да връзва маратонките си. Имам си една малко срамна тайна: обичам да бягам с Хана, но главната причина е, че това е единственото нещо, което мога да правя по-добре от нея. Но никога не бих го признала на глас, дори и след милион години.

Преди да успея да оставя чантата си, тя ме сграбчва за ръката и доближава глава до моята.

— Можеш ли да повярваш? — шушне в ухото ми и се усмихва, очите й блестят във всевъзможни цветове — синьо, зелено, златисто — святкат, както винаги, когато е развълнувана. — Бас държа, че онова вчера е дело на Невалидните. Всички мислят така.

Двете сме съвсем сами в съблекалнята — всички спортни отбори вече приключиха сезона, — но аз инстинктивно въртя глава, оглеждам помещението и изсъсквам:

— По-тихо!

Тя се отдръпва леко, мята косата си върху едното рамо и казва:

— Споко. Проверих навсякъде. Дори и в тоалетните. Сами сме.

Отварям шкафчето, което си е мое през всичките десет години в „Света Ана“, и оглеждам съдържанието му. На дъното има празни обвивки от дъвка, скъсани листове от тетрадка, кламери и върху всичко това се мъдри малка купчина — спортният ми екип, два чифта маратонки, няколко броя използвани наполовина дезодоранти, лак за коса и парфюм. След по-малко от две седмици ще се дипломирам и повече никога няма да видя вътрешността на това шкафче. Това ме натъжава за момент. Знам, че е отврат, но винаги съм обичала миризмата на гимнастически салон, онази смес от дезинфектант, дезодорант и футболни топки, зад която се долавя неизтребимата миризма на пот. Тя ме успокоява. Странна работа е животът: искаш нещо и чакаш ли, чакаш, имаш чувството, че минава цяла вечност. Но после то се случва, всичко отминава, а на теб ти се ще да се върнеш в момента, преди нещата да са се променили.

— Кои всички? По новините казаха, че е станала грешка при транспортирането или нещо такова — наежвам се аз. Имам нужда да повторя официалната версия, макар да знам не по-зле от Хана, че това са пълни глупости.

Тя възсяда скамейката и се вторачва в мен. Не й пука, въпреки че знае отлично колко мразя хората да ме гледат, докато се преобличам.

— Не ставай смешна. Това по новините не е истина. Кой би объркал крава с кашон с медикаменти? Дори и идиот би забелязал разликата.

Вдигам рамене. Естествено, че е права. Но тя продължава да ме гледа и аз бързам да навлека тениската. За разлика от Хана и другите момичета в училище, аз се смущавам от тялото си. Никой друг не си мисли, че определени места по него са сбъркани, но аз имам чувството, че съм като скицирана набързо картина от художник аматьор: на пръв поглед всичко е добре, но ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш всички грешки и поправки.

Хана протяга крак и започва да рисува по пода, упорито отказвайки да смени темата. В сравнение с останалите, тя е просто запленена от Пустошта и онова, което може би се крие там.

— Ако се замислиш, ще видиш, че планът им е бил страхотен и като организация, и като изпълнение. Участвали са най-малко четири или пет души, а може и повече, при тази безупречна координация.

Спомням си момчето, което видях в наблюдателната зала, лъскавата му коса с цвят на есенни листа, жеста, с който отметна глава назад, когато се засмя, толкова силно, че видях тъмната арка на небцето му през отворената уста. Още не съм казала на никого за него и решавам, че трябва да споделя с Хана.

Тя продължава:

— Някой трябва да им е дал кодовете за охранителната система. Сигурно симпатизант…

Една врата отвън се отваря шумно, двете с Хана подскачаме и се вглеждаме една в друга с разширени от ужас очи. Нечии стъпки преминават бързо по линолеума. Хана излиза първа от шока и след няколко секунди подхваща най-спокойно безобидна тема: цветът на роклите за дипломирането, които тази година са оранжеви. В този момент госпожа Йохансон, спортният директор, се появява между шкафчетата, въртейки връвчицата на свирката около пръста си.

— Добре поне, че не са кафяви, като в училище „Филстоун“ — казвам аз, най-после включила за какво ми говори. Сърцето ми бие в гърдите като барабан. Докато говоря, си мисля за онова момче. И за госпожа Йохансон. Трескаво се питам дали ни е чула да произнасяме думата „симпатизант“, или не. Тя не казва нищо, само кима и продължава между редиците, така че надали.

С годините съм станала много добра в изкуството да говоря едно, докато мисля съвсем друго, да се правя, че слушам, когато умът ми витае някъде другаде, да се преструвам на спокойна и щастлива, а вътрешно да беснея. Това е едно от онези умения, които развиваш, когато поотраснеш. Тогава научаваш, че хората са подслушвани непрекъснато. Първия път, когато използвах мобилния телефон на чичо и леля, се учудих, че през цялото време, докато разговарях с Хана, звукът се разпадаше на случайни интервали. После леля ми обясни, че това е от подслушвателните устройства, които се включват към съответни разговори на случаен принцип, записват ги, после записите се прослушват за ключови думи като „любов“, „невалидни“ и „симпатизант“. Никой не е набелязан предварително; ще повторя, за да ме разберете правилно — всичко е случайно. Но така е още по-лошо. Всеки път имам чувството, че един ярък лъч се насочва към мен през няколко секунди, осветява мислите ми и ги чете, върти се като маяк и ме дебне като святкащо око на диво животно.

Понякога имам чувството, че има две Лени една върху друга: тази отгоре кима, когато трябва, и казва онова, което се очаква от нея, и другата, скритата по-дълбоко, която е неспокойна, която сънува и мечтае, и която казва, че сивото е любимият й цвят. През повечето време двете се движат в синхрон и аз не забелязвам разликата, но понякога ми се струва, че крия в кожата си две съвсем различни личности и те всеки момент ще ме разкъсат на две. Веднъж признах това пред Рейчъл. Тя само се усмихна и ми каза, че след процедурата нещата щели да се оправят. След нея всичко щяло да си дойде на мястото, проблемите щели да се изгладят, денят щял да минава лесно, като песен.

— Готова ли си? — питам и затварям шкафчето.

Госпожа Йохансон шумоли от банята и си подсвирква тихичко. След секунда чуваме пускане на водата в тоалетната. След още малко водата потича в мивката.

— Днес е мой ред да избирам маршрут — казва Хана и преди да отворя уста за протест, скача от скамейката и ме шляпа по рамото. — След мен, мързеливке. Вече си изостанала.

И хуква навън със смях. Трябва да спринтирам, за да я настигна.

 

 

Сутринта валя и времето застудя. Водата в локвите замръзна, оставяйки сивкав и хлъзгав слой по улиците на Портланд. Но сега небето над нас е ясносиньо, заливът е спокоен, блести като гигантски сребърен колан, пристягащ океана от двете му страни.

Не питам Хана къде отиваме, няма нужда, и не се изненадвам, че ме насочва към старото пристанище, по алеята, която върви успоредно на Търговската улица и стига до лабораториите. Избираме по-малки и не толкова натоварени с пешеходци улици, но въпреки това не успяваме да избегнем тълпите. Часът е три и половина. Училищата вече са свършили занятия и тротоарите са пълни с ученици, които се прибират у дома. Покрай нас минават два автобуса, следвани от няколко коли. Смята се, че ако срещнеш кола, е на късмет. Хората протягат ръце, за да докоснат лъскавите им тела, и чистите прозорци скоро стават на петна от пръстите им.

С Хана бягаме една до друга и си разменяме последните клюки. Повече не обелваме дума за проваленото оценяване, нито за слуховете, че е дело на Невалидните. Наоколо има прекалено много хора. Тя ми говори за изпита си по етика, а аз й разказвам за скандала между Кора Дервиш и Мина Уилкинсън. Говорим и за Уилоу Маркс, която не се е вясвала в училище от миналата сряда. Носят се слухове, че регулаторите са я засекли в Диъринг Оук Парк след полицейския час… с момче.

За Уилоу от години се носят подобни слухове. Тя е от онези момичета, които хората непрекъснато обсъждат. Косата й е дълга и Уилоу непрекъснато оцветява кичурите си в различни цветове. Спомням си, че веднъж, през първата година в гимназията, когато бяхме на посещение в някакъв музей, минахме покрай група момчета от „Спенсър“ и тя каза: „Ще ми се да целуна някой от тях право в устата“. Каза го толкова силно, че учителите я чуха. В десети клас я хванаха да се разхожда с момче, но й се размина само с предупреждение, защото не показваше признаци на делириум. Хората често правят грешки, това е заложено биологически, резултат от същия хормонален и химически дисбаланс, който понякога води до противоестествени връзки, когато момчетата са привлечени от момчета, а момичета от момичета. Тези импулси също се лекуват с процедурата.

Но този път нещата с Уилоу са сериозни и Хана пуска бомбата точно когато стигаме до центъра: господин и госпожа Маркс са се съгласили да преместят датата на процедурата на Уилоу с цели шест месеца. Тя ще пропусне дипломирането си, защото ще се подложи на лечение.

— Шест месеца по-рано? — повтарям смаяно. Тичаме вече двайсет минути, затова не съм сигурна дали причината за сърцебиенето ми е физическото усилие, или новината за Уилоу. Каквато и да е причината, аз се задъхвам повече от обикновено и гърдите ми тежат, имам чувството, че някой е седнал върху тях. — Не е ли опасно?

Хана сочи с глава надясно, към една пряка, и казва:

— Правили са го и преди.

— Да, но не е успешно. Забравили за страничните ефекти? За психическите проблеми? За слепотата?

Има куп причини, поради които учените не позволяват процедурата да се прилага на деца под осемнайсет, но най-важната е, че тя просто не е ефективна при по-младите. Освен това, не са малко случаите, когато води до лудост. Според специалистите, мозъкът и нервните връзки в мозъка на децата под осемнайсет са все още нестабилни, не са се оформили напълно. Затова колкото по-възрастен си, процедурата действа по-добре, но хората се вкарват в програмата възможно най-скоро след осемнайсетия им рожден ден.

— Явно са решили, че рискът си заслужава — казва Хана. — Иначе знаеш каква е алтернативата: amor deliria nervosa. Най-страшната от страшните болести.

Това е ключовата фраза във всяка статия, есе и памфлет, свързани с делириума; Хана ги повтаря с равен тон и това още повече затяга възела в корема ми. Покрай всичките шантави събития, които се случиха вчера, бях забравила какво ми каза тя преди оценяването. Но сега си го спомням, спомням си и колко странно изглеждаше, колко тъмни и неразгадаеми бяха очите й.

— Хайде. — Усещам стягане в гърдите и левият ми крак започва да се схваща. Единственият начин да го преодолея, е да тичам повече и по-силно. — Хайде, давай на пълна скорост.

— Хайде!

Лицето на Хана разцъфва в усмивка и ние набираме скорост. Болката в гърдите ми се изостря и набъбва, разлива се по цялото ми тяло, нахлува изведнъж във всички мои клетки. Всеки път, когато петата на схванатия ми крак докосва тротоара, потръпвам. Винаги става така. След три-четири километра целият стрес, цялата тревога, озлобление и страх се трансформират в малки болезнени точки, едва успявам да дишам, не мога да си представя, че ще продължа напред, не мисля нищо друго, освен „не мога, не мога, не мога…“

И после, пак така изведнъж, всичко изчезва. От болката не остава и помен, от схващането също, примката около гърдите ми се отпуска и аз започвам да дишам по-леко. Едновременно с това щастието изпълва цялото ми същество: твърдата основа под краката ми, простотата на движенията, ритъмът на краката, които ме движат напред във времето и пространството, пълната свобода и волност, всичко това ме изпълва с радост и покой. Хвърлям поглед към Хана и от израза на лицето й разбирам, че се чувства по същия начин. Прехвърлила е границата. Тя усеща погледа ми, извърта глава и русата й опашка прави красива арка във въздуха. Вдига палец и ми се усмихва.

Странно нещо е животът. Никога не съм чувствала Хана толкова близка, колкото докато бягаме една до друга. Въпреки че не говорим, имам чувството, че сме свързани с невидима връв, тя съгласува движенията на ръцете и краката ни, води ни в един общ ритъм. Напоследък все по-често си мисля, че това ще се промени след процедурата. Хана ще си остане в Уест Енд, ще се сприятели със съседите си, с по-богати и по-важни хора от мен. А аз ще се преместя в някакъв скапан апартамент в Къмбърланд и няма да страдам за нея, нито ще си спомням какво е да тичаме една до друга. Вече ме предупредиха, че след процедурата може вече да не искам да бягам. Това е друг страничен ефект от лечението: хората често променят навиците си, губят интерес към нещата, които преди са им доставяли удоволствие.

„Излекуваните, неспособни на силни чувства и желания, се освобождават от минали и бъдещи страдания“ („Наръчник по лична безопасност, здраве и щастие“, глава „След процедурата“, стр. 132).

Продължаваме напред. Животът се разстила край нас като дълга панделка от цветове и звуци. Минаваме покрай „Свети Винсънт“, най-голямото мъжко училище в Портланд. Десетина момчета играят баскетбол в двора му, мързеливо дриблират с топката, подвикват си един на друг. Думите им се сливат в неразбираема смесица от крясъци, викове и изблици на смях, типична за всички момчешки групи, доколкото съм ги чувала зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или долу, на плажа. Сякаш си имат собствен език. За стотен път си казвам колко е добре, че политиката на сегрегация ни държи разделени през повечето време.

Докато си мисля всичко това и бягам напред, изведнъж усещам, че момчетата млъкват и погледите им се насочват към нас. За не повече от секунда настъпва пълна тишина. Толкова се смущавам, че навеждам глава. Кожата ми пламва, цялата се обливам в пот, сякаш някой ме е метнал в гореща фурна. Но в следващия миг очите им пробягват през мен и се спират на Хана. Русата й коса се вее и блести на слънцето като златна монета.

Болката се завръща, краката ми натежават като олово, но аз стисвам зъби и продължавам да бягам, завивам по Търговската улица и оставям „Свети Винсънт“ зад нас. Хана също дава газ, бори се да не изостане. Обръщам се и казвам задъхано:

— Хайде да се състезаваме!

Хана включва на скорост, размахва ръце и се изравнява с мен, а-ха да ме изпревари, но аз напрягам мускули, навеждам глава и се устремявам напред, леви десни, колкото мога по-бързо, опитвам се да напълня с въздух гърдите си, които са се свили като грахово зърно, и в същото време да потисна болката в мускулите. Постепенно ми притъмнява пред очите и не след дълго не виждам нищо, освен една телена ограда, изникнала внезапно пред нас и блокирала пътя ни. Стигам до нея, хващам се с ръце и я разтърсвам здравата. Обръщам се и се провиквам:

— Спечелих!

Хана е вече до мен, обляга се на оградата, диша с отворена уста и се бори за въздух. Споглеждаме се и започваме да се смеем, да хълцаме, кашляме и дишаме шумно, на големи глътки, докато обикаляме в кръг и се опитваме да дойдем на себе си.

Хана най-после наваксва с въздуха и казва през смях:

— Оставих те да победиш.

Това си е стара наша шега. Никоя не се признава за победена.

Подритвам с върха на обувката си едно камъче към нея и извивам устни:

— Да бе, оставила си ме.

Косата ми е излязла от ластика, свалям го и я вдигам, за да усетя вятъра по потния си врат. Потта влиза в очите ми и щипе.

— Виж къде сме — побутва ме Хана.

Вдигам глава и проследявам погледа й.

В телената ограда има малък вход, откъдето започва тесен път. Затворен е с ниска метална порта. Хана я прескача и ми прави жест да я последвам. Всъщност не бях обърнала внимание къде сме стигнали. Пътят води до паркинг, където има цяла гора от големи ремаркета на „Дъмпстърс“, а около паркинга се виждат складови помещения. Зад тях започва познатата верига от бели квадратни сгради, наредени като гигантски зъби. Това трябва да е един от страничните входове към лабораторния комплекс. Забелязвам, че над телената ограда има навита бодлива тел и на всеки десет метра по протежението й има знак с надпис: „Частна собственост. Влизането забранено. Входът е само за служители“.

— Мисля, че не бива да… — започвам аз, но Хана ме прекъсва:

— Хайде, стига. Отпусни се най-после.

Хвърлям бърз поглед към паркинга и пътя пред нас. Няма никого. Малката кабинка за охраната зад портата също е празна. Навеждам се и поглеждам вътре. Виждам наполовина изяден сандвич на парче амбалажна хартия и купчина книги, натрупани безразборно върху малкото бюро до старомодно радио, откъдето долита тиха, накъсана от статични звуци музика. Не виждам никакви камери, въпреки че не може да няма. Всички държавни сгради са оборудвани с камери.

След миг колебание прескачам оградата и съм до Хана. Нейните очи светят от вълнение и вече съм сигурна, че нарочно избра тази посока, искала е да дойдем тук.

— Сигурно и Невалидните са минали оттук — шепне тя, останала без дъх, сякаш през целия път сме говорили именно за тях и за вчерашните събития тук. — Ти как мислиш?

— Не изглежда трудно.

Опитвам се да говоря безпристрастно, но всичко това — празният път и огромният, огрян от слънцето паркинг, сините ремаркета, кръстосващите небето над нас електрически кабели и блестящите бели сгради на лабораториите в далечината — ме кара да потръпна вътрешно. Всичко е абсолютно тихо, всичко е неподвижно, замръзнало в сън, притихнало като в мига, преди небето да се продъни от чудовищна гръмотевична буря. Не искам да хленча пред Хана, но бих дала всичко да се махна оттук и да се върна отново на старото пристанище при познатите улици и магазини.

Наоколо няма жива душа, но аз не мога да се освободя от мисълта, че ни наблюдават. Чувството е много по-изнервящо от онова, което предизвикват в теб погледите на другите в училище, на улицата, дори и у дома. То те кара да внимаваш какво казваш и какво правиш, и рано или късно свикваш с него.

— Да — кима Хана и рита една купчина прах пред себе си, във въздуха се вдига мръсносив облак, после бавно се връща на земята. — Охраната е смешна за един толкова важен комплекс.

— Наистина е смешна, като имаме предвид, че това си е една зоологическа градина — кикотя се аз.

— Хей, това е обида — долита един глас някъде зад нас и двете с Хана подскачаме ужасени.

Моментално се обръщам.

Светът около мен замръзва.

Зад нас стои момче със скръстени ръце и наклонена на една страна глава. Кожата му е с цвят на карамел, а косата е златистокестенява, като на есенните листа, малко преди да се отронят от клоните на дърветата.

Това е той. Момчето от наблюдателната зала. Невалидният.

Само дето очевидно не е Невалиден. Облечен е в униформа на охранител — синя блуза с къси ръкави и дънки. На яката си има бадж с името.

— Мръднах за две минути да си налея вода — показва ни пластмасовата бутилка с вода в ръката си той. — Връщам се и какво намирам? Нарушители.

Хваща ме такъв срам, че не мога да помръдна, нито да отговоря. Хана решава, че съм се изплашила, и поема нещата в свои ръце.

— Не сме нарушители. Не сме направили нищо. Просто бягахме… тренирахме… и се изгубихме.

Момчето отново скръства ръце пред себе си и се залюлява на пети.

— Не видяхте ли табелите отвън? Дето пише „Влизането забранено“? И „Частна собственост“?

Хана свежда поглед. Този път и тя се смущава. Усещам я. Въпреки че е сто пъти по-уверена от мен, и тя не е свикнала да стои на открито и да говори с момче, особено с охранител. Няма как да не й е минало през ума, че има основателна причина да ни арестува.

— Сигурно сме ги пропуснали — смотолевя тя.

— О, да — вдига вежди той. Ясно е, че не ни вярва, но не изглежда ядосан. — Те наистина са незабележими. И са само няколко дузини. Всеки може да ги пропусне.

Поглежда встрани и присвива устни, сякаш се опитва да спре усмивката си. Не прилича на охранителите, които съм виждала досега — не е от онези, които пазят границата и обикалят из града — дебели, бавни и стари. Този е различен и ако вчера ме питаха за него, можех да се закълна, че е дошъл от Пустошта, нямах никакви съмнения.

Явно съм сгрешила. Той извърта глава и аз виждам знака, който не бих могла да сбъркам никога — този на излекуваните, на миналите през процедурата — триъгълен белег точно зад лявото ухо, три малки точици, през които специалистите вкарват тривърхата игла с лекарство за обездвижване на пациента, за да могат да проведат процедурата. Хората показват белега си като почетен медал; едва ли ще видиш излекуван с дълга коса, дори и жените, които не искат да се подстрижат, имат грижата да прибират косата си назад и нагоре.

Сърцето ми се отпуска. Не е незаконно да говориш с излекуван. Тук правилата за сегрегация не са задължителни.

Питам се дали ме е познал. Ако е така, с нищо не го показва. Не мога да се сдържа да не кажа нещо по този повод.

— Ти… Видях те… — започвам, но не довършвам изречението.

Какво да му кажа? „Видях те вчера. Ти ми намигна“

Хана ме поглежда смаяно.

— Вие познавате ли се?

Хана знае много добре, че никога не съм разговаряла с момче, като изключим „Извинете“, и „Съжалявам“, ако, без да искам, настъпя някого на улицата. Не е разрешено момичетата да контактуват с неизлекувани момчета извън семействата им. Но дори и да сме минали през процедурата, няма причина да го правим, освен ако мъжът не е учител, лекар или нещо такова.

Той се обръща към мен и ме поглежда. Изразът на лицето му е делови, като на охранител, но залагам главата си, че в очите му проблясват искри, сякаш му е забавно и приятно.

— Не — казва твърдо той. — Никога не сме се виждали. Иначе щях да си спомня.

И онова нещо в очите му отново проблясва. Той какво, подиграва ли ми се?

— Аз съм Хана — казва Хана. — А това е Лена.

И ме сръчква с лакът. Съзнавам, че сигурно приличам на риба с тая отворена уста и втренчен поглед, но съм прекалено ядосана, за да говоря. Той лъже. Сигурна съм, че вчера видях именно него, мога да се закълна.

— Аз съм Алекс. Приятно ми е да се запознаем — казва той. Докато подава ръка на Хана, продължава да ме гледа. После я протяга към мен и казва замислено: — Лена… Никога не съм чувал това име.

Аз се вцепенявам. Не знам какво да правя. Ако поема ръката му, сигурно ще припадна от срам, ще се почувствам, сякаш съм облечена в дрехи с два номера по-големи от моя. Никога не съм се докосвала до непознат. Но той продължава да стои там с протегната към мен ръка, така че накрая вдигам моята и послушно я слагам в неговата. Докосването ме разтърсва като електрически ток, отдръпвам я бързо и измънквам:

— Съкратено е от Магдалена — казвам.

— Магдалена. — Той накланя глава назад и присвива очи към мен. — Хубаво име.

Начинът, по който изговаря цялото ми име, ми харесва. В неговата уста се лее като музика, не трака като тенекиена кутия, както звучи, когато го произнасят даскалите. Кехлибарените му очи излъчват топлина и когато поглеждам в тях, виждам мама да полива палачинките с мед. Свеждам поглед, засрамена и ядосана, сякаш той е виновен за неканения спомен, сякаш е протегнал ръка и го е извадил от дъното на паметта ми.

Чувствам се глупаво и това ме ядосва още повече, затова нападам:

— Аз те познавам. Видях те вчера в онази лаборатория. Беше в наблюдателната зала и гледаше… видя всичко.

Куражът ми се изпарява в последната минута и нямам сили да кажа „Гледаше мен“.

Усещам, че Хана ме гледа изненадано, но я игнорирам. Сигурно е ядосана, че не съм й казала.

Лицето на Алекс остава спокойно. Не примигва, не губи усмивката нито за миг.

— Случай на объркана идентификация, предполагам. Охранителите нямат право да влизат в лабораториите по време на оценяване. Особено тези, които са на почасова работа.

За секунда оставаме загледани един в друг.

Вече съм сигурна, че ме лъже, и като гледам нахалната му, леко мързелива усмивка, ми се иска да го фрасна веднъж. Свивам ръце в юмруци, поемам дълбоко въздух и си налагам да бъда спокойна. По принцип не съм агресивна, затова не мога да си обясня защо се наежих така.

Хана разпръсква напрежението:

— Значи това било всичко? Някакъв си тъп знак „Влизането забранено“ и охранител на непълен работен ден?

Алекс задържа погледа си още няколко секунди върху мен. После се обръща към нея и я поглежда, сякаш я вижда за пръв път.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто си мислех, че лабораториите са охранявани по-добре. Вижда ми се лесно човек да проникне тук.

Алекс вдига вежди.

— А ти това ли искаше да направиш?

Хана замръзва, аз също.

Ако ни докладва като потенциални симпатизанти, нарушители или каквото и да било, ни чакат месеци наред проучвания и разпити. Ще трябва да кажем „сбогом“ на надеждите за висок резултат на оценяването. Страхът сковава мислите ми. Бързо си представям Андрю Маркъс да вади с пръст сопол от носа си и се отпускам.

Алекс явно подушва страха ни, защото вдига ръце и казва:

— Спокойно. Всъщност не ми изглеждате като терористи.

Сигурно сме истинска карикатура с широките шорти, потните тениски и маратонките в неоново зелено. Поне аз съм карикатура. Хана, както винаги, е като излязла от модно списание за спортни облекла. Ядосвам се на себе си, а с яда идва и руменината, бузите ми пламват в червено. Нищо чудно, че регулаторите са решили да отделят момчетата от момичетата. Иначе щеше да е истински кошмар, през цялото време щяхме да се ядосваме, да се срамуваме и тревожим.

— Оттук се отива само в товарителницата — посочва Алекс към складовете и паркинга. — Истинската охрана започва след това, близо до постройките. Там има двайсет и четири часова охрана, камери, електрически огради, всичко е както си трябва.

Хана не търси погледа ми, но когато заговаря, усещам възбудата в гласа й:

— Товарителницата ли? Където пристигат различните доставки?

Започвам да се моля наум: „Моля те, не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Не споменавай за Невалидните!“

— Точно така.

Хана танцува на пети, мести се от крак на крак. Опитвам се да пресрещна погледа й и да я предупредя, но тя ме избягва нарочно.

— Значи оттук влизат камионите? С медикаментите и… другите неща?

— Да.

И отново ми се струва, че очите на Алекс проблясват, въпреки че всичко друго по лицето му изразява пълно безразличие. Но аз се съмнявам, не му вярвам за нищо. Отново си задавам въпроса защо лъже, че вчера не е бил в лабораторията. Може би се пази, защото му е забранено да влиза там, както ни каза? Или защото се смееше, вместо да помага на оценителите?

А може би наистина не ме е познал. Очите ни се срещнаха за не повече от две секунди, сигурно не ме е огледал добре, просто е мярнал едно с нищо незабележимо лице и веднага го е забравил. Едно не красиво, но не и грозно лице. Едно от многото, които виждаш по улицата. Неговото обаче в никакъв случай не може да се нарече невзрачно.

Това, че стоя на открито и говоря с непознато момче, нищо, че е излекуван, ми се струва напълно откачено, и въпреки че ми се вие свят от вълнение, зрението ми се изостря и виждам всичко с най-малките подробности. Забелязвам завитите крайчета на косата му около белега, сякаш го поставят в рамка; забелязвам големите, загорели от слънцето ръце, белите зъби и абсолютната симетрия на лицето му. Дънките му са силно избелели и смъкнати ниско под талията. Връзките на обувките са с най-странния цвят на индигово синьо, сякаш ги е оцветил с мастило.

На колко години може да е? Изглежда колкото мен или малко по-голям, на деветнайсет. Чудя се, просто така, от любопитство, дали си е получил списъка с момичета. Разбира се, че го е получил, няма начин да не е.

Продължавам да го оглеждам с периферното си зрение, но той се обръща внезапно и ме поглежда право в очите. Навеждам моите, ужасена, че може някак си да прочете мислите ми.

— Интересно ми е да разгледам наоколо — настъпва директно Хана.

Използвам момента, докато Алекс гледа встрани, и я ощипвам. Тя отскача от мен и ме поглежда гузно. Добре поне, че не започна да го разпитва за вчера, иначе щеше да ни вкара в затвора или най-малкото да ни докара на главата дълги и мъчителни разпити.

Алекс подхвърля бутилката с вода във въздуха и я хваща с една ръка.

— Повярвайте ми, няма нищо за гледане. Освен ако не сте фенки на индустриалните отпадъци. Тук има много от тях — казва той, после кима с глава надясно. — Но ей там е най-красивият изглед към залива на Портланд. Той е нашата гордост.

— Наистина ли? — бърчи чело Хана, моментално забравила за детективската си мисия.

Алекс кима, подхвърля отново бутилката и я хваща, докато се премята във въздуха, слънчевата светлина минава през водата и се пречупва като през скъпоценен камък.

— Виж, това мога да ви покажа. Елате.

В момента единственото ми желание е да избягам оттук, но Хана отвръща:

— Разбира се.

Тръгвам след нея, проклинайки наум любопитството и интереса й към всичко, свързано с Невалидните, и се заричам повече никога да не й давам тя да избира маршрута.

Хана тръгва до Алекс, а аз събирам трохите от разговора им: чувам го да казва, че учи в един от градските колежи, но пропускам да разбера каква специалност е; Хана се хвали, че съвсем скоро ще ни връчат дипломите от гимназията. Той споделя, че е на деветнайсет, а тя го информира, че след няколко месеца и двете ще навършим осемнайсет. Слава богу, и двамата не казват нищо за проваленото оценяване вчера.

Главният път се пресича от друг, по-малък, който върви успоредно на фор Стрийт и се изкачва рязко нагоре към Ийст Енд. Минаваме край редица дълги метални халета и други складови помещения. Слънцето е още високо и пече безмилостно. Умирам от жажда, но когато Алекс се обръща и ми предлага бутилката, отвръщам бързо и пискливо: „Не!“ Мисълта да сложа устните си там, където допреди секунди са били неговите, отново ме хвърля в горещия ад.

Когато най-после се изкачваме на върха — и тримата задъхани от усилието, — заливът се разкрива вдясно от нас като гигантска карта в искрящо синьо и зелено. Хана ахва тихичко. И наистина, гледката е много красива, направо съвършена. Над нас плуват десетки малки бели облачета и ми напомнят на пухени възглавници; чайките правят мързеливи арки над водата, различни други птици се проектират на синия фон на небето, стрелкат се нагоре-надолу и изчезват.

Хана прави няколко крачки напред.

— Невероятно е! Невероятна красота! Толкова време живея тук, но още не мога да свикна с това. — Тя се обръща към мен. — Най-много обичам океана по това време на деня. В ранния слънчев следобед. Прилича на картичка, нали, Лена?

Кимам безмълвно. Оставям се на гледката, на немигащото око на слънцето високо над мен и на пръстите на вятъра, които галят нежно ръцете и краката ми, карат ме да се чувствам хладна и вкусна. Чувствам се толкова спокойна, толкова свободна, че почти забравям за Алекс. Той стои на няколко крачки зад нас и откакто сме стигнали до върха, не е проговорил.

Ето защо за малко не изписквам, когато се навежда напред и казва в ухото ми една-единствена дума: „Сиво“.

— Какво? — завъртам се към него с примряло сърце.

Хана се е обърнала с гръб към водата и приказва ли, приказва: как й се иска да има фотоапарат, за да заснеме океана, и как човек никога не носи онова, от което има нужда в момента. Алекс е съвсем близо до мен — толкова близо, че мога да преброя миглите му, черни и дълги, сякаш изрисувани с четка върху портрет на известен художник. Сега очите му буквално се къпят в светлина, горят, сякаш някой е запалил огън в тях.

— Какво каза? — повтарям въпроса прегракнало, но тихо.

Той се навежда към мен с още един сантиметър. Огънят в очите му подпалва цялото ми същество. Никога досега не съм била толкова близо до момче. Иска ми се да припадна и в същото време да избягам от него. Но не мога да направя нищо, не мога да помръдна.

— Казах, че предпочитам океана, когато е сив. Или не точно сив, нещо бледо, между цветовете. Това ме изпълва с очакване за нещо добро.

Той си спомня. Бил е там. Земята под краката ми започва да се срива, както в съня за мама. Не виждам нищо друго, освен очите му, танцуващите светлини и сенки в тях.

— Ти ме излъга — успявам да изрека. — Защо го направи?

Той не отговаря. Отдръпва се няколко сантиметра и продължава, сякаш на себе си:

— Разбира се, при залез е още по-красив. Към осем и половина небето сякаш е обхванато от пожар, особено при Черния залив. Трябва да видиш това. — Спира за момент. Гласът му е спокоен и равен, но аз имам чувството, че се опитва да ми каже нещо важно. — Тази вечер ще бъде направо фантастично.

Мозъкът ми бавно асимилира казаното, анализира всяка негова дума и начина, по който набляга на някои от тях. Изведнъж ми просветва. Той ми определя среща.

— Да не би да искаш… — започвам аз, но в същия момент Хана дотичва до мен и грабва ръката ми.

— Боже — казва тя и се превива от смях, — минава пет часът! Трябва да се връщаме.

И ме повлича надолу, преди да мога да отговоря или да възразя. И когато успявам да хвърля един поглед назад, за да видя дали Алекс ни гледа, дали ще ми даде скрит знак, той вече е изчезнал.