Лорън Оливър
Делириум (4)

Четвърта глава

Дяволът се промъкна в Райската градина.

Той донесе със себе си болестта — amor deliria nervosa — под формата на семе. То порасна в прекрасно ябълково дърво, което даде червени като кръв ябълки.

„Генезис: Пълна история на света и на познатата ни Вселена“, Стивън Хорас, Университет в Харвард.

След малко сестрата ме въвежда в чакалнята, но Хана вече я няма — изчезнала е по един от стерилните бели коридори и оттам зад някоя от десетките бели и напълно еднакви врати. Въпреки че вратите са много, в помещението чакат поне десет момичета. Едно от тях седи на стол, приведено над формуляра си, пише, задрасква отговорите и пише отново. Друго пита притеснено една сестра за разликата между „хронично болестно състояние“ и „предболестно състояние“. Изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне — на челото й пулсира една вена, гласът й се извисява истерично — и аз се питам дали ще впише във формуляра „склонност към истерия“.

Знам, че не е смешно, но едва се въздържам. Слагам ръце на лицето си и изпръхтявам в тях. Когато съм нервна, винаги се смея и не минава нито един тест в училище, без да си имам разправии с даскалите заради това кикотене. Може би трябва да го запиша във формуляра.

Една сестра поема клипборда с бланката от ръцете ми и го преглежда, за да провери дали не съм забравила да отговоря на някой от въпросите.

— Лена Халоуей? — пита с ясен стегнат глас, присъщ като че ли на всички медицински сестри, като задължителна част от трудовата им характеристика.

— Ъ-хъ — отвръщам, но бързо се поправям. Леля каза, че оценителите ще очакват от нас добро възпитание и спазване на етикета. — Да, това съм аз.

Връхлита ме странно чувство, когато чувам истинското си име, Халоуей, усещам тъпа болка в основата на стомаха си. През последните десет години живеех с фамилията на леля ми — Тидъл. Името е тъпо, но поне не ме свързва с мама и татко. Освен това, Тидъл са истинско семейство. Халоуей са спомен от миналото. Но при официални случаи трябва да използвам рождената си фамилия.

— Последвай ме.

Сестрата сочи един от коридорите и аз тръгвам след потракващите й по балатума токчета. Стените са ослепително бели. Пеперудите в корема ми пърхат ли, пърхат, постепенно се издигат до главата ми, завива ми се свят и аз се опитвам да се успокоя, като си представям океана отвън, накъсаното му дълбоко дишане и чайките в небето, които приличат на хартиени въртележки.

„Скоро ще свърши — казвам си, — всичко ще приключи, ще си отидеш вкъщи и повече няма да мислиш за това.“

Този коридор сякаш няма край. Някъде пред нас се отваря врата и миг по-късно, докато завиваме, едно момиче минава покрай нас. Лицето й е зачервено, очевидно плаче. Сигурно оценяването не е минало добре. Мимоходом я разпознавам, тя беше една от първите, които сестрите пуснаха вътре.

Колкото и да се мъча да не мисля, ми става мъчно за нея. Обикновено оценяването продължава от половин час до два часа, но по всеобщо мнение, колкото повече те бавят, толкова по-добре за теб. Макар че невинаги излиза така. Преди две години Марси Дейви се бави всичко на всичко четирийсет и пет минути и събра всичките десет точки. А на следващата година Гори Уинд постави рекорд за най-дълго оценяване — три часа и половина — и получи само три точки. Явно е, че в оценяването има някаква система, но има и голям процент случайност. Понякога изглежда, че целият процес е измислен така, че да те плаши и обърква.

Изведнъж си представям как тичам по тези стерилно чисти коридори и ритам по всички врати. Но веднага усещам вина. Това е възможно най-лошият момент да проявявам съмнения в оценяването. Ругая Хана наум. Тя е виновна, защото ми наговори онези неща отвън. „Човек не може да е щастлив, ако някога не е бил нещастен.“ „Ограничен избор.“ „Трябва да избираме между хора, които са били избрани за нас.“

Аз пък се радвам, че някой ще го направи вместо нас. Радвам се, че не се налага да избирам… но още повече се радвам, че не трябва да карам някой друг да ме избира. Естествено за Хана щеше да е по-добре, ако още живеехме в старото време. С нейната златиста като ореол коса, ясносините очи, перфектните прави зъби и този смях, който кара всички в радиус от два километра да се обърнат към нея и също да се засмеят, това е напълно обяснимо. Дори и фактът, че е малко непохватна, й отива; на човек му се приисква да протегне ръка и да й помогне, да й носи учебниците например. Ако аз се спъна или разлея кафе по блузата си, хората отклоняват поглед. При такива случаи просто чувам мислите им: „Каква мърла!“ Когато съм сред непознати, всичко в главата ми става на каша, като започнал да се топи по улицата сняг, за разлика от Хана, която винаги знае какво да каже. Докато по света има такива като нея, нито едно нормално момче не би ме избрало: все едно да получи стара бисквита, при положение че си е мечтало за голяма купа сладолед, покрит със сметана, череши и шоколадови пръчици. Така че с радост ще приема моя списък с „одобрени партньори“. Това поне ми гарантира, че ще се събера с някого. Няма значение дали ме намира за хубава (макар че понякога ми се иска някой да си го помисли, поне за секунда). Няма значение, дори да съм едноока.

— Тук, моля. — Сестрата най-после спира пред една врата, напълно идентична с останалите. — Можете да оставите дрехите и вещите си в съблекалнята. Облечете роклята, която сме оставили за вас, с отвора към гърба. Може да не бързате, пийнете малко вода или медитирайте.

Веднага си представям стотици момичета, насядали на пода с кръстосани крака и ръце на коленете да припяват „оммм“, и се налага да потисна нов пристъп на смях.

— Моля да имате предвид, че колкото повече време отделите за подготовка, толкова по-малко време оставяте на оценителите да ви опознаят.

Тя ми се усмихва стегнато. Всичко в нея е някак стегнато: кожата, погледът, бялата престилка. Гледа ме право в очите, но имам чувството, че всъщност не ме вижда, в съзнанието си вече чатка с токчетата обратно към чакалнята, готова да отведе друго момиче по друг бял коридор и да й каже същите неща. Чувствам се много самотна сред тези дебели, недокосвани от слънце, вятър и топлина стени, които поглъщат всички звуци, съвършени и неестествени.

— Когато сте готова, влезте през синята врата. Оценителите ще ви чакат там.

Тя излиза и аз отивам в съблекалнята, която е малка и толкова ярко осветена, колкото и коридорът. Изглежда като онези съблекални в лекарските кабинети. В ъгъла има някакво огромно медицинско съоръжение, излъчващо периодично звуци, плотът е покрит със салфетъчна хартия, носи се остра миризма на антисептик. Събличам се и потръпвам, кожата ми настръхва от хладния въздух, космите на ръцете ми щръкват. Супер. Сега оценителите ще решат, че съм космато чудовище.

Сгъвам дрехите, включително и сутиена, на малка спретната купчинка и нахлузвам роклята. Тя е от супер тънък найлон и докато я увивам около тялото и я връзвам на кръста, се убеждавам, че през него се вижда всичко, дори и бикините ми.

„Скоро. Скоро всичко ще свърши“

Поемам дълбоко въздух и влизам през синята врата.

В лабораторията е още по-светло, заслепява ме, така че първото, което оценителите виждат, е нещо мижащо, сложило ръце пред очите си и отстъпващо назад. Аз пък виждам четири сенки да плуват в езеро от ярка светлина. Постепенно очите ми привикват и сенките се превръщат в четирима оценители, седнали зад ниска и дълга маса. Стаята е огромна и абсолютно празна, като изключим оценителите и стоманената хирургическа маса, избутана в един от ъглите. Светлината на две редици луминесцентни лампи бие право в мен, мощна и ярка, въпреки че таванът е много висок, най-малко девет метра. Изпитвам неистово желание да кръстосам ръце пред гърдите и лицето си, да се скрия някак си. Устата ми пресъхва и умът ми се нажежава, става бял и ярък като светлините над мен. Изведнъж забравям за какво съм тук, какво трябва да правя или да кажа.

За щастие, един от оценителите, жена, заговаря.

— Формулярът във вас ли е?

Гласът й звучи приятелски, но от това юмрукът, стиснал вътрешностите ми, не се отпуска.

„Господи — мисля си аз, — ей сега ще се напишкам. Точно тук, пред тях“. Опитвам се да си представя какво би казала Хана, след като всичко това свърши и ние тръгнем под следобедното слънце по тротоара в натежалия от сол и слънце ден. Сигурно ще измърмори нещо от рода на: „Беше си чиста загуба на време. И четиримата се бяха наредили на онази маса като жаби на дънер“.

— Ъ… да.

Пристъпвам напред. Въздухът сякаш се сгъстява и ми пречи да се движа. Спирам на две крачки от масата и подавам клипборда с формуляра. Оценителите са трима мъже и една жена, но аз някак си не мога да задържа поглед върху лицата им. Оглеждам ги набързо и отново се отдръпвам. В главата ми остава впечатлението за някакви носове, тъмни очи и чифт очила.

Клипбордът с формуляра преминава от ръка на ръка по редицата. Притискам ръце към бедрата си и се опитвам да изглеждам спокойна.

Над мен на около шест метра от пода има наблюдателна зала с витражни прозорци по цялата стена. Зад редиците с бели седалки, предвидени вероятно за студенти, лекари, интернисти и млади научни работници, се вижда малка червена врата. Не вярвам залата да се използва само за наблюдение на работата в лабораторията по време на процедурите, сигурно там се провеждат упражнения и консилиуми, свързани с лечението на други опасни болести.

И в този момент зацепвам, че сигурно процедурите по лечението на делириума също се извършват тук, в помещението, където се намирам в момента. Ето за какво служи хирургическата маса в ъгъла. Юмрукът в стомаха ми се свива отново. Въпреки че често си мисля какво е да си напълно излекуван, незнайно защо, никога не съм си представяла самата процедура: твърдата метална маса, мигащите лампи над мен, тръбичките, жичките и болката.

— Лена Халоуей?

— Да, аз съм.

— Добре. Разкажете нещо за себе си, Лена — казва оценителят с очилата, навежда се напред, разтваря ръце и се усмихва. Зъбите му са големи и квадратни, напомнят ми на фаянсови плочки в баня. Отразената в очилата му светлина не ми позволява да видя очите му. Защо не свали тъпите очила? — Разкажете ни какво обичате да правите. Какви интереси имате, какво правите през свободното си време, кои са любимите ви занимания?

Подхващам подготвяната с месеци реч, говоря за фотографията, за бягането, за приятелите, но не успявам да се съсредоточа. Виждам, че оценителите кимат, по лицата им играят усмивки, докато отбелязват нещо в бележниците си, затова решавам, че се справям добре, но изобщо не чувам думите, които излизат от устата ми, фиксирала съм се в металната хирургическа масичка и непрекъснато поглеждам към нея. С крайчеца на окото си наблюдавам как металът блести и примигва на светлината като острие на нож.

И неочаквано се замислям за мама. Така и не успяха да я излекуват, въпреки че й приложиха три отделни процедури. Болестта я победи, влезе в нея, превърна очите й в празни дупки, отне цвета от бузите й, после завладя краката й, поведе я сантиметър по сантиметър към ръба на една скала и я хвърли в пропастта.

Или поне така ми казаха. Тогава бях на шест години, спомням си само горещите й пръсти по лицето си в онази нощ и последните думи, които ми прошепна: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“.

Бързо затварям очи и смазана от спомена, се отдръпвам назад, докато учените пишат усилено в бележниците си. Три пъти са я връзвали за металната маса; три пъти тълпа наблюдатели са следили процедурата от залата горе и са си водили бележки за видяното, докато иглите и лазерите са дупчели кожата й. По принцип на хирургическата маса пациентите са под упойка и не усещат нищо, но веднъж леля се изпусна, че при третата процедура учените са отказали да дадат на мама упойка, защото решили, че може да попречи на мозъка й да реагира на лечението.

— Искате ли чаша вода? — сочи оценител номер едно, жената, към бутилката и чашата на масата пред нея. Явно е забелязала смущението ми, но не мисля, че това ще се отрази на крайния резултат. Приключих с личното си изявление и по погледите на оценителите — доволни, дори горди от мен, сякаш съм двегодишно хлапе, успяло да подреди кубчетата в правилния ред — съдя, че съм се справила добре.

Наливам си вода и отпивам няколко глътки, благодарна за паузата. Усещам стичащата се под мишниците, по тила и гърба ми пот и започвам да се моля да не забележат. Опитвам се да гледам директно в очите им, но проклетата масичка привлича погледа ми и ми се хили нагло от ъгъла.

— Добре, Лена. Сега ще ти зададем няколко въпроса. Искаме да бъдеш честна с нас. Не забравяй, че целта ни е да разберем що за човек си.

„Човек в противовес на какво?“ Въпросът влиза в съзнанието ми, преди да мога да го спра. „На животно ли?“

Поемам дълбоко дъх, кимам разбиращо и се усмихвам.

— Разбира се.

— Кои са любимите ти книги?

— „Любов, война и независимост“ на Кристофър Мали — отвръщам автоматично. — „Граница“ на Филипа Харолд.

Опитите ми да държа спомените заключени се оказват напразни. Те се раздвижват и тръгват като поток от болезнени образи. Те искаха от мама да се подложи на четвърта процедура. Вечерта, преди да се хвърли от онази скала, дойдоха да я отведат в лабораторията. Но тя избяга в нощта. Събуди ме с думите: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни отнемат това“. Думите й останаха в мен дълго след изчезването й, чувах вятърът да ги повтаря до безкрай, а листата на дърветата да ги нашепват в сивия вечерен здрач. — И „Ромео и Жулиета“ на Шекспир.

Оценителите кимат и записват нещо в бележниците си. „Ромео и Жулиета“ е заложена в програмата за първи гимназиален клас.

— И защо точно тази пиеса? — пита оценител номер три.

Защото е плашеща. Това трябва да отговоря. Това е приказка предупреждение за опасностите, които крие в себе си старият свят, онзи, в който хората са живели, преди да измислят лечението. Но гърлото ми неочаквано се подува и не оставя място за думите. Те не могат да преминат; полепват по него като бодли по дрехите ни, докато правим сутрешния си джогинг в парка. Изведнъж успокояващата вечна песен на океана преминава в рев и аз си представям как сините, тежки като камък води поглъщат мама и се затварят над нея. И вместо да кажа нещо смислено, изтърсвам:

— Красива е.

Главите на четиримата моментално се изправят, оценителите вперват погледи в мен, като марионетки, управлявани с една връв.

— Красива ли? — бърчи нос оценител номер едно.

Въздухът звънва от напрежение. Разбирам, че съм оплескала нещата.

Оценителят с очилата се навежда напред.

— Интересно определение. Много, много интересно. — Този път зъбите му ми напомнят на тези на озъбено куче. — Може би намирате страданието за красиво? Може би насилието ви харесва?

— Не, в никакъв случай! — казвам бързо аз и се опитвам с всички сили да насоча съзнанието си в правилната посока, но ревът на океана заглушава мислите ми, бучи и трещи все по-силно. И изведнъж ми се струва, че сред адския грохот чувам съвсем слаб вик, този на мама, който преодолява времето от десет години и достига до мен. — Искам да кажа… че има нещо много тъжно в тази…

Запъвам се, търся трескаво точните думи с чувството, че започвам да се давя в бялата светлина и оглушителния рев. Саможертва. Да, това е думата. Искам да кажа, че има нещо много тъжно и красиво в тази саможертва, но думите не идват.

— Нека да продължим — казва оценител номер едно, жената. Тя беше изключително мила, когато ми предложи вода, но сега е свалила маската на доброжелателност. Сега е самата деловитост. — Да минем на нещо по-простичко. Например, кой е любимият ти цвят?

Една част от мен — рационалната, онази, която се подчинява на логиката — крещи: „Синият! Кажи синият!“ Но другата, тъмната и скритата, се носи на вълните на океана и заглушава другата.

— Сивият — заявявам неочаквано и за себе си.

— Сивият? — почти вика оценител номер едно.

Сърцето ми потъва някъде дълбоко в мен. Издъних се, знам го и в главата си виждам как оценката ми пада стремително надолу. Но вече е късно, нищо не мога да поправя. Ревът в ушите ми се засилва до крясък, имам чувството, че някакъв кон препуска из главата ми и ми отнема възможността да мисля. Скалъпвам набързо някакво извинение.

— Не точно сивият. Има един момент, преди да изгрее слънцето, когато цялото небе избледнява, сякаш изгубва цвета си… Не е точно сиво, а нещо подобно, нещо като бяло… и аз… обичам този цвят, защото ме изпълва с очакване, че ще се случи нещо добро.

Но те вече не ме слушат. Източват вратове и ме гледат втренчено, смутено, объркано, сякаш се мъчат да открият познати думи в чужд език.

И в този момент най-неочаквано залата се изпълва с писъци и вой и аз разбирам, че той е истински, че не съм си го представяла през цялото това време. Наистина крещят хора и наистина се чува буботещ, думкащ звук, сякаш хиляди крака се движат заедно. Сякаш някой бяга панически. Но под тези звуци долавям и още един: безсловесно ръмжене, което със сигурност не идва от човешко същество. Объркването обаче не ми позволява да свържа всичко в едно.

Оценител номер едно става от стола и извисява глас:

— Какво, по дяволите…

В същото време Очилата я прекъсват:

— Седни, Хелън. Аз ще проверя какво не е наред.

Но в този миг синята врата се отваря и цяло стадо крави — истински, живи, мучащи и изплашени крави — нахлува в лабораторията.

„Наистина е паническо бягство“, минава ми през ума и за част от секундата се чувствам горда, че съм успяла да определя звука.

Но изведнъж осъзнавам, че стоя на пътя на стадо от много тежки и много страшни животни, и ако не се скатая до две секунди, ще ме повалят и стъпчат.

Моментално се хвърлям към ъгъла и се прикривам зад хирургическата маса. Тук съм напълно защитена от паникьосаните животни, затова си позволявам да подам глава само колкото да виждам какво става. Оценителите се качват на масата, а петнистите рогати същества преграждат пътя им от двете страни. Оценител номер едно пищи с цяло гърло, а Очилата не спира да повтаря: „Спокойно! Спокойно!“, въпреки че е сграбчил Оценител номер едно с две ръце, сякаш е спасителна лодка в открито море.

Виждам, че на главите на някои крави има перуки, които се кандилкат палячовски насам-натам, други са облечени наполовина в найлонови рокли като тази, която нося аз. В първия момент решавам, че сънувам. Може би целият ден е един сън, скоро ще се събудя и ще открия, че съм си у дома, в леглото, и сега сме сутринта преди оценяването. Но в същия момент виждам надписите с боя по туловищата на кравите: „Никакво лечение. Смърт!“ Думите са написани с наклонен почерк, с мастило, точно над внимателно изписаните номера на животните в кланицата.

Потръпвам от неочакван студ, когато осъзнавам какво се случва. На всеки две години Невалидните, хората, които живеят в Пустошта — така наричаме онази забранена земя между законните градове, — слизат в Портланд и организират някакъв вид протест. Помня, че една година дойдоха през нощта и изрисуваха черепи с червена боя на всяка от къщите на учените. Друг път успяха да проникнат в централното управление на полицията, което координира всички патрулни и охранителни системи в Портланд, и качиха всичките им мебели на покрива, включително и кафе машината им. Беше голям смях. Всъщност беше доста изненадващо, защото е логично Централата да бъде най-охраняваното място в града, нали? Хората от Пустошта не смятат, че любовта е болест, затова са против лечението. Намират го за жестоко, поне според лозунгите им е така.

Сега вече разбирам: кравите са облечени като нас, оценяваните. В смисъл че ние сме като стадо животни.

Постепенно кравите се успокояват. Вече не налитат към нас, започват да обикалят из лабораторията, но хаосът е пълен. Оценител номер едно е вдигнала клипборда над главата си и налага с него животните, които се тълпят около масата, блъскат се, мучат и посягат с език към пръснатите из нея документи — бележките на оценителите, както разбирам, когато една от кравите грабва лист от плота и започва да преживя. Веднага започвам да се моля кравите да изядат всички бележки и оценителите да забравят за отговорите ми.

Наполовина скрита зад масичката — на безопасно разстояние от тежките им копита, — си връщам способността да мисля и вече мога да призная, че цялата работа е голям майтап.

И тогава го чувам.

Въпреки мученето, виковете и копитата, чувам смеха над главата си — нисък, кратък и мелодичен, няколко хармонични ноти на пианото.

Идва отгоре, от залата. Пред стъклото е застанало едно момче и наблюдава хаоса в лабораторията.

И се смее.

Вдигам очи и погледът му засича моя. Издишвам шумно. Изведнъж всичко замръзва на място, сякаш гледам през обектива на стар фотоапарат и за част от секундата — времето между отварянето и затварянето на капачето на обектива — целият свят спира движението си.

Косата на момчето е златисто кестенява, като цвета на огрени от слънцето есенни листа, очите му светят с мека кехлибарена светлина. Щом го виждам, веднага разбирам, че е от организаторите на този цирк. Повече от ясно е, че идва от Пустошта, че е Невалиден. Изтръпвам от страх. Отварям уста, искам да извикам нещо — и аз не знам какво, — но в същата секунда той ми кима с глава и думите засядат в гърлото ми. После прави нещо недопустимо.

Намигва ми.

Най-после алармата се включва. Воят й е толкова силен, че покривам с ръце ушите си. Свеждам глава да проверя дали оценителите продължават да ме гледат, но те са заети да скачат по масата и да се бият с кравите. Когато вдигам отново поглед, момчето вече го няма.