Лорън Оливър
Делириум (16)

Шестнайсета глава

Нещастието е робство; следователно щастието е свобода.

Щастието се постига след лечение.

Ето защо да си свободен, значи да се излекуваш.

„Ще боли ли?“ от книгата „Най-често задавани въпроси за Процедурата и техните отговори“, девето издание, Асоциация на американските учени, Държавно издателство на американското правителство.

След този ден намирам начин да се срещам с Алекс всеки ден, дори когато ми се налага да работя до късно в магазина. Понякога и Хана идва с нас. Най-често ходим на Черния залив, особено вечер, когато другите са се прибрали. Алекс е регистриран като излекуван, така че няма нищо незаконно да се виждаме, но ако някой разбере колко време прекарваме заедно или ни види как се смеем, как се борим във водата и се надбягваме из блатата, със сигурност ще заподозре нещо. Затова, когато се движим из града, се разделяме. Хана и аз вървим по единия тротоар, а Алекс по другия. Търсим най-безлюдните улици, по-неоживените паркове и изоставените къщи, изобщо места, където има малка вероятност да ни видят.

Често се връщаме в Диъринг Хайландс. Най-накрая разбирам как Алекс успя да намери пътя към онази колиба в нощта на проверката и защо се ориентираше толкова добре из онези тъмни коридори. Всеки месец той прекарва по няколко нощи в изоставени къщи; така си почива от шума и врявата в Портланд. Не го казва, но аз знам, че тези земи му напомнят за Пустошта.

Една къща става любимото ни място. Тя е на Брукс Стрийт номер 37 — стара колониална постройка, някога принадлежала на семейство симпатизанти. Като всички останали къщи в Диъринг Хайландс, имението е отделено от улицата с висока ограда, но е изоставено още от времето на Голямата чистка, когато правителството е опразнило областта, но Алекс ни показва как да се промъкнем през разхлабените дъски, заковани върху прозорците на целия първи етаж. Колко странно! Въпреки че мястото е било плячкосано, по-големите мебели и книгите все още са си по местата и ако не бяха следите от пожар по стените, щеше да ми се струва, че собствениците ще се приберат всеки момент.

Първия път, когато отиваме там, Хана тръгва из тъмните стаи и започва да вика:

— Ехо! Ехо!

Потръпвам от студ в гъстия мрак на хладните помещения. След ослепителното слънце отвън, те ме шокират. Алекс ме придърпва по-близо до себе си. Най-после започвам да свиквам с допира му, вече не извъртам глава, за да погледна рамото си, когато слага там ръцете си, за да ме целуне.

— Ще ми подарите ли един танц, госпожице — покланя се церемониално той.

— Я стига! — тупвам го аз по гърба. Струва ми се нередно да говорим на висок глас на толкова тихо място. Гласът на Хана пред нас звучи някак далечен и аз се питам толкова ли голяма е тази къща и колко стаи, покрити с дебел слой прах и мрак, има тук.

— Питам сериозно — настоява Алекс и разперва ръце. — Това е идеалното място за тази цел.

Стоим в средата на голяма стая, която някога трябва да е служила за хол. Тя е огромна. По-голяма е от целия първи етаж на къщата на Каръл и Уилям. Таванът е висок и от него виси гигантски полилей, металните му части примигват тъжно на оскъдната, процеждаща се през дъските на прозорците светлина. Ако застане неподвижно на едно място и се вслуша, човек може да чуе мишките по стените и пода. Но колкото и да е чудно, това не ме отвращава, нито ме плаши. Дори ми е приятно, кара ме да мисля за гора, за безкрайния кръговрат на живот, растеж, смърт и нов живот. Сякаш това, което чуваме, не са мишки, а самата къща, която се свива около нас, сантиметър по сантиметър.

— Нямаме музика — отвръщам.

Той свива рамене, намига ми и протяга ръце.

— Хората надценяват музиката.

Оставям се да ме прегърне и да ме притисне до сърцето си. Той е много по-висок от мен, главата ми едва достига до рамото му, което ми позволява да чувам ясно ударите на сърцето в гърдите му и този ритъм се оказва достатъчен за нас.

Най-красивата част от къщата е градината отзад. Огромната ливада с прораснала трева се вие между стари дървета, толкова дебели, чепати и стари, че кривите им ръце образуват над нас арка. Лъчите на слънцето пробиват през листата и образуват танцуващи светли петна по тревата. Цялата градина е тиха и хладна като библиотеката ни в училище. Алекс донася одеяло и го оставя в къщата. Когато идваме, го просваме отвън на тревата и тримата лягаме на него. Понякога стоим там с часове, говорим си и се смеем без причина. Понякога Хана или Алекс купуват храна за пикник, а аз веднъж успях да свия от магазина няколко бутилки с газирана вода и цяла кутия с шоколадови бонбони. Направо полудяхме от толкова сладко, играхме на разни игри от детството си: жмичка, гоненица и прескочикобила.

Някои от дънерите на дърветата са големи колкото контейнер за боклук и аз снимам Хана как се смее, докато се опитва да обиколи ствола с ръце. Алекс казва, че дърветата са тук от стотици години, което ни кара с Хана да замълчим. Това означава, че са били тук, преди да затворят границите, преди да издигнат стените и преди да прогонят болестта в Пустошта. Тази мисъл започва да драска по гърлото ми като бодил. Иска ми се да знам как е изглеждало всичко това тогава.

Но да си призная, през повечето време аз и Алекс ходим там сами, а Хана ни покрива. След толкова седмици, в които изобщо не се виждахме с нея, сега ходя у тях всеки ден, а понякога и два пъти на ден (когато се срещам с Алекс, и после, когато наистина се срещам с Хана). За моя радост, леля не любопитства. Сигурно си мисли, че сме били скарани известно време и сега наваксваме изгубеното, което до известна степен е така и ме устройва идеално. Не помня някога да съм била по-щастлива. Дори и в сънищата ми не е било толкова прекрасно, и когато казвам на Хана, че никога няма да мога да й се отплатя за помощта, тя извърта устни в усмивка и отвръща:

— Ти вече ми се отплати.

Не съм сигурна какво иска да каже с това, но се радвам, че отново е до мен.

Когато сме само с Алекс, не правим кой знае какво. Просто седим и си говорим, но времето лети като хартия, подхваната от огън. В един момент е три часът следобед, а в следващия, честна дума, слънцето вече се крие зад хоризонта и вечерният час наближава.

Алекс ми разказва за себе си, за своите „чичо“ и „леля“, и какво правят всъщност, макар че все още мънка и увърта, щом стане дума за Невалидните и симпатизантите. Но аз не се сърдя. Не съм сигурна, че искам да знам. Когато започне да говори, че трябва да се съпротивляваме, гласът му става остър, усещам гневът да кипи и бушува зад думите му. Само в такива моменти и само за секунди все още се страхувам от него и думата „невалиден“ започва да пулсира в ушите ми.

Но през повечето време той ми разказва обикновени неща: за чудния пай на леля си, за чичо си, който обичал да си пийва малко повече на събиранията с приятели и започвал да разказва едни и същи стари истории по няколко пъти. И двамата били излекувани и когато го питам не са ли по-щастливи сега, той свива рамене и отвръща:

— Знаеш ли, болката също може да ти липсва.

Това ми се струва невероятно. Не му вярвам. Той ме поглежда с крайчеца на окото си и казва:

— Тогава усещаш, че наистина губиш хората, разбираш ли? Когато вече не те боли. Когато не тъгуваш.

Разказва ми много за Пустошта и за хората, които живеят там. Аз слагам глава на гърдите му, затварям очи и си ги представям: представям си онази жена, която всички наричат Лудата Кейтлин и която прави големи ветропоказатели от старо желязо и смачкани кутии от кока-кола; представям си дядо Джонс, който е към деветдесет години, но все още изкачва планините, всеки ден, търси горски ягоди и диви животни за храна; представям си огньовете на открито и заспалите хора отвън, направо под звездите, и песните, и разговорите до късно вечер, и смеховете до късно през нощта, чак докато нощното небе избледнее.

Разбрах, че той се връща понякога там и все още смята Пустошта за свой дом. Веднъж си го призна, когато съжалих, че няма да мога да отида с него в дома му, за да разгледам студиото на улица „Форсайт“, където живее, откакто е студент — ако някой от съседите му го види да влиза в сградата с мен, с нас е свършено. Но той ме поправи бързо:

— Това не е дом.

Алекс ми споделя, че с Невалидните са намерили начин да преминават от Пустошта до Портланд и обратно, но когато го питам за подробности, мълчи.

— Един ден може би сама ще видиш — казва само и ме оставя еднакво разтревожена и развълнувана.

Питам го за моя чичо, който избяга точно преди съдебния процес, но той се мръщи и клати глава.

— Там никой не идва с истинското си име. Не мисля, че го познавам.

Обяснява ми, че в страната има хиляди такива селища. Чичо може да е отишъл навсякъде — на север, на юг или на запад. Знае се само, че не е на изток, защото там е океанът. Алекс казва, че в Щатите има толкова много нерегулирани земи, колкото и градове. Това е толкова невероятно за мен, че в началото не му вярвам и когато споделям с Хана, тя също не вярва.

Алекс е добър слушател, може да мълчи с часове, докато му разказвам как съм отраснала в къщата на Каръл, как всички мислят, че Грейс не може да говори, но аз знам, че не е така. Смее се с глас, когато описвам Джени, пронизващия й поглед, лицето й на стара баба и навика да ме гледа така, сякаш аз съм деветгодишната.

С него мога да говоря свободно за мама, за годините, когато живеехме заедно само трите — тя, аз и Рейчъл. Разказвам му за дискотеките по чорапи, за песните, с които ни приспиваше, макар да си спомням само няколко ноти от тях. Не се срамувам да говоря. Може би, защото той ме слуша толкова търпеливо, гледа с ясните си топли очи право в моите и никога не ме съди. Веднъж дори споделям и последните думи на мама. Когато сълзите пълнят очите ми, той започва да ме гали бавно по гърба и на мен ми минава. Топлината на ръката му ги пресушава.

И естествено, се целуваме. Целуваме се толкова много, че когато не го правим, ми е трудно, защото свиквам да дишам през неговите устни.

Постепенно се отпускаме и аз започвам да изследвам и други части на тялото му. Деликатната структура на очертаващите се под кожата му ребра, гърдите и раменете му, издялани сякаш от камък, меките косми по краката му, аромата на море, който се носи от него — прекрасен и неповторим. Но още по-странното е, че му разрешавам и той да ме гледа. Първо стигаме само до повдигане на блузата и той целува раменете ми. После го оставям да свали блузата, да ме сложи на тревата и да ме гледа. В началото треперя цялата. Едва се сдържам да не покрия гърдите си с ръце, да се скрия някак. Изведнъж осъзнавам колко бяла изглежда кожата ми на слънцето, виждам пълзящите по мен мравки и мушици и съм убедена, че си мисли колко съм грозна и безформена.

Но той поема дълбоко въздух и прошепва:

— Прекрасна си.

Очите ми срещат неговите и аз усещам, че е искрен.

Същата вечер заставам пред огледалото в банята и за пръв път в живота си виждам нещо повече от едно невзрачно момиче. За пръв път стоя там с пусната коса, със смъкната под гърдите нощница и с блеснал поглед, и вярвам на думите му. Аз наистина съм красива.

Но не само аз. Всичко около мен е красиво. В книгата „Ш-ш-т“ се казва, че делириумът обърква възприятията и ти отнема възможността да мислиш логично, заблуждава преценката ти. Но не се казва нищо за това, че любовта превръща света в нещо много по-голямо, отколкото е. Дори и купчината старо желязо до найлоновите торби със смърдящи отпадъци ти се струва някак вълшебна, сякаш извънземно се е транспортирало на земята. На утринната светлина накацалите по покривите чайки изглеждат потопени в гъста бяла боя и блестят така ослепително на фона на бледосиньото небе, че мога да се закълна — не съм виждала нищо толкова прекрасно и толкова ярко в живота си. Дъждовните дни също са великолепни. Струва ти се, че от небето падат безценни камъни и въздухът е пълен с диаманти. Вятърът ми нашепва името на Алекс и океанът го повтаря; клоните на дърветата се поклащат в неразбираем танц. Всичко, което виждам и докосвам, ми напомня за него, може би затова всичко, което виждам и докосвам, е съвършено.

Книгата „Ш-ш-т“ не споменава и за времето, не те осведомява, че то започва да тича пред теб, хвърчи напред като откачено. Изтича през пръстите ти като вода. Всеки път, когато влизам в кухнята и поглеждам календара, отказвам да повярвам, че е изминал още един ден. Нещо тежко се събира в стомаха ми на топка и с всеки ден тя става все по-болезнена.

Трийсет и три дни до процедурата.

Трийсет и два.

Трийсет.

И между тях като че ли изминават само няколко минути, секунди дори. Като моментални снимки: Алекс размазва шоколадов сладолед по носа ми, защото започвам да мрънкам, че ми е горещо; пръстите на Алекс в косите ми; извивката на лакътя му под главата ми; Алекс шепне: „Искам да останеш с мен“, докато на хоризонта изгрява новият ден — червен, розов, златист; с Алекс лежим и гледаме небето, търсим форми в облаците над нас: костенурка с шапка, мравка влачи парче бисквита, златна рибка гони изплашен заек.

Минути, секунди, моментални снимки: толкова нежни, красиви, крехки и безнадеждни, като самотна пеперуда, която пърха с крилца срещу ураганен вятър.