Джулия Куин
Среднощен танц (8)

Глава осма

Бел лежеше подпряна в леглото и прелистваше страниците на сборника със стихотворенията на Уърдсуърт, който нямаше възможност да прочете този следобед. Тя усети, че присвива очи повече от обикновено, затова се наведе към нощното си шкафче и запали още една свещ. Тъкмо се бе настанила отново, когато на вратата се почука.

— Влез.

Ема нахлу в стаята, виолетовите й очи грееха от вълнение.

— Софи ще ражда! — извика тя. — Три седмици по-рано! Току-що пристигна пратеник с бележка от съпруга й.

— Това е прекрасно — каза Бел. — Нали?

— О, да! Не е добре едно бебе да се ражда преждевременно, но три седмици не са много, а и Оливър бе писал, че Софи може да не е изчислила правилно.

— Сутринта ли ще потеглите с Алекс?

— По първи петли. Исках да тръгнем още сега, но Алекс не ще и да чуе за това.

— Прав е. През нощта пътищата са опасни.

— Знам — отвърна Ема с разочаровано изражение. — Но реших да те уведомя тази вечер в случай, че желаеш да ни придружиш. Или ако не, просто да ти съобщя за плановете ни, защото със сигурност ще потеглим, преди да се събудиш.

— Мисля, че няма да дойда с вас — каза бавно Бел, като побираше думите си внимателно. Цяла вечер очакваше с нетърпение панаира и не желаеше да се отказва от разходката си с Джон. Особено сега, когато щяха да бъдат сами. — Не мисля, че Софи ще желае къщата й да е пълна с гости, докато ражда. Ще я посетя щом бебето порасне малко.

— Добре тогава, ще предам поздравите ти. — Ема се намръщи. — Макар че не съм сигурна, че трябва да те оставям тук сама. Не мисля, че е уместно.

— Сама? — попита невярващо Бел. — Тук има повече от стотина слуги.

— Не точно сто — поправи я Ема. — А и обещах на майка ти да бъда добра компаньонка.

— Не мога да си представя, какво си е мислила майка ми, когато е решила, че от теб ще излезе добра компаньонка?

— Ти си по-запозната с обществените норми — поколеба се Ема. — Ако мислиш, че няма да има проблем…

— Знам, че няма да има. Все пак тук не е Лондон. Съмнявам се някой да разбере, че съм била сама. Но дори и да разберат, няма да предизвика много шум с тези стотина прислужника, които бдят над мен.

— Добре — най-накрая се съгласи Ема. — Само, моля те, не кани лорд Блекууд. Не искам да се разчуе, че сте прекарвали време заедно без компаньонка.

Бел изсумтя.

— Това е съвсем ново, след машинациите ти този следобед.

— Това беше друго — отвърна Ема отбранително. Все пак поне имаше благоприличието да се изчерви. — И не ми казвай, че не си оценила моите, така наречени машинации. Видях начина, по който го гледаше.

Бел въздъхна и се сгуши в завивката си.

— Не го отричам.

Ема се наведе напред, силно заинтересована.

— Влюбена ли си в него?

— Не знам. Как разбира човек?

Ема се замисли за миг преди да отговори.

— Просто знаеш. Промъква се в теб. Поетите пишат за любов от първи поглед, но аз не мисля, че се случва така.

Усмивката на Бел бе изпълнена с копнеж.

— Може би само в романтичните новели.

— Да. — Ема внезапно се изправи. — По-добре да се запътя към леглото си. Искам да стана рано утре сутрин.

— Спокойно пътуване — пожела й Бел.

— Благодаря. О, моля те, утре предай извиненията ни на лорд Блекууд, че няма да може да дойдем на панаира с вас. Макар да съм убедена, че ще му се наслаждавате повече без нас.

— Сигурна съм, че ще е така.

Ема се намръщи.

— Само не го кани тук след това. И каквото и да правиш, не ходи сама до Белами Парк.

— Не мисля, че се казва така.

— Как е името тогава?

Бел въздъхна.

— Не мога да го запомня. Нещо с Б…

— Е, както и да се нарича, не отивай там. Майка ти ще ми изтръгне сърцето.

Бел кимна и изгаси свещите, докато Ема излизаше от стаята.

 

 

Малко след пладне на следващия ден Джон пое към Уестънбърт, повтаряйки си за стотен път, че ще трябва да сложи край на сляпото си увлечение към Бел. Ставаше все по-трудно да я отблъсква. Изглежда тя имаше толкова много вяра в него, че той бе почти готов да повярва, че заслужава щастието, което тя му предлагаше.

Но сънищата имаха странен начин да се промъкнат в реалния живот и Джон не можеше да се отърси от образа на Бел, докато лежеше върху онова легло в Испания, а тялото й бе поругано и използвано.

Той не можеше да бъде с нея. Сега го знаеше по-добре от всякога. Щеше да й каже днес. Закле се пред себе си, че ще го направи, без значение колко болезнено щеше да бъде. Трябваше да го направи, но… след панаира. Още един блажен следобед със сигурност нямаше да навреди.

Да стигне до Уестънбърт с кон, му отне само петнадесет минути. Джон остави жребеца си в конюшнята, качи се по предните стълби и вдигна ръка да почука.

Норууд отвори вратата преди ръката му да успее да докосне дървото.

— Как сте, милорд? — напевно произнесе той. — Лейди Арабела ви чака в жълтия салон.

— Не, не съм там — изчурулика Бел, изскачайки от една от многото стаи, обграждащи големия салон. — Здравей, Джон. Знам, че би трябвало да чакам покорно в салона да дойдеш, но бях толкова нетърпелива. Никога няма да познаеш, какво се случи.

— Сигурен съм, че няма да успея.

— Алекс и Ема трябваше да заминат в ранни зори. Сестрата на Алекс е започнала да ражда.

— Поздравления — автоматично каза Джон. — Това означава ли, че разходката ни се отлага?

— Не, разбира се. — Не бе ли забелязал, че е с най-хубавия си костюм за езда? — Не виждам причина двамата с теб да не може да прекараме чудесно и сами.

Джон се усмихна на непринудените й думи, но си помисли, че навлиза в опасни води.

— Както желаете, милейди.

Двамата яздеха в приятна тишина, наслаждавайки се на свежия есенен бриз. Панаирът бе разположен по-близо до дома на Джон, отколкото до Уестънбърт, така че те преминаха границата между двете имения и продължиха покрай Блечфорд Манър. Минавайки покрай величествената стара къща, Джон каза, както винаги:

— По дяволите, ще трябва да измисля друго име за това място.

— Искрено се надявам да го направиш — отвърна Бел. — Бримстоун^[1] Парк извиква представа за адските огньове и подобни.

Джон я погледна странно.

— Името не е Бримстоун Парк.

— Не е ли? О, разбира се, че не е. Знам това. — Бел се усмихна леко. — Как бе името?

— Блечфорд Манър — отговори Джон и трепна щом изрече името.

— Милостиви боже, това е дори по-лошо. Поне в Бримстоун Парк има характер. А Блеч ми навява асоциации на гадене^[2], което извиква образи още по-злочести от адския огън.

— Повярвай ми, напълно съм наясно с неприятното звучене на името.

— Не се тревожи, ще измислим нещо. — Бел потупа успокоително Джон по ръката. — Само ми дай малко време. Доста ме бива с думите.

Те стигнаха до панаира и вниманието на Бел веднага бе привлечено от мъж на кокили на няколко метра от тях. Скоро бяха пометени от ритъма на панаира.

— Винаги съм се чудила как правят това. — Бел каза замислено щом спряха пред жонгльор с ярки дрехи.

— Предполагам, че е просто въпрос на това да хвърлиш топките в точното време.

Бел го смушка в ребрата.

— Не ми разваляй удоволствието. Убиваш магията на всичко. О, виж какви панделки! — Тя пусна ръката на Джон, забърза се към продавача на панделки и се загледа в изделията му. Докато Джон стигна до нея, тя вече държеше две панделки и избираше между тях.

— Коя предпочиташ, Джон? Тази? — Тя вдигна една розова панделка до косата си. — Или тази? — попита тя, сменяйки розовата панделка с червена.

Джон кръстоса ръце и се престори, че размишлява доста сериозно, преди да се посегне и да вземе една яркосиня панделка от масата.

— Предпочитам тази. Същият цвят като очите ти е.

Бел погледна към него и когато забеляза топлата ласка на погледа му, просто се разтопи.

— Тогава трябва да имам синята — тихо каза тя.

Те стояха така пленени от погледите си, докато продавачът на панделки не развали мига с шумно.

— Хм!

Бел откъсна очи от Джон и се протегна за чантичката си, но преди да извади монетите, Джон плати за панделката и я постави в ръцете й.

— Подарък, милейди. — Той се наведе и целуна ръката й.

Бел усети как топлината от целувката му премина по ръката й и стигна право до душата й.

— Ще я пазя завинаги.

Романтиката на момента бе завладяваща.

— Гладна ли си? — внезапно попита Джон, опитвайки се отчаяно да насочи разговора към по-обикновени въпроси.

— Умирам от глад.

Джон я поведе към палатката с храната, откъдето си взеха пай със спанак и ягодови сладки. С чинии в ръце те се насочиха към някое тихо местенце в покрайнините на панаира. Джон постла палтото си на земята и когато седнаха на него, лакомо нападнаха храната.

— Дължиш ми стихотворение — припомни му Бел между хапките.

Джон въздъхна.

— Така е.

— Дори не си се опитал, нали? — обвини го тя.

— Разбира се, че се опитах. Просто не можах да завърша това, което започнах.

— Тогава ми кажи това, което си написал до сега.

— Не знам — поколеба се той. — Един истински поет не би показал работата си, докато не е сигурен, че е завършена.

— Моля теее! — умоляваше го тя, а лицето й придоби изражение, което подобаваше повече на някое петгодишно дете.

Джон не можеше да не се поддаде на такава неудържима молба.

— Добре. Какво ще кажеш за това:

„Тя иде като нощ красива

с чисти звездни небеса.

В лика й лъч и мрак разкриват

най-нежните си чудеса.“^[3]

— О, Джон — въздъхна Бел замаяно. — Прекрасно е! Кара ме да се чувствам толкова красива.

— Ти си красива.

— Благодаря ти — автоматично каза Бел, — но да изглеждаш красива не е толкова важно, колкото да се чувстваш красива, поне така мисля аз и затова стихотворението ти ме трогна толкова много. Беше толкова романтично. Беше… чакай малко. — Тя се изправи и смръщи замислено чело.

Изведнъж Джон съсредоточи цялото си внимание в пая в ръцете си.

— Чувала съм го и преди — продължи Бел. — Мисля, че съм го чела. При това доста скоро.

— Не мога да си представя къде — измърмори Джон, макар да знаеше, че е загазил.

— Това е стихотворение на лорд Байрон! Не мога да повярвам, че се опита да представиш едно стихотворенията на лорд Байрон за свое!

— Ти не ми остави друга възможност.

— Знам, но това не е извинение за открито плагиатство. А аз си мислех, че си написал такива прекрасни думи само за мен. Представи си разочарованието ми.

— Представи си моето разочарование — измърмори Джон. — Бях сигурен, че още няма да си го прочела. Беше публикувано само преди година.

— Трябваше да накарам брат ми да ми го купи. В дамските книжарници не продават неговите творби. Казват, че са твърде колоритни.

— Ти си прекалено изобретателна — измърмори Джон и се облегна назад на лакти. — Ако си бе стояла в дамските книжарници, където ти е мястото, нямаше да се забъркам в тази каша.

— Въобще не съжалявам — каза Бел дяволито. — Вижда ми се доста глупаво да не ми е позволено да чета нещо, за което цялото общество си шушука и всичко това, само защото не съм омъжена.

— Омъжи се — предложи той шеговито, — и тогава ще можеш да правиш каквото си поискаш.

Бел се наведе напред, а очите й блестяха от вълнение.

— Лорд Блекууд, това не е предложение, нали?

Джон пребледня.

— Сега наистина ме притисна до стената.

Бел седна назад, опитвайки се да скрие разочарованието си. Тя не знаеше, какво я бе прихванало, за да говори толкова скандално и със сигурност нямаше идея как очакваше да реагира той. И все пак, да я обвини, че го е притиснала до стената, определено не бе това, на което се бе надявала.

— Все още мисля, че трябва да напишеш стихотворение — най-накрая каза тя, надявайки се, че веселият й тон ще прикрие тъгата в очите й, която не можеше да скрие.

Джон се престори, че сериозно обмисля въпроса.

— Какво ще кажеш за това? — попита той с дяволита усмивка. — Няма нищо по-скъпо за моето сърце, от жена, изцапала с ягодов пай своето лице.

Бел се намуси.

— Това беше ужасно.

— Така ли мислиш? Аз мисля, че е много романтично, особено като се има предвид, че имаш ягодов пай по лицето.

— Нямам.

— Напротив имаш. Точно тук. — Джон протегна пръст и леко докосна ъгълчето на устата й. Остана така за миг, желаейки да проследи контура на устните й, но внезапно се отдръпна, сякаш се бе изгорил. Бе се приближил прекалено много до изкушението. Тя трябваше само да стои срещу него на импровизирания им пикник и цялото му тяло се пробуждаше.

Бел инстинктивно вдигна ръка към лицето си и я сложи на мястото, където я бе докоснал той. Странно как кожата й все още гореше. Още по-странно бе, как усещането бавно се разпространяваше по-цялото й тяло. Тя погледна към Джон, който се взираше в нея гладно. В тъмните му очи тлееше неосъществено желание.

— Тук… тук има толкова много хора, милорд — най-после каза, заеквайки тя.

Джон виждаше, че е нервна. Иначе нямаше да се обърне към него машинално с „милорд“. Той се отдръпна и сведе поглед, защото знаеше, че точно неприкритият му глад я караше да се чувства неудобно. Той пое няколко пъти дълбоко дъх, за да потуши желанието, което го подлудяваше. Но тялото му не се подчини, неспособно да пренебрегне очарователната красавица, която седеше на по-малко от метър от него.

Джон изруга тихо. Това бе лудост. Абсолютно умопомрачение. Изпитваше чувства към жена, с която знаеше, че няма надежда за бъдеще. Той чу гласа на по-големия си брат Деймиън в главата си. „Ти нямаш благородническа титла. Ти нямаш благородническа титла.“ Джон потисна една горчива усмивка. Странно как се обръщаше животът. Той си спечели титла, но душата му бе черна като самия грях.

— Джон? — тихо го повика Бел. — Нещо не е наред ли? Толкова си тих.

Той я погледна и забеляза притеснения й поглед.

— Да, просто се замислих.

— За какво?

— За теб — рязко отвърна той.

— Надявам се само хубави неща — каза Бел, притеснена от мрачния тон в гласа му.

Джон се изправи на крака и й предложи ръката си.

— Нека се разходим из гората, докато слънцето все още грее. Ще водим конете след нас.

Бел се изправи, без да каже нищо и го последва към мястото, където бяха оставили конете си. Тръгнаха бавно пеша, през гората към Уестънбърт и Блечфорд Манър. Конете им ги следваха послушно, като от време на време спираха да наблюдават някоя от многото малки животинки, които бягаха из гората.

След около петнадесет минути на зловеща тишина Джон спря рязко.

— Бел, трябва да поговорим.

— Трябва ли?

— Да, това… — Джон се мъчеше да намери правилните думи, но главата му сякаш бе празна. — Това, което става между нас… трябва да спре.

Бел усети прилива на силна и мрачна болка, която започна да се разпростира по тялото й.

— Защо? — тихо попита тя.

Той погледна настрани, неспособен да я погледне в очите.

— За нас няма бъдеще. Трябва да осъзнаеш това.

— Не — каза тя рязко, болката я правеше смела и малко невъздържана. — Не, не го осъзнавам.

— Бел, аз нямам никакви пари, кракът ми е безполезен и едва получих титла.

— Защо казваш това? Тези неща не са важни за мен.

— Бел, ти можеш да имаш всеки мъж на земята.

— Но аз искам теб!

Пламенният й отговор увисна във въздуха и мина доста време преди Джон да може да каже нещо.

— Правя това за твое добро.

Бел отстъпи назад почти заслепена от болка и ярост. Думите му бяха като физически удари и тя се запита панически дали някога отново ще изпита щастие.

— Как смееш да се отнасяш снизходително към мен — най-накрая каза тя.

— Бел, не мисля, че си се замисляла сериозно по въпроса. Родителите ти никога няма да ти позволят да се омъжиш за някой като мен.

— Ти не познаваш родителите ми. Не знаеш какво искат за мен.

— Ти си дъщеря на граф.

— Както отбелязах по-рано, ти също си син на граф, така че не виждам проблем.

— Има огромна разлика и ти го знаеш. — Той осъзнаваше, че се хваща за сламка. Но щеше да направи всичко, за да не му се наложи да й разкрие истината.

— Какво искаш, Джон? — попита тя вбесено. — Искаш да те умолявам ли? За това ли е всичко? Защото няма да го направя. Това да не е някакъв перверзен начин да си изпросиш комплимент? Да не искаш да ти изредя всички причини, поради които те искам? Всички, заради които те мислих за мил, благороден и добър?

Джон трепна, когато тя натърти на миналото време.

— Точно сега се опитвам да бъда благороден — сковано каза той.

— Не, не го правиш. Опитваш се да бъдеш мъченик и се надявам, че се забавляваш, защото аз със сигурност не го правя.

— Бел, чуй ме — помоли я той. — Аз… аз не съм мъжът, за когото ме мислиш. — Пресипналият му, изпълнен с агония глас, шокира Бел и тя замълча, загледана в него с отворени уста. — Аз съм… вършил неща — каза той сковано и се обърна настрани, за да не трябва да я гледа. — Наранявал съм хора. Наранявал съм… наранявал съм жени.

— Не ти вярвам — каза тя силно и бързо.

— По дяволите, Бел! — Той се завъртя и заби юмрук в ствола на едно дърво. — Какво е нужно, за да се убедиш? Какво трябва да знаеш? Най-тъмните тайни на сърцето ми? Деянията, които са белязали душата ми?

Тя отстъпи назад.

— Аз… аз не разбирам, какво искаш да кажеш. Не мисля, че дори ти разбираш какво казваш.

— Ще те нараня, Бел. Ще те нараня, без да го искам. Ще те нараня… Господи, не е ли достатъчно, че ще те нараня?

— Няма да го направиш — нежно каза тя и се протегна да го докосне по ръката.

— Не се заблуждавай, че съм герой, Бел. Не съм…

— Не мисля, че си герой — прекъсна го тя. — Не искам да си герой.

— Господи — каза той с мрачен, саркастичен смях. — Това е първото реалистично нещо, което каза днес.

Тя се наежи.

— Не бъди жесток, Джон.

— Бел — дрезгаво каза той. — Имам си граници. Не ме карай да ги прекрачвам.

— И какво трябва да означава това? — раздразнително попита тя.

Той я сграбчи за раменете, сякаш за да набие малко ум в главата й. Всемогъщи боже, тя бе толкова близо, можеше да усети аромата й.

Усещаше нежните кичури коса, които вятърът блъскаше в лицето му.

— Означава — каза той тихо, — че влагам целия си контрол, за да не се наведа и да те целуна точно сега.

— Тогава защо не го направиш? — попита тя с разтреперан глас. — Няма да те спра.

— Защото няма да спра дотам. Ще прокарам устните си надолу по нежната ти шия, докато не стигна до тези досадни малки копчета на костюма ти за езда. След това бавно ще разкопчея всяко едно от тях и ще отворя жакета ти. — Мили боже, да не би да се опитваше да се самоизмъчва? — Под него носиш някакво копринено бельо, нали?

За неин ужас Бел кимна. Джон потрепери, когато през тялото му преминаха вълни на желание.

— Обичам усещането за коприна — прошепна той. — Ти също.

— От… от къде знаеш?

— Наблюдавах те, когато получи онзи мехур на петата си. Видях те как сваляш чорапа си.

Бел ахна, шокирана от това, че той я бе шпионирал и все пак странно възбудена от идеята.

— Знаеш ли какво ще направя? — попита дрезгаво Джон, без да откъсва поглед от нея.

Тя поклати глава безмълвно.

— Ще се наведа и ще те целуна през коприната. Ще обхвана тъмното ти зърно с уста и ще го смуча, докато не стане твърда малка пъпка. И когато това вече не е достатъчно, ще повдигна коприненото ти бельо нагоре, докато гърдите ти не са свободни и открити, и тогава ще се наведа и ще започна всичко отначало.

Бел не помръдна, напълно зашеметена от чувствената атака на думите му.

— Какво ще направиш след това? — прошепна тя, напълно наясно с топлината, която се излъчваше от ръцете му върху раменете й.

— Искаш да ме накажеш, нали? — дрезгаво попита Джон, затягайки хватката си. — Но след като попита… Бавно ще сваля всичките ти дрехи, докато не останеш величествено гола в ръцете ми. След това ще започна да те целувам, всеки сантиметър от теб, докато и двамата не затреперим от желание.

Някъде в замъгленото от страст съзнание на Бел се прокрадна неясната мисъл, че тя вече трепери.

— И когато те положа на земята, ще покрия и притисна тялото ти с моето. След което ще навляза в теб много бавно, за да съхраня всяка секунда, докато те правя моя. — Гласът на Джон се прекърши и дишането му стана накъсано, когато през ума му мина образът на Бел с нейните дълги крака, увити около него. — Какво ще кажеш за това?

Бел не обърна внимание на грубия му въпрос. Тялото й бе залято от чувствените образи, които той бе поставил в съзнанието й. Бел изгаряше и го искаше по всички начини. Знаеше, че всичко зависи от този момент, сега или никога, и бе ужасена, че може да го изгуби завинаги.

— Все още не бих те спряла — прошепна тя.

Отказ да повярва и необуздано силно желание преминаха през тялото на Джон, докато грубо я отблъсна от себе си, защото знаеше много добре, че няма да може да устои на изкушението, ако продължи да я докосва дори само още един миг.

— За бога, Бел, знаеш ли какво говориш? Знаеш ли?

Той прокара ръка през косата си, пое дълбоко въздух и се опита да не обръща внимание на болезнената твърдост на тялото си.

— Да, знам какво говоря — извика Бел. — Ти просто не ме слушаш.

— Не ме познаваш. Изградила си някаква романтична представа за беден, ранен герой от войната. Няма ли да е забавно да се омъжиш за истински герой, сякаш изваден от някой готически роман? Е, имам новини за теб, милейди, това не съм аз. И след няколко месеца ще осъзнаеш, че не съм герой и не е особено забавно да си омъжена за обикновен бедняк.

Бел бе завладяна от ярост, каквато никога преди не бе изпитвала и тя се нахвърли върху него, удряйки го безмилостно с юмруци по гърдите.

— Копеле! — извика тя. — Високомерно копеле. Как смееш да твърдиш, че не познавам собственото си съзнание. За толкова глупава ли ме мислиш, че да не мога да видя кой си в действителност? Не спираш да повтаряш, че си направил нещо лошо, но аз не ти вярвам. Мисля, че си измисляш, само за да ме отблъснеш.

— О, господи, Бел — каза той дрезгаво. — Не е това. Просто…

— Да не мислиш, че за мен има значение, че кракът ти е ранен? Да не мислиш, че ме е грижа, че титлата ти не е стара? Нямаше да ме е грижа дори да нямаше никаква!

— Бел — каза Джон успокоително.

— Спри! Не казвай нищо повече. Отвращаваш ме! Обвиняваш ме, че съм разглезена, но ти си сноб. Толкова си обсебен от титлите, парите и социалното положение, че не си позволяваш да вземеш единственото нещо, което наистина искаш!

— Бел, ние се познаваме едва от седмица. Не мога да си представя как си решила, че съм правилният мъж за теб.

Но дори още щом изговаряше думите, той знаеше, че бяха лъжа, защото той също вече бе стигнал до същия извод за нея.

— И аз самата започвам да се питам това — остро каза Бел, искайки да го нарани толкова лошо, колкото той нея.

— Заслужавам го, знам, но скоро ще осъзнаеш, че това, което правя, е правилно. Може би не утре, но след като гневът ти отшуми, ще разбереш.

Бел обърна глава, защото не желаеше да го остави да види как бърше и една сълза заради него. Тя дишаше накъсано и й отне известно време преди да бъде в състояние да изправи раменете си.

— Грешиш — тихо каза тя, обръщайки се към него с обвинителен поглед. — Грешиш! Никога няма да осъзная, че постъпваш правилно, защото не е така! Ти унищожаваш щастието ми! — Тя преглътна трудно. — Своето също, ако спреш и погледнеш в сърцето си.

Джон се обърна, обезсилен от непоколебимата искреност в очите й. Той знаеше, че не можеше да й каже истинската причина, за да я отблъсне, затова се опита да призове вроденото й чувство за практичност.

— Бел, ти си отгледана в пълен лукс. Аз не мога да ти дам това. Дори къща в Лондон не мога да ти осигуря.

— Това не е от значение. Освен това, аз разполагам с достатъчно средства.

Джон се наежи.

— Няма да взема парите ти.

— Не бъди глупав. Сигурна съм, че имам голяма зестра.

Той се завъртя, погледът му бе твърд и дяволски сериозен.

— Няма да търпя да говорят за мен, че съм зестрогонец.

— О, за това ли е всичко? Притесняваш се за това какво ще кажат хората? Мили боже, мислех, че си над това.

Бел се завъртя на пети и се запъти към кобилата си, която лениво си похапваше трева. Сграбчвайки юздите, тя яхна коня, отблъсквайки грубо предложената от Джон помощ.

— Знаеш ли какво? — попита тя с леден тон. — Напълно си прав. Не си мъжът, за когото те мислех.

На последната дума гласът й се прекърши и Бел знаеше, че той е прозрял фалшивата й храброст.

— Сбогом, Бел — каза решително Джон, знаейки, че ако се приближи до нея сега, никога нямаше да успее да я пусне.

— Да знаеш, че няма да те чакам — изплака тя. — И някой ден ще промениш решението си и ще ме искаш. Ще ме искаш толкова силно, че ще те боли. И не просто в леглото си. Ще ме искаш в дома си, в сърцето и душата си. А мен няма да ме има.

— Не се съмнявам в това дори за миг. — Джон не бе сигурен дали бе изрекъл думите или само си ги помисли, но и в двата случая бе сигурно, че тя не ги чу.

— Сбогом, Джон — каза Бел, със сподавен плач. — Знам, че си приятел на Алекс и Ема, но ще съм ти признателна, ако не идваш в Уестънбърт докато не си замина. — Погледът й се замъгли от сълзи, тя удари кобилата си и пое към Уестънбърт с главоломна скорост.

Джон я наблюдаваше как си отива, а след като вече не можеше да я види, се вслуша в шума от коня й. Той не помръдна няколко минути, умът му отказваше да обмисли всичко, което се бе случило. След години на срам и самоненавист, когато най-после бе направил правилното нещо, се чувстваше като злодей от някоя от новелите на мисис Радклиф.^[4]

Джон изстена силно и яростно прокле, ритайки един камък. През целия му живот бе така. Точно когато решаваше, че е постигнал нещо, което желае, някоя по-голяма награда го примамваше — нещо, което знаеше, че никога няма да има. Блечфорд Манър бе мечта за него, мечта за почтеност, положение и чест, начин да покаже на семейството си, че може да се справи и сам, че не е нужно да наследи титла и владения, за да бъде джентълмен.

Но щом дойде в Блечфорд Манър срещна Бел и сякаш боговете му се надсмиваха и подвикваха:

— Виждаш ли, никога няма да успееш, Джон. Това е нещо, което никога няма да имаш.

Той затвори очи. Беше постъпил правилно, нали?

Знаеше, че я нарани. Болката в очите й бе неприкрита и неподправена. Все още можеше да види лицето й в ума си. И тогава към Бел се присъедини и Ана, очите й го осъждаха безмълвно.

— Неее — изстена тя. — Неее.

След това прозвуча гласът на майка й…

— Все едно си бил ти.

Джон внезапно отвори очи, опитвайки се да пропъди жените от ума си.

Бе постъпил правилно. Той не можеше да бъде чистата душа, която Бел заслужаваше. Сцена от съня му премина през съзнанието му. Той беше върху нея. Тя викаше.

Бе постъпил правилно. Желанието му към нея бе прекалено силно. Тя щеше да се пречупи под силата на страстта му.

Тъпа болка прободе гърдите му и стегна дробовете му. С едно гладко движение той възседна жребеца си и пое още по-бързо от Бел. Докато преминаваше през гората, листата се блъскаха ожесточено в лицето му, но Джон не им обърна никакво внимание, приемайки болката като полагаемо наказание.