Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dancing at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)

Издание:

Джулия Куин. Среднощен танц

Американска, Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-2969-06-8

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и четвърта

Няколко седмици по-късно Джон и Бел се бяха сгушили в леглото си в Персефона Парк и се наслаждаваха на относителната тишина и извънредното си спокойствие. Бел прелистваше страниците на книга, както й бе навик да прави преди да заспи, а Джон разпределяше купчина търговски книжа.

— Изглеждаш много добре с новите си очила — каза той с усмивка.

— Така ли смяташ? Аз мисля, че ме карат да изглеждам умна.

— Ти си умна.

— Да, но тези ми придават по сериозен вид, не мислиш ли?

— Може би. — Джон остави документите си върху нощното шкафче, после се наведе над нея и залепи влажна целувка на едно от стъкълцата.

— Джооон! — Тя свали очилата и започна да ги бърше в завивката.

Той ги изтръгна от ръцете й.

— Остави ги.

— Но аз не мога да чета книгата, без…

Той взе книгата от ръцете й.

— Няма да имаш нужда и от нея.

Книгата се плъзна и падна на земята. Джон покри чувствено тялото на Бел със своето.

— Време е за лягане, не мислиш ли?

— Може би.

— Само може би? — Той захапа лекичко носа й.

— Обмислям го.

— Силно се надявам да е така.

— Спри да ме дразниш. — Тя го погъделичка по ребрата. — Сериозна съм.

Той погледна устните й, като си помисли, че много би искал да захапе и тях.

— Какво се върти в главата ти, скъпа?

— Все още искам поема.

— Какво?

— Любовна поема, от теб за мен.

Джон въздъхна.

— Направих ти най-романтичното предложение, което някога някоя жена е получавала. Изкачих дърво заради теб. Паднах на колене. За какво ти е тази поема?

— Защото е нещо, което ще мога да запазя. Нещо, което нашите правнуци да намерят дълги години след смъртта ни и да кажат „Прадядо несъмнено е обичал прабаба“. Мисля, че не е толкова глупаво.

— А ти ще ми напишеш ли поема?

Бел се замисли над това за момент.

— Ще опитам, но не съм толкова поетична, колкото теб.

— Откъде знаеш? Уверявам те, че моята поезия е ужасна.

— Никога не съм харесвала поезия, преди да те срещна. Ти винаги си я обичал. Мога само да заключа, че имаш по-поетичен ум от моя.

Джон погледна надолу към нея. На светлината на свещите лицето й блестеше от любов и преданост и той осъзна, че не би могъл да й откаже нищо.

— Ако ти обещая да ти напиша поема, ти ще ми обещаеш ли, че ще ми позволиш да те целувам безразсъдно, когато пожелая?

Бел се изкикоти.

— Ти вече го правиш.

— Но във всяка стая ли? Ще мога ли да го направя в кабинета си или в твоята дневна и в зеления салон, и в синия салон, и…

— Спри! Спри! Умолявам те. — Засмя се тя. — Коя стая е зеленият салон?

— Онази с изцяло синята мебелировка.

— Тогава кой е синият салон?

Джон се намръщи.

— Не знам. — Бел прикри усмивката си. — Но може ли да те целуна в него?

— Предполагам, но само ако ме целунеш сега.

Джон изръмжа от удоволствие.

— На вашите заповеди, милейди.

 

 

Няколко дни по-късно Бел прекара следобеда във всекидневната си стая в четене и писане на писма. Двамата с Джон се надяваха да могат да отидат в Уестънбърт, за да посетят Алекс и Ема, но лошото време бе сложило край на плановете им. Бел седеше на бюрото си и гледаше как дъждът се излива по прозорците, когато Джон влезе с ръце, мушнати по момчешки в джобовете.

— Каква приятна изненада — каза тя. — Мислех, че си се зачел в онези инвестиционни документи, които ти изпрати Алекс.

— Липсваш ми.

Бел се усмихна.

— Може да донесеш документите и да ги четеш тук. Обещавам ти да не те разсейвам.

Той я целуна по опакото на ръката й.

— Самото ти присъствие ме разсейва, любов моя. Няма да успея да прочета и дума. Обеща ми, че ще мога да те целувам във всяка стая от къщата, не си забравила нали?

— Като говорим за това, нямаше ли да ми напишеш любовна поема в замяна?

Джон поклати глава невинно.

— Не мисля.

— Много ясно си спомням частта относно поемата. Може би трябва да огранича целувките ти до стаите на горния етаж.

— Играеш мръсно, Бел — обвини я той. — Тези неща отнемат време. Да не мислиш, че Уърдсуърт просто изважда по някоя поема, когато му я поискат? Аз мисля, че не. Поетите работят върху всяка дума. Те…

— Написал ли си нещо?

— Е, започнах една поема, но…

— О, моля те, моля те, нека я чуя! — Очите на Бел светнаха от очакване и Джон си помисли, че тя изглежда точно като петгодишно дете, на което току-що му бе казано, че ще да получи допълнителен бонбон.

— Добре — въздъхна той и заговори:

„Красива е моята любима,

когато златните й хубави коси

от вятъра свободен и неудържим са уловени.

Красива е, когато страните й поруменяват

като рози нежни

и очите й с огъня на любовта са запламтели.“

Бел присви очи.

— Ако не се бъркам, някой беше написал това няколко века по-рано от теб. Спенсър, мисля. — Бел се усмихна и вдигна книгата, която четеше. „Събрани стихове на Едмънд Спенсър“. — Щеше да се измъкнеш с това около час по-рано.

Джон се намръщи.

— Щях да го напиша, ако той не го беше измислил първи.

Бел чакаше търпеливо.

— О, както искаш. Ще ти изрецитирам моя поема. — Той прочисти гърлото си и каза: — „Тя иде като нощ красива…“

— За бога, Джон, вече си пробвал с тази.

— Така ли? — промърмори той. — Правил ли съм го?

Тя кимна.

Той си пое дълбоко дъх.

— „Палата на насладите безбройни в Ксанаду издигна Кубла хан…“[1]

— Ужасен си, Джон.

— О, в името на божията любов, Бел, ще ти прочета моята. Но те предупреждавам, че е, ами, тя е… О, сама ще видиш. — Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. От мястото, където седеше, Бел можеше да види, че листът беше щедро набразден от задрасквания и тежки редакции. Джон прочисти гърлото си и вдигна поглед към нея.

Бел се усмихна окуражително. Той отново прочисти гърлото си:

„Очи, сини като небето има моята любима.

А сияйната й усмивка незабравима, щом видя,

започват в мен копнежи да бумтят

и жадувам да й подаря целия свят.

А когато се сгуши в ръцете ми,

усещам докосването й със сърцето си.

И за сетен път осъзнавам в тозчас,

колко много я обичам аз.

Моят свят се преобърна напълно.

От звездни целувки, слънчеви прегръдки и един

среднощен танц.“

Джон погледна към нея и в очите му се четеше колебание.

— Иска още малко работа, но мисля, че повече от римите ми се получиха правилно.

Бел вдигна очи към него. Долната й устна трепереше от вълнение. Колкото на поемата му й липсваше грация, толкова преизпълнена с дълбочина и смисъл бе. Това, че се беше трудил над задача, за която очевидно нямаше способности, само защото тя го бе помолила, беше… Тя не можа да се спре, започна да подсмърча и по бузите й се стекоха едри сълзи.

— О, Джон. Трябва наистина много да ме обичаш.

Джон тръгна към нея, притегли я към себе си, за да я изправи и я притисна в обятията си.

— Обичам те, любов моя. Повярвай ми, наистина много те обичам!

Бележки

[1] Цитат от поемата „Кубла Хан“ на Самюъл Тейлър Колридж, написана през 1797 г. и публикувана през 1816 г. превод Светлана Комогорова. — Б.пр.

Край