Джулия Куин
Среднощен танц (13)

Глава тринадесета

— Какво правиш тук? — ахна Бел.

— Би ли оставила това нещо долу!

Бел най-накрая свали свещника и подаде ръка на Джон. Той я пое и се изправи на крака.

— Какво правиш тук? — попита тя отново, а сърцето й започна да бие странно, когато го видя изправен в спалнята й.

— Не е ли очевидно?

Е, може би беше тук, за да я грабне и мистериозно да я отвлече в Гретна Грийн или може би, за да я изнасили, или пък само да е наминал да я поздрави.

— Не — отвърна тя бавно. — Не е очевидно.

— Не осъзнаваш ли, че през изминалата седмица те видях четири пъти с Персефона, два пъти с брат ми, веднъж с твоето другарче Дънфорд и два пъти на приеми, където съм принуден да говоря с теб само в присъствието на жени, надхвърлили шейсетте?

Бел потисна усмивката си.

— Имахме малко време заедно тук, когато намина да ме поздравиш.

— Това не се брои като оставане насаме, след като трябваше да се тревожа дали мис Лимонено дръвче няма да се появи всеки момент.

Изражението му беше толкова кисело, че Бел си го представи като осемгодишен хлапак, тропащ с крак по пода, заради някаква ужасна несправедливост.

— Хайде, хайде — засмя се тя. — Персефона не е толкова лоша.

— Тя е невероятна като придружителка, но това не опровергава факта, че тя дяволски ужасно уцелва момента. Прокълнат съм да бъда под напрежение през половината пъти, когато те целувам.

— Не съм забелязала нито за момент да си преустановил опитите си.

Джон й хвърли поглед, който казваше, че напълно оценява чувството й за хумор.

— Всичко, което се опитвам да кажа, е, че се поболях и уморих от това да те споделям.

— О! — Бел си помисли, че това е най-сладкото нещо, което някога е чувала.

— Току-що се покатерих по това дърво, клатих се по дължината на един клон и после прескочих през прозореца на изключително опасна височина. И всичко това, ако мога да добавя, със сакат крак — каза Джон, издърпа ръкавиците си и се изтупа, — просто, за да бъда насаме с теб.

Бел преглътна и се втренчи в него, осъзнавайки смътно, че той говори за травмата си без горчивина или отчаяние.

— Искаш романтично предложение — продължи той. — Повярвай ми, аз никога няма да направя нещо по-романтично от това.

Той измъкна от джоба си една смачкана червена роза.

— Ще се омъжиш ли за мен?

За да преодолее обзелите я емоции, Бел примигна, опитвайки се да прогони събралите се в очите й сълзи. Тя отвори уста, но от нея не излязоха думи. Джон пристъпи към нея и взе двете й ръце в своите.

— Моля те — каза той и в тази единствена дума се съдържаше толкова силно обещание, че Бел започна да кима бързо.

— Да, о, да! — Тя се хвърли в обятията му и притисна лице в гърдите му.

Джон я задържа плътно в прегръдката си за няколко минути, опивайки се от аромата на топлото й тяло до неговото.

— Трябваше да те попитам доста отдавна — промърмори той в косите й. — Сещам се за Уестънбърт. Толкова много се опитвах да те отблъсна от мен.

— Но защо?

Гърлото му се стегна.

— Джон, да не ти е зле? Изглеждаш така сякаш си ял нещо развалено.

— Не, Бел, аз…

Думите засядаха в гърлото му. Не искаше да я измами. Не искаше да встъпи в брак, изграден върху лъжи.

— Когато ти казах, че не съм човекът, за когото ме мислиш…

— Спомням си — прекъсна го тя. — И все още не разбирам какво имаше предвид. Аз…

— Шт! — Той сложи пръст върху устните й. — Има нещо в миналото ми, за което трябва да ти кажа. Беше по време на войната.

Тя хвана безмълвно ръката му и го поведе към леглото. Бел седна и му направи знак да направи същото, но той беше твърде нервен.

Той се обърна рязко и закрачи към прозореца, като се подпря на перваза.

— Едно момиче беше изнасилено — изтърси той благодарен, че не може да види изражението й. — Вината за това беше моя.

Бел цялата пребледня.

— Ка-какво искаш да кажеш?

Джон й разказа подробностите като завърши с:

— Така се случи. Поне така си го спомням аз. Бях много пиян.

Той се изсмя сухо.

— Джон не е била твоя вината.

Думите й бяха меки, но изпълнени с любов и вяра. Той не се обърна.

— Ти не беше там.

— Аз те познавам. Не би позволил нещо такова да се случи, ако можеше да го предотвратиш.

Той се завъртя с лице към нея.

— Не ме ли слушаше? Бях пиян. Ако имах поне малко здрав разум, щях да съумея да изпълня обещанието си към майката на Ана.

— Той щеше да намери начин да стигне до нея. Не си могъл да пазиш момичето през всяка минута от деня.

— Аз бих могъл… Аз… — Той замълча. — Не искам да говоря за това повече.

Бел стана, прекоси стаята и сложи нежно ръка на рамото му.

— Може би трябва да говориш.

— Не — отвърна той бързо, — не искам да говоря за това. Не искам да говоря за това. Аз… — Той се задави с думите си. — Още ли ме искаш?

— Как може дори да питаш? — прошепна тя. — Аз те… — Тя се спря, твърде уплашена, че може да наруши скъпоценния баланс, който бяха постигнали, като изрази чувствата си. — Толкова много ме е грижа за теб. Знам какъв добър и честен мъж си, дори ти да не приемаш.

Той посегна към нея и я придърпа грубо в прегръдката си. Притисна я силно към себе си и покри лицето й с целувки.

— О, Бел, нуждая се от теб толкова много. Не знам как съм оцелял без теб досега.

— Аз също.

— Ти си такова съкровище, Бел. Такъв дар за мен.

Той внезапно я завъртя в един ослепителен валс.

Танцуваха и се въртяха, отново и отново, погълнати от пленителната омая на нощта, докато накрая останали без дъх, се строполиха на леглото, като се смееха щастливо.

— Виж ме — задъха се Джон. — Не мога да си спомня последния път, когато си позволих да бъда толкова щастлив. Усмихвам се по цял ден, без да знам защо. Покатерих се по проклетото дърво, скочих през прозореца и сега съм тук и се смея.

Той скочи на крака, повличайки я заедно със себе си.

— Посред нощ е, а аз съм все още тук и съм с теб. Танцувам в полунощ и прегръщам съвършенството с ръцете си.

— О, Джон — въздъхна тя. Не бе способна да намери думи, с които да изрази чувствата си.

Той докосна брадичката й с пръсти и я доближи към себе си. Бел спря да диша, когато той се наведе и завладя устните й. Целувката беше различна от другите, която бяха споделяли досега. В нея имаше ожесточеност, която липсваше преди и някакво чувство на собственост. И Бел трябваше да признае, че това чувство беше взаимно. Начинът, по който той я целуна с цялата си страст, я накара да се вкопчи в мускулите на гърба му, като с това се опитваше да му покаже, че той също принадлежи само и единствено на нея. Ръката на Джон се спусна по гърба й, разпростирайки топлината си през тънката материя на нощницата й. Ръцете му се спуснаха към заобленото й дупе и го притиснаха към него така, че тя да може да почувства твърдото физическо доказателство за неговата страст.

— Имаш ли представа колко много те искам — каза той грубо. — Имаш ли?

Бел не успя да отговори, защото устните му покриха нейните. Не можеше и да кимне, защото ръката му се беше заровила отново в гъстата й коса и не й позволяваше да помръдне. Тя му отвърна по единствения възможен начин, като сложи ръце на ханша му и го притисна още повече към себе си. Неговият отговор беше див стон, а Бел потрепери, когато почувства каква власт има тя върху него. Той се свлече на колене, а устните му я изгаряха с целувките, с които я обсипваше през нощницата, между гърдите й и надолу към пъпа.

— Джон? — попита тя останала без дъх. — Какво…?

— Шшт, позволи ми да се погрижа за всичко. — Той се наведе още по-ниско, докато ръцете му успяха да се обвият около глезените й.

— Толкова мека — промърмори той. — Кожата ти е като лунна светлина.

— Лунна светлина? — попита тя със сподавен глас. По тялото й преминаваха силни усещания, а гласът й едва се чуваше.

— Мека и нежна, сякаш е докосната от вълшебство.

Ръцете му бавно се спуснаха нагоре по прасците й, като едновременно повдигнаха нощницата й. Когато стигна до средата, той я усука около нея, за да може да я целуне еднакво и в двете ямки на коленете й. Бел изписка и почти щеше да падне, ако не се беше подпряла на главата му за опора.

— Това ти харесва, нали? Ще трябва да го запомня.

Той продължи нагоре, възхитен от деликатната кожа на бедрата й. Джон се изсмя доволно, когато внезапно спусна главата си под вече високо вдигнатата й нощница и я целуна в извивката между крака и таза й.

Бел си помисли, че ще припадне.

Нощницата й се вдигна още по-високо около ханша и тя почувства смътно облекчение от това, че той беше преместил целувките си от бедрата върху корема, избягвайки по този начин най-съкровеното й място. Джон се изправи на крака и пусна за кратко плата на нощницата, преди да оголи гърдите й.

— Не си спомням дали ти казах онзи ден, че са перфектни? — промърмори той дрезгаво до ухото й. — Закръглени и зрели с два прекрасни розови върха. Мога да ги вкусвам цял ден.

— О, господи. — Коленете на Бел отново се подкосиха.

— Аз все още не съм направил нищо, любима. — Той плъзна дрехата й надолу, точно под гърдите и после я притисна към разголената й кожа. След това бавно я повдигна отново нагоре. Бел почувства прекрасния натиск върху гърдите си. Спазми от удоволствие се разляха по нея, когато подгъва на дрехата притисна зърната й, а после ги освободи. И тогава, преди тя да разбере, те бяха разголени, а кожата й изглеждаше нежна и бяла на светлината от свещите.

Джон си пое рязко дъх.

— Никога в живота си не съм виждал нещо толкова божествено — прошепна той с благоговение.

Бел изпита наслада при думите му, а после осъзна, че няма плат върху себе си.

— О, господи — изписка тя. Студена вълна от смущения я заля цялата и тя сложи ръцете си отпред, за да се прикрие. Толкова колкото можа.

Което все пак, не беше много успешно. Джон се засмя и я притегли в прегръдката си.

— Ти, любима моя, си перфектна. Не трябва да се срамуваш.

— Не се срамувам — повтори тя тихо. — Не и с теб. Просто е много странно. Не съм… свикнала с това.

— Надявам се, че не си свикнала. — Той избута настрани книгите от леглото й и я положи да легне върху меките завивки. Бел спря да диша за момент, когато видя, че той започна да се съблича. Ризата му беше свалена първа и разкри твърдите му мъжки гърди, чиято форма говореше за години на усилени упражнения. Неговият вид я накара да почувства топлина в корема си. Без да се замисли, тя протегна ръка към него, въпреки че той беше твърде далеч, за да го докосне.

Джон се усмихна при вида на нейното любопитство. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се контролира, особено сега, когато тя лежеше на леглото и го гледаше с огромните си сини очи. Той седна на леглото, за да издърпа ботушите си, а после отново се изправи, за да съблече и бричовете си.

Бел ахна при вида на неговата голота, огромен и… не това нямаше как да стане. Той може би беше по-голям от нормалното или тя беше по-малка от нормалното, но… тя отново ахна.

Сега бе видяла коляното му.

— Мили боже — прошепна тя. Беше цялото в белези и изглеждаше така, сякаш голяма част от кожата му е била премахната точно над ставата. Самият вид на обезцветената и опъната кожа напомняше за ужасите на войната. Джон стисна устни.

— Недей да го гледаш.

Тя бързо върна погледа си върху лицето му.

— Не — каза и после допълни: — Не е грозно изобщо. — И за да му го докаже, тя се спусна от леглото и клекна на колене пред него, за да целуне белезите. — Болно ми е от това колко много са те наранили — прошепна тя. — Бил си толкова близо до това да загубиш крака си. Толкова си жизнен, толкова силен. Не мога да си представя какво е било това за теб.

Тя започна отново да го целува с малки нежни ласки по кожата му. Джон изпитваше емоции, които никога не беше изпитвал, никога дори не си беше представял, че може да изпита, едно могъщо чувство нарастваше в него и той силно я издърпа на крака.

— О, господи, Бел — изстена той. — Толкова много те искам.

Паднаха на леглото, така че стегнатото тяло на Джон покри нейното. Дъхът й спря — тялото му беше великолепно, по-хубаво от всичко, което беше докосвала. Той я целуваше отново и отново, докато тя не си помисли, че ще полудее, тогава Джон отмести глава и я погледна в очите.

— Първо искам да ти доставя удоволствие — каза той, — така че да знаеш, че няма от какво да се боиш и че това е нещо красиво и невероятно.

— Не се страхувам — прошепна тя. После си спомни колко огромен изглеждаше той. — Е, може би съм малко притеснена.

Джон се усмихна успокоително.

— Нямам никакъв опит с невинни девойки, но искам всичко това да е съвършено за теб. Може би ще ти е по-лесно, ако първо се отпуснеш.

Бел нямаше идея за какво говори той, но въпреки това кимна.

— Звучиш така, сякаш си изказал някаква важна мисъл.

— Повярвай ми — дрезгаво отвърна той. — Намислил съм нещо друго.

Ръката му бавно се спусна по протежение на тялото й.

Тя се протегна и докосна бузата му.

— Вярвам ти.

Джон превзе устните й с целувка, за да я разсее, когато пръстите му се промъкнаха към нейното най-съкровено място. Тя беше нервна и той не искаше да я изплаши.

Той я докосна. Тя почти излетя от леглото.

— Сигурен ли си, че се очаква да правиш точно това? — попита тя, останала без дъх.

— Сигурен съм. — Тогава неговите устни се присъединиха към пръстите му. А Бел беше сигурна, че ще умре. Нищо не би могло да я накара да се почувства толкова нечестиво… или толкова добре.

— О, Джон! — изпъшка тя, неспособна да спре душата си да полети. — Аз не мислех… Не мога…

И тогава го направи. Чувстваше се така, сякаш всички нишки в тялото й се бяха събрали в корема й. Тя се напрегна и после се извиси. Той й остави няколко минути, за да дойде на себе си и тя едва произнесе:

— Милостиви небеса.

Чу как Джон се разсмя и когато отвори очи, видя, че той я гледа с развеселено изражение. Той се наведе надолу и я целуна.

— Това нормално ли беше? — попита тя със слаб глас.

Той кимна.

— Останалото е още по-добро.

— Наистина ли?

Той кимна отново.

— Ти не…? — Тя остави думите си да замрат. Това беше нещо ново за нея и тя нямаше идея как да го опише.

Той поклати глава внимателно.

— Когато достигна своето освобождение, ти ще разбереш.

— То ще бъде ли толкова хубаво, колкото мое…? — Тя не можа да довърши изречението.

Очите на Джон потъмняха от желание и той кимна.

— Господи — въздъхна Бел — не би ми харесало, ако и ти не се чувстваш толкова добре, колкото и аз. Ако нямаш против, бих искала да те прегърна отново за минута-две.

Неговата напрегната мъжественост не се съгласи с думите му, но Джон каза:

— Няма нищо, което бих искал повече.

Той я задържа за няколко секунди в прегръдките си, когато чуха ужасен звук. Гласът на Персефона. Това беше почукване по вратата.

— Ехо, Бел? — прошепна тя. — Бел?

Бел внезапно се изправи.

— Персефона?

— Мога ли да вляза за момент?

Обзе я паника.

— Да-а, само един момент! — Слава на бога, че вратата й беше заключена.

— Скрий се! — изсъска тя срещу Джон.

— Опитвам се — отвърна й той. Джон скочи от леглото, проклинайки хладния нощен въздух. Събра дрехите си, молейки се да са всичките и отиде към дрешника й.

Бел навлече халата си и го издърпа надолу, за да се покрие и отиде до вратата. Тя завъртя ключа и я отвори, удивена, че се държи върху треперещите си крака.

— Добър вечер, Персефона.

— Съжалявам, че те притеснявам, но не можех да заспя, а знам, че ходи до книжарницата днес. Чудех се, дали би ми дала нещо за четене.

— Разбира се. — Бел се втурна обратно в стаята и сграбчи няколко от книгите. — Всички са поезия, но аз приключих с тях за тази вечер.

Персефона забеляза голото тяло на Бел да се показва под халата.

— Не носиш ли нощница?

Бел се изчерви и благодари безмълвно на мрака, който прикриваше притеснението й.

— Беше ми горещо.

— Не мога да си представя защо. Прозорецът е широко отворен. Ще хванеш настинка.

— Не мисля, че ще се случи. — Бел сложи книгите в ръцете на Персефона.

— Благодаря ти. — Персефона сбръчка нос и започна да души въздуха. — Каква е тази миризма? Доста е странна.

Бел се замоли, моминският статут на мис Персефона да е верен, защото стаята остро миришеше на любовна игра. Човек можеше само да се надява, че тя няма да познае миризмата.

— Ъъм, мисля, че идва някъде отвън.

— Ами, не мога да си представя какво може да е това, но ти не трябва да забравяш да си затвориш прозореца, преди да си легнеш и ако искаш, мога да ти дам някой от парфюмите си с аромат на виолетки. Сигурна съм, че миризмата ще изчезне, ако се пръсне малко от него.

— Може би на сутринта.

Бел започна да притваря вратата.

— Лека нощ тогава. Ще се видим на сутринта.

— Лека нощ.

Бел затвори вратата и бързо я заключи, а после подпря гърба си с въздишка на нея. Вратата на дрешника се отвори. Горната част на тялото на Джон беше заплетено в роклите на Бел.

— За бога, жено, имаш прекалено много рокли.

Бел го пренебрегна.

— Бях толкова уплашена.

— Аз се чувствах като проклет идиот. Предупреждавам те, няма да се примирявам с това дълго.

Той ожесточено напъха болния си крак в бричовете си.

— Няма ли? — попита Бел тихо.

— Няма никакъв шанс за подобно нещо. Аз съм голям мъж. Водил съм кървава война, почти отнесоха крака ми, занимавах се с търговия в продължение на пет години и натрупах достатъчно пари, за да купя проклетата къща. Мислиш ли, че ми харесва да се спотайвам в дрешниците?

Бел си помисли, че не е необходимо да му отговаря.

— Е, това не ми харесва, казвам ти. Не ми харесва изобщо. — Той седна на близкия стол, за да промуши здравия си крак в панталоните. Бел предположи, че раненият му крак не е достатъчно силен, за да задържи цялата му тежест дълго време. — Ще ти кажа и още нещо — добави той, като се опитваше да се пребори с пристъпа си на раздразнение. — Колкото се отнася до мен, ти ми принадлежиш. Разбираш ли това? И на мен не ми харесва да се чувствам като крадец, за да се наслаждавам на нещо, което е мое.

— Какво смяташ да правиш?

Той сграбчи ризата си.

— Смятам да се оженя за теб веднага. И после да те отведа в Блечфорд Манър, да те хвърля на леглото и да те държа там в продължение на седмица. Всичко това, без да се тревожа, че мис Лимонено дръвче ще нахлуе и ще ми развали настроението.

— Наистина трябва да измислиш ново име на дома си.

— На нашия дом — поправи я той намръщено при опита си да смени темата. — И бях твърде зает да те преследвам, за да ми остане много време за размисъл.

— Аз ще ти помогна — усмихна се Бел. Той я обичаше. Може да не го казваше с думи, но се виждаше ясно в очите му.

— Добре. Сега ако ме извиниш, трябва да скоча отново през прозореца ти, да се спусна по дървото и да се върна в дома на Деймиън, за да поспя малко. След това ще отида да извадя специално разрешително.

— Специално разрешително?

— Няма да се занимавам с тази глупост по-дълго, отколкото е необходимо. С малко късмет ще бъдем женени до края на седмицата.

— До края на седмицата ли? — повтори въпросително Бел. — Луд ли си? Не мога да се омъжа тази седмица. Дори не мога да се сгодя официално, докато родителите ми не се върнат.

Джон изпъшка и после произнесе някакво проклятие, което Бел не беше чувала.

— Кога се връщат те? — попита той с много тих глас.

— Не съм много сигурна.

— Ще можеш ли да предположиш?

— Мисля си, че няма да е повече от няколко седмици. — Бел се въздържа да спомене, че ще трябва да почака още месец или два, след като родителите й се върнеха, за да може да се омъжи.

Майка й щеше да настоява на голяма сватба, в това беше абсолютно сигурна.

Джон отново избълва проклятие.

— Ако те не са се върнали в рамките на две седмици, Алекс може да те предаде. Или пиши на брат си да се върне от Оксфорд. Не ме интересува, кой точно ще е.

— Но…

— Никакво но. Ако твоите родители задават въпроси, можеш просто да им кажеш, че е трябвало да се оженим.

Бел преглътна и кимна. Какво друго можеше да направи?

— Аз те… — Тя изгуби смелост и останалата част от изречението се изгуби.

Той се обърна към нея.

— Да?

— Аз… нищо. Внимавай, когато се спускаш по това дърво. Доста е високо.

— Три етажа, за да бъдем точни.

Ироничната му усмивка беше завладяваща и Бел усети как ъгълчетата на устните й потрепват, когато го последва до прозореца. Той се наведе надолу и промърмори:

— Една целувка за довиждане? — Устните им се сляха в една последна страстна ласка.

Бел едва имаше време да го целуне, преди той да се отдалечи, да нахлузи ръкавиците си и да изчезне в нощта. Тя се втурна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки го с усмивка как се спуска по дървото.

— Можеше да излезе през вратата — промърмори на себе си тя. — Стаята на Персефона е от другата страна. — Но беше много по-забавно по този начин и много по-романтично. Докато не си счупеше глупавия врат, като слизаше. Бел се наведе още малко през прозореца и въздъхна с облекчение, когато видя краката му да докосват земята.

Той се наведе, за да разтърка болното си коляно и тя потрепна съчувствено.

Бел го наблюдаваше докато изчезна от погледа й, облегната на перваза на прозореца със замечтано изражение. Лондон можеше да е красив понякога, помисли си тя. Например сега, с безлюдните си улици и…

Някакво движение привлече вниманието й. Това мъж ли беше? Трудно бе да се каже. За момент тя се замисли какво би правил някой, крачейки пеша посред нощ навън.

Тя се изкиска. Може би всички господа в Лондон бяха решили да извършат някакво нетипично ухажване тази нощ.

Като си пое дълбоко въздух, тя затвори прозореца и се отправи обратно в леглото.

Вече сгушена под пухената си завивка, тя си спомни, че той така и не достигна своето освобождение. Усмихна се кисело. Нищо чудно, че бе толкова раздразнителен.

 

 

Джон извървя целия път обратно до дома на брат си с ръка върху пистолета. Лондон ставаше все по-опасен в последно време и човек не можеше да не е внимателен. Все пак не искаше да отиде с карета пред къщата на Бел.

Някой можеше да я види, а той не желаеше тя да става обект на порочни клюки. Освен това, имаше само няколко къси пресечки до дома на Деймиън. Изглежда цялата висша аристокрация се беше скупчила в един малък участък от Лондон. Той се съмняваше повечето от тях да знаеха, че градът продължава и след Гросвенър Скуеър.

Джон беше на половината път, когато чу стъпки.

Обърна се назад. Имаше ли някого зад него?

Не видя нищо, освен сенки. Той продължи по пътя си. Сигурно си бе въобразил. Все още беше параноичен от войната, където всеки шум можеше да означава смърт.

Той зави зад последния ъгъл, когато отново чу стъпките. Тогава един куршум профуча покрай ухото му.

— Какво, по дяволите?

Изсвистя още един куршум, като този одраска ръката му и от нея потече кръв. Той измъкна пистолета си и се завъртя. Видя сенчеста фигура от другата страна на улицата, която бясно презареждаше оръжието си. Джон не загуби повече време след като злодея му се беше предложил и изстреля един куршум в рамото му.

По дяволите! Пропусна целта. Все още с пистолет в ръка, той тръгна срещу предполагаемия си убиец. Мъжът го видя, хвана рамото си и се изправи на крака. Той се втренчи в Джон с трескав поглед, но лицето му беше покрито наполовина с маска, така че Джон нямаше как да го разпознае. Като му хвърли един последен кратък поглед, злодеят избяга. Докато пресичаше улицата, Джон проклинаше крака си, че го е забавил. Нямаше никакъв начин да успее да догони нападателя си. Приемайки поражението, той въздъхна и се обърна. Беше в беда.

И нямаше никакво право да забърква и Бел в това. Ръката му се отклони към рамото, когато осъзна, че кърви. Едва чувстваше болката обаче. Гневът му беше блокирал всякакви други чувства. Някой го преследваше и той не знаеше защо. Някой луд му беше изпращал кодирани послания и го искаше мъртъв. А който и да беше той, не би се поколебал да забърка и Бел, ако разбереше колко много означава тя за Джон. А ако го беше следил през цялата изминала седмица, вероятно знаеше, че Джон прекарва всяка свободна минута в нейната компания. Джон изруга, когато пристъпи през входната врата на дома на Деймиън. Не би поставил Бел в опасност, дори това да означаваше да отложат плановете си за сватбата.

Да го вземат дяволите.