Джулия Куин
Среднощен танц (4)

Глава четвърта

През останалата част от деня Бел бе измъчвана от мисли за Джон. Тя си легна рано с надеждата, че един добър сън ще й даде нов поглед върху случилото се. Но сънят й се изплъзваше с часове, а когато най-накрая задряма, Джон обитаваше сънищата й с обезпокоително постоянство.

На следващата сутрин тя се събуди по-късно от обикновено, но когато слезе долу, за да закуси, откри, че Алекс и Ема отново са се забавили в леглото.

Не беше в настроение за търсене на забавление, така че бързо довърши закуската си и реши да отиде на разходка.

Погледна надолу към обутите си крака, реши, че обувките й са достатъчно здрави за малка разходка и се измъкна през входната врата, оставяйки на Норууд бележка за братовчедите си. Есенният въздух бе освежаваш, но не и студен и Бел се радваше, че не си е направила труда да сложи наметка. След няколко бързи крачки, тя изведнъж откри, че се е насочила на изток. На изток — към имота на Джон Блекууд.

Бел простена. Трябваше да се досети, че това ще се случи. Тя спря в опит да накара себе си да поеме на запад. Или север, или юг, или северно от северозапад, навсякъде само не и на изток. Но краката й отказваха да я послушат, влачеха я напред, опитвайки се да оправдаят поведението й, като й казваха, че единствено тя знае как да стигне по главния път до имението Блондууд Манър, а тя вървеше през гората, така че вероятно нямаше да стигне дотам, така или иначе.

Бел се намръщи. Имението не се казваше Блондууд Манър. Но не можеше да си спомни как се нарича, дори животът й да зависеше от това. Поклати глава и продължи да върви.

Един час по-късно Бел започна да съжалява за решението си да не вземе кобилата си. Бе на две мили от границата на имението на Алекс, а според това, което Джон й каза предишния ден, други две мили я деляха от дома му. Ботушките й не се оказаха толкова удобни, колкото се бе надявала и в душата й се прокрадна подозрението, че върху дясната й пета се появява мехур.

Тя се опита да прояви твърдост, но скоро болката достигна нови висоти на дразнение. С доловим стон Бел се предаде и призна поражението си пред мехура. Тя клекна и потупа тревата с ръка, за да провери дали е влажна. Утринната роса се бе изпарила, така че Бел седна на земята, развърза обувката си и я свали. Беше готова да продължи боса, когато се сети, че е с любимите си чорапи. С въздишка тя вдигна полата си и бавно смъкна чорапа надолу.

 

 

От позицията си на десет метра разстояние Джон не можа да повярва на очите си. Бел отново се скиташе из неговата собственост и той почти я бе известил за присъствието си, когато тя започна да си мърмори нещо и седна на земята по най-непристоен начин.

Заинтригуван, Джон се скри зад едно дърво. Последвалата сцена бе много по-съблазнителна, в сравнение с това, за което бе мечтал. След като свали обувките си, Бел вдигна полите си до коленете, представяйки му мъчителната гледка на изваяните си крака. Джон почти простена. В едно общество, което считаше дори откриването на глезена за неприлично, подобна гледка едва ли би могла да се определи като просто пикантна.

Джон знаеше, че не трябва да гледа. Но докато стоеше зад дървото, наблюдавайки как Бел смъква чорапа си, не можа да измисли по-добра алтернатива. Ако извикаше към нея, само щеше да я злепостави. По-добре бе тя да не знае за неговото присъствие. Той предположи, че един истински джентълмен ще има силата да се обърне, но за пореден път се убеди, че повечето мъже, които си губят времето, да се наричат джентълмени, са глупаци.

Джон не можеше да откъсне очите си от нея. Невинността й я направи още по-съблазнителна — повече дори от най-професионалното изпълнение. Непредвиденото й разсъбличане изглеждаше още по-чувствено, защото Бел смъкваше чорапа с агонизираща мудност и то, не защото имаше публика, а защото изглежда обичаше усещането за коприна, която се плъзга по гладката й кожа.

И тогава, твърде скоро според Джон, тя приключи и отново си промърмори нещо. Той се усмихна. Никога не бе срещал друг човек, който си говори тихо толкова често, особено с такъв забавен тон.

Изправи се и се огледа няколко пъти, докато погледът й падна върху панделката, която украсяваше роклята й. Тя върза чорапа за нея, като го стегна здраво и се наведе, за да вдигне обувката си от земята. Джон почти се засмя, когато тя отново започна да мърмори, докато гледаше свирепо обувката, сякаш беше някакво малко, противно същество, след като осъзна, че може просто да натъпче чорапа си в обувката.

Той чу шумната й въздишка, след което Бел сви рамене и се отдалечи от него. Джон учудено повдигна вежди, когато осъзна, че тя не се прибира вкъщи, а се е насочила право към неговата къща. Сама. Някой би си помислил, че това нахално, малко момиченце не е достатъчно умно, за да вземе насериозно предупреждението му. Той си мислеше, че е успял да я изплаши предишния ден. Господ знаеше, че бе уплашил себе си.

Обаче не успя да сдържи усмивката си, защото с една свалена обувка, тя накуцваше почти колкото него.

Джон бързо се обърна и се отправи обратно към гората. След злополуката бе упражнявал фанатично болния си крак и в резултат можеше да върви доста бързо — толкова бързо, колкото непострадал човек.

Единственият проблем бе, че след това претоварване, кракът по-късно щеше го боли, сякаш е вървял — или по-скоро подскачал, до ада и обратно.

Но Джон не мислеше за тези последствия, докато бързаше между дърветата. Умът му бе зает с мисълта, как да премине през гората и да пресрещне Бел близо до Блечфорд Манър, без тя да разбере, че я е шпионирал.

Той знаеше, че пътя прави завой, затова премина по диагонал през гората, проклинайки всяко паднало дърво, което вече не бе в състояние да прескочи. Когато най-накрая излезе обратно на пътя, около половин миля по-близо до дома си, коляното му пулсираше, а самият той бе задъхан от умора. Постави ръце върху бедрата си и се наведе за момент, опитвайки да си поеме дъх.

Болка прониза крака му, чиста агония, достатъчна за да го изправи. Той потрепери и разтри коляното, докато пронизващото усещане се превърна в тъпа болка.

Той се изправи точно навреме. Бел тъкмо излезе, куцукайки иззад ъгъла.

Джон бързо направи крачка в нейна посока, тъй като искаше да изглежда така сякаш е бродил по пътеката цяла сутрин.

Тя не го видя веднага, защото гледаше надолу към земята, за да избегне камъчетата с босия си крак. Бяха на около десет метра разстояние един от друг, когато чу стъпките му. Бел веднага вдигна поглед и го видя да приближава. На лицето му се четеше загадъчна усмивка, сякаш знаеше нещо, което тя не. Всъщност, помисли Бел, по-скоро сякаш той знаеше нещо, което тя никога нямаше да узнае.

— О, лорд Блекууд, здравейте — каза тя, извивайки устните си в усмивка, която се надяваше да наподобява загадъчността на неговата. Но по-скоро се провали — нямаше загадъчности в живота й, а и освен това звучеше твърде жизнерадостно.

Сред всичките му бурни мисли за Бел, Джон кимна.

— Предполагам, че се питате, какво правя отново върху вашата собственост?

Джон повдигна вежда, а Бел нямаше идея какво означава този жест: „Ти си досадна малка нарушителка“, или „Ти си забавен пример за нахална жена“, или „Твоите действия не си струват времето, отделено да мисля за тях“. Така че тя упорито продължи:

— Да, разбира се, осъзнах, че това е вашият имот, но аз се отправих на изток от Уестънбърт, когато излязох тази сутрин. Не знам защо, но го направих, а източната граница наистина е много по-близо до къщата от всяка друга и тъй, като обичам дългите разходки, съвсем естествено пресякох границата и не мислех, че ще имате нещо против. — Бел стисна устни. Тя бръщолевеше. Това бе нетипично за нея и беше доста недоволна, че го е допуснала.

— Нямам нищо против — каза Джон просто.

— О! Ами, това е добре, предполагам, защото нямам желание да бъда изхвърлена насила от собствеността ви. — Звучеше наистина глупаво. Бел затвори устата си отново.

— Наистина ли ще е нужна сила, за да ви изкарам от имота си. Нямах представа, че ви харесва толкова много.

Бел се усмихна дяволито.

— Вие ме дразните.

Джон й отправи още една от онези малки усмивки, която би й казала толкова много, ако останалата част от лицето му не бе така неразгадаема.

— Не говорите много, нали? — изтърси тя.

— Не мисля, че има нужда. Изглежда се справяте с поддържането и на двете страни на разговора чудесно.

Бел се намръщи.

— Казахте ужасно нещо. — Тя вдигна поглед. Неговите кадифени кафяви очи, обикновено толкова неразгадаеми, бяха изпълнени със смях. Бел въздъхна: — Но е истина. Знаете ли, обикновено не говоря толкова много.

— Наистина?

— Наистина. Мисля, че тъй като вие сте толкова мълчалив, чувствам нужда да говоря повече.

— Ах. Значи хвърлихме вината върху моите рамене.

Бел погледна закачливо към раменете му, които бяха по-широки, отколкото си спомняше.

— Според мен изглеждат способни да понесат толкова тежък товар.

Джон й се ухили, наистина й се ухили, нещо, което не правеше много често. Той със сигурност се зарадва, че носи едно от по-добрите си палта, защото често избираше някое старо за ранните си, утринни разходки. Но изведнъж се ядоса на собствената си суета.

— Това нова мода ли е? — попита той, посочвайки към обувката в ръката й.

— Мехур — отвърна Бел, повдигайки роклята си с няколко сантиметра. Беше неприлично и тя го знаеше, но не мислеше за това. В такъв странен разговор, обичайните правила на етикета просто не се прилагаха.

Обаче за нейна изненада, Джон коленичи и взе стъпалото й в ръцете си.

— Нещо против да погледна? — попита той.

Бел издърпа нервно крака си.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна бързо тя. Да вижда стъпалото й бе едно. Но да го докосва, бе съвсем друго.

Джон я държеше здраво.

— Бел, не бъдете превзета. Може да се инфектира и тогава наистина ще страдате.

Тя примигна няколко пъти от изненада, че той се осмели да използва малкото й име. В крайна сметка го попита:

— Откъде знаете, че ме наричат Бел?

— Ашбърн ми каза — отговори Джон, изучавайки бледите й пръсти. — А къде е това проклето нещо?

— На петата ми — отвърна Бел, обръщайки се покорно.

Джон изсвири тихо.

— Доста неприятно изглежда. Би трябвало да си вземете по-удобен чифт обувки, щом сте възнамерявала да скитате сред природата.

— Не беше скитане, аз се разхождах. И имам по-добри обувки. Не възнамерявах да се разхождам тази сутрин, докато не се облякох, а не исках да сменям облеклото си. — Бел изпусна разочарована въздишка. Защо изпитваше нужда да му се обяснява?

Джон се изправи, извади чиста, бяла кърпичка и хвана ръката й.

— Има едно езерце недалеч от тук. Мога да донеса малко вода, за да почистим нараненото място.

Бел пусна полите си.

— Не мисля, че това е необходимо, Джон.

Той се стопли от явната й готовност да използва малкото му име и бе доволен, че си бе позволил да използва нейното без първо да попита. Реши, че харесва тази лейди Арабела, въпреки че за неговия вкус произходът й бе твърде добър. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе усмихвал толкова много.

Тя беше умна и забавна, твърде красива, за да се чувства удобно, но той беше уверен, че с малко усилие, може да контролира привличането си към нея.

Тя обаче, по-скоро ужасяващо игнорираше собственото си благополучие, а доказателството беше липсата й на очила, мехурът, който щеше да се инфектира скоро и склонността й към излети без придружител. Очевидно се нуждаеше от някого, който да й влее малко здрав разум. Тъй като не виждаше никой друг наблизо, Джон реши, че може той да го направи. И започна, отправяйки се решително право към езерото, като на практика я повлече зад себе си.

— Джооон! — протестира тя.

— Бееел! — контрира той, имитирайки перфектно жалния й тон.

— Аз съм напълно способна да се грижа за себе си — настоя Бел, ускорявайки крачка, за да го настигне. За човек с толкова ясно изразено накуцване, той се движеше доста бързо.

— Очевидно не сте, иначе на носа ви щяха да стоят очила.

Бел се закова на място с такава сила, че Джон се препъна.

— Нуждая се от очила, само когато чета — процеди през зъби тя.

— Да чуя как признавате това, стопли сърцето ми.

— Мислех, че съм започнала да ви харесвам, но сега със сигурност знам, че не е така.

— Все още ме харесвате — отвърна Джон и се усмихна, когато отново я повлече към езерото.

Устата на Бел увисна.

— Не, не ви харесвам.

— Харесвате ме.

— Не, аз не… добре де, може би малко — призна тя. — Но мисля, че действате твърде властно.

— А аз мисля, че имате малък отвратителен мехур на петата, така че спрете да се оплаквате.

— Не се…

— Напротив, оплаквате се.

Бел млъкна, осъзнала, че докато говореха са стигнали твърде далеч. С въздишка, тя най-накрая се предаде и го остави да я заведе до езерото. Когато стигнаха, Бел седна на тревата близо до брега, докато Джон продължи до водата и потопи кърпичката си в нея.

— Това чисто ли е? — извика тя.

— Кърпичката ми или водата?

— И двете!

Джон се върна обратно до нея и вдигна снежнобелия плат.

— Безупречно чисто.

Бел въздъхна при неговата решителност да почисти мехура и подаде голото си стъпало изпод полата.

— Така няма да стане — каза той.

— Защо не?

— Ще трябва да се обърнете по корем.

— Не мисля така — отговори Бел, а тонът й бе непоколебим.

Джон наклони глава на една страна.

— От начина, по който аз виждам нещата — каза той замислено, — имаме две възможности.

Той не каза нищо повече, затова Бел бе принудена да попита:

— Ние ли?

— Да. Или ще се преобърнете по корем, за да се погрижа за мехура ви, или мога да се плъзна по гръб и да шавам под крака ви, докато успея да видя петата. Разбира се, това вероятно ще изисква оставането на главата ми под полата ви и тази мисъл е интригуваща…

— Достатъчно — измърмори Бел и се обърна по корем.

Джон взе кърпичката и нежно я притисна към раната, почиствайки малкото количество засъхнала кръв, която бе образувала коричка около нея. Малко я заболя, когато той докосна възпалената плът, но Джон бе изключително нежен, така че тя не каза нищо. Обаче промени мнението си, когато той извади нож от джоба си.

— Аааах! — За съжаление, първата дума, която излезе от устата й, не бе особено разбираема.

Джон погледна стреснато.

— Нещо не е наред ли?

— Какво планирате да правите с този нож?

Той се усмихна търпеливо.

— Аз просто щях да направя малък разрез в мехура, за да мога да премахна течността. Това ще позволи на мъртвата кожа да изсъхне.

Звучеше, сякаш знае какво прави, но Бел смяташе, че във всеки случай трябва да зададе няколко въпроса, след като позволяваше на този относително непознат мъж да вади нож срещу нея.

— Защо искате да я изсушите?

— Така ще заздравее по-добре. Мъртвата кожа ще падне, а тази отдолу ще се стегне. — Той присви очи: — Никога преди не сте имала мехур, нали?

— Не и такъв — призна Бел. — Обикновено не ходя толкова много. Обикновено яздя.

— Ами танците?

— Какво за тях? — попита Бел.

— Сигурен съм, че посещавате фантастични балове, когато сте в Лондон. Сигурно сте на крак по цяла нощ.

— Винаги нося удобни обувки — отговори тя презрително.

Джон не беше сигурен защо, но нейната чувствителност го привличаше.

— Е, не се тревожете — каза той накрая. — Третирал съм доста мехури, много по-лоши от този.

— По време на войната ли? — попита Бел, а гласът й бе предпазлив.

— Да. — Очите на Джон потъмняха.

— Предполагам, че сте лекували далеч по-сериозни наранявания от прости мехури — каза тя меко.

— Представете си, че отговорът е „Да“.

Бел знаеше, че трябва да спре този разпит, защото бе очевидно, че войната е болезнена тема за него, но любопитството надделя над предпазливостта.

— Там нямаше ли лекари и хирурзи, които да вършат тази работа?

Последва очевидно мълчание и Бел почувства натиска на ръцете му върху стъпалото си, докато ножа пробождаше мехура, преди най-накрая Джон да й отговори:

— Понякога няма лекари или хирурзи на разположение. Понякога просто трябва да направиш каквото можеш, каквото има смисъл. И после да се молиш. — Гласът му беше глух. — Дори когато си спрял да вярваш в бог.

Бел преглътна неловко. Мислеше да каже нещо успокояващо като „Разбирам“, но истината беше, че тя не разбираше. Не можеше дори да си представи ужасите на войната и й звучеше повърхностно да каже, че може.

Джон отново докосна леко мехура с влажната кърпичка.

— Това трябва да помогне. — Той се изправи и й подаде ръката си, но тя я игнорира, завъртайки се, така че да може да седне на тревистото хълмче. Той стоеше там неловко, докато тя не потупа мястото, на тревата до нея. Джон се колебаеше, което принуди Бел да изпъшка и да удари със значителна сила ръката си в земята.

— О, хайде — каза тя с полураздразнен глас. — Няма да ви ухапя.

Джон седна долу.

— Трябва ли да сложа превръзка на това? — попита Бел, като се въртеше така, че да може да огледа неговото дело.

— Не е задължително, освен ако не планирате да носите друг чифт тесни обувки. Ще заздравее по-бързо, ако го оставите непокрито.

Бел продължи да гледа петата си, опитвайки усърдно, за да запази благоприличие, докато го прави.

— Не смятам, че твърде много хора скитат из Уестънбърт боси, но мисля, че аз имам достатъчно кураж, за да се справя, нали? — Тя внезапно погледна нагоре, предлагайки му слънчевата си усмивка.

Джон се почувства като ударен, толкова голяма бе силата на усмивката й. Отне му няколко секунди да откъсне очите си от устните й и когато го направи, премести погледа си нагоре към очите й, което бе голяма грешка, защото те бяха толкова сини, колкото небето. Всъщност, по-сини и очевидно много възприемчиви и интелигентни. Той почувства почти физически взора й, усети как стремително преминава през тялото му, дори помисли, че тя никога няма да отмести очи от неговите, нито за миг. Джон потрепери.

Бел навлажни устни с нервен жест.

— Защо ме гледате така?

— Как? — прошепна той, осъзнал, че едва говори.

— Сякаш… сякаш вие… — Тя се запъна на думите, не напълно сигурна как я гледаше той. Очите й се разшириха от шок, когато отговорът достигна до нея. — Сякаш се страхувате от мен.

Джон се почувства зашеметен. Страхуваше ли се от нея? Страхуваше ли се от нейната способност да разстрои ценния му вътрешен баланс, който едва напоследък бе успял да постигне? Може би, но той повече се боеше от себе си. Нещата, които искаше да направи с нея…

Той затвори очи срещу нежеланото видение за Спенсър върху Ана.

Не, не искаше да направи това с Бел, нали?

Трябваше да се сдържа. Да я отблъсне. Внезапно примигна, спомняйки си въпроса й за тичането на бос крак през имението на Ашбърн.

— Предполагам, че човек може да прави каквото си поиска, ако е роднина на херцог — отговори накрая той, някак остро.

Бел се отдръпна назад, малко наранена от тона му. Но тази игра можеше да се играе от двама.

— Да, предполагам, че може — отвърна тя, повдигайки брадичка.

Джон се почувства като мерзавец. Но не се извини. Навярно беше по-добре да го мисли за грубиян. Нямаше никаква работа да се забърква с нея и щеше да е по-добре, да не го прави. Той познаваше задънената улица, когато я видеше.

Беше потърсил Бел в „Перство и баронетство“^[1] на Дебрет, след като го бе посетила предишния ден. Тя бе дъщеря на изключително богат граф и свързана с безброй важни и влиятелни членове на обществото. Заслужаваше някого с титла, който я притежаваше от повече от година, някой, който можеше да й предложи материален комфорт, с какъвто несъмнено бе свикнала… някой цял, чиито крака са перфектни като нейните.

Мили боже, той обичаше да гледа краката й. Джон простена.

— Да не ви е зле? — Бел го оглеждаше, опитвайки се да не изглежда заинтересована.

— Добре съм — отвърна рязко той. Тя дори миришеше хубаво, свеж, пролетен аромат, който сякаш го обгръщаше. Той не заслужаваше дори да мисли за нея, не и след като бе извършил такова непростимо престъпление срещу жените.

— Е, благодаря, че се погрижихте за мехура ми — каза Бел внезапно. — Беше много мило от ваша страна.

— Няма проблем, уверявам ви.

— За вас, може би — отвърна Бел, звучейки възможно най-весела. — Аз трябваше да лежа по корем до мъж, когото съм срещнала едва преди три дни.

Моля те, моля те не казвай нещо неприятно — мълчаливо умоляваше тя. Моля те, бъди забавен и се шегувай като сладко неотстъпчив чаровник, какъвто беше до преди няколко минути.

Сякаш мислите й се понесоха през въздуха, кацнаха върху него като целувка и Джон се усмихна.

— Можете да бъдете сигурна, че несъмнено се забавлявах на гледката на задните ви части — закачи я той, а колебливата му усмивка бързо се превърна в развратно ухилване. Това бе в пълна противоположност с разумната му преценка, но не бе способен да се отнесе грубо с нея, когато тя така се стараеше да се сприятелят.

— Ах, вие! — възкликна Бел и го удари закачливо с юмрук по рамото. — Казахте ужасно нещо.

— Никой ли преди не се е възхищавал на задните ви части? — Ръцете му бързо покриха нейните.

— Уверявам ви, никой досега не е бил толкова груб, дори да го спомене — Гласът й бе задъхан. Той не я помилва, просто сложи ръката си леко върху нейните. Но топлината от неговото докосване се просмука в нея и се разпространи нагоре по протежението на ръката й, достигайки опасно близо до сърцето й.

Джон се облегна назад.

— Не съм искал да бъда груб — промърмори той.

— Не сте ли? — Бел докосна с език долната си устна.

— Не, просто исках да съм честен. — Той беше близо… само на косъм разстояние.

— Наистина?

Джон отговори, но Бел не го разбра, защото устните му вече докосваха нежно нейните. Тя изстена меко, желаейки това да продължи вечно и мълчаливо благодари на боговете и на родителите си (въпреки че не бе задължително да е в този ред), затова, че я съветваха да не приема никого от мъжете, които й предлагаха през последните две години. Това чакаше тя и за него не смееше да се надява. Това споделяха Алекс и Ема. За това те винаги се гледаха един друг, усмихваха се постоянно и се кикотеха зад затворените врати. Това беше…

Джон нежно прокара езика си по меката плът от вътрешната страна на устните й и тя напълно загуби способността си да мисли. Можеше единствено да чувства, но, о… как само чувстваше. Кожата й изтръпна… всеки сантиметър от нея, въпреки че той едва я докосваше. Бел въздъхна и се отпусна върху него, чувствайки инстинктивно, че той знае какво да прави и как да накара тези удивителни усещания да продължат вечно. Тя се разтопи. Тялото й търсеше топлината на неговото. И тогава той внезапно се отдръпна и промърмори едно ядно проклятие. Дишането му бе остро и неравно.

Бел примигна объркано, тъй като не разбираше действията му и се почувства напълно съкрушена. Тя преглътна болката си и обгърна краката си с ръце, надявайки се, че той ще каже нещо мило или забавно, или в крайна сметка нещо, което да обясни реакцията му. А ако не го направеше, тя таеше надежда, че ще успее да види колко я е наранило отхвърлянето му.

Джон се изправи и се обърна с гръб към нея, поставяйки ръце на хълбоците си.

Гледайки през мигли нагоре към него, Бел си помисли, че има нещо изключително мрачно в позата му. Накрая той се обърна и й предложи ръката си. Тя я пое и се изправи на крака, докато тихо му благодареше.

Джон въздъхна и прокара ръка през гъстата си коса. Не трябваше никога да я целува. Със сигурност искаше да го направи, но това не му даваше правото да я докосва. И никога не бе и сънувал колко много ще му хареса или колко ще му бъде трудно да спре.

Господи, беше толкова слаб! Не бе по-добър от Спенсър, като нараняваше невинна млада жена. А истината бе, че искаше повече.

Много повече…

Желаеше ухото й, рамото й и нежната извивка на брадичката й. Копнееше да прокара езика си по дължината на нейната шия, оставяйки влажен огън надолу към долчинката между гърдите й. Желаеше да обхване дупето й и да го стисне, да я притисне към себе си и да я използва като люлка за желанието си.

Искаше да я притежава. Всеки сантиметър. Отново и отново.

Бел го наблюдаваше мълчаливо, но той се обърна леко настрани и тя не можеше да вижда очите му. Когато най-накрая погледна към нея, бе шокирана от суровото изражение на лицето му. Тя отстъпи крачка назад, а ръката й несъзнателно се вдигна и покри устните й.

— Ка-какво не е наред? — заекна тя.

— Би трябвало да се замисляте, преди да се хвърляте на мъжете, моя малка аристократке. — Гласът му бе опасно близо до съскане.

Бел се загледа в него, втрещена от ужас. Отвътре я заляха едновременно болка и ярост.

— Можете да бъдете сигурен — отвърна тя ледено, — че следващият мъж, на когото ще се „хвърля“, няма да страда от липса на добро възпитание и няма да ме обижда, както направихте вие.

— Толкова съжалявам, че кръвта ми не е достатъчно синя за вас, милейди. Не се безпокойте, не бих опитал да ви петня с моето присъствие отново.

Бел повдигна вежди и се вгледа в него презрително, с твърд поглед.

— Ами, да, не можем всички да претендираме за роднинство с херцог. — Гласът й бе остър, а думите жестоки. Доволна от изпълнението си, тя се обърна и се отправи далеч от него, с толкова достойнство, колкото й позволяваше накуцването.