Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dancing at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)

Издание:

Джулия Куин. Среднощен танц

Американска, Първо издание

ИК „Тиара Букс“, София, 2012

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-2969-06-8

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

На следващата сутрин Джон пристигна в къщата на Бел с ръце, пълни с шоколади и цветя. Изуми го колко лесно й беше позволил да озари сърцето му. Той се бе усмихвал цяла сутрин. Бел не беше в състояние да прикрие насладата в очите си, когато слезе долу, за да го посрещне.

— На какво дължа удоволствието от вашата компания — каза тя с широка усмивка.

— Казах ти, че ще те ухажвам, нали? — отвърна Джон и сложи цветята в ръцете й. — Считай се за ухажвана.

— Колко романтично — каза тя, леко саркастично.

— Надявам се, че обичаш шоколад.

Бел се усмихна изненадано. Той се беше постарал.

— Обожавам го.

— Чудесно. — Отвърна той със самодоволно изражение. — Нещо против да си взема едно шоколадче?

— Ни най-малко.

Персефона избра точно този момент да слезе надолу по стълбите.

— Добро утро, Бел — каза тя. — Ще ме представиш ли на госта си?

Тя ги представи и докато Джон избираше, кой шоколад да си хапне, Персефона се наведе и прошепна на Бел:

— Много е хубав.

Бел кимна.

— И изглежда много мъжествено.

Очите на Бел се разшириха.

— Персефона — прошепна тя, — чувствам се длъжна да те информирам, че това не е нормален разговор между придружителка и нейната повереница.

— Не е ли? А мисля, че би трябвало да е. Е, добре, страхувам се, че никога няма да се справя както трябва със задълженията си на придружителка. Моля се да не кажеш на Алекс за моята некомпетентност.

— Харесвам те точно такава, каквато си — отвърна честно Бел.

— Не е ли много мило от твоя страна, скъпа? Е, аз излизам. Кочияшът обеща да ме заведе на обиколка из Лондон и аз искам да се уверя, че ще минем през всички опасни места преди да се е стъмнило.

Имайки предвид, че още нямаше обяд, Бел можеше само да чуди колко голяма обиколка възнамерява да направи Персефона, но не каза и дума, когато възрастната дама възбудено изхвърча през вратата.

— Изглежда не е най-строгата придружителка — изкоментира Джон.

— Не.

— Ще се преместим ли в приемната? Аз отчаяно искам да те целуна и за предпочитане е да не го правя в коридора.

Бел се изчерви, но тръгна към наблизо разположената гостна. Джон ритна вратата, за да я затвори и я придърпа в обятията си.

— Придружителката ти ще отсъства целия ден — промърмори той между целувките. — Имало ли е толкова благословен мъж?

— А имало ли е толкова благословена жела? — продължи Бел.

— Мисля, че не. Ела на канапето, за да мога да те отрупам с шоколад и цветя. — Той я хвана за ръка и я поведе след себе си през стаята. Бел се изкикоти тихо, когато му позволи да я заведе до канапето. Тя никога не го беше виждала толкова ведър и безгрижен. Все още в погледа му се виждаше воал от тъга и колебание, но това беше нищо в сравнение с отнесения поглед, който беше видяла в Оксфордшир.

— Единственият човек, когото ще преситиш с този шоколад, си ти. Вече изяде три от тях.

Джон седна и я издърпа до себе си.

— Няма смисъл да носиш на една дама такъв вкусен подарък, освен ако и ти сам не го харесваш. Ето вземи си един. Много са вкусни. — Той избра едно шоколадче и го задържа пред устните й.

Бел се усмихна и отхапа половината от него, облизвайки устните си умишлено съблазнително.

— Изкусително е — промърмори тя.

— Да, така е — каза той, като нямаше предвид шоколада.

Бел се наведе за останалата част от парчето и го пое в устата си, като дръзко облиза пръстите му.

— Имаше малко по кожата ти — каза тя невинно.

— Има малко останало и по твоята — Той се наведе към нея и облиза ъгълчето на устните й, изпращайки чувствени тръпки чак до пръстите на краката й. Навеждайки се напред, той прокара езика си по мекия ръб на горната й устна. — Пропуснал съм малко тук — промърмори той. — И тук — каза и захапа лекичко долната й устна със зъбите си.

Бел почти забрави да диша.

— Мисля, че ми харесва да бъда ухажвана — прошепна тя.

— Била ли си ухажвана и преди? — Джон леко гризна ухото й.

— Не и по този начин.

— Добре. — Той се усмихна самодоволно. Бел изви врата си назад, докато той обсипваше с целувки нежната й кожа.

— Надявам се, че и ти няма да предприемаш никакви други ухажвания с подобни методи или убеждаване.

— Никога — обеща той.

— Добре. — Усмивката на Бел беше също толкова самодоволна. — Но да знаеш — каза тя и си пое бързо глътка въздух, когато ръцете му се прокраднаха по гърдите й, — има много повече в ухажването от цветя и шоколад.

— Мхм. Има и целувки. — Той стисна леко гърдите й през роклята, което накара Бел да изписка от изумление.

— Разбира се — възкликна Бел. — Бях забравила и за това.

— Ще дам най-доброто от себе си, за да те накарам да го запомниш. — Джон се захвана да открие най-лесния начин да освободи една от перфектните й малки гърди от ограничението на плата.

— Това е добре. Но трябва да си наясно, че аз няма да те оставя да забравиш, че ми дължиш една поема.

— Ти си едно инатливо момиченце, нали? — Джон накрая реши, че най-добрият подход е да издърпа роклята надолу и благодари мислено на бога, че днешната мода не изискваше безкрайни върволици от копчета.

— Не особено — засмя се Бел тихо. — Но, аз все още държа на поемата си.

Джон моментално отвлече вниманието й, като се зае да осъществява плановете си. Той й се усмихна и изстена от чисто мъжко удоволствие, когато погледна надолу към тъмното й зърно, което бе набъбнало от желание. Той облиза устни.

— Джон, нали не се каниш да…?

Той кимна и го направи. Бел изведнъж почувства слабост във всичките си крайници. Тя се излегна на канапето и придърпа Джон върху себе си. В продължение на минута, цялото му внимание и възхита бяха насочени първо към едната, а после и към другата й гърда. Бел беше безпомощна срещу неговите чувствени атаки и не успяваше да контролира тихите стонове на желание, които се изплъзваха от устните й.

— Кажи ми нещо — успя да изстене накрая тя.

— Не зная с летен ден да те сравня ли? — цитира той. — По-свеж…[1]

— О, Джон, моля те — каза Бел и вдигна главата му от гърдите си, за да може да го погледне в засмените му кафяви очи. — Ако започнеш да плагиатстваш, поне имай благоприличието да не избираш нещо толкова известно.

— Ако не спреш да говориш на секундата, ще предприема драстични мерки.

— Драстични мерки? Сега, вече звучи интересно. — Тя придърпа главата му отново към себе си и го целуна нетърпеливо.

Точно тогава чуха агонизиращо познат глас от коридора.

— Колко глупава съм, да си забравя топлия чифт ръкавици — казваше Персефона. — Навън е толкова ветровито.

Бел и Джон отскочиха един от друг незабавно. Когато Бел се оказа не достатъчно бърза в оправянето на външния си вид, Джон взе под контрол ситуацията и издърпа роклята й нагоре, чак до брадичката. Докато те трескаво се опитваха да оправят разбъркания си външен вид, чуха тихото мърморене на друг глас, най-вероятно на слугата, с когото Персефона говореше.

— Не е ли много мило от ваша страна? — каза Персефона. — Аз ще изчакам в дневната с Бел и нейния приятел, докато ми ги донесете.

Бел едва успя да се прехвърли на стола срещу канапето, когато нейната придружителка влезе.

— Персефона, каква изненада.

Възрастната дама й хвърли един проницателен поглед. Въпреки своята отнесеност, тя изобщо не беше глупава.

— Сигурна съм, че е.

Джон беше станал учтиво, когато Персефона влезе в стаята.

— Желаете ли шоколад? — попита той като държеше кутията отворена в нейната посока.

— Да, по-скоро бих желала.

Бел се изчерви, като си спомни какво се беше случило, когато Джон й бе предложил шоколад. За щастие, Персефона беше твърде заета в избора си, за да забележи.

— Много обичам тези с ядките — каза тя докато си измъкваше едно шоколадче от кутията.

— Много ли е студено навън? — поинтересува се Бел. — Чух те да казваш, че се нуждаеш от топли ръкавици.

— Ами със сигурност е по-студено от вчера. Макар че трябва да отбележа, че тук вътре е доста горещо.

Бел прехапа устни, за да не се усмихне. Когато погледна към Джон, забеляза, че той е започнал да кашля.

— Вашите ръкавици, мадам.

— Чудесно! — Персефона стана и тръгна към лакея, който току-що беше влязъл в стаята. — Тогава е време да тръгвам.

— Да изкарате приятно — каза Бел.

— А, ще бъде, скъпа моя. Със сигурност ще бъде. — Персефона излезе и тръгна да затваря вратата зад себе си. — Всъщност — каза тя леко изчервена, — вярвам, че трябва да оставя тази врата, хм, отворена, ако нямате нищо против. За по-добра циркулация на въздуха, нали знаете.

— Разбира се — каза Джон. И когато Персефона тръгна, той се наведе напред и прошепна. — Ще затворя вратата веднага след като тя излезе от къщата.

— Тихо — напомни му Бел.

В минутата, когато чуха входната врата да се затваря, Джон стана и затвори вратата на гостната.

— Това е абсурдно — промърмори той. — Аз съм почти на тридесет години. И имам много по-добри неща за правене от това, да се оглеждам наоколо зад гърба на някаква си придружителка.

— Имаш ли?

— Това е дяволски недостойно, казвам ти. — Той седна и се отпусна назад в канапето.

— Кракът ли те притеснява? — Попита Бел разтревожено с потъмнели от тревога очи. — Струва ми се, че накуцваш малко повече от обичайното.

Джон примигна при промяната на темата и погледна надолу към крака си.

— Предполагам, че е така. Не съм забелязал. Сигурно вече съм свикнал с болката.

Бел седна на канапето до него.

— Ще помогне ли ако го разтрия? — Тя сложи ръце на крака му и започна да натиска мускулите точно над коляното му.

Джон затвори очи и се облегна назад.

— Усещането е прекрасно. — Той й позволи да продължи движенията си в продължение на няколко минути и после каза: — Бел, относно миналата вечер.

— Да? — Тя продължи да разтрива крака му.

Джон отвори очи и спря ръката й, като сложи пръстите си върху нейните. Тя примигна изненадано при вида на сериозното му лице.

— Никой не е… — Той отвори и затвори уста, опитвайки се да намери правилните думи. — Никой никога не ме е защитавал по този начин.

— Ами семейството ти?

— Не ги виждах много често, докато растях. Бяха доста заети.

— Бяха ли? — каза Бел, а в гласа й се усещаше явно неодобрение.

— За мен винаги е било ясно, че ще трябва да извървя свой собствен път в живота.

Бел стана рязко, отиде до една ваза и нервно започна да преаранжира цветята в нея.

— Аз никога не бих казала нещо подобно на моето дете — отвърна тя, а гласът й звучеше напрегнато. — Никога. Мисля, че децата трябва да бъдат обичани и ценени, и… — Тя се завъртя припряно. — Не мислиш ли и ти така?

Той кимна тържествено, прехласнат от страстта и огъня, които горяха в очите й. Тя беше толкова… добра. Нямаше дума, с която да я опише по-правилно.

Той никога нямаше да бъде достоен за нея. Знаеше го. Но можеше да я обича и да я пази, и да се опита да й даде живота, който заслужаваше. Джон прочисти гърлото си.

— Кога се връщат родителите ти?

Бел наклони глава при тази рязка смяна на темата.

— Очаква се да се върнат във всеки един момент, макар че Ема наскоро ми изпрати писмо от тях, в което пишеха, че прекарват много хубаво и затова ще останат по-дълго. Защо питаш?

Той й се усмихна.

— Би ли имала нещо против да разтриеш крака ми отново? Не съм го чувствал толкова добре от години.

— Разбира се. — Тя се върна при него. Когато Джон не продължи разговора, тя го подсети: — Родителите ми…

— О, да. Аз просто исках да зная, кога ще мога да попитам баща ти за ръката ти, за да се свършва с това. — Той й отправи една нахална усмивка. — Да те притискам в тъмните ъгли си има своето вълнение, но много повече предпочитам да те имам до себе си и да бъда с теб насаме в дома си.

— Да бъдеш с мен? — попита Бел невярващо.

Джон отвори очи и я погледна с развратна усмивка на лицето.

— Знаеш какво имам предвид, любима. — Той я придърпа към себе си и притисна лице към врата й. — Просто искам да имам малко време насаме с теб, без да се притеснявам, че някой ще влезе при нас всеки момент. — Той започна да я целува отново. — Искаше ми се да можех да довърша това, което започнах.

Бел обаче, не искаше да се занимава с това и се отдръпна.

— Джон Блекууд това предложение за женитба ли беше?

Все още облегнат назад, той я погледна през мигли и й се усмихна.

— Мисля, че беше. Какво ще кажеш?

— Мисля, че беше? Какво ще кажеш? — изимитира го Бел. — Ще кажа, че това е най-неромантичното предложение, което някога съм чувала.

— Толкова много предложения ли си имала в такъв случай?

— В действителност, да.

Не точно това искаше да чуе Джон.

— Мислех, че ти си най-прагматична и практична в семейството си. Не предполагах, че искаш сълзливи думи за любов и така нататък.

Бел го перна по рамото.

— Разбира се, че искам! Всяка жена иска. Особено от мъжа, чието предложение би приела. Така че измисли някакви сълзливи думи и аз ще…

— Аха, значи приемаш! — Джон се ухили победоносно и я издърпа върху себе си.

— Аз казах, че искам да приема. Не казах, че съм приела.

— Това е малка подробност. — Той започна да я целува отново, едва успявайки да повярва, че скоро тя наистина щеше да бъде негова.

— Това е огромна подробност — каза Бел раздразнено. — Не мога да повярвам, какво ми каза току-що. Искаш да се ожениш за мен и да се свършва? Мили ми боже, това е ужасно.

Джон осъзна, че е направил голяма грешка, но беше твърде замаян от представата за общото им бъдеще, за да се опитва да изкупи вината си.

— Е, дори ако на моето предложение му липсва грация, то поне беше направено искрено.

— Дано наистина да е искрено. — Бел го погледна с недоволство. — Ще кажа да, веднага след като ме попиташ правилно.

Джон сви рамене и я придърпа към себе си.

— Искам да те поцелувам още малко.

— Не искаш ли да ме попиташ нещо първо?

— Не!

— Не?

— Не.

— Какво имаш предвид? — Бел се опита да се отдръпне от него, но той я задържа здраво.

— Имам предвид, да те целуна.

— Знам това, простак такъв. Това, което искам да знам, е защо не искаш да ме попиташ нещо веднага?

— Ех, жени! — каза Джон и въздъхна мелодраматично. — Ако не е едно, ще бъде друго.

Бел го удари по ръката.

— Бел — каза той търпеливо, — трябва да осъзнаеш, че ти ми хвърли ръкавицата на предизвикателството. Няма да ми отговориш, докато не го направя правилно.

Тя кимна.

— Тогава ми позволи кратък период на отлагане, поне. Тези неща отнемат време, ако някой иска да бъде оригинален в нещо.

— Разбирам — отвърна Бел и лекичко се подсмихна.

— Ако желаеш романтика — истинска романтика, няма да имаш против да почакаш няколко дни.

— Мисля, че ще успея да почакам.

— Добре. Сега би ли дошла тук, за да ме целунеш отново.

Тя го направи.

Джон дойде по-късно през седмицата. Веднага след като двамата с Бел останаха насаме, той я издърпа в обятията си и каза:

— „Обичах те, преди да зная и името ти, и лицето — така с безформен пламък…“

— „С глас в сърцето нахлуват ангелите от безкрая“[2] — довърши Бел изречението. — Опасявам се, че за твой лош късмет, моята гувернантка беше луда по Джон Дън[3]. Знам голяма част наизуст. — Когато видя недоволното му изражение, тя добави: — Но трябва да те поздравя за твоята страстна рецитация. Беше много трогателна.

— Явно не достатъчно трогателна. Би ли се отдръпнала от пътя ми, ако обичаш. Имам работа за вършене. — С наведена глава той напусна стаята.

— И стой далеч от Дън! — Извика Бел след него. — Никога няма да успееш да ме заблудиш с някой от неговите стихове. — Тя не беше сигурна, но й се стори, че промърмори доста груба дума, когато затвори входната врата след себе си.

 

 

Джон не спомена нищо повече за бъдещото си предложение през цялата следваща седмица, дори когато придружаваше Бел на няколко приема и я посещаваше почти всяка сутрин. Тя също не повдигна темата. Знаеше, макар че той би го отрекъл, че Джон се радваше да изготвя плановете си и не искаше да му разваля удоволствието. Всеки път щом й хвърлеше кос преценяващ поглед, тя знаеше, че намисля нещо.

Нейните подозрения се оказаха правилни, когато една сутрин той пристигна в къщата на Блайдън с три дузини перфектни червени рози, които постави в краката й, по средата на приемната. Той падна на колене и каза:

„С очите си вдигна наздравица за мен —

с очи ще пия твойта красота.

Или една целувка в чашата си скрий —

не ще потърся вино до смъртта.

Дълбока жажда в мен расте от ден на ден.

Божествена напитка иска тя.

Но твойта сладост аз не бих сменил дори

на Зевсовия сок за сладостта.“[4]

Джон почти успя с това. Очите на Бел се бяха замъглили от сълзи, когато той казваше частта с целувката в чашата, а ръката й неволно се беше отклонила върху сърцето.

— О, Джон — въздъхна тя.

Тогава се случи нещастието. Персефона се спусна по стълбите.

— Джон! — извика тя с глас изпълнен с удоволствие. — Това ми е любимото! Откъде го знаете?

Джон наведе глава и стисна юмруци отстрани до тялото си. Бел премести ръката си от сърцето на хълбока си.

— Баща ми рецитираше на майка ми това стихче през цялото време — продължи Персефона с порозовели бузи. — Но никога не успя да я накара да се разтопи от щастие.

— Мога да си представя — промърмори Бел.

Джон я погледна глупаво.

— И то е особено подходящо както знаете — добави Персефона. — Тъй като нейното име беше Селия, бог да я прости.

— Подходящо? — попита Бел, без да откъсва поглед от Джон. Що се отнася до него, той мъдро задържа устата си затворена.

— Нарича се „Песен за Селия“, все пак. От поета Бен Джонсън е — каза Персефона усмихнато.

— И сега — каза Бел кисело. — Джон, коя е Селия?

— Ами, майката на Персефона, разбира се.

Бел нямаше как да не се възхити на стоическото му изражение.

— Е, аз се радвам, че Джонсън е написал този стих. Бих намразила мисълта, че сте писали поезия на някоя с име Селия, Джон.

— О, не знам. Мисля, че Селия е много хубаво име.

Бел му отправи една тъжно сладка усмивка.

— Смятам, че ще откриеш, че Бел се римува много по-лесно.

— Сигурен съм, че е така, но предпочитам предизвикателствата. Но пък, Персефона… това вече би била достойна поема за моя интелект.

— О, престани. — Персефона започна да се смее.

— Персефона… хмм, да видя, може да използваме какофония, но това не е много елегантно.

Бел не можа да се сдържи и се зарази от доброто чувство за хумор на Джон.

— Какво ще кажеш за лимоново дръвче? — предложи тя.

— Това определено е една възможност. Трябва да се заема с тази работа веднага.

— Достатъчно ми се подигравахте, скъпо мое момче — каза Персефона, като хвана ръката на Джон по майчински.

— Нямах представа, че сте такъв почитател на Бен Джонсън. Той е моят най-голям любимец. Харесвате ли пиесите му? Аз обожавам комедията „Волпоне“, въпреки че е доста нечестива.

— И аз имам доста нечестиви мисли напоследък.

Персефона се изкиска зад ръката си.

— О, добре, защото видях афиш за постановката. И се надявах да открия някого, който да ме придружи.

— За мен би било удоволствие, разбира се.

— Въпреки че може би не трябва да водим Бел. Не съм сигурна, че е подходяща за неомъжени дами, а Бел ми каза, че не се държа достатъчно строго като придружителка.

— Бел ли ви каза това?

— Не с толкова много думи, разбира се. Съмнявам се, че тя би искала да развали нещо толкова хубаво. Но аз знам, накъде духа вятърът.

— Няма да отидете на театър без мен — включи се в разговора Бел.

— Предполагам, че трябва да я вземем — каза Джон с престорена въздишка. — Тя може да е доста упорита, ако си науми нещо.

— О, замълчете — отвърна Бел. — Вървете да поработите. Имате писмена задача, за която да се погрижите.

— Предполагам, че имам — отговори й Джон и кимна на Персефона, когато тя се отправи надолу по коридора. — Персефона на лимоновото дръвче, това ще бъде моят шедьовър.

— Ако не се заемете с работата си скоро, ще се превърне в Бел ви изпрати в ада.

— Разтреперих се чак в обувките си.

— Така и трябва да бъде.

Джон й отдаде чест, а после пристъпи напред и протегна ръка в драматична поза.

Персефона на лимоновото дръвче — запей за мен неукротимо.

Той й отправи една момчешка усмивка.

— Какво мислиш за това?

— Мисля, че си чудесен.

Джон се наведе напред и я целуна по носа.

— Казвал ли съм ти, че се смях повече през последните няколко седмици, отколкото в целия ми досегашен живот?

Бел безмълвно поклати глава.

— Искам да го знаеш. Ти направи това с мен. Не знам как го постигна, но прогони гнева ми. Годините на нараняване, болка и цинизъм ме направиха гневен, но сега отново мога да почувствам слънцето.

Преди Бел да успее да му каже, че това би било достатъчна поема за нея, той я целуна и тя беше пометена от пламенните усещания.

Няколко нощи по-късно, Бел се беше сгушила в леглото си с няколко антологии с поезия, разпръснати около нея.

— Той няма да ме заблуди отново с още някоя „Песен за Селия“ — каза тя на себе си. — Ще бъда подготвена за него.

Бел беше леко разтревожена, че той може да я изиграе с някой от по-новите поети. Гувернантките й бяха обсъждали само класиците с нея и това бе само защото лорд Байрон беше толкова известен със своята поема „Тя иде като нощ красива“.

След едно бързо посещение до книжарницата този следобед, тя се сдоби с лирическите балади на Уилям Уърдсуърт и Самюел Тейлър Колридж, както и с „Песни за невинността и опитността“ на никого неизвестния поет Уилям Блейк. Държателят на книжарницата я увери, че този Блейк ще стане много прочут някой ден и се опита да й продаде „Сватбата на Рая и Ада“ в допълнение, но Бел отказа, смятайки, че няма начин Джон да открие нещо романтично в това.

С усмивка на лице, Бел отвори „Песни“ и започна да прелиства страниците, четейки на глас:

„Тигър, тигър, лумнал с мощ

като факла в черна нощ,

кой безсмъртен взор, коя ръка

те вгради в таз дива красота?“[5]

Тя вдигна поглед и прехапа устни.

— Тези модерни неща са много странни.

Клатейки глава тя отново се обърна към книгата си.

Туп!

Бел затаи дъх. Какво беше това?

Туп!

Нямаше съмнение, че отвън на прозореца й имаше някого. През нея мина ужасяваща тръпка и тя бавно се смъкна от леглото на пода. Лазейки на ръце и колене, Бел се промъкна до тоалетката си. След като хвърли един бърз поглед към прозореца, тя грабна свещника от Бостън, който Ема й беше подарила за рождения ден преди няколко години. Ниско наведена, тя се придвижи към прозореца. Опитвайки се да остане встрани от полезрението на бандита, тя внимателно се покатери на един стол, който беше поставен до стената точно до прозореца и зачака трепереща от страх. Прозорецът изскърца и тя видя как започна да се отваря. Една черна ръкавица се появи на перваза.

Бел спря да диша. Втора ръка се появи до първата и след това едно тяло се прехвърли вътре и се претърколи безшумно на пода. Бел вдигна свещника, прицелвайки се в главата на бандита, когато той внезапно се извърна и погледна право в нея.

— За бога, жено! Опитваш се да ме убиеш ли?

— Джон?

Бележки

[1] Цитат от Сонет 18 на Уилям Шекспир (Превод на Владимир Свинтила, 1972). — Б.пр.

[2] Цитат от стихотворението „Ефир и ангели“, превод от английски Кристин Димитрова. — Б.пр.

[3] Джон Дън (1572–1631) е английски поет, сатирик и проповедник, чийто творби се отличавам със своята реалистичност и метафорично богатство. — Б.пр.

[4] „Песен за Селия“ от Бен Джонсън, превод от англ. Александър Шурбанов. — Б.пр.

[5] Цитат от поемата „Тигър“ на Уилям Блейк, превод Кръстан Дянков. — Б.пр.