Джулия Куин
Среднощен танц (22)

Глава двадесет и втора

Джон дръпна озлобено шалчето си.

— Това е глупаво, Бел — изсъска той.

— Глупаво. — Съпругата му пристъпваше на пръсти около камериера му, който изпусна агонизиращ стон, когато видя как грижливо оформеното от него шалче, беше съсипано. — Колко пъти трябва да говорим за това? Казах ти, че няма никакъв начин да се измъкнем от ходенето у Тъмбли тази вечер. Майка ми ще ми откъсне главата, ако не си покажа лицето пред цялото общество, както му е редът за една омъжена дама.

Джон освободи камериера си с рязко кимване, защото искаше разговорът да продължи насаме.

— Именно, Бел. Сега си омъжена дама. Вече не е нужно да се подчиняваш на всяко нареждане на родителите ти.

— О, значи сега, вместо да следвам нарежданията на родителите ми, да следвам твоите. Е, извини ме, че не скачам от радост.

— Не бъди саркастична, Бел. Не ти подхожда. Просто исках да кажа, че вече не е нужно да правиш това, което ти наредят твоите родители.

— Опитай се да кажеш това на майка ми.

— Ти си голяма жена. — Джон отиде до огледалото и започна да завързва наново шалчето си.

— Имам новини за теб. Родителите не престават да бъдат такива, когато децата им се оженят. И особено майките, не спират да бъдат майки.

Джон подръпна плата погрешно и изруга.

— Трябваше да го оставиш по начина, по който го бе оформил Уитли. Мисля, че изглеждаше доста елегантно.

Джон й хвърли поглед, който ясно казваше, че не го интересува.

— Погледни го от тази страна — продължи Бел, докато приглаждаше полите си, така че да не се намачкат, докато сяда на леглото. — Родителите ми все още те опознават. Ще станат подозрителни, ако откажем да бъдем видени публично заедно. Не искаш да си скаран със сватовете си през останалата част от живота ти, нали?

— Не искам също и да бъда мъртъв.

— Това дори не беше забавно, Джон. Предпочитам да не се шегуваш по този начин.

Джон остави шалчето за миг и се обърна, така че да погледне жена си в очите.

— Не се шегувам, Бел. Тази вечер ще бъде пълно с хора. Нямам никаква представа как ще успея да опазя дори един от нас двамата.

Бел прехапа устната си.

— Алекс и Дънфорд ще бъдат там. Сигурна съм, че те ще ни бъдат от огромна помощ.

— Убеден съм, че ще е така. Но това не гарантира нашата безопасност. Не виждам защо просто да не кажеш истината на родителите си.

— О, това ще им създаде страхотно впечатление за теб — заяви Бел саркастично. — Те просто ще те обикнат, веднъж щом разберат, че си изложил живота ми на опасност. — Когато Джон се намръщи, тя добави: — Неволно, разбира се.

Джон най-накрая се отказа от опита да оформи шалчето си и извика:

— Уитли! — след това се обърна към Бел и каза бързо: — Ценя живота и на двама ни много повече, отколкото мнението на родителите ти и ще направиш добре, ако запомниш това.

— Джон, наистина мисля, че докато сме близо до Алекс и Дънфорд, всичко ще е наред. Може би, дори ще имаме шанса да се отървем от… О, здравейте, Уитли. Негова светлост изглежда има малък проблем с шалчето си. Опасявам се, че отвратителното му настроение е отнело сръчността от пръстите му. Мислите ли, че можете да му помогнете по този въпрос?

Изражението на Джон помръкна още повече. Бел отвърна на намръщеното му лице със сияйна усмивка и се изправи.

— Ще отида да видя дали каретата е готова.

— Направи го.

Бел се обърна към вратата и пристъпи напред. Джон остана с отворена уста.

— Мили боже, жено, с какво си облечена? Или по-скоро, с какво не си?

Бел се усмихна. Беше облякла роклята от тъмносиньо кадифе, която бе купила преди няколко седмици, когато планираше да го съблазни.

— Не ти ли харесва? — попита тя, като остана с гръб към него, така че да не може да види ухиленото й лице.

Но това се оказа грешка, защото роклята нямаше гръб или ако имаше, то беше толкова нищожен, че дори не можеше да се нарече такъв.

— Неприлична е — натърти Джон.

— Не е — каза Бел, неспособна да настрои гласа си в правилния протестиращ тон. — Много от жените носят рокли като тази. Някои дори слагат светли материи и после ги навлажняват, за да ги направят да изглеждат прозрачни.

— Не искам други мъже да гледат гърба ти. Край на дискусията.

Бел реши, че почти не възразява срещу неговото собственическо държание.

— Е, щом поставяш нещата по този начин… — Тя изхвърча от стаята и се запъти към собствената си спалня, където Мери чакаше с друга току-що изгладена рокля. Бел бе имала чувството, че ще се наложи да смени тоалета си. Но беше постигнала целта си. Накара Джон да не мисли за Спенсър поне за няколко минути.

След като се преоблече, тя се насочи към долния етаж и стигна точно, когато входната врата се отвори, за да пропусне Алекс, Ема, Дънфорд и Персефона. Четиримата създадоха шумна врява.

— Какво правите тук? — попита Бел.

Ема погледна зад себе си, за да се увери, че входната врата е все още отворена и извика:

— Ще те водим на бала тази вечер!

— Така ли?

— О, да.

— Но защо?

Ема видя, че икономът е на път да затвори вратата.

— Не я затваряйте все още — каза тя, преди да се обърне към Бел и да отговори. — Защото ти ни помоли да го направим.

— О, разбира се. Колко съм глупава.

Лейди Уърт нахлу в преддверието.

— Каква, за бога, е цялата тази суматоха?

— Нямам ни най-малка представа — промърмори Персефона и стрелна Ема със странен поглед.

— Ще заведем Бел и Джон на бала! — изрева Ема.

— Добре. Не възразявам, само спри да крещиш.

Алекс бързо затвори вратата и каза:

— Убеждавам я да отиде да прегледа ушите си. Прави това от три дни.

Ема дръпна Бел настрана и прошепна:

— Просто исках нашият, мм, враг, да разбере, че ще се возите в нашата карета тази вечер.

— Досетих се.

— Той няма да опита да направи нищо, когато всички сме в каретата.

— Винаги може да откачи ос или нещо такова. Тогава всички ще бъдем в опасност.

— Не мисля. Така има твърде голяма вероятност Джон да не е този, който ще пострада. Онзи ще изчака подходящия момент.

— За какво си шепнете вие двете? — поиска да узнае Керълайн. — И какво стана с болката в ушите ти, Ема? Мислех си, че можеш само да крещиш. Ела тук, където е по-светло. Искам лично да погледна в тях. Вероятно просто се нуждаят от добро почистване.

Ема направи гримаса, но се остави да бъде отведена в съседната стая.

— Мисля да ги последвам — каза Персефона. — Тя цяла вечер се държи много странно.

— Благодаря ви — каза Бел веднага щом майка й бе на достатъчно разстояние, за да не я чуе.

— Няма защо — отговори Алекс, като махна с ръка. — Въпреки че ни беше дяволски трудно да опазим това в тайна от Персефона.

— Тя е много умна.

— Наясно съм.

— Няма да ти позволи да я отпратиш в Йоркшир, след като се забавлява толкова много в Лондон.

Алекс сви рамене и се обърна към по-належащите въпроси.

— Къде е съпругът ти?

— Мръщи се горе.

— Неприятности в рая? — попита Дънфорд и се ухили.

— Дори и не си помисляй да се забавляваш над нещастието ми, негодник такъв.

— Приеми го като комплимент. Ничие друго нещастие не ме забавлява толкова.

— Радвам се за теб, Дънфорд. — Тя се обърна отново към Алекс.

— Малко е изнервен, че трябва да излезем тази вечер. Не мисли, че е безопасно.

— Не е. Но не можете да останете затворени тук завинаги. Балът у Тъмбли е може би най-безопасното излизане, което бихме могли да организираме. Ако Спенсър се опита да направи нещо, ще имаме стотици свидетели. Ще бъде лесно да се справим с него.

— Опитах се да му го обясня, но не искаше да чуе. Мисля, че той се тревожи за мен.

Алекс се усмихна.

— Предполага се съпрузите да се тревожат за своите жени. Това е урок, който научих много бързо. Няма какво да се направи, освен въздържание от прекалено глупаво поведение, разбира се. Е, кога смяташ, че той ще бъде тук? Наистина трябва да тръгваме.

— Предполагам, че всеки момент.

Като по команда Джон се появи на върха на стълбите.

— О, чудесно, ето те — извика Бел.

— Не изглеждай толкова дяволски доволна.

Бел погледна събеседниците си извинително, заради грубостта на съпруга си. Двамата мъже изглеждаха искрено развеселени, затова тя само поклати глава и зачака Джон да се присъедини към тях. Стълбите го забавиха, но веднъж, след като достигна основата им, прекоси преддверието с изненадваща бързина.

— Ашбърн, Дънфорд. — Той поздрави гостите си с бързо кимване.

— Помислихме си, че може би за вас ще е по-безопасно да дойдете с нас тази вечер — каза Дънфорд.

— Добра идея. Къде е Ема? Не е ли дошла?

— Отиде да проверят ушите й — отговори Бел.

— Какво?

— Дълга история.

— Сигурен съм, че е така — каза той провлачено.

Бел сграбчи ръката му и го дръпна силно.

— Уморих се от отношението ти, Джон.

— Не очаквай от мен да бъда приятен поне за седмица — изсъска той. — Знаеш как се чувствам относно всичко това.

Бел стисна устата си в решителна линия и се обърна към Алекс и Дънфорд. Алекс гледаше към тавана и си подсвиркваше, а Дънфорд се бе ухилил до уши.

— О, замълчи — накрая каза тя.

— Не съм казал нищо! — Това дойде едновременно от Дънфорд и Джон.

— Мъже. Омръзна ми от вас. Ема! Ема! Нуждая се от теб! Веднага!

Ема се отзова на момента, като влетя в антрето с невероятна скорост.

— Много съжалявам, лельо Керълайн — извика тя през рамо. — Бел има нужда от мен. — Тя не спря да бърза, докато почти не кацна до Бел.

— Благодаря на милостивия бог и на теб също, Бел. Помислих си, че тя ще ме убие.

— Ще тръгваме ли? — попита Алекс нехайно.

— Къде е Персефона?

— Тя реши да пътува с леля Керълайн и чичо Хенри — отговори Ема, хвана ръката на братовчедка си и двете обърнаха гръб на мъжете. — Тя изля нещо отвратително в ушите ми — прошепна Ема, — каза, че са мръсни.

Бел се усмихна и поклати глава.

— Само се е шегувала с теб. Мрази, когато хората пазят тайни от нея.

Ема позволи на Алекс да й помогне да се качи в каретата.

— Лейди Уърт може да разплаче дори Наполеон.

Този коментар накара Джон силно да изгрухти в съгласие.

Бел го стрелна с раздразнен поглед, докато се настаняваше до Ема. Той се отпусна на седалката срещу тях, но Бел не можеше да бъде заблудена от ленивата му поза. Можеше да се закълне, че всеки сантиметър от него беше нащрек, готов да скочи в действие, ако се наложи. Бдителността на Джон се предаваше на Алекс и Дънфорд и те също не изпускаха от очи вратите и жените.

Бел се опитваше да не гледа към мъжете. Те я правеха нервна и въпреки смелата си фасада, която бе издигнала заради Джон, беше малко притеснена за тази вечер. За щастие, Ема поддържаше постоянен разговор и те успяха да си побъбрят приятно, докато се приближаваха към крайната цел на пътуването си.

— И сутрешното гадене изчезна напълно — казваше Ема, — или поне се надявам да е така. Не съм се чувствала зле от седмица.

— Това е чудесно. Започна ли да ти личи? — Бел говореше тихо. Разговорът наистина не беше подходящ за смесена компания.

— Малко, но тези кройки го прикриват доста добре. И, разбира се, никой не може да види нищо под това наметало, но… Какво става, за бога?!

Каретата неочаквано се наклони надясно. Джон за секунди се хвърли към Бел, действайки инстинктивно, за да я предпази от удар.

— Ранена ли си? — попита той настоятелно.

— Добре съм, добре съм. Просто… Оох!

Те се залюляха малко и след това залитнаха наляво.

— Какво, по дяволите, става? — попита Алекс и се премести от мястото си пред Ема към прозореца.

— Алекс, недей — извика Ема, — ако се преобърнем ще бъдеш смачкан!

Младият мъж неохотно се отдръпна навътре.

Не се усещаше да са в някаква екстремна опасност. Каретата се поклащаше и накланяше, но по начин, който по-скоро би могъл да бъде описан като слаб. После, сякаш изпускайки въздишка на облекчение, тя изскърца шумно. Но след това се катурна наляво и се настани на склона, което накара всички да се преметнат към едната й стена.

Когато най-накрая стана ясно, че повече няма да се движат на другаде, Бел изпрати тиха благодарствена молитва, за това, че беше на върха на купчинката и се зае да развива ръката си от врата на Алекс.

— Изглежда — каза тя, когато пропълзя до прозореца, — че сме заседнали срещу дърво. Ето защо не сме се преобърнали напълно.

— Ауу — простена Ема. — Проклетите ти остри колене, Бел. Внимавай къде стъпваш.

— Много съжалявам. Доста е тясно тук. Всички ли са добре? — Тя погледна под себе си. — Къде е Дънфорд?

— Ммъ-ъпф гръ-бвъ.

Очите на Бел се разшириха. Нима беше под всички тях? Това едва ли бе много удобно.

— Аз, ъъ, ще сляза веднага. Мисля, че трябва да излезем през горната врата. Ако отворим тази, ще паднем и ще си ударим главите. — Тя отново погледна през прозореца. — Всъщност дори не мисля, че вратата ще се отвори достатъчно широко, за да можем да излезем от нея. Дървото е блокирало пътя.

— Просто го направи, Бел — каза Алекс с усилие.

— Джон, добре ли си? Не казваш нищо.

— Добре съм, Бел, просто дребно неудобство. Има трима души над мен.

— Въс-мпф бъф-кхъ — чу се елегантният язвителен отговор на Дънфорд.

Бел погледна разтревожено надолу към заплетената купчина от гневни тела и запълзя в другата посока, игнорирайки честите стенания на Ема от болка и възмущение. Полите й продължаваха да се оплитат около нея, затова тя най-накрая се отказа от всички претенции на благоприличието и ги вдигна над коленете си. След това продължи да се изкачва малко по малко по наклонената седалка на каретата, докато най-накрая се доближи до дръжката на вратата.

— Почти я стигнах… ето. Сега, ако мога само да я тласна навън.

Бел завъртя дръжката и бутна вратата. Но гравитацията играеше срещу нея и печелеше. Всеки път вратата се връщаше обратно към нея.

— Ужасно съжалявам, но се нуждая от по-голям замах. Ще трябва да се изправя. — Тя се повдигна от седалката и сложи десния си крак долу върху най-близкия предмет, който се оказа главата на Алекс. Ема се разкикоти тихо и звукът накара Бел да се обърне. — Нещо не е наред ли?

— Нищо. — Това дойде от Алекс и бе изречено с тон, който ясно казваше „Действай“.

Бел натисна дръжката отново и бутна вратата с цялата сила, на която бе способна. Този път тя премина критичната точка и се отвори.

Младата жена възкликна радостно и се покатери отново върху седалката на каретата, за да може да мушне главата си през отвора.

— О, здравейте, Ботъмли — изчурулика тя, когато позна кочияша на Алекс и Ема. — Какво се случи?

— Колелото направо се отдели, милейди. Нямам никаква идея какво стана.

— Хмм, това е много странно.

— Ако не възразяваш, би ли продължила разговора си по-късно — каза Джон от средата на купчинката, — бихме искали да излезем от каретата.

— Оу, съжалявам. Ботъмли, ще ме хванеш ли като се плъзна надолу? — След като той кимна, тя се покатери през отвора и се плъзна по стената на каретата. — Изчакай там Ема. Мисля, че тя е следващата. — Бел хвърли поглед наоколо, за да огледа щетите. Лявото колело се бе отделило напълно и търколило надолу по улицата, където група таралежи вече го бяха набелязали като свое.

— Какво виждаш? — Ема заобиколи каретата.

— Изглежда сякаш някой просто е разхлабил колелото. Не се вижда нещо да е отрязано или трайно повредено.

— Хмм. — Ема вдигна полите си и се наведе да погледне.

— Би ли се отдръпнала от улицата? — Алекс беше следващият, който излезе от каретата и той също искаше да изследва щетите.

Той пъхна ръка под тази на жена си и я дръпна нагоре.

— Изглежда имаме доста вежлив нападател — каза Ема. — Или това, или някой, който не знае как да използва трион.

Джон се появи зад ъгъла. Изглеждаше напълно вбесен.

— Какво е отрязал?

— Нищо — отговори Алекс. — Просто е разхлабил колелото.

Джон изруга под носа си.

— Извинявам се, че поставих теб и жена ти в опасност. Двамата с Бел ще се върнем у дома незабавно и ще ти изпратя пари, които да покрият щетите за каретата.

Преди Бел да може да протестира, Алекс вдигна ръка и каза:

— Глупости. Няма сериозни повреди по каретата. Нужно е само ново колело.

— Какво е станало с колелото? — появи се най-накрая Дънфорд, като изглеждаше доста смачкан.

— Паднало е — казаха едновременно останалите четирима.

— Не е нужно да сте толкова сприхави. Току-що излизам.

— Съжалявам — каза Бел. — Чувствам се така, сякаш стоя тук от час.

— Ами вероятно стоиш от час — отговори Дънфорд сухо. — Имаше страхотен късмет, ако си спомняш, да бъдеш най-отгоре. Между другото, изпратих Ботъмли обратно до къщата ти, Ашбърн, да доведе някаква помощ, за да оправят тук. Не мисля, че ще му отнеме много време. Ние всъщност сме на няколко улици разстояние от дома ти. — Той се приближи до мястото, където трябваше да бъде задното ляво колело. — Трябва да кажа, че Спенсър е свършил доста жалка работа. Ако е искал да разбие карета, има много по-умни начини да го направи. Той дори не успя да счупи една-единствена кост сред пет човека.

Бел завъртя очи.

— Толкова умело намираш забавната страна на нещата.

Джон се намръщи и я дръпна към себе си.

— Благодарен съм, че никой не е пострадал, но ще ме извиниш, ако не виждам забавна страна в това. Няма да бъда причината за смъртта на никого от вас. Хайде да тръгваме, Бел. Отиваме си у дома.

— За да може да те гръмне с куршум, докато се връщаме по обратния път. Не мисля.

— Бел е права — каза Алекс. — С нас сте в много по-голяма безопасност, отколкото без нас.

— Ще ни извините ли за момент? — каза Бел и издърпа мъжа си няколко крачки встрани от малката групичка. — Трябва да ме послушаш, Джон — прошепна тя. — Не беше ли ти този, който ми каза, че не можем да прекараме остатъка от живота си, като се крием от този мъж? Той изглежда достатъчно луд, за да се опита да направи нещо тази вечер на забавата у Тъмбли. Ако го хванем, ще имаме стотици свидетели. Ще бъде хвърлен в затвора до края от живота си.

— Може би, но какво ще стане, ако успее? Или още по-лошо, ако не улучи мен, а теб? Бел, обещавам ти, че няма да бягаме от този мъж през целия си живот. Ще се справя с него, но няма да го направя по начин, който ще те постави в опасност. Трябва да ми се довериш… той не е човек, с когото някоя жена би искала да бъде насаме. — Джон стискаше здраво раменете й. — Бел, не мога да живея без теб. Не осъзнаваш ли, че сега той има две мишени? Ако убие теб, ще убие и мен.

Очите на Бел се напълниха със сълзи при неговите тревожни думи.

— И аз те обичам, Джон. И знаеш колко съм разтревожена за твоята безопасност. Но също така не мога да живея живота си, като непрекъснато се оглеждам през рамо. И няма да имаме по-добър шанс да спрем Спенсър от тази нощ.

— Тогава ще отида. — Той премести ръцете си на хълбоците й. — Но ти се прибираш вкъщи.

— Няма да стоя и да чакам в стаята си като изплашена малка мишка — каза Бел с пламнали очи. — Заедно можем да направим всичко. Сами нищо. Имай вяра в мен, Джон.

— Изглежда трябва да ти напомня, че ме помоли да не предприемам излишни рискове. Позволи ми да се съглася. Иди си у дома, Бел. Имам достатъчно неща, за които да се тревожа и без да се налага да те държа под око.

— Джон, за последен път, чуй това, което ти казвам. Обичаш ли ме?

— Исусе, Бел — каза накъсано Джон. — Знаеш, че е така.

— Е, жената, в която си влюбен, не е такъв тип, че да си седи у дома търпеливо, докато мъжът, когото обича, е в опасност. Мисля, че можем да спрем Спенсър, ако имаме достатъчно хора на наша страна. Той очевидно не е много умен. Дори не може да повреди една карета както трябва. Ако ние петимата действаме заедно, имаме по-голям шанс да го победим. И тази вечер може да ни се предостави идеалната възможност да го направим.

— Бел, ако нещо се случи с теб…

— Знам, скъпи. Чувствам се по същия начин спрямо теб. Но нищо няма да се случи. Обичам те твърде много, за да го позволя.

Джон погледна надолу в блестящите й сини очи, които искряха от любов, вяра и надежда.

— О, мила моя — каза той дрезгаво. — Ти ме изцери. Накара ме да повярвам, че наистина заслужавам цялото това щастие.

— Ти го заслужаваш.

Джон сложи ръцете си нежно върху раменете й.

— Остани така за миг — каза той нежно. — Просто искам да те погледам. Искам да запазя у себе си тази гледка до края на живота си. Не мисля, че някога си изглеждала толкова красива, колкото в този момент.

Бел се изчерви от удоволствие.

— Не ставай глупав. Роклята ми е смачкана, а съм сигурна, че косата ми е в безпорядък и…

— Шшт. Не казвай нищо. Само ме погледни. На тази светлина очите ти изглеждат почти пурпурни. Като черни малини.

Бел се засмя тихо.

— Очевидно изпитваш постоянен глад. Продължавам да ме оприличаваш на плодове.

— Така ли правя? — Джон не можеше да откъсне очи от устните й, за които тъкмо си бе помислил, че изглеждат като узрели череши.

— Да, веднъж каза, че ушите ми са като кайсии.

— Така значи. Предполагам, че си права. Гладен съм, откакто те срещнах.

Тя се изчерви.

— Хей! Младите влюбени!

Джон и Бел най-накрая откъснаха очи един от друг и се обърнаха към Дънфорд, който вървеше към тях.

— Ако вие двамата сте в състояние да спрете да правите словесна любов, можем да тръгваме. В случай, че не сте забелязали, новата карета пристигна.

Джон си пое дълбок и накъсан дъх, преди да се обърне към Дънфорд и да каже:

— Тактичността, очевидно, не е особено изтъкната във възпитанието ти.

Дънфорд се усмихна развеселено.

— Ни най-малко. Ще тръгваме ли?

Джон се обърна към Бел и й предложи ръката си.

— Скъпа моя?

Тя прие жеста му с усмивка, но когато подминаха Дънфорд, се обърна и изсъска.

— Ще те убия, заради това!

— Сигурен съм, че ще опиташ.

— Тази карета не е толкова топла, колкото другата — каза Алекс с извинителна усмивка. — Обикновено не я използвам през зимата.

След няколко минути цялата групичка бе настанена в каретата, отново на път за зимния бал на Тъмбли. Бел и Джон се сгушиха заедно в ъгъла, обърнати един към друг, за да се справят със студа.

Джон беше сложил ръка върху нейните и лениво потропваше с пръсти върху кокалчетата й. Тя се почувства затоплена от докосването му и вдигна поглед към него. Джон се взираше в нея с кадифената мекота на топлите си кафяви очи.

Бел не можа да устои и въздъхна тихо от удоволствие.

— О, за бога! — възкликна Дънфорд и се обърна към Алекс и Ема. — Вижте ги само! Дори от вас двамата не ми се повдигаше толкова.

— Някой ден — прекъсна го Бел с нисък глас и го бодна с пръст, — ще срещнеш жената на мечтите си и тогава ще направя живота ти ужасен.

— Страхувам се, че няма, скъпа моя Арабела. Жената на мечтите ми е такъв образец, който не би могъл да съществува наистина.

— О, моля те — изсумтя Бел. — Обзалагам се, че в рамките на една година ще бъдеш вързан и окован и това ще ти харесва.

Тя се облегна назад с доволна усмивка. До нея Джон се тресеше от смях. Дънфорд се наведе напред с лакти, опрени в коленете.

— Ще приема този облог. Колко си готова да загубиш?

— Колко си готов ти да загубиш?

Ема се обърна към Джон.

— Очевидно си се оженил за хазартен тип жена.

— Можеш да си сигурна, че ако знаех това, щях да обмисля действията си по-внимателно.

Бел го сръчка игриво в ребрата и изравни решителния си поглед с този на Дънфорд.

— Е?

— Хиляда лири.

— Дадено.

— Да не си луда? — Ръката на Джон се затегна значително около пръстите й.

— Да допускам ли, че само мъжете могат да залагат?

— Никой не прави такива глупави залози, Бел — каза Джон. — Току-що направи облог с човек, който може да контролира резултата. При всички положения ще загубиш.

— Не подценявай силата на любовта, мили мой. Въпреки че в случая на Дънфорд, може би е нужна само похот.

— Нарани ме — отговори Дънфорд и за да подчертае думите си, сложи драматично ръка над сърцето си. — Да предположим, че не съм способен на по-висши чувства.

— Не си ли?

Джон, Алекс и Ема наблюдаваха размяната на реплики с нарастващ интерес и развеселеност.

— Нямах идея, че си такъв страховит противник, мила моя — каза Джон.

— Не знаеш много неща за мен — засмя се Бел. Тя се облегна назад със самодоволна усмивка. — Просто изчакай да свърши вечерта.

В стомаха на Джон се настани странно чувство.

— Страхувам се за всеки миг от нея.