Александра Потър
Ти, който не си за мен (5)

Четвърта глава

Уикендът идва и си отива в суматохата по великото ми преместване в квартирата. Необходими са няколко курса, докато изнеса всичко мое от апартамента на сестра ми и го пренеса в този на Робин. И курсовете щяха да бъдат още повече, ако не бяха неизменните списъци на сестра ми. С клипборд в ръка, тя организира всичко с военна прецизност — което не е никак лесна работа, като се има предвид, че по някакъв странен начин двата ми скромни куфара се бяха трансформирали в осем чувала с всевъзможни неща. Имах чувството, че багажът ми е като вълшебна каша — колкото повече опаковах, толкова повече откривах за опаковане. Поправка — моята сестра намираше за опаковане.

Тя беше като онези от сериала „От местопрестъплението“ — обикаляше бавно апартамента и нищо не бе в състояние да се изплъзне от опитния й поглед. Незнайно как, но откри някакви мои чорапи под радиатора, четката ми за зъби — в кухнята (не ме питайте, аз също нямам представа как се е озовала там), дивиди с упражнения по системата „Пилатес“ в плейъра. Купих си го в прилив на ентусиазъм. Според рекламата за тази система неприлично изплюлата се над колана на дънките ми плът съвсем скоро би трябвало да се трансформира в красив, стегнат „стоманен корсет“.

Да, обаче две седмици по-късно под тениската ми няма нищо, дори и бегло наподобяващо корсет — бил той стоманен или някакъв друг. Е, вярно, че правих упражнения само веднъж. Два пъти, ако броим бързото пренавиване през по-отегчителните места.

Ако трябва да бъда честна, тайничко се надявах „съвсем случайно“ да забравя това дивиди и то да остане у сестра ми. Така поне щях да си имам извинение за нежеланието да се занимавам с всякакви гимнастики. Обаче бях забравила да включа в сметката и факта, че Кейт притежава уменията на хрътка, поради което още преди да разбера какво става, дивидито беше извадено от удобното му скривалище и добавено към планината от багаж.

За щастие, на другия край на преместването ме чакаше Робин, за да ми помогне с разопаковането. Нейният подход се оказа малко по-различен от този на сестра ми. Състоеше се по-скоро в следното:

1. Разкъсваш чувала.

2. Изсипваш всичко на пода.

3. Прекарваш часове наред във вдигане на това и онова, като същевременно пищиш: „Аууу, какво е това?“ (моята нова пяна за баня от „Сефора“ — боже, обожавам „Сефора“! Това е новият ми духовен дом!), „Хей, може ли да го пробвам?“ (шалче със сребърни пайети, което си купих от „Топ Шоп“ преди цяла вечност и което никога не съм носила, но все така разкарвам със себе си навсякъде, в случай че внезапно ме връхлети непреодолимото желание да си сложа шалче със сребърни пайети), и „О, господи! Ама това ти ли си?“ (старият ми албум и по-точно — една тийнейджърска снимка от готическия ми период, когато си боядисвах косата в черно и си рисувах очите с няколко пласта черен туш).

Съвсем скоро установявам, че Робин е от онези жени, които в романите наричат „приказливи“, а в реалния живот никога не спират да говорят. През целия уикенд тя нито веднъж не си пое дъх. Ако не говори с мен, говори по телефона — било с майка си от Чикаго, било с безбройните си приятели, или в краен случай — с любимите си кучета Джени и Саймън, които я следват навсякъде с умилителни погледи и в очакване на поредните лакомства от джобовете й.

И двете са бездомничета, които тя е спасила от някакъв приют. Саймън е нисък и дебел и хърка като прасе. Джени е по-тъничка, по-космата и има кошмарна обратна захапка. Робин ги обича като свои деца. Като я гледа човек как се отнася с тях, би си помислил, че лично тя ги е родила. Когато не прави на Саймън акупунктура за артрита в бедрото или не дава на Джени китайски билки за многобройните алергии, тя си седи с тях на дивана, чеше им коремчетата и гледа Опра.

За Робин Опра Уинфри е като папата за ревностния католик. Въоръжена с купа пуканки и дистанционното, тя слуша съсредоточено как Опра обсъжда проблема за изневярата, попива с кърпичка очите си, докато Опра взема интервю от двойка, чиято котка била починала от рак, или пляска възторжено по дивана, когато Опра се появява в тесни дънки и обявява, че е свалила десет килограма. През четиридесет и осемте часа на уикенда с помощта на Опра покриваме темите за секса, любовта и отслабването. А когато най-сетне идва понеделникът, за мен няма по-голямо щастие от това да оставя Опра зад гърба си и да отида на работа.

Макар Робин да ми обещава, че вечерният епизод щял да бъде много интересен — за някакъв мъж, който се мисли за мечка гризли.

Моята работа е в една галерия в Сохо, наречена „Номер Трийсет и осем“, а новият ми адрес означава, че мога да отида дотам и пеша. Което, разбира се, ми дава още двайсет допълнителни минути сън.

Нали точно затова се преместих тук.

Само че на практика проблемът ми с точността се задълбочава още повече, като проспивам алармата на часовника си и тези двайсет минути се превръщат в четирийсет.

Което означава, че се налага да търча като луда с чехлите си (което звучи малко като оксиморон — пробвали ли сте се да търчите като луди по чехли?).

— Добро утро!

Приглаждам все още влажната си от душа коса и бутвам стъклената врата на галерията. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Май това е сигурен знак, че все пак няма да бъде зле да се заема с онова дивиди — ако не заради преливащото ми коремче, то поне за да не получа инфаркт преди трийсет и петата си година.

— Лууузи! — гръмва един мощен глас откъм офиса в дъното.

Гласът възвестява появата на моята шефка — госпожа Цукерман, позната повече като Магда. Съдейки по силата на тези гласни струни, човек би очаквал да види женище високо поне метър и осемдесет, с тегло — най-малко стотина килограма. Обаче тя се оказва миниатюрна руса жена, която въпреки високите си като небостъргач токчета и прецизно конструирания кошер, броящ се за прическа, не достига повече от метър и петдесет.

— Толкова се радвам да те видя! — продължава да боботи тя и се втурва в галерията. Облечена е от глава до пети в „Шанел“, а до нея върви миниатюрно кученце порода малтийска болонка. Протяга ръце, сграбчва лицето ми между обсипаните си с диаманти пръсти и лепва по една целувка върху двете ми бузи, оставяйки ми обилни следи от червило.

Така ме посреща тя всяка сутрин. Това е на светлинни години далече от лаконичното „Здравейте“, на което бях свикнала от Рупърт — старият ми шеф в Лондон. Но пък Рупърт беше възпитаник на Гордънстън и съученик на принц Чарлз. Обичаше да крачи из галерията така, сякаш бе облякъл костюма си заедно със закачалката, а на кутрето си носеше един от онези пръстени с наследствени фамилни гербове, с които се фукат аристократите.

И когато в галерията влезеше човек със същия тип пръстен на кутрето си, Рупърт започваше да върти сабя — сякаш това беше някакъв техен таен код, който им помагаше да комуникират чрез кутретата си.

Магда е пълната противоположност на този манталитет на кутретата на старомодната британска класова система. Тя е енергична и жизнерадостна еврейка със силен израелски акцент, въпреки че се е преместила в Ню Йорк преди трийсет години. Изобщо не си пада по увъртанията. Нарича нещата с истинските им имена, казва „Какво?“ вместо „Пардон?“ и въобще — прави на пух и прах цялата възпитателна система на Рупърт, който очевидно се бе вживял твърде дълбоко в ролята си на Хенри Хигинс от „Моята прекрасна лейди“.

При Магда всичко е облечено в хиперболи и възторжени метафори. Защо да наричаме лопатата „лопата“, когато можем да измислим нещо друго, за предпочитане — по-шокиращо? Говори с възклицателни знаци и непрекъснато ме забавлява с някоя от невероятните си истории — било то за някакъв възхитителен десерт („Ябълковият пай беше неповторим!“), за някого от тримата й съпрузи („Той беше ужасен, казвам ти — ужасен!“) или за когато е била арестувана („Та казвам аз на добрия полицай: «И защо да не мога да разбивам прозорците му? Че той ми разби сърцето! Това е просто справедливост!»“).

Та подобно на силно френско сирене човек или се влюбва в Магда, или я намразва.

За мое щастие с мен се случи първото.

— Гладна ли си? Закуси ли? — И без да дочака моя отговор, тя бръква в огромната си чанта на Луи Вюитон и вади оттам огромна книжна торба, която изглежда така, сякаш е обрала цялата пекарна на съседите. — Купих багети! — обявява триумфално. — Със сусам, с маково семе, с лук…

— Благодаря, но кафето ми стига — усмихвам се аз и протягам ръка към кафе-машината. — Пък и по принцип аз никога не закусвам.

Магда ме поглежда така, сякаш току-що съм й признала, че съм извънземен.

— Ти никога не закусваш?! — ококорва широко очи.

Като стана въпрос за това, тя винаги изглежда така, сякаш се кокори. Първоначално си мислех, че просто е постоянно изненадана, но сега разбирам, че това се дължи на формата на веждите й, които се намират малко по-високо на челото й от нормалното. Нещо ми подсказва, че това е вследствие на поредния „ремонт“.

Което в Щатите няма нищо общо с преобразуването на хамбар в жилищно помещение, а означава поредица от щипвания и дръпвания, изпълнени от мъж с бяла престилка на някой тузарски адрес на Пето авеню.

— Ами, обикновено е така.

Главата на Магда започва да се тресе бясно.

— Но това е ужасно! — изревава и за по-голям ефект удря с юмрук по барплота. — Ужасно!

Като я гледа човек, ще си помисли, че току-що е научила как цялото й семейство се е удавило в морето. Надали ще допусне, че вълнението се дължи на факта, че служителката й не обича да закусва.

— Не, честна дума, добре съм! Изобщо не съм гладна! — опитвам се да обясня, но на Магда тия не й минават.

— Ти трябва да ядеш! Трябва да ядеш, за да оцелееш! — провиква се драматично.

Отварям уста в опит за протест. Повярвайте ми, аз ям. И бедрата ми го доказват. Спомняте ли си онзи филм „Живи“, в който оцелелите от една самолетна катастрофа са принудени да започнат да се изяждат един друг, за да оцелеят? Е, добре. Ако разполагаха с бедрата ми, тези хора щяха да изкарат месеци наред. Даже години. Без да пипам останалите си другари.

Обаче няма никакъв смисъл да поднасям този факт на вниманието на Магда. Виждам го по решителното й изражение. И за да не спорим повече, аз се предавам и си вземам една багета с маково семе.

Изражението й автоматично преминава от трагично в комично като при онези театрални маски.

— Хубаво, да? — усмихва се щастливо тя.

— Мммм, да! Много е вкусно! — кимвам аз.

— Имам сирене крема и пушена сьомга! — възкликва тя.

— Не, благодаря — изфъфлям с пълна уста.

— А не искаш ли да я препечем?

Поклащам глава.

— Имам и мед! Искаш ли мед?

Продължавам да дъвча.

— Фъстъчено масло? Кисели краставички?

Нямах никаква представа, че съществуват толкова много и различни начини да изядеш една батета и съм сигурна, че шефката ми щеше да продължава да ми предлага и нови, ако не бях побързала да преглътна и да изломотя:

— Ъхъммм… много е вкусно и така. — Като едва не се задавям.

— Ами… добре — цъква примирено с език тя. — Много е важно да пазиш силите си, защото днес ни предстои един много, ама много натоварен ден! Пристигат нови картини от един възхитителен художник от Колумбия! Да видиш само какви цветове! — И почуква с алените си нокти по устните си.

При споменаването на картини ме пробожда онова така познато вълнение, което ме спохожда винаги, когато видя творбите на нов художник. Нещо като изпърхване в стомаха, както когато бях малка и сутринта на Коледа хуквах надолу и зървах подаръците си под елхата. Усещането за очакване, последвано от откриването на нещо ново и прекрасно.

Сигурна съм, че картините ще бъдат възхитителни. Когато става въпрос за съпрузи и счупени прозорци, преценката на Магда може и да е отвратителна, но когато става въпрос за изкуство, тя има страхотни инстинкти.

Оглеждам галерията. Притежава я вече над двайсет години — още откакто я е спечелила след развода с втория си съпруг — строителен магнат и милионер. По собствените й признания тя нямала официално образование в областта на изкуствата. Просто се влюбила в картините и започнала да купува онова, което й грабвало окото, което я карало да се усмихва и което, поради нетрадиционния й подход, обикновено се оказвало уникално.

Когато човек си помисли за галерии, обикновено си представя онези огромни, внушителни бели хамбари на по няколко етажа. Но „Номер Трийсет и осем“ се помещава в някогашното избено помещение на огромна градска къща. Повечето хора минават покрай нашата галерия на път за големите дизайнерски магазини наоколо и въобще не им хрумва да сведат очи и да надникнат в прозорците ни. И така и не забелязват удивителното абстрактно платно на новия художник или поредицата разтърсващи литографии, които бяха част от последната ни изложба.

Но ако случайно попаднете на нашата улица и отделите няколко минути от натоварения си график, за да надникнете, със сигурност ще ви се прииска да се върнете, при това неведнъж. Защото, за разлика от онези огромни, страховити галерии, в мига, в който прекрачите прага на „Номер Трийсети осем“ и чуете надутата стереоуредба, ще си дадете сметка, че това е един съвсем нов начин съпреживяване на изкуството.

Забравете за тишината и за приглушения шепот. Магда е убедена, че за да се наслаждава човек на изобразителното изкуство, това трябва да става под звуците на музиката (има еклектични вкусове — миналата седмица беше операта „Бохеми“, а тази седмица е Джъстин Тимбърлейк), с чаша хубаво кафе в ръка и може би пакет пуканки. „Тук е като по кината! — провиква се тя на изненаданите случайни гости, които, попадайки при нас, веднага биват запитани как обичат пуканките — със сол или със захар. — Тук можете да избягате от действителността, да се позабавлявате и да използвате въображението си! И което е най-важното — тук няма опасност да срещнете Том Круз!“

Страстната ненавист на Магда към Том Круз („Само да е скочил в леглото ми, и ще го убия!“) може да се сравни единствено със страстта й към изкуството и желанието й да го направи достъпно за всички: Ръководи се от мантрата „Помни, че за гледане пари не вземат“, а ентусиазмът й е толкова заразителен, че никой не е в състояние да му устои. През няколкото седмици, откакто работя тук, вече съм забелязала няколко редовни посетители, които просто идват и се наслаждават на експонатите, без задължението непременно да купуват. Тук не е като в нито една от частните галерии, които познавам.

— И реших…

Обръщам се към Магда, а тя прави драматична пауза, придружена с мислено биене на барабани.

— Да? — поглеждам я и се подготвям. Вече знам, че тук трябва да очаквам неочакваното.

— Време е и ние да направим едно откриване на изложба! Да се изфукаме с таланта си! Да отворим широко вратите си! — Разперва ръце. — Да полетим нагоре въпреки тази гадна рецесия! — Свива устни и изръмжава срещу мен.

— О, ами… страхотно! — напявам аз. — Отлична идея.

А дълбоко в себе си въздъхвам облекчено. Щедрият подход на моята шефка към изкуството може и да е похвален, обаче ние не сме нито „МОМА“, нито „Уитни“ и наистина ни се налага от време на време и да продаваме нещо, за да се задържим в бранша. През шестте седмици, откакто работя тук, продажбите са толкова нищожни, че всъщност клонят към нулата, и вече бях започнала да се притеснявам за работното си място.

Получих го, само защото Рупърт познава Магда още от времето в „Студио 54“, когато живял за кратко тук през седемдесетте. И когато разбрал, че тя се нуждае от асистент, предложил веднага мен. Бил сигурен, че за нищо на света не бих пропуснала шанса да работя в нюйоркска галерия. „Освен това дължа на Магда огромна услуга“ — сподели с мрачен тон той, без да се впуска в подробности.

И аз не настоях повече. Ако трябва да бъда честна, беше ми напълно достатъчно да разбера, че Рупърт, с неговия тъмносин блейзер с позлатени копчета и пръстен с фамилен герб, някога е разтърсвал задник в прочута дискотека.

— Ще предложим вино, шампанско… — продължава сега тя, а после сбърчва нос. — Е, може би не точно шампанско — всяко пенливо вино ще свърши същата работа. — Благодарение на щедрите издръжки, които бе получила при разводите си, Магда е изключително богата жена. Но освен това е много пестелива. — Така де, кой ще усети разликата, нали така? — поглежда ме тя и разперва ръце.

„Хората, които харчат хиляди долари за произведения на изкуството“ — изкушавам се да й отвърна аз, обаче тя вече е една крачка пред мен.

— И храна! Трябва да предложим купища храна! — отсича, протяга ръка към една багета, обаче после размисля и се отказва. Въпреки настояванията й всички около нея да ядат, не мисля, че някога съм забелязала някаква храна да преминава между подозрително издутите й устни.

— Имаш предвид канапета ли?

— Какви канапета? — поглежда ме смръщено тя. — Няма да слагаме дивани, я!

— Не. Имам предвид онези мънички хапки — пояснявам. — А може и суши — това винаги върви при подобни случаи.

— Ха, суши! — сбръчква отвратено нос тя. — Да не съм луда да ям сурова риба върху смачкан ориз!

— Когато работех в Лондон, веднъж направихме едно откриване със суши и саке и всичко мина много добре — изтъквам окуражително. — Даже получихме няколко похвали от гостите!

— А, не! — махва с ръка тя. — Ние ще предложим кюфтета!

За момент оставам с усещането, че не съм чула добре.

— Кюфтета ли? — изричам бавно.

Да поканиш гости в галерия за откриване на изложба и да им сервираш кюфтета е абсолютно нечувано в света на изкуството! Опитвам се да си представя как Рупърт дъвче кюфтета, докато се наслаждава на някакъв акварел от Еди-кого-си.

И странно защо — не успявам.

Ако трябва да бъда честна, мисля, че Рупърт би получил инфаркт само при споменаването на думата „кюфтета“.

— Ами да! Лично ще ги приготвя! По една моя специална рецепта! — отсича решително Магда. — Ще обера овациите, гарантирам ти! Моите кюфтета са световноизвестни! — Кратка пауза. — Какво? Ти май не ми вярваш, а?

Вдигам очи и забелязвам, че Магда ме наблюдава възмутено.

— О, нищо подобно! Разбира се, че ти вярвам! — побързвам да замажа положението. — Сигурна съм, че ще бъдат много вкусни!

Тя скръства ръце пред гърди и впива очи в мен. Ноздрите й потрепват. Напомня ми за бик в мига преди да нападне. Знам го, защото израснах близо до ферма и там имаше един бик, който едва не потроши кокалите на някакъв случайно преминаващ през територията му странник.

И точно в този момент се чувствам като въпросния нещастен странник.

— Значи кюфтета, а! Мммммм… — възкликвам, като същевременно се опитвам да кажа нещо положително за кюфтетата, като забравя напълно манджата в училищния стол. — Колко… хммм… месно!

Месно ли? Браво, бе, Луси! Само това ли успя да измислиш?!

Идва ми да потъна в земята, но дори и да подозира нещо, шефката ми не го показва. Тъкмо обратното — устните й леко потрепват и аз виждам как започва бавно да се топи.

— Любимите ми! — допълвам услужливо.

Добре де, ако ще е гарга, поне да е рошава.

— Сериозно? — изрича Магда и пищната й гръд се издува още повече.

— Абсолютно! — кимвам аз и мислено се моля за пощада.

А после продължавам:

— Всъщност бих могла по цял ден да ям кюфтета!

Веднъж отприщила се, не съм в състояние да се спра.

— Сериозно? — Магда вече определено цъфти от щастие.

— Ами да! — кимам енергично. — Даже ако някой някога ме попита: „Луси Хемингуей, ако трябва да ядеш само едно нещо през целия си живот, какво би било то?“, аз си знам, че няма да бъде нито шоколад, а още по-малко сладолед! О, не! — Слагам ръце на кръста и размахвам театрално пръст, внезапно чувствайки се като онзи път, когато играх Ани в училищната пиеса.

„Динамична“ — така ме описа тогава местният вестник. Мама си изряза статията, сложи я в рамка и я окачи в тоалетната на долния етаж заедно с моя снимка в ролята на Ани. Което се оказа огромно наказание за мен, защото надали някой би желал всеки път, когато отиде до тоалетната, да се гледа като тринайсетгодишен, с грозни скоби и абсурдна рижава перука на къдрици.

Именно това е причината, поради която изкарах целия си пубертет в изритване на момчетата през предната врата на къщата ни, когато се случваше пикочните им мехури да имат някакви неотложни нужди.

— О, не, госпожо Цукерман! — продължавам, вече яко набрала скорост. — Знаете ли какво ще им отговоря аз?

Вече съм напълно в роля, в комплект със съответните жестове и изражението на лицето. И като че ли започвам да се забавлявам. Може би аматьорският драмсъстав би ми паснал добре.

Тоест, ако ме допуснат в него, естествено.

— Не! Кажи какво! — прошепва нетърпеливо Магда и се вторачва нетърпеливо в мен.

— Кюфтета! — провиквам се драматично. — Нищо друго, освен кюфтета!

Добре де, може и малко да съм се поувлякла.

Но колкото и да не е за вярване, Магда ми се връзва. Дотолкова, че изглежда така, сякаш всичките й коледни желания са се сбъднали изведнъж. Поправка — всичките желания от Ханука.

— Ооо, Лууузи! — Тя протяга също така драматично ръка към моята, сграбчва я в обсипаните си с диаманти пръсти (все спомени от бившите съпрузи) и се провиква: — Де да беше еврейка! Веднага щях да те помоля да се омъжиш за най-малкия ми син — Даниел! Нищо не би ме направило по-щастлива от това да ми станеш снаха!

— О, ами… благодаря — смотолевям сконфузено аз, не особено сигурна как да приема този комплимент.

Магда разбра, че не съм омъжена само трийсет минути след началото на първия ми работен ден при нея. Към обяд вече знаеше цялата история на моите провалени връзки още от детската градина, а към края на работния ден бе обявила всичките мъже за мръсници.

— Двамата бихте били идеалната двойка! — продължава тя, бръква в огромната си чанта и вади оттам албум, който се отваря като акордеон. Пълен набор снимки на семейството й. — Ето, това е той! — провиква се и ми набутва една снимка под носа.

Вторачвам се и зяпвам попарена.

Представете си Остин Пауърс с еврейска шапчица на главата.

— Красив е, нали? — разлива се от щастие тя, очевидно разтълкувала погрешно реакцията ми. — Погледни само тези зелени очи! И каква усмивка само, а?! Виждала си досега друга такава?

— Ами… аууу! — Това е единственото, което успявам да изрека, неистово стараейки се да намеря нещо хубаво в сина й.

И накрая се предавам.

Добре де, по принцип не съм повърхностна. Знам, че външният вид не е всичко и че най-важното у един човек е характерът му, обаче… Ами… поглеждам отново снимката и се вторачвам в гигантските му, буквално заешки зъби.

Хубаво де, както искате! Считайте ме за повърхностна, щом се налага!

— На всичко отгоре е и архитект! — продължава Магда и продължава да се издува от майчина гордост — дотолкова, че вече започвам да се опасявам, че ще се пръсне като балон.

— Аууу! — повтарям умно аз. Незнайно защо, обаче речникът ми изведнъж се оказва сведен само до една дума, при това междуметие. Не че Магда забелязва нещо. Прекалено много е заета да съзерцава с възторг снимката на сина си и да я чисти с ръкава си.

— Но колко жалко, че не можете да се ожените! Защото може и да не знаеш, но еврейската вяра се предава чрез жената! — Сърцераздирателна въздишка. — За феминизма това е прекрасна новина, но не и за вас с Даниел! — И ме поглежда с огромно съжаление.

— Разбирам — кимвам сериозно, но вътрешно ми идва да заподскачам от радост. В гърдите ми избухват фойерверки. Открай време съм си атеист, но в този момент се изпълвам с щастие, че имало такава религия.

— Много съжалявам — продължава да клати унило глава тя.

— Няма проблеми! Наистина! Разбирам! — настоявам, като се старая да изглеждам колкото ми е възможно по-тъжна. — Ще се оправя.

Вече съм в апогея на ролята си.

— Срамота, че момиче като теб продължава да стои неомъжено! Срамота! — провиква се тя и стоварва юмрук върху барплота. — Обаче не се притеснявай! — побързва да ме успокои. — Остави тази работа на мен!

— Коя работа? — поглеждам я стреснато.

— Че нали аз ожених брат си и трима от братовчедите си?! Семейството ми ненапразно ме нарича Магда Сватовницата!

О, боже! Не може да е истина! Не стига, че всичките ми приятели вече се опитват да ме сватосват, та сега и шефката ми!

— Намерих мъж дори за Белинда, дъщерята на сестра ми! Един приятен лекар от Бруклин. А да знаеш, че този случай определено си го биваше! Истински костелив орех! — изрича съзаклятнически. — Момичето е суперортодоксално и отказва да си бръсне краката! Представяш ли си, моля ти се?! — вдига възмутено ръце. — Та казвам й аз: „Белинда, не сме в Германия! Купи си самобръсначка!“

Чувствам се като заек, хванат в светлините на фаровете.

— Та значи, можеш да ми вярваш — дните ти като стара мома са преброени! — отсича тя и ме поглежда победоносно.

Поглеждам я замаяно. Надали някога съм си мечтала да бъда омъжена повече, отколкото в този момент.

— О, ами… страхотно — смотолевим. — Какъв късмет за мен!

Тя ми се усмихва и с успокоителен тон изрича:

— Е, никой не може да се сравнява с моя Даниел, разбира се, но това е най-доброто, което мога да сторя! — Хвърля един последен умилителен поглед на любимия си син и затваря албума. — Окей, стига толкова с тези любовни терзания! Да се захващаме за работа!