Александра Потър
Ти, който не си за мен (30)

Двайсет и девета глава

Отварям бавно очи. Заслепява ме ярка светлина. О, боже, това е! Всичко свърши! Аз съм в рая! Всеки момент ще чуя флейти, ще пристигна пред перленобели врати и ще видя баба, която ме чака с огромна купа домашни макарони с кокосови стърготини.

— Мамка му!

Обръщам се рязко, но вместо баба и нейните домашни макарони зървам Нейт.

Брей! Няма спасение от този човек! Даже в рая.

— Добре ли си?

— Да съм добре? — провиквам се възмутено. — Ти ме уби, а сега питаш дали съм добре!

— О, стига си разигравала сцени! — срязва ме той. — Нищо ти няма! Просто се ударихме в дърво, това е всичко!

Настъпва тишина, докато аз обработвам информацията. Значи не съм мъртва. Тогава…

— Това е всичко ли?! — провиквам се бясно. — Караш като луд насред буря, удряш колата в дърво и едва не ни убиваш и казваш, че това е всичко?! Сигурно краката и ръцете ми са счупени вече само заради теб!

— А счупени ли са?

Размърдвам краката и ръцете си.

— Не — изсумтявам. — Но не това е въпросът.

— Напротив, точно това е въпросът! — изсъсква той и разтрива чело. После въздъхва дълбоко и се хваща отчаяно за волана.

Колкото и да не ми се иска, сърцето ми се изпълва с тревога.

— Нейт, а ти добре ли си?

— Отлично. Нищо ми няма — измънква той. — Но не може същото да се каже за колата.

Проследявам погледа му и се вторачвам през предното стъкло по посока на ярката светлина. И едва сега осъзнавам, при това с не малка доза срам, че това са просто дългите фарове и те светят директно към дънера на голямо дърво. Предницата на колата се е залепила за дървото напълно смачкана.

— Добре че поне все още пали — промърморва той, като завърта ключа. — И това е нещо.

Въздъхвам облекчено. Слава богу! Съвсем скоро ще си бъда в странноприемницата, жива и здрава, сгушена под топлите завивки.

Побързвам да изтрия последното от ума си. Решавам да се придържам единствено към картината как се връщам в странноприемницата.

Дъждът продължава да барабани силно върху покрива на колата, когато Нейт превключва на задна и слага крак върху педала на газта. И облекчението ми се оказва краткотрайно. Чуваме свистенето на бързо задвижващи се гуми, обаче колата не помръдва. Нейт натиска по-силно газта. Колелата изсвистяват по-силно.

— Мамицата му мръсна! — провиква се той и удря бясно волана. После отваря рязко вратата и изчезва зад колата. Няколко секунди по-късно се връща мокър като мишка. — Заседнали сме в калта!

Картините на топлата, уютна странноприемница постепенно избледняват в съзнанието ми.

— На кого се обаждаш? — питам, когато той вади телефона си. Само да не ми каже, че се обажда в студиото или на агента си по недвижими имоти!

— На пътна помощ. Трябва да ни изтеглят.

— Но как ще ни открият?

Той ме поглежда така, сякаш съм пълен идиот, и изрича назидателно:

— Колата ми има джипиес и ще мога да им кажа точните координати на мястото. — Изричайки това, започва да набира номера на пътна помощ.

— О, ясно — промърморвам. Досега направо ненавиждах този проклет айфон на Нейт, обаче сега съм му благодарна, че си има айфон.

— Само дето имаме един малък проблем.

— Проблем ли? — поглеждам го уплашено.

Той се втренчва в екрана и вбесено изсумтява:

— Нямаме сигнал.

* * *

След двайсет минути път пеша по пустия път, под леещия се като из ведро дъжд и непрогледния мрак, забелязваме в далечината светлинки. Изпълвам се с надежда, когато ги виждам. Приближавайки към тях, виждам табела: „Ирландска таверна О’Трейди“. Никога досега не съм била по-щастлива да зърна ирландска кръчма. Мокри до кости и напълно замръзнали, ние отваряме вратата и влизаме. Посреща ни топлина, светлина и „Тъгата на рибаря“, която се носи от джубокса.

Първото нещо, което Нейт забелязва, е телефона на стената. Втурва се към него. Аз пък се отправям, жвакайки, към бара. Таверната не е много голяма. В дъното се виждат няколко масички и столове, около които, доколкото мога да преценя, са се събрали местни жители — вече започвам да разпознавам униформата им от жълти рибарски якета и изтъркани камуфлажни панталони. Покрай една от стените на таверната се простира добре зареден бар, зад който се виждат стотици избелели снимки от полароид. Като ги гледам, става ясно, че са правени на предишни празници на Свети Патрик — всички са облечени в зелено и развяват четирилистни детелини. Това е късметлийското цвете на ирландците.

Казвам си, че точно сега нямам нищо против малко от този късмет да се отърка и у мен. Събирам последните си сили и успявам да се надигна на едно от високите столчета. Под мен бързо започва да се образува локвичка.

— Малко мокричко е навън, а? — отбелязва мустакатият барман — едър мъж в средата на петдесетте, с изрязана тениска и татуирани ръце и вади от устата си клечката, която замислено дъвче.

— Да, мъничко — подсмърквам аз и се облакътявам на бара.

Той се присяга под плота и вади оттам хавлиена кърпа.

— Заповядайте!

— Благодаря! — усмихвам му се благодарно аз и първо изтривам лицето си. А после накланям глава и започвам да подсушавам косата си.

— Няма да стане скоро.

Това е гласът на Нейт. Чувайки го, аз се обръщам рязко. Той стои до мен и изглежда така, сякаш току-що си е взел душ, само че с дрехите. „Оказва се, че дори и великият му блейзер не го е спасил“ — казвам си със задоволство аз. Почти се изкушавам да го оставя да си съхне сам, но после се смилявам над него и му подавам кърпата.

— Кога? — питам.

— Доколкото разбрах, имало е много други подобни инциденти — промърморва той, докато трие лицето си, — а разполагат само с един теглич. — С лице като градоносен облак той се издига на столчето до мен и стисва челюсти.

— Защо не извикаме такси? — предлагам.

— Боже, колко съм глупав! Как не се сетих! — плясва се саркастично по челото той.

— Просто се опитвам да помогна — промърморвам обидено.

— По-добре недей — срязва ме той. — На острова има само една таксиметрова служба и всичките й коли са заети. Така че ще се наложи да почакаме.

— Е, какво да бъде, приятели? — прекъсва ни весело барманът.

— Водка с тоник, моля — изричам, благодарна за прекъсването.

— Нека да бъдат две — избоботва Нейт.

Барманът се отдалечава и настъпва тягостна тишина. Ровя мозъка си, колкото да кажа нещо.

— Хей, тази сутрин те търси една жена! — сещам се внезапно. С всичко, случило се днес, това бе напълно изскочило от съзнанието ми. — Обаче не остави съобщение.

— Трябва да е била Дженифър, агентката ми по недвижими имоти — изсумтява той. — Тази жена е като същински преследвач.

„Имаш предвид Дженифър, с която преди няколко часа се ръкуваше и с която си говореше за подово отопление, нали?“ — изкушавам се да попитам, обаче решавам да замълча. Ще ми се да се измъкна по някакъв начин от капана на неговото лошо настроение. Давам си сметка, че „Тъгата на рибаря“ е свършила, защото в бара се е възцарила тишина, и го питам:

— Случайно да имаш някакви дребни да пусна нещо по джубокса?

За момент той изглежда така, като че ли се кани да направи поредния си саркастичен коментар. После очевидно размисля, крайно неохотно бръква в джобовете си и ми подава няколко монети.

— Благодаря! — насилвам се да изрека ведро аз. Скачам от стола и се насочвам към джубокса, нетърпелива да се отдалеча от него. Мразя хора в лошо настроение.

През следващите пет минути разглеждам списъка на песните и избирам. Има и няколко класически хитове — на „Ийгълс“, „Флийтууд Мак“, „Систър Следж“, както и „Толкова си суетен“ на Карли Саймън. Обожавам тази песен! Тананикайки си весело, избирам няколко от моите любими парчета, а после се връщам обратно на бара.

И при Нейт, който си седи нацупено, прегръща чашата си и съзерцава смръщено айфона си, като че ли се надява да го накара с поглед да проработи.

— Е, какво избра? — избоботва, като се обръща към мен.

— Ами, разни неща — отговарям неопределено и се пресягам към чашата си. Боже, това със сигурност ще ми дойде добре! Вадя сламката и отпивам голяма глътка… и почти не се задавям, когато водката ме удря право в гърдите. Ох, още не мога да свикна колко силни са питиетата в Щатите в сравнение с нашите в Англия.

— Примерно? — настоява той.

— Почакай и ще видиш — отговарям, като отказвам да бъда въвлечена в спор. Сигурна съм, че той няма да хареса нито едно от парчетата, които избрах, и с огромно удоволствие ще ми го каже. Не че аз одобрявам неговата музика. Последния път, когато бях в апартамента му, той слушаше „Хути“ и „Блоуфиш“.

Чакам джубоксът да започне. Не съм сигурна в какъв ред ще се появят песните. Аха, ето! Чувам началните акорди на една песен. Включват се и цигулките. Страхотно! „Сладко-горчива симфония“, една от любимите ми. Само че… Чакайте малко! Ама това не е моята песен! Това е…

— „Инексес“?! — изсмива се презрително Нейт.

— Какво? Че аз не съм избирала подобно нещо! — изломотвам объркано точно в момента, в който Майкъл Хътчинс започва да пее.

— Не може да не си го избрала! — сопва ми се Нейт.

— Не бе, не съм! — клатя глава. — Трябва да има някакво объркване. Джубоксът сигурно е повреден.

Нейт ме поглежда по начин, с който ми показва, че просто не ми вярва.

— Господи! — въздъхва. — Мразя тази песен!

— Така ли? А аз я обичам! — срязвам го аз. И въпреки това е много странно. Ама аз наистина не съм избирала тази… Внезапно се сещам нещо. — Хей, я почакай! Как се нарича тази песен?

— Хммм… — сбърчва чело Нейт.

— „Никога не ни разделяй“ — обажда се барманът от другата страна.

Двамата с Нейт се споглеждаме. По ръцете ми пропълзяват тръпки.

— Колко подходящо — промърморва той.

— Да, нали? — простенвам аз и с всяка следваща дума на Майкъл Хътчинс ми става все по-зле. Не мога да повярвам, че дори и джубоксът е станал съучастник в тази игра.

— Вече започвам да си мисля, че наистина нищо не може да ни раздели — изрича заваляно Нейт, предъвквайки едно кубче лед.

— Аз също — кимвам унило.

— Очевидно сме обречени винаги да бъдем заедно — въздъхва мрачно той, вторачен в чашата си. — Във вечността.

Тази дума ме накара да наостря уши.

— Ти „вечност“ ли каза?

— Усеща се като цяла вечност, не мислиш ли? — промърморва той и отпива голяма глътка от водката си.

Поглеждам го. Сърцето ми започва да бие като лудо. Искам да му кажа. Искам да му кажа всичко!

— Странно е, че казваш точно това…

— Кое му е странното? — изсмива се кисело той. — Съвсем сериозен съм.

Започвам да дъвча устната си. Колебая се дали да му кажа. Сигурно ще ме помисли за луда. Но пък голяма работа — и без това вече ме мисли за луда!

— Спомняш ли си моста? — изтърсвам внезапно.

— Какъв мост?

— Онзи, във Венеция. Мостът на въздишките. Целунахме се под него, в една гондола.

— Извинявай, Луси — тръсва нетърпеливо глава той, — но точно сега не ми е до спомени.

Усещам как наистина се сковавам. Ама той наистина понякога е арогантно копеле! Замълчавам. Почти се изкушавам да не си правя труда да му обяснявам, но вече си давам сметка, че и двамата сме еднакво затънали в тази каша и че проблемът е колкото мой, толкова и негов. За нещастие.

— Не става въпрос за спомени — изричам, като се старая да запазя безстрастния си тон. — Става въпрос за легендата. Спомняш ли си? За това как, ако се целунеш с любимия под моста на залез, когато бият камбаните, ти се гарантира вечна любов.

Точно в този момент Майкъл Хътчинс пее: „Никога няма да можеш да ни разделиш.“

Нейт ме поглежда така, сякаш напълно съм превъртяла. Гаврътва на един дъх остатъка от питието си, обръща се към бармана и подвиква:

— За мен от същото! Обаче двойно!

Барманът ме поглежда и пита:

— И за вас ли от същото?

— Ами да, защо не? — кимвам, като също пресушавам чашата си.

— Та какво казваше? — обръща се към мен Нейт. — Че всичко това е само заради някаква си легенда? — И изобщо не си прави труда да скрие презрението си.

— Виж какво, отлично знам колко налудничаво звучи всичко това. И аз първоначално мислех като теб. Даже го мисля и сега — признавам нацупено.

— Логично е да мислиш така! — махва с ръка Нейт. — Защото си е налудничаво!

Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Добре де, ясно. Разбрах, че е налудничаво. Но как тогава би определил факта, че сега двамата с теб сме тук? И че непрекъснато се сблъскваме? Че получаваме прането си? Че телефоните ни се обаждат един на друг? Че сме били записани в една и съща стая? Че седим един до друг по време на един и същи полет? Че споделяме едно и също легло?

Бузите му пламват и той промърморва:

— Не си мислех това, когато го предложих.

— А как би определил и факта, че просто не можем да се отървем един от друг? Че отдавна скъсахме, обаче все още не можем да се отървем един от друг? Че нещо някак си непрекъснато ни събира? — Вече съм набрала скорост и не мога да спра. — Виж, дори този джубокс е в заговора! И как би определил всички тези неща, ако не налудничави?!

— „Оставам с теб“ — съобщава заглавието на следващата песен бармана, като ни поднася питиетата. — Истинска класика.

— Ето виждаш ли? — поглеждам многозначително Нейт.

Настъпва кратка пауза, докато той обработва целия този поток от нова информация. Накрая присвива очи, поглеждаме изпитателно и отбелязва:

— Та значи искаш да ми кажеш, че за всичко това е виновна една целувка преди десет години, така ли?

— Именно — кимвам и отпивам голяма глътка от водката си.

Той продължавала ме гледа още няколко секунди, а после се обръща напред и промърморва:

— И очакваш от мен да се вържа, така ли?

Бузите ми пламват и аз изломотвам:

— А да имаш по-добро обяснение?

— Всяко друго обяснение би било по-добро от това — разтрива притеснено чело той. — Така де, говоря напълно сериозно!

От гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка. Опитвам се да измисля начин как да го убедя, нищо че самата аз все още не мога да бъда убедена, когато внезапно вниманието ми е привлечено от нечие нещастно мяукане.

— По дяволите, какъв е този шум? — ругае Нейт и се оглежда. — Само не ми казвай, че пак е песен, която не си избрала!

— Четвъртък е вечер на караокето — намесва се самодоволно барманът.

— Хайде бе! — усмихва се кисело Нейт. — Тъкмо си мислех, че по-добре от това не може да стане!

— Аха, това е моята дъщеря, Шайри! — усмихва се гордо барманът. — Много е добра, нали?

— О, разбира се! — побързвам да изразя възторг аз, като сритвам незабележимо Нейт по пищялите.

Той се смръщва ядосано и ме поглежда на кръв.

— А вие защо не се качите при нея, а? — продължава барманът. — По традиция гостите първи се пробват на микрофона!

— О, не, не мисля, че мога — побързвам да възразя аз и се заемам примерно с питието си.

— Тя не може да пее. Гласът й е кошмарен — съобщава поверително Нейт на бармана.

— Гласът ми не е кошмарен! — провиквам се възмутено и оставям празната си чаша на бара.

— Кошмарен и още как! — кимва той и прави знак на бармана да налее още по едно. — Чувал съм те под душа!

— Ха! — провиквам се аз. — А себе си чувал ли си се?

Барманът ни сервира по още едно питие. Грабвам моята чаша и бързо отпивам от водката.

— Аз имам страхотен глас! — пъчи се гордо Нейт. — Някога свирех в една момчешка банда.

— Имаш предвид времето, когато си свирел на мандолина в колежа ли? — срязвам го презрително, спомняйки си за онова, което ми бе разказвал за себе си, когато бяхме във Венеция.

— Освен това пеех — отвръща през зъби той.

Изсумтявам, с което искам да му кажа: „Да бе!“, поклащам глава, но веднага след това бързо се хващам за бара, за да не падна. Божичко, май започва да ми се вие свят.

— Значи се мислиш за по-добра певица от мен, така ли? — продължава той.

— Абсолютно — отговарям заваляно. Брей, какво му става на този мой език? Въобще не ме слуша!

— Добре, докажи го! — предизвиква ме той.

— Не е необходимо да доказвам нищо! — тросвам се аз и го поглеждам на кръв. Оказва, че Нейт се е раздвоил — виждам двойно.

— Ха!

— Ха ли? — изфъфлям аз и изпъвам рамене, опитвайки се да се фокусирам. — Какво би трябвало да означава това „ха“?

— Означава, че ти много добре знаеш, че съм прав! — отсича арогантно той.

Това е! Писна ми! Не знам дали е от водката или от самодоволното му изражение, или от повече от двайсет и четирите часа, прекарани с него на остров Мартас Винярд, заедно с последните няколко седмици, към които се прибавят и последните десет години. Та не знам от какво точно е, обаче внезапно нещо в мен прищраква.

И решавам да му покажа аз на него.

— Добре, сам си го изпроси! — приемам предизвикателството. — Ще видиш ти!

И без да се обръщам назад, аз се свличам от високия стол и смело се насочвам към микрофона и високоговорителите, поставени в другия ъгъл на таверната. Зад гърба си чувам как барманът ми подвиква: „Браво, момиче!“ Вирвам брадичка и започвам да си проправям път между масите.

Без да искам, се удрям в няколко души и промърморвам извинения. Усмихвам се на хората, които сграбчват чашите си, за да ги спасят от падане. Господи, чувствам се леко подпийнала. Всъщност май съм доста повече от подпийнала — аз съм върло пияна. Земята под мен се люлее и аз си поемам няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладея. Каква ти пияна — аз направо съм се отрязала!

Как да е успявам да се дотътря до говорителите, където едрогърда жена в тясно потниче приема поръчката ми и ми подава микрофона. В обичайния случай към този момент вече не бих била на себе си от ужас, но сега като че ли имам извънтелесно преживяване и не съм в състояние да контролирам нито едно свое действие. Нещо друго задвижва ума и крайниците ми, нещо, което не знае що е страх. Нещо, което е абсолютно самоуверено.

Нарича се три големи водки.

Запътвам се нестабилно към малкия импровизиран подиум и заставам под светлината на прожекторите.

— Хммм… проба, проба, проба. Едно, две, три — изричам и започвам да чукам по микрофона. Нали така правят хората в такива моменти? Ами да! Ето че ефектът е моментален. Хората прекратяват всякакви разговори и се обръщат към мен. — Посвещавам тази песен на бившия си приятел Натаниел — изричам и сред сенките го забелязвам как отчаяно започва да размахва ръце, за да ме накара да млъкна. — Той е ей там, седнал на бара! — допълвам.

Всички се обръщат и поглеждат към Нейт. Изневиделица превърнал се в център на внимание, той изглежда точно като заек, уловен от фаровете на кола — вцепенен от ужас.

— Това е една класика от „Брилянтин“ — продължавам невъзмутимо. — Мисля, че всички я знаете. — Чувам одобрително мърморене и въоръжена с новооткритата си самоувереност благодарение на чичко „Смирноф“, обявявам изпълнението си: — Песента се нарича „Ти си този, когото искам“!

Нови одобрителни възгласи.

— Обаче тази вечер ще я пея малко по-различно — допълвам и плъзвам поглед из публиката. По израженията на хората виждам, че съм събудила интереса им. — Тази вечер ще я пея като „Ти си този, когото не искам“!

Из таверната се понася смях. Някой изсвирва. В другия край на бара забелязвам как Натаниел се снишава все повече и повече на стола си и разбирам, че му идва да потъне в земята от срам. Такава е идеята.

А после от високоговорителите гръм ват началните акорди на песента.

Идва моят ред!

Поемам си дълбоко дъх и започвам да пея. В началото съм леко неуверена, но с всеки следващ тон ми става все по-приятно. Установявам, че караокето било всъщност твърде забавно занимание. И озарена от това свое ново прозрение, аз пускам целия си глас, за да изнеса серенада на Нейт. Тълпата започва да ми приглася вдъхновено. Чувствам се почти като Леона Луис или Марая Кери, или някоя от онези големи диви и за да бъде всичко както трябва, дори затварям очи. Сграбчвам с две ръце микрофона и се отдавам на песента.

Еха! Тълпата подивява! Чувам ги как подсвиркват, пеят и викат. Чувам и как някой пее. Отварям очи. Това Нейт ли е?

Виждам как го избутват на сцената и как му бутат в ръката микрофон. Забелязвам неподправения ужас в очите му, когато ме поглежда и измъчено се опитва да се вживее в ролята на Джон Траволта, за да отговори на моята успешна Оливия Нютън-Джон: „Ти не си тази, която искам, о, скъпа…“

Публиката направо полудява, докато ние гримасничим на сцената. Защото нашето не е пеене в дует — нашето е песенен дуел. Това е караоке еквивалентът на битка до смърт. Ще му покажа аз на него! На ти! Захвърлям към него една строфа. Ще й покажа аз на нея! На ти! Той сграбчва здраво микрофона и захвърля към мен друга строфа.

Напред-назад, напред-назад…

— Извинете.

Точно в разгара на нашия песенен дуел музиката спира и всички чуваме гласа на бармана:

— Хора, влекачът ви пристигна!