Александра Потър
Ти, който не си за мен (4)

Трета глава

— Аууу, колко романтично! — въздъхва шумно Робин.

Приключвам с разказа си и се връщам към действителността. Робин се е подпряла на бара, отпуснала е глава на ръцете си и гледа замечтано. Имам чувството, че е в някакъв транс.

Оказва се обаче, че не е единствената. По протежението на бара забелязвам неколцина други клиенти, които са прекратили разговорите си и ме слушат в захлас. Усещането, че съм грабнала публиката си, ме зарежда едновременно със самочувствие и срам. Обръщам се, но само за да видя, че групата момичета на масичката зад мен очакват продължението.

— И какво? Целунахте ли се под моста? — пита едно от тях, отворило широко изписаните си с молив и спирала очи.

Усещам как бузите ми пламват от притеснение. Никога не съм била особено добра в говоренето пред публика, а ето че се оказвам в центъра на вниманието на цял нюйоркски бар.

— Е? — настоява червенокосата й приятелка, притиснала в трепетно очакване чашата си с мартини към деколтето си.

Принудена съм отново да се върна към онази вечер преди толкова много години.

— Тогава нямахме достатъчно пари — отбелязвам. — Бяхме бедни студенти.

Колективна въздишка на разочарование.

— … обаче Натаниел подкупи един местен гондолиер с малко трева — побързвам да успокоя публиката си. Споменът за младия, надрусан до козирката италианец ме кара да се усмихна.

— Е, и? Заведе ли те?

Това вече е мъжки глас. Обръщам се и зървам мускулест банкер с разкопчана риза и разхлабена вратовръзка. Надеждата в очите му е осезаема.

— Престанете да я прекъсвате! — обажда се друг клиент на бара. — Нека си разкаже спокойно историята!

— Срещнахме се на залез — продължавам и в спомените ми отново нахлува онази картина на мандариновото венецианско небе. Залезът наистина беше приказен. Небето бе обагрено в ярка палитра всевъзможни цветове, къпещи древните сгради в топлия си блясък. Оттогава насам съм виждала много други залези, но никой от тях не може да се сравни с този. — Качихме се в гондолата и гондолиерът пое по канала.

Все още виждам ръката на Нейт как ми помага да се кача в гондолата, усещам прегръдката му, когато се гушваме на изтърканите кадифени възглавнички на пейката, чувам плискането на вълните о брега на канала.

— Стигнахме до моста точно в мига, в който камбаните забиха…

И за миг се връщам отново там. Далечното ехо от кипящия живот на Венеция изпълва топлия вечерен въздух и аз гледам в очите Нейт, а той отмята косата от лицето ми и ние се смеем като двойка влюбени до полуда тийнейджъри. Защото бяхме точно такива — двойка влюбени до полуда тийнейджъри.

— Смяташ ли, че ще се получи? — пита ме той и ъгълчетата на очите му се сбръчкват, когато се усмихва.

Сподавяйки смеха в гърлото си, аз се взирам в бледосините му очи, в тъмносивите точици около ирисите му, в русите му мигли. Искам да запаметя всяка подробност от него. Не искам да забравям нищичко.

— Надявам се — връщам му усмивката, сгушвам се във врата му и вдишвам мекото ухание на стара тениска и кадифено яке втора употреба. Въпреки че е топло, той държеше да бъде с него — както винаги.

— Нали не мислиш, че онзи старец само ни е подмамил да дойдем тук, за да ни ограбят?

— Да ни ограбят ли? — изхилвам се аз и вдигам глава. — Кой да ни ограби?

Той посочва към гондолиера и се прави на много уплашен.

— Ти си луд! — кискам се аз.

— Да, сега ще кажеш така, ама ще видиш… — Привежда се към ухото ми и прошепва: — Гледала ли си „Кръстника“? — и плъзва пръст през гърлото си, изхълцвайки.

Аз се заливам от смях и го сръгвам в ребрата.

— Ох! — подскача той. — Знаеш ли, че имаш много гаден ляв, а? Трябва да внимавам с теб! — И сграбчва ръката ми.

— И още как! — кимвам и го поглеждам в очите.

— Много да внимавам! — промърморва той, разтваря дланта ми и започва да описва по нея фигурки с показалеца си.

Отпускам се назад, наслаждавайки се на усещането от допира му. И внезапно осъзнавам, че настроението се променя — подобно на летен бриз. Докосването му е леко като перце, безкрайно нежно, но ми повлиява така, сякаш през тялото ми внезапно са пуснали хиляди волтове електричество. Сега вече знам какво имат предвид хората, когато говорят как те разтърсва ток. Сякаш някой ме бе включи директно към електрическата мрежа. Чувствам се безкрайно жива. Всичките ми сетива изведнъж се изострят. Като че ли първите деветнайсет години от живота си съм прекарала в заспало състояние и едва когато срещнах Нейт, съм се събудила.

— Хей, чуваш ли това?

Гласът на Нейт ме връща в реалността. Наклонил е глава, оглежда се и по лицето му играе замечтана усмивка.

— Какво… — започвам, обаче той поставя пръст на устните ми.

— Шшшт! Слушай!

Топлият вечерен въздух ни обгръща като пухена възглавница. Наоколо се носят ухания на червено вино и прясна пица, на цигари и афтършейв, смесени със звуци от музика, гласове, жена в отсрещния апартамент, която мие чинии…

И още нещо.

В далечината долавям нещо. Заслушвам се по-внимателно. Това не са ли… Възможно ли е да са…

— Камбаните! — прошепвам и по ръцете ми пролазват тръпки. Обръщам се към Нейт. Очите му блестят от вълнение.

— Това е то! — ухилва се той, а тръпките плъзват по цялото ми тяло. — Случва се! Магията действа!

И докато мекият звън на камбаните се носи във въздуха, ние поглеждаме напред и виждаме срещу себе си моста. Бялата мраморна дъга се извисява величествено над канала, окъпана в златистото сияние на залеза — празно платно, очакващо да бъде изрисувано от слънцето. Ивиците цинобър се смесват с петната от умбра и жълта охра, за да създадат проблясваща дъга, която се отразява във водата. И ние се носим бавно към него, и двамата изпълнени с очакване, вълнение, смях и любов…

Все по-близо и по-близо…

И ето че гондолиерът вече попада в сянката, а после идва и нашият ред да се скрием под моста. Сантиметър след бавен сантиметър. Разполагаме само с няколко секунди. Погледите ни се срещат. Смехът ни замръзва. Шегите спират. Спира и времето.

И в тези застинали секунди всичко забавя хода си. Като лента, завъртяна на бавни обороти. И накрая всичко застива. Оставаме само аз и Нейт. Само двамата. Единствените двама души в целия огромен свят.

Две половинки от едно цяло… Сякаш от нищото в гласа ми зазвучава гласът на стария италианец и аз усещам как по гръбнака ми пролазва тръпка. Ще бъдете свързани с вечна любов. Винаги ще бъдете заедно и нищо няма да може да ви раздели. И докато тези думи звънят в главата ми, внезапно става студено и аз цялата се разтрепервам.

Нещо е по-различно от преди. Има някаква енергия. Някаква сигурност. Някакво могъщо усещане, което не мога да опиша. Сякаш е… Може би…

Вдигам очи към Нейт. Той се привежда към мен… Камбаните бият… Небето гори… И аз затаявам толкова продължително дъх, че всеки момент ще избухна от напрежение — от това, че той ме придърпва към себе си, от това, че ми казва колко много ме обича…

Магия! Точно така!

Усеща се като магия!

— И?

Връщам се рязко в реалността и забелязвам бармана, застинал зад бара, стиснал здраво канелките за бирата.

Душата ми се изпълва с топлото сияние на спомена и аз изричам усмихнато:

— И ние се целунахме!

Очевидно целият бар е бил затаил дъх, защото в този момент чувам мощна, колективна въздишка на облекчение. Тук-там се разнасят дори аплодисменти, а някой някъде изхълцва.

— И после какво стана? — пита нетърпеливо Робин. Изглежда много щастлива. Оглеждам останалата си публика и осъзнавам, че всички изглеждат щастливи. Очевидно всички обичат хубавата любовна история.

Замълчавам и събирам мислите си. Усещам как моментът бързо изтича, потъва в миналото, погълнат от настоящето. Подобно на самата Венеция, и той изчезва бързо под водата.

— Ами както се сещате, беше краят на лятото, така че той се върна обратно в Харвард, а аз — в Манчестър — изричам с прозаичен тон аз. — Последваха множество писма, по някой и друг разговор по телефона, когато можехме да си го позволим — все пак не забравяйте, че в онези дни трансатлантическите разговори бяха много скъпи, а аз пък не разполагах с интернет. — Усмихвам се тъжно. — Поддържахме тази телефонна любов в продължение на година… — Не довършвам. Забелязвам, че всички са наострили слух в очакване на голямото „И те заживели щастливо до края на дните си“.

Стомахът ми се свива.

— А после? — обажда се червенокоската с мартинито, очевидно вече не на себе си от напрежение.

И изведнъж си давам сметка, че нося отговорност за тези хора около мен, за техните надежди. Никак не ми се иска да ги разочаровам. Нямам никакво желание да им убивам вярата в щастливия край. При все това…

Усещам в гърлото си една позната буца. Даже и днес, след толкова много години, не мога да си спомня за случилото се без онова смазващо чувство в гърдите. Без онази невъзможност да си поема дъх. Сякаш съм плувала вече твърде дълго под водата и дробовете ми всеки момент ще избухнат.

Спомням си го така, сякаш беше вчера. Тъкмо бях завършила колежа и спях на дивана на една приятелка в Лондон, докато си търсех студио. Беше лято. Спомням си как, докато се прибирах вкъщи, се наслаждавах на незабравките в парка и се питах дали в Америка имат незабравки и дали няма да бъде добре да откъсна една, да я притисна между страниците на някоя книга и после да я изпратя на Натаниел.

В мига, в който отворих вратата, приятелката ми изкрещя, излезе в коридора и буквално ми натика телефона в ръцете. Беше той, Натаниел, гаджето ми от Америка. Втурнах се към слушалката и я грабнах, опитвайки се да разплета жиците, които се омотаха около ръката ми — нетърпелива да му разкажа новото около мен, очакваща да чуя гласа му.

Но в мига, в който го чух, вече знаех. Само за части от секундата разбрах.

И сега се връщам към хората в бара, поемам си дълбоко дъх, за да овладея гласа си и изричам колкото ми е възможно по-нехайно:

— Скъсахме. Той се ожени за друга.

Публиката ми ахва. Робин се хваща за сърцето. Едно момиче изпищява.

— Няма начин! — ругае ядосано барманът.

Сестра ми, която досега си беше мълчала послушно, кимва — отчасти от съчувствие, отчасти защото е чувала тази история милион пъти.

— Ама има — изрича вместо мен. — Видях обявата за сватбата им в „Ню Йорк таймс“! Бяха им посветили цяла страница!

Следва колективно поемане на дъх. Усещам, че всички погледи се насочват към мен и решавам да се фокусирам върху бирата си. Поглъщам жадно кехлибарените балончета, стараейки се да не давам изблик на чувствата, които бушуват в мен… Да забравя как той заяви, че съжалявал, как тази работа с връзката от разстояние за него не се получавала, как бил срещнал друга жена, как не искал да ме наранява, обаче всичко се било развило много бързо… Как аз изпускам слушалката на телефона, как краката ми се подгъват и аз се свличам безпомощно на пода в коридора… И как имам чувството, че сърцето ми се къса на две, точно като онзи идиотски медальон с монетата, който той ми купи…

Окей, стига толкова! Вземам се в ръце. Май пак започвам да позволявам на тази история да ме обсебва. Обаче тя е в миналото и именно там трябва да остане.

— Виждате ли какво става, когато вярвате в разни глупави измислици за вечна любов?! — завършвам назидателно и вдигам храбро глава. Тръшвам празната си чаша на бара, насилвам се да се усмихна и допълвам: — Какво ще кажете да му дръпнем по още едно, а?