Александра Потър
Ти, който не си за мен (29)

Двайсет и осма глава

— Той се казва Харолд!

Час по-късно съм седнала в едно кафене в града и се обаждам на Робин.

— Луси? — пита разсеяно тя. — Всичко наред ли е?

— Не чу ли какво ти казах? — Откакто Артси ми каза истинското си име, нямам търпение да се обадя на Робин, за да й съобщя великата новина, обаче на острова сигналът е толкова лош, че едва след като стигнах в града, успях да се свържа с нея.

— Ммм… Извинявай, но би ли повторила?

— Художникът, с когото дойдох да се срещна в Мартас Винярд! — крещя по телефона. — Няма да повярваш, обаче истинското му име е Харолд!

Робин ахва. А после прошепва:

— Срещнала си мъж на име Харолд?

Добре де, знам, че малко нарушавам споразумението за поверителност.

— Да, обаче е тайна! — побързам да допълня. Никога не ме е бивало да пазя тайни. Тайните са такова едно нещо, че в мига, в който научиш такава, умираш от желание да я споделиш с някого. Но в моя защита съм длъжна да напомня, че в случая това е напълно оправдано — в крайна сметка това е съдбата на Робин! Това е Харолд!

Божичко, май ставам луда като нея.

— И как изглежда той? — пита все така тихо тя.

— Висок, с тъмна коса, красив — започвам, но после добавям: — Е, поне ще бъде красив, ако си избръсне огромната брада и облече други дрехи, но съм сигурна, че това ще може да се оправи.

В другия край на линията настъпва тишина.

— Робин? Там ли си?

— Да бе, тук съм — отговаря тя. Звучи необяснимо спокойно. А аз си мислех, че ще започне да скача до небето и да крещи от радост. Незнайно защо обаче, сега аз съм тази, която скача до небето и крещи от радост.

— Хей, добре ли си? — питам разтревожено. — Знам, че сигурно ти идва като шок, но…

— Всъщност не чак толкова — изрича безстрастно тя.

— Така ли? — И отново аз съм тази, която изпада в шок.

— Разбира се — отговаря с равен глас. — Винаги съм знаела, че той е някъде там и един ден ще го намеря, по един или друг начин. Писано е. Той е моята сродна душа! — отсича тя с възхитителна увереност. — Беше просто въпрос на време и начин, като всичко останало на този свят… — Прекъсва. — Извинявай, Ди, говоря по телефона. Няма да се бавя.

— Кой е Ди? — смръщвам се аз.

— Ами… Даниел — отговаря тя с отбранителна нотка в гласа. — Намираме се на плажа „Рокауей“. Днес е непоносимо горещо, та дойдохме малко да се поразхладим. Ти идвала ли си тук?

Усещам, че сменя темата, което може да означава само едно — тя крие нещо.

— Какво става между теб и Даниел? — питам подозрително.

— Нищо! — отсича автоматично тя, самата невинност. — Ние сме просто приятели. — Снишава глас и прошепва: — Връзката ни е изцяло платонична!

— Робин, би ли ми намазала гърба с лосион? — чувам гласа на Даниел.

— Ти му мажеш гърба с лосион? — възкликвам втрещено.

— Извинявай, Луси, но трябва да вървя!

— Да вървиш ли? — вторачвам се невярващо аз в телефона. Да не би да не съм чула правилно? Та тя търси Харолд вече месеци наред! Ходи при екстрасенс. Направи си огледало на желанията. Пали свещи. Изрече заклинания. Спираше разни непознати по улиците. И сега, когато аз й се обаждам, за да й кажа, че съм го открила, тя иска да ми затвори? — Окей — промърморвам неохотно. — В такъв случай ми стискай палци. Ако реши да изложи творбите си при нас, ще се запознаеш с него.

— С кого? — пита разсеяно тя.

— С Харолд, разбира се! — възкликвам аз вече напълно шашната.

— Ами… страхотно.

Аз ли не разбрах или тя изобщо не е във възторг?

— Окей. Е, приятно изкарване на плажа — свивам рамене.

— Благодаря! Чао.

— Чао.

И след това затваря, а аз изпадам в огромно недоумение. Този разговор въобще не мина така, както очаквах. Даже изобщо нямах възможност да й кажа, че и Нейт е тук. Е, голяма работа. Това може да почака и до Ню Йорк. В крайна сметка не остава още много. Обратният ми полет е утре сутринта, така че следобед вече ще си бъда у дома.

Предостатъчно време, за да се приготвя за срещата си с Адам.

В мига, в който тази мисъл изниква в съзнанието ми, се изпълвам със странно вълнение. Откакто пристигнах на острова, се старая да не мисля за Адам. Не исках да се разсейвам преди срещата си с Артси с мисли за изкусително дългите му мигли, за начина, по който ме гледаше онази нощ на пожарния изход, за онази целувка…

Но когато превъртам назад лентата от последните двайсет и четири часа, си давам сметка, че когато не съм мислела за Артси, мислите ми са били превзети от Нейт. За това как се наложи да споделяме мидената стая. И в момента, в който се сещам за това, автоматично превъртам напред към срещата си с Адам. Окей, Луси, фокусирай се!

За момент ми минава през ум да му се обадя, но сигналът на телефона ми напомня, че съм забравила да си взема зарядното, а все още ми предстои разговор с Магда. Затова я набирам, за да й съобщя набързо как е минала срещата, което пък ме кара да осъзная, че всъщност все още нямам никаква представа как точно е минала — „Копахме картофи, ядохме сладолед и говорихме за чадъри“. После изпивам кафето си, напускам кафенето и тръгвам към пристанището.

По вълните се носи малък ферибот. Отпускам се на кея и го проследявам с очи. Неочаквано ме изпълва някакъв странен копнеж. Вярно е, че изпитанието да споделям едно легло с Нейт няма да ми липсва, но определено бих желала да изкарам тук малко повече. Да поразгледам околността. На връщане от къщата на Артси попаднах на един много бъбрив таксиджия, който ме забавляваше с истории за острова, в това число и как Стивън Спилбърг заснел тук, в Едгартън, прочутите сцени от „Челюсти“. После пък ми разказа за трагичния инцидент с Тед Кенеди и едно младо момиче, които загинали през 1969 година на връщане от някакъв късен купон — при вземане на завоя към съседното островче колата му излетяла.

„Сигурно фериботът идва оттам, от Чапакуидик“ — казвам си аз, докато го наблюдавам как спокойно пори тясното водно пространство между двата острова. Свикнала съм фериботите да имат размерите на огромни морски съдове, обаче този тук изглежда така, сякаш някой е откъснал малко парченце от пътя и го е пуснал да плува във водата — събира само три коли и няколко пътника.

Докато фериботът приближава към брега, погледът ми пробягва по пътниците на борда му. Една двойка с велосипеди, жена с малко дете и… Това там Нейт ли е? Примижавам срещу слънцето. Да, това определено е той — няма как да сбъркам тази комбинация от тъмносиньо сако, небесносиня риза и бели памучни панталони. Когато става въпрос за дрехи, Нейт познава само един стил — зрелия. Сега той говори с някаква елегантно облечена жена. Виждам ги как слизат от ферибота и си стискат ръцете. А после той тръгва право към мястото, където съм седнала.

— Гледай ти каква случайност! — подмятам аз, когато минава покрай мен.

Той се обръща и спира. Трудно би могъл да се нарече зарадван, че ме вижда.

— Пак ли ти?!

Прехапвам език. Трябва да мисля като зрял човек! Да взема пример от Брус Уилис и Деми Мур! Да си напомня, че това е още само една нощ и после всичко приключва.

— Добре ли спа? — питам невинно.

Той вдига слънчевите очила на главата си, поглежда ме присмехулно и отбелязва:

— Имал съм и по-добри нощи. Ами ти?

Връщам се мислено към предишната нощ, към онова легло, как през цялото време бях на тръни и как на всеки пет секунди се будех, за да се уверя, че не съм го награбила насън. И отговарям:

— И аз съм имала и по-добри нощи.

— Е, значи все пак има неща, за които сме на едно мнение — кимва той и пряко сили се усмихва. — Как мина денят ти?

— Много добре — отговарям. — А твоят?

Ето, виждате ли! Можем да бъдем и учтиви един с друг. Невероятно е.

— Доста добре. — Пауза. — Та с каква цел, каза, че си тук?

Не съм му казвала. Бях толкова заета да се оригвам, да си бъркам в носа и да разхвърлям тампони из банята, че въобще не се сетих за това.

— Имах среща с един художник.

Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

И ако съм се притеснявала, че Нейт ще започне да ми задава въпроси, не е имало смисъл.

— Аха — кимва той, но по-скоро от учтивост, отколкото от някакъв особен интерес. Нейт никога не се е интересувал от моята работа.

В центъра на разговорите ни винаги е била неговата.

— А ти защо си тук? — питам също от учтивост.

Той размахва някакви брошури и отговаря:

— Разглеждах един имот.

— Ще си купуваш имот тук?! — ахвам. Просто от любопитство, днес се поспрях пред витрините на няколко агенции за недвижими имоти и можете да ми вярвате, че не е никак евтино!

— Имам подобни намерения — свива небрежно рамене той. — За лятото.

— Браво на теб!

Божичко, ама той действително е фрашкан с пари! Апартамент на последния етаж в скъпа кооперация в Ню Йорк, лятна къща в Мартас Винярд… За части от секундата си представям какво ли би било, ако животът ми се бе подредил по друг начин… Как двамата с Нейт се печем на частния си, закътан от чуждите погледи плаж, на две крачки от умопомрачителната си лятна къща.

— Смятам да повървя до града — казва той.

— Да, аз също — кимвам.

„Всъщност, както са тръгнали нещата, това като нищо може да стане!“ — смръзвам се от страх аз.

Тръгваме нагоре по главната улица. От двете й страни се редят магазини за сувенири и галерии. Накъдето и да се обърнеш, някой яде нещо или прави снимки на някого, или просто зяпа безцелно по витрините, на които са изложени китайски порцеланови котки, кичозни изделия, стари бижута… Пред една от тях забелязвам двойка влюбени, прегърнати през кръста — тя се притиска о него, а той се дърпа.

Това ме навежда на една гениална идея.

— Хей, я виж там! — обаждам се аз, сграбчвам Нейт за лакътя и го насочвам към магазина.

— А? Какво?

Въпреки факта, че на острова няма почти никакъв сигнал, Нейт все пак е успял да намери някакъв и сега разговаря с агента си по недвижими имоти за перфектни гледки към морето и подово отопление.

— Какво ще кажеш?

Двойката вече се е отместила и витрината вече е изцяло на наше разположение. Така и предполагах — стари пръстени. Стари годежни пръстени!

— Извинявай, Дженифър, само за момент — изрича той, поставя ръка върху телефона си и се обръща към мен. — Но за какво ме довлече тук, за бога?

— Какво ще кажеш за розовия сапфир с розетката от диаманти?

Божичко, направо не мога да повярвам откъде ги знам тези работи! Сигурно жените възприемат подобни познания чрез осмоза.

— Да, много е хубав — казва той, без дори да погледне пръстена, след което се връща автоматично към разговора си. — Извинявай, Дженифър! Та… говорехме за подовото отопление.

Очевидно тази работа ще се окаже доста по-трудна, отколкото си мислех.

— А защо не ми го купиш? — изричам на висок глас и му отправям най-умилителния си поглед.

Познатата вертикална бръчка по челото му заприличва на ров.

— Искаш да го купя? — провиква се слисано.

— Че защо не?

— Извинявай, Дженифър, не говорех за къщата в Чапакуидик! — Поглежда ме на кръв и допълва: — Виж какво, ще ти се обадя след малко. — Затваря телефона извън себе си от гняв. — За бога, Луси! Какво ти става? Защо изобщо трябва да ти купувам пръстен?

Ококорвам многозначително очи и подхвърлям закачливо:

— Че за какво мъжете обикновено купуват пръстени на жените?

Той ме гледа объркано. А после, накрая, схваща идеята.

— Какво по… — Прави пауза, като вече едва се сдържа. — Да не би да си полудяла?!

— Не — поклащам глава. — Просто…

Думите се залепят за гърлото ми и аз преглъщам, за да ги разкарам. Окей, Луси, можеш да се справиш! Призовавам на помощ цялата си смелост, мислейки за Стратегията. Това беше второто предложение на Кейт. Каза, че този ход никога не се е провалял…

Стисвам здраво ръце в юмруци и се гмурвам в бездната.

— Нейт, обичам те!

Нейт ме поглежда така, като че ли най-неочаквано съм се сдобила с две глави. Лицето му постепенно става бяло като платно, по което последователно проблясват хиляди различни емоции — шок, удивление, ужас, скептицизъм. Накрая се заковава на подозрение.

— Какво си намислила? — поглежда ме с присвити очи.

— Намислила ли съм? — правя се на невинна аз. Обаче много неуспешно.

— И двамата отлично знаем, че това не е истина — изрича спокойно. — Така де, онези бабешки гащи… — Сбърчва отвратено нос. — Никоя жена не би сложила такива пред мъж, в когото е влюбена.

— Да де, ама… — Усещам, че бузите ми пламват. Тъкмо се каня да започна спор, но не виждам никакъв смисъл. Няма да се получи. Той не ми вярва, а и не мога да го виня. — Окей, ти си напълно прав. Аз не те обичам.

— Хубаво. Защото, както вероятно си се досетила, аз също не те обичам.

— Е, това е още един въпрос, по който постигаме съгласие — кимвам доста засрамена след неуспешната си театрална изява.

Той ме поглежда с унищожителен поглед и казва:

— Повярвай ми, аз съм точно толкова ужасен, колкото си и ти от факта, че сме принудени да бъдем заедно през тези два дена. Когато седна в самолета до мен, направо се побърках от отчаяние.

— Така ли?

— Разбира се! — кимва той. — Не стига, че в Ню Йорк непрекъснато се сблъскваме, но да бъдем приклещени заедно на остров… Трябва да ти призная, че по едно време си мислех, че ме преследваш.

— Кой, аз?! — провиквам се възмутено. — Да преследвам теб?

— Защо не. Знаеш, има съвпадения и съвпадения — промърморва той. — Та си помислих, че просто търсиш начин да се върнеш при мен.

Онемявам. Напълно.

— Един мой приятел ми каза, че е очевидно. Предвид всичките онези обаждания. — Поглежда ме многозначително. — Както разбирам, това е типично женски номер.

— Женски номер ли? — повтарям. Направо не мога да повярвам какво чуват ушите ми.

— Каза също така, че вероятно си откачена бивша любовница.

— Кой, аз? Откачена бивша любовница? — Господи, само почакайте да кажа на Кейт!

— За момент почти му бях повярвал — казва той, замълчава, очевидно събирайки сили за нещо, и допълва: — Докато не видях онези гащи.

Прави уплашена физиономия, но в ъгълчетата на устните му проблясва усмивка. Аз не се сдържам и също се усмихвам.

— И на мен не ми беше лесно, да знаеш! — изтъквам.

— Да, сигурен съм — кимва той. — За никого от нас не е приятно.

— Знаеш ли, в крайна сметка може би наистина можем да си останем просто приятели — отбелязвам, като се отдалечавам от магазина за пръстени.

— Да бе! — изсмива се саркастично той.

— Добре де, а какво ще кажеш просто за добри познати? И единствената ни връзка да бъде само на Коледа — чрез картичка! — предлагам. — Освен ако, разбира се, не забравя.

— Или пък аз не изтрия имейл адреса ти. Случайно, естествено.

Усещам просветление, сякаш сме навлезли в нова фаза на отношенията си — разбирателството.

— Звучи идеално! — ухилвам се аз.

— Нали? — ухилва се и той.

* * *

Накрая оставаме в града и вечеряме заедно. Всичко минава относително гладко, с изключение на онзи момент, когато аз го срязвам, когато пак тръгва да се прави на важен и иска да опита от всичките им вина (така де, това е обикновена пицария — тук имат само бяло и червено вино, и толкова), а той ме срязва, че съм ядяла общите ни калмари с пръсти.

Както и моментът, когато той ме упреква задето съм си гледала получения есемес от Адам („С нетърпение очаквам утре“), а после нащраквам бърз отговор („Аз също“), а аз пък го обвинявам, че е лицемер, защото непрекъснато говори по телефона си на масата. В резултат на което той прави онзи заповеднически жест с ръка, за да ме накара да млъкна, а аз се вбесявам и му крещя да си гледа работата.

В крайна сметка следва нацупено мълчание.

Но, общо погледнато, вечерта минава доста мирно, макар да не е от онези преживявания, които ми се ще да повторя. Важното е, че и двамата излизаме живи от приключението, което, предвид наличието на остри прибори на масата, определено е нещо.

След вечерята Нейт ми предлага да ме откара до странноприемницата с взетата си под наем кола, което е истински късмет за мен, тъй като се оказва, че навън вали из ведро.

— Сигурно наближава буря — отбелязва той, спирайки на прага, за да си вдигне яката. — През лятото тук доста често има бури. При това големи.

— Големи ли? — питам. — Колко големи?

— О, доста — свива рамене той и се втурва напред през мрака, опитващ се да си скрие главата в блейзера. — Хайде, бягай!

Мамка му! Привеждам се и се втурвам след него през паркинга. Макар и само за няколко секунди докато вляза в колата, вече съм напълно подгизнала.

— Нямаш ли яке? — задава той очевиден въпрос.

— Ако имах, щях да го нося, нали така? — сопвам му се аз, трясвам вратата и събличам подгизналата си от дъжд жилетка. Поглеждам към Нейт и установявам, че той е съвсем сух. — Един истински кавалер би ми дал сакото си — отбелязвам кисело.

— И защо да ти давам сакото си? — подмята той, като включва на скорост и потегля от паркинга. — Кой ти е виновен, че не си имала достатъчно здрав разум да си вземеш яке, а?! Точно това е главният ти проблем, Луси — ти не знаеш що е това здрав разум!

Челюстта ми се стяга.

— И откъде можех да знам, че ще има буря? — питам, като се старая да звуча максимално спокойно.

— Не погледна ли прогнозата?

— Не, Нейт. Не погледнах прогнозата! — срязвам го аз.

— Е, точно в това ти е грешката! — отбелязва самодоволно той. — Това да ти е за урок!

Господи! Този човек е толкова високомерен, че ми идва да го фрасна по главата с неговата прогноза. Вместо това обаче си поемам дълбоко дъх, стисвам зъби и се вторачвам напред в мрака.

Навън е тъмно като в рог. Островът не е като Ню Йорк — тук няма милиони светлини, които да осветяват мрака на нощта. Излизаме от града и поемаме по тесен междуселски път. Нейт включва дългите светлини, обаче дъждът бие толкова силно по предното стъкло на колата, че нищо не се вижда.

— Внимавай — изричам след малко. — Намали малко. Караш твърде бързо.

— Не карам бързо — отговаря той. — Карам нормално.

— Не знаеш ли какво е станало тук с Теди Кенеди? — питам. Всъщност… вие да нямате роднинска връзка?

— Престани, става ли? — срязва ме той.

— Не, няма да престана! — Търпението ми изведнъж свършва и аз се провиквам, за да надвикам бученето на чистачките, които отчаяно се опитват да се справят с дъжда. — Намали скоростта!

— Господи, бях забравил каква непоправима досадница си! — изсумтява той.

— А аз бях забравила какъв лош шофьор си! — промърморвам аз. В ума ми изплува моментът, когато бяхме във Венеция и Нейт ме закара във Флоренция и едва не катастрофирахме, защото настояваше да се състезава с италианските шофьори.

Той завива рязко, за да избегне огромна локва насред пътя, и ме изхвърля назад в седалката.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — изпищявам.

— Това е един от възможните начини да се отърва завинаги от теб! — реве в отговор той.

— Какво правиш? Гледай си пътя! — рева аз.

— Аз си го гледам!

— И намали!

— Луси, аз ли карам или ти?

— Ти, обаче караш прекалено бързо!

— Не карам прекалено бързо!

Мощна светкавица раздира небето и осветява мрака на нощта, последвана от оглушителната гръмотевица. Всяка клетка по тялото ми потреперва и аз сграбчвам здраво седалката под себе си. Да го вземат мътните! Вече май наистина сме в окото на бурята! Дъждът се лее върху нас на талази и наводнява пътя. Усещам как задните гуми на колата започват да занасят.

— Внимавай! Ще излезеш от пътя! — надвиквам воя на бурята аз.

— Няма да изляза от пътя! — надвиква го и той.

— Нейт, внимавай! Ще катастрофираме!

— Няма!

А после всичко се развива невероятно бързо. Единственото, което си спомням, е как гласовете ни звучат на стерео — аз пищя, той крещи, а после изгубва контрол над волана. Колата поема встрани… Гмурваме се в мрака… Гумите свистят… Откъслечни картини от полето… Храсти… Нещо ме изхвърля напред…

А после — бум!