Александра Потър
Ти, който не си за мен (32)

Трийсет и първа глава

— Звънях му десетки пъти, оставях му съобщения, обаче той отказва да ми отговори!

Това е на следващия ден и аз седя в един ресторант в Горен Уест Сайд и обядвам със сестра ми. Похапвайки яйца по флорентински, аз й разказвам за случилото се — за преживяването на остров Мартас Винярд, за снощи, за всичко.

— Пробвах с имейли, е есемеси, с какво ли не. Нищо! Просто вече не знам какво да направя! — от гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка и аз се отпускам отчаяно в стола си. — Направо не мога да повярвам, че Нейт ми провали шансовете за връзка с Адам! И като си помисля само за всичките онези точки от Стратегията, които приложих! — Потръпвам погнусено. — За какво? За нищо!

Вторачвам се покрусено в остатъците от кафето с мляко. Снощи, след като Нейт си тръгна, легнах, обаче не можах да заспя. Цяла нощ съм се въртяла и обръщала, а когато на сутринта се събудих от малкото сън, се чувствах още по-ужасно.

— Но не мога да виня Нейт. Така де, и на него не му е лесно! Както стана ясно, той се опитва да се събере отново с бившата си съпруга и пак да опитат, обаче сега и това се провали. — Въздъхвам още по-дълбоко и потъвам още по-надолу в стола си. — Всичко е такава каша! Обречени сме завинаги да бъдем заедно.

— Блазе ви.

— Моля? — Вдигам очи от кафето си и едва сега поглеждам сестра си. Давам си сметка, че откакто се видяхме, тя почти не е изрекла и думица. Не е докоснала и салатата си. През цялото време стоеше и гледаше в една точка, сякаш мислеше за нещо друго. Най-вероятно за следващите придобивания и сливания от нейното настъпление в кариерата.

— За някои хора би било истинско щастие да могат завинаги да бъдат заедно. Ще ми се и ние с Джеф да имахме този късмет.

— Ти не беше ли същият човек, който нарече брака „доживотна присъда“? — отбелязвам. — Която би могло да бъде съкратена за добро поведение? — Поглеждам към Кейт, очаквайки тя да се засмее, обаче изражението й си остава същото.

— Джеф има рак.

Бум! Просто ей така!

— Каквооо! — кокоря се ужасено аз.

— На тестисите. Докторът най-сетне разбра защо той слабее толкова бързо напоследък и защо се чувства толкова зле. Сега ще му правят снимка на гърдите и изследвания на кръвта, за да проверят дали има метастази. — Изговаря всичко това с напълно прозаичен тон, със същия, с който обсъждахме избора си на меню за обяд. — Ще трябва да му отрежат едната топка, разбира се, макар че това не е толкова страшно — човек може да се справи идеално и само с една.

Гледам сестра си и я слушам как говори, но не мога да осъзная какво чувам.

— Боже мой, Кейт! Направо не мога да повярвам! — изфъфлям накрая. — Нямах никаква представа.

Протягам ръка през масата, за да хвана ръката й, но тя я отдръпва. Чувствам се кошмарно. Седя си аз и си бъбря за такива незначителни неща като Нейт и Адам, а Кейт през цялото време е таила ужасната си новина.

— Да, аз също — промърморва. — Мислех си, че единственото, което му трябва, е една доза антибиотик. — Гласът й за момент затихва. Но след малко събира сили и продължава: — Добрата новина е, че съществува огромна вероятност да сме го хванали навреме и все още да не се е разпространил, така че, освобождавайки се от тумора, да се спасим и от него. Но засега нищо не е сигурно — само изследванията ще покажат. — Усмихва се измъчено и отпива глътка вода. — Според онколога това бил най-добрият рак. Нямах представа, че и при рака имало класация, но никога не е късно да научиш нещо ново.

— Ами ако… — не довършвам. Не искам да задавам този въпрос. Обаче Кейт го задава вместо мен.

— Ами ако се е разпространил ли? — пита с равен тон.

Поглеждам я безмълвно, почти засрамено. Чувствам, че я предавам дори само като мисля за това.

— Ще се посветим на този въпрос, когато му дойде времето — казва прагматично тя. — Ще се наложи да преминем през доста процедури — радиотерапия, химиотерапия… Прочетох доста по този въпрос, но дори и за мен, с цялото ми медицинско образование, това е една съвсем нова област. — Държи се невероятно спокойно. Чак плашещо спокойно.

— Но ти си невероятно спокойна! — не мога да не възкликна аз.

Тя свива рамене и отбелязва:

— Тук няма място за емоции. Става въпрос за факти. Когато се стигне до медицински проблеми, тялото е като кола, която се е счупила, така че просто трябва да измислим кой е най-добрият начин да я поправим.

— Обаче тук не става въпрос за кола! Става въпрос за Джеф! — възкликвам възмутено.

— Луси, не мисли, че не си давам сметка за това! — срязва ме тя и за първи път дава воля на напрежението, в което очевидно живее напоследък.

Замълчавам. Не съм сигурна нито какво да кажа, нито какво да направя, за да се опитам да я успокоя. Знам, че е много разтревожена, но отказва да го покаже. Продължавала се прави на голямата, силна сестра и отказва да допусне до себе си дори мен. Отчайващо е. Чувствам се напълно безсилна да й помогна.

— А как го приема Джеф? — изричам накрая.

— Бил е и по-добре. Очевидно. Засега единственото му притеснение е, че след операцията ще остане с една топка — отговаря сестра ми, като изсумтява. — Обаче лекарят му обясни, че може да му се сложи имплант.

— Имплант ли?

— Очевидно. Нямам представа дали и те са с различни размери като гърдите. Представяш ли си — съпругът ми с тестиси размер двойно „Д“! — Усмихва се, опитвайки се да се пошегува. — После ще го наричам „Джордан“!

И двете се разсмиване, но смехът ни е кух. Все пак тук става въпрос за рака, става въпрос за Джеф и за нещо, което заплашвала провали целия им живот до старини. Обаче сестра ми отказва да се отдаде на отчаянието, затова аз също избирам да не му се отдавам.

* * *

След като приключваме с обяда си, се разделяме с Кейт, която настоява, че всичко е наред.

— Не прави трагедии от това! — предупреждава ме сестра ми. — Всичко ще бъде наред!

— Да, разбира се — побързвам да се съглася. — Не съм имала предвид… Виж какво, ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било — примерно, да дойда с теб в болницата, да следя запасите ти от отвратително болнично кафе да не свършват…

— Да, знам. Ще ти се обадя — кимва ми рязко тя, но по начин, който ми подсказва, че няма намерение да се обажда нито на мен, нито на когото и да било.

Метва на рамо чантата си и се кани да се обърне, когато аз инстинктивно се втурвам към нея и я прегръщам. Просто не мога да се сдържа. Въпреки суровото й поведение тя изглежда крехка и уязвима под изисканото си сако.

Тя се сковава и се дръпва от мен.

— О, и, Луси, не казвай нищо на мама и татко! Знаеш ги как се притесняват за щяло и нещяло!

— Да, разбира се — кимвам. Типично за Кейт. Да не притеснява и тревожи никого. Решена докрай да се справи с всичко сама. — Нито думица няма да им кажа!

Вземаме си довиждане и аз се насочвам към метрото. Правя първата стъпка по стъпалата, когато внезапно спирам. Не ми се прибира в квартирата. Иска ми се да повървя. Обръщам се и се връщам на тротоара. Без никаква конкретна крайна спирка, без никаква представа накъде вървя, аз поемам безцелно напред. Не обръщам внимание на нищо около себе си — нито на сградите, нито на хората, нито на магазините, покрай които минавам, нито на кварталите, в които навлизам. Вторачена в земята под себе си, моята единствена цел е да слагам единия си крак пред другия. Ритъмът ме тласка напред като музикант метрономът му.

Мисля си за Джеф и Кейт. За стоицизма на моята сестра, за хапливите й забележки, за саркастичния хумор, с който прикрива дълбочината на любовта си към него. И за това как все пак не успя да скрие сянката на страха, която зърнах в очите й. Страх за Джеф и за начина, по който се чувства. Опитах се да си го представя, но, естествено, не успях. И как бих могла? Та това е въпрос на живот и смърт?! А не за никаква си глупава легенда за сродни души и вечна любов. Изпълвам се със срам. Срам от сравнението на двата ни проблема.

Не съм много сигурна колко дълго съм вървяла, но след доста време започвам да осъзнавам, че краката ми ме приболяват. Забавям крачка и вдигам очи. Оказвам се пред огромна галерия — „Уитни“, на Медисън авеню. Съдбата отново се е намесила. Очевидно винаги, когато имам нужда от успокоение, попадам на галерии. Единствено там съм в състояние да възстановя силите си. Галериите никога не ме предават. И точно сега се нуждая от тях повече от всякога.

Търсейки мир и покой, аз влизам почти на автопилот през вратите, нетърпелива да се потопя в света на изкуството. Да се изгубя в него и да забравя за всичко останало. Само че днес платната не ми помагат да се почувствам по-добре, скулптурите не повдигат духа ми. Дори и „Четирите нюанса на червеното“ на Ротко не са в състояние да упражнят магията си върху мен.

Спомням си за последния път, когато бях в галерия. Беше след скандала с Нейт, в „МОМА“, когато се сблъсках с Адам. Когато се сещам за него, стомахът ми се преобръща. Какво ли не бих дала и днес да се сблъскам с него! Обикалям от зала в зала и непрекъснато се оглеждам с надеждата, че ще го видя. И всеки път, когато не го видя, душата ми се изпълва с разочарование и болка.

Напускам галерията привечер, когато затваря. Ранна вечер е, а небето е в онова характерно пурпурно, което ми подсказва, че лятото клони към есента. Все едно, докато съм била в галерията, е настъпила някаква промяна, нещо е тръгнало към своя край. Тръгвам напред. Ходилата ми вече ме болят не на шега и аз нямам никаква представа къде е най-близката метростанция, но усещането, че съм се изгубила, някак си ми допада.

„Просто ще продължа да вървя, докато не стигна до метростанция“ — решавам, заобикалям един блок и тръгвам покрай някакъв парк.

И докато разбера какво става, се оказвам в Гринич Вилидж и улиците се изпълват с бляскави ресторанти и барове и хора, тълпящи се по тротоарите, които пушат цигари и бъбрят, и гласовете им звънтят в топлата вечер. Продължавам напред, долавяйки откъслечни фрази от разговори. Докато най-внезапно се озовавам пред друга галерия.

Забавям крачка. Чувам звън на чаши, жужене от разговори, долавям ухание на скъпи парфюми и афтършейв. Пред галерията се е събрала задължителната тълпа пушачи.

За момент сърцето ми претупва. Това е откриване на изложба в галерия! Нищо чудно Адам да е тук!

Затаила дъх, аз оглеждам тълпата.

А после забелязвам една фигура. С гръб към мен, обаче е с тениска, широки дънки, има тъмна, чуплива коса… Сърцето ми забива лудо. Това е той! Това е Адам!

Адреналинът ми внезапно скача. В главата ми препускат стотици мисли и чувства — облекчение, тревога, надежда, страх…

— Адам! — чувам нечий напрегнат глас да изрича името му и внезапно осъзнавам, че това съм аз. — Трябва да ти обясня!

Той прекъсва разговора си и се обръща.

Само дето това не е той. Това е непознат, който само бегло прилича на него. Поглежда ме въпросително.

— О, извинете — смотолевим смутено. — Припознала съм се.

— Ако трябва, ще бъда който кажете! — подхвърля закачливо той, а приятелите му се засмиват.

Опитвам и аз да се усмихна, обаче лицето ми отказва да го направи. За мой огромен ужас усещам, че в очите ми напират сълзи.

— Извинете, допуснах грешка — промърморвам и бързо се обръщам.

„Де да можех да кажа същото и на Адам! Но сигурно никога няма да разполагам с тази възможност!“ — казвам си с все по-нарастващ ужас. В Ню Йорк живеят над осем милиона души. Каква е вероятността отново да го видя?

Преглъщайки бързо сълзите си, аз поемам напред в нощта.