Серия
Пророчеството на сестрите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prophecy of the Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)
Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Jetchka (2015)

Издание:

Мишел Зинк. Пророчеството на сестрите

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-750-2

 

Формат 84/108/32. Печатни коли 17

Предпечатна подготовка: Васил Попов

Печатница Симолини


1.

Дъждът не ми прави впечатление вероятно защото е тъй подходящ за случая. Излива се на талази като плътна завеса от сребристи нишки и пада върху коравата очакваща зимата пръст. Стоя от едната страна на ковчега и не мърдам.

Застанала съм от дясната страна на Алис. Винаги заставам от дясната й страна и често се питам дали не съм й била отдясно и в утробата на майка ни, преди да ни измъкнат една след друга на белия свят, който сме огласили с писъците си. Брат ми Хенри е седнал до Едмънд, нашия кочияш, и до леля Вирджиния. Хенри непрекъснато седи, защото не може да използва краката си. Не беше никак лесно да го докарат в инвалидния стол до гробищата горе на хълма, за да присъства на изпращането на баща ни във вечен отдих.

Леля Върджиния се навежда и гласът й достига до нас през плющенето на дъжда.

— Деца, трябва да тръгваме.

Преподобният отец отдавна си е отишъл. Нямам представа колко време стоим до калната могила, приютила останките на баща ми, тъй като Джеймс държи чадъра си над главата ми и до него се чувствам спокойна и защитена, а той стои като преграда между мен и реалността.

Алис ни маха с ръка да тръгваме.

— Хайде, Лия, Хенри! Ще дойдем пак, когато грее слънце, и ще донесем свежи цветя на гроба му.

Аз съм родена първа по ред, макар и само минути преди Алис, ала винаги съм била наясно, че сестра ми командва парада.

Леля Върджиния кима на Едмънд. Той вдига Хенри на ръце, обръща се и тръгва към къщата. Над рамото му брат ми среща моя поглед. Хенри е само на десет, но е много по-умен от момчетата на своята възраст. По тъмните кръгове около очите му разбирам колко му липсва татко. Остра болка пронизва цялото ми същество и се спира някъде около сърцето. Алис може и да командва парада, но аз съм онази, която винаги се е чувствала отговорна за Хенри.

Стоя като закована, краката ми не щат да се помръднат и да ме отведат далеч от баща ми, който лежи студен и мъртъв в земята. Алис поглежда назад. Очите й намират моите през пелената от дъжд.

— Идвам след малко.

Трябва да крещя, за да ме чуе, тя бавно кима с глава, обръща се и продължава по пътеката, която води до имението Бърчууд.

Джеймс взема облечената ми в ръкавица ръка в своята и когато силните му пръсти се сключват върху моите, усещам облекчение в душата си. Той се приближава, за да мога да го чуя в дъжда.

— Ще остана до теб колкото искаш, Лия.

Кимам с глава, докато наблюдавам как дъждът лее сълзи по надгробния камък на татко и чета думите, издълбани върху него.

Томас Едуард Милторп

любящ баща

23 юни 1846 — 1 ноември 1890

На гроба няма нито едно цвете. Дори богатството на баща ми не ни помогна да намерим цветя точно преди зимата да пристъпи в нашия малък град в Северен Ню Йорк, а никой от нас не намери сили, нито желание да изпрати по-надалеч някого, та да купи цветя за скромната църковна служба. Внезапно ме хваща срам заради недосетливостта ми и се оглеждам из фамилното гробище за нещо, каквото и да е, което бих могла да оставя на гроба.

Но не виждам нищо. В мократа трева се търкалят само изкаляни камъчета. Навеждам се, вземам няколко и държа дланта си отворена, докато дъждът ги измие.

Не съм изненадана, че Джеймс се досеща какво искам да направя, макар че не съм го изрекла на глас. Цял живот сме били приятели, а напоследък сме дори нещо повече, много, много повече. Когато пристъпвам към гроба и отварям дланта си, за да пусна камъчетата в основата на татковия паметник, Джеймс се придвижва напред с чадъра в ръка, за да ме пази от дъжда.

Когато протягам ръка напред, ръкавът ми се вдига и открива лъскавия като сребро странен белег, онзи особен кръг, появил се върху китката на ръката ми след татковата смърт. Крадешком поглеждам към Джеймс, за да видя дали го е забелязал. Не, не е и аз придърпвам ръка навътре в ръкава, докато подреждам камъчетата в стройна редица. Отпъждам от главата си мисълта за белега. В душата ми няма място и за двете — и за скръбта, и за тревогата. А скръбта не чака.

Изправям се с поглед, впит в камъчетата. Те не са нито красиви, нито ярки като цветята, които ще донеса през пролетта, но са всичко, което мога да му дам. Хващам ръката на Джеймс и се обръщам, за да тръгна, като разчитам на него да ме отведе у дома.

* * *

Оставам долу в салона дълго след като останалите се разотиват, но не заради огъня, който гори в камината и излъчва уютна топлина. В моята стая също има камина, както в повечето помещения в Бърчууд. Не, аз седя в полутъмния салон, осветяван само от отблясъците на угасващия огън, защото нямам смелост да се кача на горния етаж.

Татко е мъртъв от цели три дни и аз непрекъснато съм заета. Трябваше да утешавам Хенри и макар че организирането на татковото погребение бе задължение на леля Върджиния, беше редно и аз да помогна. Така мисля. Но сега, в пустия салон, където тишината се нарушава единствено от тиктакането на часовника върху полицата на камината, осъзнавам, че несъзнателно съм отлагала във времето момента, когато трябва да се изкача по стълбите и да мина покрай празната стая на татко. Момента, в който ще трябва да си призная, че него вече го няма.

Бързо ставам, преди да съм изгубила кураж да тръгна, и се съсредоточавам в стъпките на краката си, поставям единия обут в пантоф крак пред другия нагоре по витата стълба, после се отправям надолу по коридора в Източното крило. Щом отминавам стаята на Алис, а после и тази на Хенри, погледът ми спира върху вратата в дъното. Навремето там беше стаята на майка ми.

Тъмната стая.

Като деца двете с Алис рядко споменавахме стаята и то само шепнешком, макар че не се сещам кога и защо започнахме да я наричаме „Тъмната стая“. Вероятно защото в къщата с високите тавани, където огънят гори девет месеца в годината, единствено необитаваните стаи остават напълно тъмни. Но дори когато майка ми беше жива, стаята й изглеждаше мрачна, защото тъкмо там тя се бе усамотила през последните месеци от живота си. Тъкмо в тази стая тя непрекъснато се отдалечаваше от нас и се носеше все по-нататък и по-нататък.

Продължавам към моята стая, където се разсъбличам и намъквам нощницата си. Тъкмо сядам на леглото и започвам да разчесвам косата си с четка — за повече блясък, когато някой почуква на вратата и ръката ми увисва във въздуха.

— Да?

Отвън се чува гласът на Алис:

— Аз съм. Може ли да вляза?

— Разбира се.

Вратата проскърцва и се отваря, а от студения коридор нахлува хладен въздух. Алис бързо я затваря, идва до леглото и сяда до мен, както правеше в детството ни. Нощниците ни, също като нас самите, са почти еднакви. Почти, но не напълно. На Алис е от най-фина коприна, както сама я е поръчала, докато аз винаги съм предпочитала удобството пред лукса и нося памучни нощници през цялата година, с изключение на лятото.

Тя протяга ръка да вземе четката.

— Дай на мен.

Подавам й я, като се опитвам да скрия почудата си, и се обръщам с гръб към нея, за да й е удобно да ме реши. Не сме от сестрите, които вечер си разресват взаимно косите или споделят една с друга съкровените си тайни.

Тя движи четката по дължината на косъма, започва от основата му и я прокарва чак до края. Като наблюдавам отражението ни в огледалото над скрина, струва ми се невероятно, че някой би могъл да ни различи една от друга. От това разстояние и на отблясъка на огъня в камината двете изглеждаме съвършено еднакви. На мъждивата светлина косите ни имат еднакъв кестеняв оттенък. Скулите на лицата ни падат, под един и същи ъгъл. Ала аз знам, че онези, които ни познават, не могат да не забележат разликата помежду ни. Тя се състои във факта, че моето лице е малко по-заоблено от това на сестра ми, а меланхоличното изражение в моите очи контрастира с дяволитите пламъчета в нейните. Алис блести на светлината като скъпоценен камък, докато аз изпадам в мрачни настроения, склонна съм да размишлявам и да си задавам въпроси.

Огънят пращи в камината и аз затварям очи, отпускам рамене и се унасям в успокоителния ритъм на четката, а Алис мимоходом приглажда косата на главата ми.

— Помниш ли я?

Клепачите ми трепват и се отварят. Въпросът е необичаен и за миг се чудя как да й отговоря. Когато майка ни почина при необяснимо падане от скалата край езерото, двете бяхме само шестгодишни. Хенри се бе родил няколко месеца преди това. Лекарите бяха вече уведомили баща ми, че дългоочакваният му син няма да може да използва краката си. Леля Върджиния непрекъснато повтаря, че мама много се променила след раждането на Хенри и въпросите около смъртта й все още висят неразрешени. Не говорим нито за това, нито за последвалите разпити.

Казвам й самата истина:

— Да, но съвсем слабо. А ти?

Тя се колебае, преди да отговори, но продължава да работи с четката.

— Така мисля. Но само отделни моменти. Някои от общите ни мигове. Често се питам защо си спомням зелената й рокля, а съм забравила звученето на гласа й, когато ни четеше. Защо виждам ясно книгата със стихове, която държеше върху масата в салона, а не си спомням на какво ухаеше.

— На жасмин и… портокали, струва ми се.

— На това ли? Ухаела е така? — гласът й прилича на мърморене зад гърба ми. — Не знаех.

— Достатъчно. Мой ред е. — Извъртам се и протягам ръка за четката.

Тя е угоднически мила, като малко дете.

— Лия?

— Да?

— Ако знаеше нещо за мама… Ако си спомнеше нещо, нещо важно, щеше ли да ми кажеш?

Тя говори тихо и по-нерешително от всякога.

Гласът пресеква в гърлото ми, като чувам странния въпрос.

— Разбира се, Алис. А ти?

Тя се двоуми, дълбоката тишина в стаята се нарушава единствено от тихото движение на четката по меката като коприна коса.

— Предполагам.

Разресвам косата й и си спомням. Не майка ми. Не в този миг. А Алис. Двете ни. Близначките. Спомням си за времето преди раждането на Хенри, преди мама да потърси убежище и да се оттегли в Тъмната стая. Когато Алис стана потайна и странна.

С лекота се връщам назад в спомените си, в детството ни, когато двете с Алис бяхме толкова близки. С обич си спомням тихото й дишане в непрогледните нощи, гласа й в тъмнината на общата ни стая. Мъча се да гледам на близостта ни като на нещо приятно, да пренебрегна вътрешния глас, който още тогава ми напомняше за различията помежду ни. Но не се получава. Ако съм искрена, ще си призная, че винаги сме се гледали една друга с подозрение. И все пак стигало ми е само да докосна нежната й ръка преди сън или да отпъдя къдриците й от рамото си, когато тя спеше, сгушена до мен.

— Благодаря ти, Лия. — Обръща се към мен Алис и ме поглежда в очите. — Знаеш ли, много ми липсваш.

Страните ми горят под настойчивия й поглед, лицето й е съвсем близо до моето. Свивам рамене.

— Аз съм тук, Алис, където съм била винаги.

Тя се усмихва, но в усмивката й има и тъга, и дързост. Навежда се към мен и ме прегръща с тънките си ръце, както правеше като дете.

— И аз, Лия. Както е било винаги.

Изправя се и безмълвно излиза от стаята. Седя на ръба на леглото в мъждивата светлина на лампата и се мъча да си обясня необичайната й тъга. Алис рядко изпада в мрачно настроение, макар че след татковата смърт всички сме малко или много уязвими.

Мислите за сестра ми ме карат да отложа мига, в който трябва да погледна към китката на ръката си. Чувствам се пъзла и се мъча да намеря кураж в себе си, за да дръпна нагоре ръкава на нощницата си и да погледна отново белега, появил се, след като открихме тялото на татко в Тъмната стая.

Когато най-сетне го дърпам, си казвам, че онова, което е било там, ще продължава да си стои на мястото, независимо от това дали го гледам или не, но се налага да стисна зъби, за да не извикам. Не белегът върху нежната кожа от вътрешната страна на китката ми ме изумява, а фактът, че сега той е много по-тъмен, отколкото беше сутринта. Сега кръгът е много по-ясно изразен, въпреки че все още не мога да разгадая резките, които го изпълват и го правят по-плътен, като карат ръбовете му да изглеждат неравни.

Обзема ме паника. Трябва да направя нещо, да споделя с някого, но на кого бих могла да кажа подобно нещо? Би трябвало да се обърна към Алис, защото на кого другиго бих могла да поверя подобна тайна, ако не на сестра си? Но дори в този случай не мога да пренебрегна дистанцията помежду ни. Тя ме кара да се държа предпазливо.

Казвам си, че белегът ще изчезне, че няма смисъл да споделям с никого за него, тъй като след няколко дни със сигурност вече няма да е там. Вътрешното чувство ми говори, че това не е така, ала аз убеждавам самата себе си, че имам пълното право да вярвам в тази лъжа в ден като този.

В деня, в който съм погребала баща си.