Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (24)

24.

— Лия? — някой тихо чука на вратата. — Будна ли си?

Сядам в постелята и с облекчение чувам гласа на леля Върджиния откъм коридора. Каквото и да се е случило в Отвъдното, тя е успяла да оцелее.

— Да, влез.

Колебливо пристъпва прага на стаята ми, затваря вратата зад себе си и сяда на ръба на леглото ми. Не казва нищо, а когато най-после проговаря, внимателно подбира думите си.

— Преди отново да тръгнеш на път, Лия, трябва да изучиш начините за общуване в Отвъдните светове.

Кимам с глава.

— Знам. Съжалявам. Аз… нямах намерение да отпътувам. Понякога, колкото и да не искам да го правя, аз се озовавам там по чужда воля.

— Те те призовават, Лия. Знаят, че трябва да те хванат сега, преди да си станала сигурна и да можеш да упражняваш повече контрол върху силата си, преди да си открила всички ключове — съветва ме леля ми с мрачно изражение на лицето. — С времето ще установиш по-голям контрол върху обстоятелствата, ръководещи пътуванията ти, макар че винаги ще си останеш уязвима пред волята на Душите.

Кимам. Лицето й е сурово, фините бръчици около очите й са станали по-дълбоки, отколкото бяха вчера.

— Добре ли си? Нараниха ли те?

Тя се усмихва едва забележимо, а погледът й издава нечовешка умора.

— Добре съм. Вече не съм нито толкова млада, нито тъй силна. Съществуват множество причини, поради които всяко ново поколение трябва да поеме своята отговорност по отношение на пророчеството.

— Как успя… Какво направи, за да ги спреш?

— Не съм ги спряла — вдига рамене тя. — Не съвсем. Изблъсках душата ти, за да се залови отново за живителната нишка, за астралната корда, а после ги държах на почетно разстояние с помощта на малкото сила, която ми е дадена, за съвсем кратко време, колкото да успееш да се откъснеш от тях. Нали знаеш, че навремето бях Бранителката? — пита тя с нотка на гордост.

— Значи така е станало, а? Щом следващата Бранителка и следващата Порта влязат в ролите си, предшествениците им губят силата си в Отвъдните светове?

Тя вдига очи и се опитва да ми го обясни по някакъв начин.

— До известна степен да, макар че все пак запазваме нещо от дарбата си дори и след като времето ни е вече минало. Някои я запазват в по-голяма степен от други, но не знам причината за това. Твоята пралеля Абигейл, сестрата на моята майка, беше една от най-силните Бранителки в историята. Тя можеше да върши такива неща… да се сражава с Душите с такава сила, че все още говорят за нея в Отвъдното.

— Какво стана с нея?

— Тръгна си — отвръща едва чуто тя. — Когато твоята баба… когато сестра й почина, леля Абигейл просто изчезна.

Не знам как да реагирам на едно толкова странно обстоятелство от историята на нашата фамилия и се заемам с фактите от настоящето.

— Съжалявам, че се наложи да дойдеш, лельо Върджиния… че се изложи на такава опасност. Бях в безопасност… последния път…

По лицето й разбирам, че е изплашена.

— Последния път ли?

Прехапах устни, изпитах вина, че не съм споделила преживяванията си с леля Върджиния. Че не съм й се доверила, както би трябвало да стане.

— Последния път, когато дойдоха за мен, се спряха.

— Какво искаш да кажеш? — клати глава тя.

— Тогава не осъзнавах, че съм тръгнала на път. Мислех, че ме преследват в съня ми. Соня ме предпази. Ако не беше тя, нямаше да мога да се спася. Те бяха достатъчно близо, за да ме задържат, но в последния момент нещо ги спря. Сякаш не можеха да ме докоснат, колкото и да го искаха. Помислих си, че така ще стане и сега. Ето защо не бързах да се прибера у дома.

Свивам рамене.

— Когато разбрах грешката си, беше вече късно.

Тя ме слушаше с каменно лице.

— Сигурно грешиш. Онова, което ми описа… ами би могло да се случи само по силата на забранената магия.

— Забранената магия ли? — от думите й кожата ми настръхва. — Аз не знам никакви магии.

Започва да диша толкова учестено, че виждам как гърдите й се повдигат в такт, докато погледът й е прикован на стената зад леглото ми. Внезапно тя скача, в очите й се е стаил дълбок страх.

— Лия, стани и ми помогни.

* * *

— Няма ли да ми обясниш защо го правим, лельо Върджиния?

Преместили сме малките нощни шкафчета встрани, за да има повече място, и сме застанали от двете страни на масивното легло, готови да издърпаме килима изпод него.

Двете с леля Върджиния срещаме погледите си над леглото; косата й е разпиляна небрежно и пада върху зелената й роба.

— Още не. Не съм сигурна в правотата си. При това не е необходимо да местим цялото легло. Трябва само малко да го повдигнем. Съвсем малко, за да можем да отметнем част от килима.

— Добре. Съвсем малко. Хайде, да започваме. Ти ще буташ, а аз ще дърпам.

Леглото не е много тежко, поне не е толкова тежко, колкото очаквах, като имах предвид богатата дърворезба върху четирите му пилона и таблата. Лекичко отместваме килима, така че да имаме достъп до единия му край.

Леля Върджиния се навежда, бързо протяга ръка към него, но тутакси се дърпа назад, сякаш е размислила.

— Какво има?

Тя вдига глава да ме погледне.

— Не искам да съм права. Не и за това.

Шумно си поема дъх, сякаш събира всичкия си кураж. После отмята килима и отваря уста, като вижда какво се крие под него. Аз не разбирам символа, знака, издълбан в дървения под, но щом го зървам, тръпки полазват по кожата на ръцете и гърба ми.

— Какво е това? — шепна аз.

Леля Върджиния не отлепва поглед от знака върху пода.

— Това е… било е магия. Магия, която ти осигурява закрила, метната като мантия върху теб, докато спиш.

После вдига поглед към мен.

— Този кръг е древен символ за закрила, Лия. Ако си достатъчно силен, можеш да направиш магия на всеки, който застане в средата на кръга, и да не разрешаваш на никого отвън да припари вътре.

Думите й ехтят в ушите ми. Внезапно си спомням как Алис седеше в средата на кръга в Тъмната стая посред нощ. Спомням си и собствената си безпомощност тогава, невъзможността да прекося очертанията на знака. После долавям думите на леля Върджиния, отнасящи се до майка ми: „Тя беше Заклинателка.“

Накланям глава на една страна, за да видя символа по-добре. Зървам само част от него, но въпреки това ми се струва, че изобщо не прилича на кръг. Споменавам го пред леля Върджиния и тя става от пода. Цялата трепери, тресе се, сякаш й е ужасно студено, макар че още преди час Айви е запалила камината и в стаята е топло.

— Защото това не е кръг, Лия. Вече не е. Някой е променил заклинанието. Някой е развалил магията, осигуряваща закрила, каквато е била първоначалната цел. Някой е искал да си уязвима, докато пътуваш из Отвъдното.

Усещам погледа й върху лицето си, ала не смея да я погледна от страх, че или ще се разплача, или ще започна да пищя. Онова, което е останало от първоначалния знак, вече е избледняло — било е издълбано много, много отдавна. Ала издълбаното, драскотините, които го оскверняват, те са скорошни, пресни са като кръга, издълбан на пода в Тъмната стая.

Не е необходимо леля Върджиния да назовава по име онзи, който го е направил, който ме е изложил на смъртна опасност. Затова насочвам мислите си към личността, която се опита да ме предпази, която премина през такива изпитания, за да ми осигури безопасност.

— Възможно ли е майка ми да е направила подобно заклинание?

— Тя е единствената, която е притежавала силата да го стори и която е нямала какво да губи.

Леля Върджиния измъква нещо от джоба на робата си и ми го подава.

— Отдавна го кътам за тебе. Написа го преди… преди да почине. Може би е трябвало да ти го дам по-рано. Може би е трябвало да ти обясня особеностите на пророчеството. Но исках да пораснеш достатъчно, да помъдрееш, за да може истината да ти донесе сила, а не да те опустоши, както направи с нея.

От устните ми се отронва саркастичен смях.

— Чувствам се всичко друго, но не и мъдра, лельо Върджиния. И ни най-малко силна.

Тя протяга ръце и ме прегръща.

— По-мъдра си, отколкото си мислиш, сърце мое. И много по-силна. — Тя хвърля поглед към кръга. — Аз не съм Заклинателна, Лия. Но дори да бях, нямаше да ми разрешат да подновя заклинанието за закрила.

— Тогава как майка ми… Почакай! — млъкнах, защото си спомних нещо. — Нали каза, че магията е забранена?

Леля Върджиния кима, а лицето й изглежда тържествено на отблясъците от огъня.

— Кой би й забранил да използва собствената си сила, когато на мен ми се втълпява ден и нощ да използвам силата, която не бих желала изобщо да е моя?

Тя присяда на леглото и започва да ми обяснява:

— В Отвъдното съществува правосъдна система, проверка и контрол, точно както в нашия свят. Правилата могат да изглеждат странни на несвикналите с неповторимостта на Отвъдните светове, ала независимо от всичко това те са си правила. Правила, установени от Григъри.

— Григъри?

Името ми звучи познато, ала не го свързвам с нищо.

— Григъри е съвет, съставен от ангели от времето на Маари и Катла, които не са паднали ангели. Сега те председателстват Отвъдното и следят, щото всяко същество и всяка душа да следват указанията, установени преди векове. Използването на отвъдните магиите другаде е наказуемо, но според мен майка ти е чувствала, че няма какво да губи, и е направила заклинанието около леглото ти, за да те закриля.

— Но ако мама е била наказана заради заклинанието, не можем ли да държим Алис отговорна, че го е нарушила?

— Боя се, че не можем — въздъхва леля Върджиния. — Както и тук, при нас, има неща, които са в сила само в рамките на правилата.

— Не… Не разбирам.

Леля Върджиния ме поглежда в очите.

— Алис не е направила собствена магия, Лия. Тя просто е преустановила силата на заклинанието, което майка ви е направила преди години — магия, която е била под възбрана от самото начало.

Гневът ми взема превес, аз скачам на крака и гласът ми проехтява в стаята:

— Значи няма нищо? Нищо, което да я спре? Никой не може да я държи отговорна, задето ме излага на опасност?

— Боя се, че е така — клати глава тя. — Този път няма. Изглежда Алис е проучила до дъно силата на магията и добре знае как да я използва в рамките, очертани от Григъри. Засега можем само да се надяваме, че ще допусне някаква грешка — вдига безпомощно рамене тя. — Нищо друго не може да се направи.

Взирам се в огъня, а главата ми бръмчи от новото нежелано познание: Всички карти са в ръцете на Алис. Алис притежава сила, която аз не притежавам.

И най-лошото от всичко е, че Алис знае как да използва силата си в своя полза и мой ущърб, без някой да й държи сметка за това.

— Съжалявам, Лия, но двете заедно ще преминем през това изпитание, обещавам ти. Нека направим първата стъпка — и тя става, за да си тръгне. — Луиса и Соня са в трапезарията и закусват. Уредила съм да отида в града заедно с Алис, така че ще можете да търсите списъка, без някой да ви безпокои.

Вдигам очи към нея и усещам колко е трудна задачата, която трябва да реша.

— И после какво? Дори да намерим списъка, трябва да открием и останалите два ключа. Но дори да ги намерим, не знаем какво да правим с тях, нито как да докараме пророчеството до край.

Преди да отговори, тя свива устни.

— Нямам представа. Може би ще можем да открием леля Абигейл. А после… е, остават сестрите…

Споменаването на сестрите ме кара да застана нащрек, защото леля Върджиния използва същото наименование като мадам Берие.

— Сестрите ли?

Тя въздъхва.

— Нека кажа, че в света съществуват люде, които знаят за пророчеството. Хора с дарби, които биха могли да са ни от полза. Някои от тях са сестри от предишни поколения, а други… други просто желаят да използват дарбите си за благото на всички ни. Ала засега няма да се занимаваме с тях, Лия. Разбра ли? Нека първо намерим списъка. Да открием ключовете. Ще трябва да ми се довериш — а когато му дойде времето, ще ги повикаш и те ще ти помогнат.

Мисля, че съм голяма страхливка, защото се радвам, че подробностите от новото лелино откровение ще трябва да почакат.

— Вярвам ти, лельо Върджиния. Но…

— Какво има?

— Ами ако пак се отправя на нощен полет? Как да избягвам да се скитам в Равнината незащитена?

Погледът й потъмнява.

— Не знам, Лия. Бих искала да имам готов отговор за всичко, някой съвет как да избягваш полетите си в нощта. Но след като Душите толкова силно желаят да те призовават в Равнината, мога само да те посъветвам силно да се съпротивляваш на желанието им.

Аз кимам, а тя става и излиза от стаята, като ме оставя сама с писмото на майка ми в ръце. Треперя цялата, докато разчупвам восъчния печат върху плика. Разгъвам листа и се вглеждам в стройния, заоблен почерк на майка си със съзнанието, че може би държа в ръцете си дълго търсените отговори на въпросите около нейната смърт — и около живота й.