Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (7)

6.

Двете с Алис мълчаливо си слагаме пелерините, а в ушите ни продължават да звучат укорите на госпожица Грей. Още виждам посърналото лице на Луиса, когато я изпращат в стаята й, и това ме разтърсва до такава степен, че не мога да изпитам съжаление към самата себе си.

Само защото ни съчувства за скорошната ни загуба, госпожица Грей не докладва на леля Върджиния за провинението ни, но когато идва време да затворим вратата на „Уиклиф“ след себе си, Едмънд вече ни чака прав до каретата, за да ни откара у дома. Алис крачи надолу по тротоара и се настанява на седалката в сумрачната карета, когато зад гърба ми прозвучава глас:

— Извинете, госпожице! Госпожице?

Само след миг разбирам чий е този глас. Тя е толкова; мъничка — още дете, — че погледът ми се рее около нея и над главата й, преди да осъзная, че тъкмо тя се е обърнала към мен — малкото момиченце пред очите ми.

— Да?

Обръщам поглед назад към каретата, но Алис се е мушнала вътре, а Едмънд се е навел и с две ръце проверява едната спица, съсредоточил цялото си внимание върху нея.

Детето върви към мен, златистите му къдрици блестят, а крачката му издава увереност, което го прави да; изглежда по-възрастно, отколкото вероятно е в действителност. В лицето прилича на ангел, бузките му са пухкави и розови.

— Изпуснахте нещо, госпожице.

Момиченцето навежда леко глава и протяга ръка към мен, пръстите му са сключени в юмрук и не мога да видя какво държи.

— О, не! Не мисля, че е мое — казвам аз, като хвърлям поглед към китката на ръката си, върху която се люлее малката ми чанта.

— Да, госпожице. Вие го изпуснахте.

Момиченцето ме поглежда в очите и нещо в погледа му ме кара да замръзна на мястото си. Сърцето ми бие учестено и шумно в гърдите и аз поглеждам отблизо стиснатата му в юмрук длан. То разтваря пръсти и аз зървам белите зъби на гребенчето ми от слонова кост, после въздъхвам, не осъзната, че съм сдържала дъха в гърдите си толкова дълго.

— О, боже! Много ти благодаря! — протягам ръка и вземам гребенчето.

— Не, аз ви благодаря, госпожице.

Погледът на момиченцето потъмнява, личицето му се напряга, то прикляка в реверанс, толкова странен, колкото и благодарността, която изрича. Обръща се и се отдалечава, полите му шумолят от движението на краката му, а стъпките му заглъхват заедно с детската мелодия, която си тананика.

Алис се навежда от мястото си и ме вика през отворената врата на каретата.

— Какво правиш още там, Лия? Определено застудява и студът влиза в каретата.

Гласът й ме сепва.

— Изпуснах нещо.

— Какво си изпуснала? — гледа ме тя от отрупаното с възглавници място до прозореца, докато аз се качвам и сядам до нея.

— Гребенчето. Онова, което татко ми донесе от Африка.

Тя кима с глава и когато Едмънд затваря вратата на каретата, се обръща към прозореца и в купето настава глуха тишина.

Продължавам да стискам гребенчето в ръка, ала щом разтварям дланта си, погледът ми е привлечен не от самия гребен, а от черната кадифена панделка под него. Усещам допира на студен и плосък предмет, скрит в панделката, ала не смея да го развия от страх, че Алис също може да го види.

Когато сключвам пръсти, зъбите на гребенчето се впиват в меката плът на дланта ми и за миг си спомням. Пресягам се и опипвам косата на тила си, като си припомням как сутринта бързах да не закъснея за училище. Нямах време за кафе и в бързината не успях да защипя косата си с гребена.

Но използвах фибите си, пропуснах да сложа само гребена. Пред очите ми е, на тоалетната масичка, когато преди няколко часа се втурнах навън от стаята. Как е пропътувал цялото това разстояние от стаята ми в Бърчууд до града и как се е озовал в ръцете на момиченцето е още една мистерия, която не мога да разгадая.

* * *

Намерила убежище в стаята си, аз изваждам гребенчето с треперещи ръце и го оглеждам, сякаш за часовете, прекарани в кадифената ми чантичка, може да се е променило.

Но не. Същото си е.

Същият гребен, който татко донесе от Африка, същият, който оттогава насам всеки ден поставям в косата си, същият, който момиченцето ми даде на улицата. Оставям го настрана. Отговорите, от които се нуждая, не са написани върху мекия му гланц.

Отново бъркам в чантичката и напипвам споменатата вече панделка заедно с твърдия предмет, който усетих в нея още в каретата. Разгъвам кадифето и черната панделка полазва по бялата ми нощница.

Струва ми се, че е колие. Черното кадифе огражда малък метален медальон, закрепен точно в средата на лентата. Отначало си мисля, че се поставя на шията, ала когато го вдигам към врата си, виждам, че панделката не е достатъчно дълга за целта. Висулката по средата й привлича погледа ми. Тя е безформена — представлява прост и не много лъскав диск. Опипвам повърхността от двете му страни с два пръста и усещам ръба отзад. Обръщам го и забелязвам тъмен контур върху кръга. В стаята притъмнява и аз се навеждам и съсредоточавам погледа си върху тъмните контури.

Прокарвам върха на единия си пръст по ръба на фигурата вътре в кръга, сякаш така ще разгадая истинската й форма. Пръстът ми хлътва в издълбания диск, който повтаря онзи върху китката на ръката ми.

И все пак не е съвсем същият. Има разлика — в средата на висулката стои буквата „X“. Обръщам китката си, за да видя от вътрешната й страна, и местя поглед от студения диск в ръката си към белега върху китката. Има и още нещо, нещо, свързано с медальона в дланта ми. Вътрешността на кръга върху китката ми сякаш се изчиства и изпъква все по-ясно с всеки изминал момент, докато накрая не се съмнявам, че непознатата фигура вътре в кръга скоро ще се превърне в буквата „X“, която стои изписана и върху медальона.

Сега вече знам.

Не мога да кажа по какъв начин, но някак си ми става ясно, че кадифената панделка е направена за едно-единствено място. Увивам я около китката си и не се учудвам, когато тя идеално пасва върху фигурата там, нито се сепвам, когато закопчавам механизма — черната панделка обвива и идеално прилепва към кожата ми. Медальонът застава точно над кръга от вътрешната страна на китката ми. Струва ми се, че усещам как изпъкналата кожа на ръката ми хлътва удобно в издълбания кръг на медальона. При вида на новата ми придобивка ме облива вълна на ужас.

Тъкмо от това се страхувам най-много — от факта, че тялото ми откликва на повика на медальона. Тъкмо необяснимото привличане към този предмет ме кара да се чувствам така, сякаш цял живот ми е принадлежал — въпреки че до днес не съм го виждала изобщо, — затова го откопчавам от ръката си. Дърпам чекмеджето на нощното шкафче до леглото си и мушвам навитото на кълбо кадифе най-отзад.

Страшно съм уморена. Лягам по гръб на леглото и тутакси потъвам в дълбок сън. Обгръща ме непрогледен мрак и миг преди всичко наоколо ми да изчезне, аз разбирам какво е да си мъртъв.

* * *

Излитам нагоре и се отделям от тялото си. Спящата ми обвивка остава да лежи долу и когато бързо се отдалечавам от нея и излитам право през затворения прозорец навън, ме обхваща неизпитвана досега бодрост.

Неведнъж съм сънувала странни сънища. Най-ранните ми спомени не са свързани с материални същества от плът и кръв или с гласа на майка ми, нито със стъпките на баща ми в коридора, а с тайнствени, непознати форми и с бързия ми бяг през ветрове и дървеса.

Ала до татковата смърт нямам ясни спомени за сън, в който летя. А след нея почти всяка нощ сънувам, че летя, и никак не се учудвам, че сега се нося над къщата, над хълмовете и над пътя, който се извива и отвежда далеч от имението. Съвсем скоро се озовавам над самия град и се възхищавам на гледката — изглежда тъй различен в мъглата на съня ми, в потайността на нощта.

Прелитам покрай „Уиклиф“ и книжарницата, покрай къщата, в която живее Соня Соренсен, излизам от града и се насочвам към ширналото се тъмно поле. Небето над мен и около мен блести. Това не е черното нощно небе, което сме свикнали да виждаме, сега то е безбрежно и тъмносиньо с лек нюанс на виолетово.

Не след дълго се озовавам над един по-голям град. Сградите се извисяват чак до небето, а огромните фабрики бълват кълба дим в нощта, но не усещам никакъв мирис. Стигам до края на града и само след миг пред очите ми се разгръща величествената гледка на океана, който се простира докъдето стига погледът ми, и ето ме, че се нося в победоносен полет над него.

Сега вече мога да усетя мириса.

Ароматът на море изпълва гърдите ми и от възхита започвам лудо да се смея. Влажният вятър роши косата ми и в този миг усещам, че мога да летя вечно и да потъна в обятията на тъмновиолетовото небе, в което се къпя.

Летя все по-нататък и по-нататък над водата, докато от града вече не се вижда и светлинка. Водата се носи бързо под мен и в същия миг дочувам глас, който ме предупреждава да се върна, който ми нашепва, че съм се отдалечила твърде много, ала аз не го приемам точно като предупреждение. Не му обръщам внимание, наслаждавам се и напълно се предавам на усещанията си от пътешествието, като си позволявам да прелитам ниско над вълните, а после се стрелкам нагоре в тайнственото небе.

Ала предупреждаващият глас се усилва все повече, вече не е шепот, а истински човешки вик. Вик на момиче.

— Връщай се! — вика ми гласът, сподавен и глух. — Много си се отдалечила. Трябва да се връщаш!

Нещо в гласа й ме кара да спра и аз с почуда виждам, че кръжа във въздуха, без да летя, но и без да потъвам в морето на съня си. После го усещам. Нещо зловещо ръмжи отзад и лети към мен с огромна скорост, което най-после ме кара да се забързам.

Стрелкам се нагоре в небето и назад към онова, което ми се вижда като суша. Способността ми да контролирам скоростта и посоката на полета се е увеличила по време на краткото ми пътуване и въпреки страха тялото ми се наслаждава на новото си умение, на неизпитаната досега власт.

Ала в мига, в който се отправям към дома, въодушевлението ми отстъпва място на ужаса, защото онова страховито нещо се приближава все повече и повече, следва ме по петите. Имам да измина дълъг път, въпреки че ми се струва, че километрите летят под мен така, сякаш са метри и дори сантиметри.

Онова нещо зад мен издава шум, пронизителен вой, който ме изпълва с паника, тъй омаломощаваща, че тъкмо когато трябва да ускоря летежа си, аз нямам сили дори да се движа. Не много далече зървам тъмните очертания на градските покрайнини. Близо съм, ала изоставам по вина и на преследвача си, и на собствения си страх. Всъщност бих могла да спра на място, ако откъм града към мен не се приближаваше някаква фигура.

Отначало зървам блед проблясък в далечината, но съвсем скоро тя застава точно пред мен и ми трябва само миг, за да осъзная, че това е спиритистката Соня Соренсен.

— Идвай! Бързо! Няма време за губене! Ох, защо ти трябваше да се отдалечаваш толкова много! — казва тя и ми маха да продължавам напред. — Бързо! Връщай се колкото е възможно по-бързо. Аз съм точно зад теб!

Не губя време да разбера как и защо Соня Соренсен се появява в съня ми. Усещам паниката в гласа й и продължавам да летя. Тя ме следва по петите и най-после сме над града.

— Не мога да поема риска да дойда с теб. Не е безопасно — казва тя и се готви да се отдалечи. — Слей се с тялото си, без да се бавиш. Не позволявай да те задържат. По никакъв начин.

— Ами ти? — гласът ми звучи тихо и отдалече. Не усещам вибрациите му в гърлото си.

Тя ме поглежда в очите.

— То не преследва мен.

Думите й ме карат да побързам. Летя над полето, над пътя за Бърчууд и бързо се нося към къщата. Когато стигам до прозореца на стаята си, ръмженето зад гърба ми зазвучава яростно и съществото съска и сипе думи към мен, които не мога да разбера.

— Пази… господарката…

Неволно спирам, като се мъча да разгадая странното съобщение.

Но това е закъснение, което не бива да си позволя.

Тъмното същество ръмжи и се зъби, толкова е близо, че мога да го докосна, ако проявя куража да протегна ръка. В черната маса не различавам никакви форми, ала до ушите ми доехтяха тропотът на множество копита и плясъкът на хиляди криле, удрящи се в безразборен ритъм, който внезапно ми прозвучава познато и ужасяващо. Отначало ме обзема паника, а после в душата ми се настанява тихо примирение.

Закъсняла съм. Съществото е съвсем близо. Вцепенявам се, неспособна да направя и най-простото движение поради безразличието, което прониква във всяка фибра на тялото ми.

Но въпреки всичко то не може да ме докосне.

Кръжи наоколо и се удря в някаква невидима преграда. Шепотът, който в началото се чуваше отчетливо и ясно, точно зад мен, сега е приглушен и далечен. Огромните криле, които преди малко плющяха тъй близо до мен, сега сякаш се чуват иззад покривало от плътно кадифе. Съществото се зъби от яд, ала това е само безсмислено упорство и ярост, защото аз оставам недосегаема зад невидимата бариера.

Безразличието ми се стопява и аз се мушвам през прозореца, спирам се над спящото си тяло само за миг, после се вмъквам в него.

Усещането е странно, защото чувствам как душата ми щраква и се заковава на мястото си като късче от мозайка и в същия миг осъзнавам, че това не е било сън.