Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (11)

10.

Двамата с Хенри играем игра след игра и дори успяваме да убедим готвачката да ни направи пуканки и шоколад, които малкият обича толкова много. След часове игра на крибидж минаваме на шах. Хенри ме бие игра след игра, тъй като години наред е изучавал успешните стратегии от татко. Двамата се смеем, ала това не е безгрижният смях от отминалите дни. Сега в него се чете тъга, усещам и страх. Опитвам се да се отпусна в компанията на по-малкия си брат, но щом погледна към огъня, докато го чакам да направи своя ход, неизменно пред очите ми се появява бездушното Алисино лице.

— Лия? — гласът на Хенри прекъсва мислите ми.

Вдигам очи от шахматната дъска.

— Да?

— Трябва да се пазиш.

От думите му ме пронизва хлад, но въпреки това се смея.

— Какво искаш да кажеш, Хенри?

Той извръща поглед и се взира в огъня, после отново се обръща към мен и ме поглежда в очите.

— Татко ме предупреждаваше, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Хенри! — Усмихвам се вежливо на думите му. Не желая да го гледам снизходително, когато той толкова съсредоточено ми предава загадъчното послание. — Какво имаш предвид?

— Просто… — поема си дълбоко въздух, сякаш вика целия си кураж на помощ, но накрая смирено го изпуска обратно. — Не знам защо го казвам, Лия — усмихва се брат ми, ала усмивката му съвсем бегло напомня на обичайното му хилене. — Просто ми обещай да се пазиш, става ли?

Бавно кимам с глава, мъчейки се да разгадая тайнствените му думи.

— Разбира се.

Играем още двайсетина минути, ала сме доста разсеяни. Когато най-сетне прибираме фигурите, Хенри се прозява и леля Върджиния пристига, за да го отведе в стаята му.

Пожелаваме си лека нощ, но очите на брат ми са помръкнали от безпокойство и от още нещо, което определено прилича на страх.

— Благодаря ти, Лия. Много ти благодаря.

— Няма защо. Ще се радвам отново да те бия — дразня го аз, като се мъча да го развеселя.

Навеждам се и го целувам по гладката буза.

— Лека нощ. Приятни сънища.

— Приятни сънища и на теб, Лия.

Леля Върджиния извърта стола му и като тръгва, се обръща към мен. Усмихва ми се с благодарност.

— Лека нощ, лельо Върджиния.

Оставам сама в тихата стая. Отивам до широкия прозорец и се взирам навън в черната нощ, както правеше Алис, питам се какво ли е виждала в празния двор пред зимната градина. Аз гледам ли, гледам, а единственият звук в салона идва от пращящия дънер в огнището зад мен. Не виждам нищо навън. Нито красивото небе от съня си предишната нощ, нито отговорите, от които се нуждая.

Само тъмнина и нищо друго.

* * *

Малко по-късно, докато се качвам по стълбите към стаята си, чувам нещо откъм библиотеката. Сякаш някой мести предмети, бута ги насам-натам. Обръщам се и тръгвам назад по покритите с килим стъпала по посока на шума.

Стигам до вратата на библиотеката и виждам Алис — навела се е и издърпва книги от рафтовете. Наблюдавам я известно време и се чудя защо изпитвам тревога, след като книгите в библиотеката са колкото мои, толкова и нейни. Вероятно защото тя никога не е проявявала интерес към татковата колекция и той отдавна се бе отказал от опитите си да споделя с нея любовта си към книгите.

Сигурно ме е усетила, защото се обръща, преди да изрека и дума. По страните й избиват розови петна. Не си спомням кога за последен път съм видяла Алис да се изчервява.

— О! Лия! Какво правиш тук?

Тя се изправя, приглажда с ръка полата си и прибира непокорната къдрица зад ухото си.

— Видях, че вратата е отворена. Какво търсиш?

Непроницаема пелена се спуска над лицето й.

— Нещо за четене преди сън — тя маха с ръка към рафтовете, сякаш вече не са й нужни. — Напоследък не мога да спя добре.

— Да, знам за какво говориш — кимам към отрупаните с книги лавици. — Трябва само да ме попиташ и аз ще ти препоръчам нещо.

Тя ме гледа с каменно лице.

— Ще го направя. Така де, ако срещна затруднение.

Стоим и се взираме една в друга. Ясно е, че тя няма намерение да си тръгне, а пък аз нямам право да й забраня да стои в библиотеката.

— Лека нощ, Алис.

Никак не ми е лесно да се обърна и да изляза от стаята, но го правя, като я оставям сама в съкровеното място, където толкова често прекарвахме времето си двамата с баща ми.

Вървя обратно към стълбите, а в душата ми напира смесица от страх и гняв. Нямам представа защо е нужно да крия книгата от Алис, ала внезапно усещам неимоверна радост, че тя е на скришно място в гардероба на стаята ми.