Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (18)

18.

Прекарваме Деня на благодарността в приятна забрава. Джеймс и баща му се присъединяват към нас, а докато играем в салона на какви ли не игри, откъм кухнята се носят апетитни аромати. Лицето на Хенри светва като падаща звезда, когато Соня се съгласява да изиграе партия шах с него. Той не се огорчава дори когато тя го бие на поразия и с елегантна усмивка го матира.

Алис е нащрек. Ние се смеем весело край огнището, а тя ни наблюдава отдалеч като усетило опасност животно. Местим се в трапезарията и аз сядам отдясно на Джеймс. С изненада установявам, че Алис държи да седне от лявата му страна. Присъствието й ме изнервя, макар че през повечето време не я виждам. Отпъждам мрачното си настроение. Масата е отрупана с вкусни гозби, виното се лее като приятните разговори помежду ни и така изминават два незабравими часа.

Отново се пренасяме в салона, нахранени до насита, поели такива количества храна, че госпожица Грей би се разстроила от лакомията ни.

След дълги уговорки леля Върджиния сяда на пианото. Заобикаляме я и пеем, смеем се и се ръгаме един друг с лакти, когато някоя строфа от текста на песента ни убегне. Дори Алис се присъединява към нашия хор, макар да стои на разстояние от Луиса и Соня, и когато в салона прозвучава последният припев на последната изпята от нас балада, помещението внезапно утихва. Огънят зад решетката в камината догаря и леля Върджиния, която никога не проявява признаци на умора, вдига ръка, за да прикрие прозявката си. Хенри спи в стола си край камината, а буйният му перчем е паднал над очите му.

— Е, не бих искал да прекъсвам празненството, но мисля, че някой трябва вече да си ляга.

Докато казва това, Джеймс наднича над рамото ми и аз поглеждам към Хенри.

Ала като проследявам бляскавия поглед на Джеймс, виждам, че господин Дъглас се е свил на канапето и също спи. Тихо се смея, като се старая да не събудя нито единия, нито другия.

— Ами да… вече е доста късно. Да помоля ли Едмънд да ти помогне до каретата? — кимам към господин Дъглас.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Господин Дъглас сънено се препъва по пътя към каретата, където Джеймс го настанява, следват весели пожелания на сбогуване. Леля Върджиния изчезва в кухнята да ръководи вдигането на трапезата, а Луиса и Соня се оттеглят да се преоблекат за през нощта. Оглеждам се, за да се уверя, че наоколо няма никого, измъквам се от топлата къща и следвам Джеймс на терасата.

Той не си губи времето, а ме взема в прегръдките си и се заиграва с падналата на лицето ми къдрица. После устните му се притискат към моите, разтварят ги като цветна пъпка, която разцъфва, докато венчелистчетата остават тъмни и сбръчкани. В подобни мигове се чувствам различна — превръщам се в онази Лия, на която не й пука за госпожица Грей, нито за книгите й, още по-малко за правилниците. Лия, която не я е грижа за очакванията към нея. В такива мигове си мисля, че нищо не може да се обърка, усещам се цялостна и изпълнена с живот.

Но Джеймс се дърпа. Винаги става така — Джеймс първи се отдръпва, макар че тъкмо той ме е привлякъл към себе си.

— Лия, Лия! Толкова съм щастлив, когато съм с теб. Знаеш го, нали? — тонът му е дързък.

Усмихвам се и го дразня:

— Разбира се, когато не те влудявам с любопитството си и винаги се съгласявам с теб.

— Ти ме влудяваш с нещо друго — ухилва се той, но после става сериозен. — Вярно е, че не сме говорили сериозно по въпроса. Не мога да ти осигуря живота, на който си свикнала. Но искам някой ден, когато му дойде времето, да бъдеш моя.

Кимам малко по-бавно, отколкото ми се иска.

— Само че…

— Само че какво? — погледът му помътнява от тревога. Досега сме се смели, доволни от вечерта, опитвали сме се да забравим за лекото дистанциране един от друг. Дистанцията е породена от собствените ми тайни и несигурност, ала това не прави бариерата по-лесно преодолима.

Клатя глава.

— Няма нищо. Просто ми е тъжно, че празнувам без татко. Коледа няма да е същата.

Искрено страдам и за миг успявам да убедя самата себе си, че единствено скръбта стои между мен и Джеймс.

— Това ли е всичко? Това ли е причината, поради която през последните седмици си тъй разсеяна и мълчалива? Защото не мога да спра да мисля, че има нещо повече.

„Кажи му. Кажи му го сега, преди да е станало твърде късно, преди напълно да си го отблъснала.“ Ала вътрешният ми глас не е достатъчно настойчив. Кимам с глава и му се усмихвам колкото е възможно по-убедително.

— Извинявай, че съм те притеснила. С времето ще се оправя.

Иска ми се да вярвам, че мълча, за да не го въвличам в тъмната история, ала дълбоко в себе си знам, че го правя от неудобство. Не мога да отрека, че се тревожа да не би Джеймс да се откаже от мен, когато научи злокобната, забравила възрастта си история, от която съм част.

* * *

— Госпожица Грей няма да го одобри — посреща ме гласът на Алис, щом затварям вратата, ала това не е новата, непреклонна Алис, с която трябва да внимавам. Тонът й е закачлив, фигурата й е лека, ефирна. Тя безгрижно е седнала на стъпалата и полулежи, облегната на лакътя си.

Отивам и сядам до нея.

— Е, аз пък ще ти кажа, че госпожица Грей не би одобрила и позата ти в този момент.

Зъбите й блясват в тъмнината и ние се усмихваме една на друга, обгърнати от тайнствеността на смълчаната къща.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не знам. Преди си го мислех. Тогава бях сигурна, по-сигурна отколкото в каквото и да е друго.

— А сега?

Свивам рамене.

— Сега вече нещата са малко по-сложни.

След минута тя отговаря:

— Не са. Но може би има някакъв изход. Някакъв начин и двете да получим онова, което желаем най-много от всичко.

Думите й съдържат намек, ала не се чувствам готова да споделя с нея нещата, които съм научила с толкова много труд. Не и докато не чуя какво иска да каже.

— Сигурна съм, че не знам какво имаш предвид.

Тя още повече снижава глас.

— Аз пък съм сигурна, че знаеш, Лия. Иска ти се да се омъжиш и да имаш деца, да си живеете с Джеймс спокойно. Трябва да осъзнаваш колко невъзможна е мечтата ти при… при сегашните обстоятелства. Когато се бориш с Душите.

Искреността в думите й ме изненадва. Маската тутакси пада. И тя знае толкова, колкото и аз, може би дори повече. Очевидно е и се питам защо мислех, че стои встрани от пророчеството и неговото действие.

Аз не отричам и Алис продължава:

— Ще намериш покой само ако изпълниш ангажимента си към Самаил. Той ще те остави да живееш живота, за който си мечтаеш, и няма да те безпокои. А така ще е най-лесно за всички. Нима в душата ти, поне в онази част, на която е отредена ролята на Портата, не откриваш същото това желание?

Бих искала да заявя, че думите й не са на място, че не съм докосната от мрачните обещания, ала това би било лъжа, тъй като част от мен се вълнува, когато тя говори за изпълнението на древното пророчество. Иска ми се да вярвам, че се оживява само онази част от съществото ми, която желае да изживее живота си с Джеймс — като всяко момиче на моето място, ала нещо в дълбините на съзнанието ми подсказва, че не е само тя. Долавям песента на сирената, напомняща ми за отредената ми роля в пророчеството. Това е най-дълбоката част от мен, а аз се правя, че не съществува — онази, която трябва да се бори срещу изкушението да постъпя така, както желае Алис.

Клатя глава в знак на несъгласие, тъй като не искам да издам безсилието си.

— Не. Не е… както ти казваш. — Започвам да говоря мило и ласкаво, както правех в детството ни, щом заговорех на своята любима Алис.

— Вярно е, че искам да изживея живота си заедно с Джеймс, ала няма да мога да му се насладя в тъмата на един свят, управляван от Душите. Не е възможно да не го разбираш, Алис. В едно сме единодушни: ще трябва да работим за постигането на нашата обща цел. Ти си Бранителка. Имаш за задача да браниш света от Душите. А аз… Е, и аз имам избор. Няма да им помагам. Няма да си помръдна и пръста, за да им помогна в ущърб на друго нещо, на хората, които обичам. А нали това е нашата обща цел? Да защищаваме Хенри и леля Върджиния, единствените, останали от семейството ни?

Лицето й едва се мержелее в тъмнината, но като споменавам за Хенри и леля Върджиния, забелязвам, че започва да се двоуми. Нужно й е време, за да отговори, а последвалите миговете сякаш продължават цяла вечност и оставят своя белег върху чертите й. Когато проговаря, тя е нерешителна като малко дете.

— Не е трябвало аз да съм Бранителката, Лия. И двете го знаем. Затова се чувствам по този начин. Защото от дете са ми казвали, че имам задължения към Душите, независимо под какво име съществувам в пророчеството. Аз… не мога да се чувствам другояче. Чувствам се такава, каквато съм.

Поклащам глава, не желая да я слушам. Много е тежко да чувам как сегашната Алис говори за тези неща. Ако беше предишната, със студения поглед в очите и изопнатото лице… е, тогава би било по-лесно да приема словата й.

Тя се облизва и устните й блясват в тъмнината.

— Ако работим в съгласие, ще можем да се защитаваме, Лия. Да защитаваме себе си и обичаните от нас хора. Мога да гарантирам, че ще си в безопасност. Както и Джеймс, Хенри и леля Върджиния. Това са нещата, които движат света, така ли е? Докато те са живи, какво значение има кой управлява? Нима не си струва да направиш тази незначителна жертва на съвестта си, за да си живееш спокойно живота?

В думите й се усеща отчаяние и то ме сепва въпреки нежното мъркане на гласа й. Силно разтърсвам глава, сякаш да отпъдя обещанията й, ала колкото повече се мъча да ги прогоня, толкова по-настоятелно проникват те в съзнанието ми.

— Не мога… Не мога да направя подобно нещо, Алис. Просто не ми е възможно. Не мога и да променя начина, по който се чувствам. Ето това съм аз.

Очаквам да се разсърди, ала в гласа й има само тъга.

— Да. И аз така си мислех. Извинявай, Лия.

Тя се протяга през стъпалата и ме хваща за ръката, както правехме като малки. Дланта й не е по-голяма от моята, съвсем не, и все пак беше време, когато съм се чувствала в безопасност, когато Алис ме държи за ръката. Не знам защо ми се извинява, но се боя, че много скоро ще разбера.

Ала тогава няма да се чувствам в безопасност, когато ме държи за ръката.