Мишел Зинк
Пророчеството на сестрите (14)

13.

На другата сутрин с часове се мъча да се измъкна незабелязано от къщата с медальона в ръка.

Докато закусваме и четем, Алис изглежда по-бдителна от обикновено, макар че не би могла да знае какво възнамерявам да правя. Все пак аз я чакам да се качи в стаята си да подготвя пропуснатия урок по френски в „Уиклиф“, за да изляза от къщата.

Духа толкова студен вятър, че едва си поемам дъх, ала това не ме спира. Вече съм решила. Мъча се да не обръщам внимание на студа, заобикалям къщата и тръгвам към реката. Усилено крача напред, въпреки че полата ми пречи да вървя бързо, а като ускорявам крачка, стегнатата с шнур чантичка, увиснала на ръката ми, неудържимо се клати. Вече не усещам студа. Всъщност нито виждам, нито чувам нещо. Всичко наоколо е тихо и неподвижно, сякаш целият свят е наясно с намеренията ми, и аз крача и крача напред.

Когато стигам до брега на реката, бъркам в чантичката си и опипвам дъното й за медальона. Надеждата ми да е изчезнал по свое желание в името на собствената си безопасност е нищожна. Та нали това е само един предмет, който преди закуска захвърлих на дъното на чантата си?

Единственото ми желание е да се отърва от него.

Вдигам ръка във въздуха и се колебая само за миг, преди да го запратя със замах във водата. От мястото, където той падна, се вдига лека пара. Приближавам се до реката, като внимавам да не падна в нея.

Медальонът е там, с въртеливи движения потъва и се носи по силното подводно течение, а черната кадифена панделка се увива като змия около златния диск, който проблясва, макар че на небето няма и следа от слънчев лъч.

Оставам известно време до реката, за да събера мислите си. Нямам представа каква е ролята на медальона в пророчеството, но съм убедена, че е свързан с Душите и тяхното завръщане в нашия свят. Сега той се намира някъде в студените и буйни води на реката. Ще потъне на дъното и ще легне сред камъните. Моля се на Бог, когото призовавам само в редки случаи, отсега нататък никой да не го вижда.

Сядам на окапалите листа горе на брега и се облягам на големия камък, където обикновено прекарвам времето си с Джеймс. При мисълта за него стомахът ми се свива. Ясно е, че ако изобщо вярва в съществуването на пророчеството, приема го единствено като старо предание. Сигурна съм в едно — дори човек с богато въображение би приел новата ми роля като Портата изключително трудно, какво остава за рационална личност като Джеймс.

Опитвам се да си представя реакцията му, ако събера кураж да му го кажа. Припомням си, че сме повече от годеници. Ние сме близки приятели. Ала увереността ми в неговата обич е поразколебана. Дълбоко в мен звучи тих глас, който ми нашепва: „Ами ако не те желае? Ами ако не иска да се ожени за такава странна персона, която играе странна роля в странна история? Ще твърди, че изпитва истинска любов, ала никога повече няма да те погледне с предишната любов и доверие.“ Поклащам отрицателно глава, като отхвърлям предположението пред самата себе си.

— На кого поклащаш глава? Нали си съвсем самичка? — сепва ме гласът на Джеймс и неволно вдигам ръка към гърдите си.

— Божичко! Какво правиш тук? Неделя е!

Той стои облегнат на дървото срещу нашия камък, появил се изневиделица, сякаш мислите ми са се материализирали.

Накланя глава и на устните му цъфва лукава усмивка.

— Не мога ли да дойда просто така, само защото ми е приятно?

Разкъсвам се между желанието си да го видя и растящото напрежение от неизказаните тайни.

— Ами… да. Разбира се. Не те очаквах.

Той се приближава, а ботушите му скърцат по покритата със съчки и листа земя.

— Татко не се нуждаеше от каретата, а на мен не ми се чакаше чак до утре, за да те видя. Надявах се да те намеря тук.

Той протяга ръката си към мен и аз я поемам, като се оставям да ме издърпа нагоре и да ме доближи към себе си. Когато отново проговаря, гласът му е нисък и дрезгав:

— Добро утро.

Критичният му поглед ме смущава, въпреки че ме гледа така, както го е правил хиляди пъти преди това.

— Добро утро.

Навеждам глава, като отбягвам погледа му, и отстъпвам назад, по-далеч от топлината на тялото му.

— Как е баща ти?

Въпросът ми е глупав. Разбира се, че господин Дъглас е добре, иначе сега щях да съм сама. Но празните приказки ми дават възможност да се отдалеча от Джеймс, без да изглежда така, сякаш искам да пазя дистанция помежду ни. Ала той ме познава твърде добре. Не обръща внимание на въпроса ми и с две крачки се доближава до мен.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — Той взема ръката ми в своята и макар да се взирам в пенещата се вода, аз усещам изучаващия му поглед върху лицето си. — Не се ли радваш да ме видиш?

„Ето. Сега е моментът да му кажеш. Да му разкажеш всичко. Вярвай в любовта му.“ Вътре в себе си усещам настойчив шепот, ала го подминавам напук на разума, който ми казва, че постъпвам глупаво.

— Разбира се, че се радвам — усмихвам се аз, като се мъча да изглеждам колкото е възможно по-щастлива и весела. — Аз… Просто днес не ми е ден, това е. Може би следобед ще трябва да си почина в стаята си.

Той е разочарован. Разочарован е, че няма да прекарам деня с него, въпреки че е бил толкова път до тук.

— Добре тогава. Ще те изпратя до вас и ще взема каретата от Едмънд.

Той прикрива наранената си душа с усмивка, на която всеки друг би повярвал, защото никой не познава Джеймс толкова добре, колкото аз.

* * *

Докато се връщаме към къщата, помежду ни цари напрежение и като стигаме двора, се разделяме. Тръгва, ала продължава да държи ръката ми, сякаш не иска да се измъкна от него толкова лесно. Виждам как каретата му изчезва зад завоя, после се обръщам към къщата.

Познат тих глас се разнася зад гърба ми, докато се изкачвам по каменните стъпала.

— Госпожице? Изпуснахте нещо, госпожице.

Това е момиченцето, което срещнах в града, онова, което ми даде гребена с медальона. Носи същата небесносиня престилка, а ленените му къдрици подскачат по раменете.

Оглеждам се, онемяла от невероятния факт, че детето се е озовало тук, толкова далеч от града. Наоколо няма и помен от възрастен човек, няма нито карета, нито кон. Слизам по стълбите и го гледам, подозрително присвила очи. Та нали тъкмо то с най-невинно изражение на лицето ми бе дало медальона?

— Нищо не съм изпуснала. Как се казваш? Как дойде дотук?

Момичето пропуска въпросите ми покрай ушите си и протяга свитата си в юмрук длан към мен.

— Сигурна съм, че е ваше, госпожице. И дойдох чак дотук, за да ви го дам.

Момиченцето толкова бързо стрелва ръка към мен, че аз инстинктивно отварям длан и поемам онова, което ми дава. То се обръща и подскача надолу по обточената от двете страни с дървета алея, като си тананика същата песничка, която остана да звучи след него и преди, когато ме спря в града.

Тъкмо в този миг усещам водата. Тя тече като водопад между пръстите ми. Когато разтварям ръката си, за да видя какво ми е дало детето, цялата се разтрепервам.

„Не може да бъде.“

Върху дланта ми лежи медальонът, черната кадифена панделка, станала още по-черна от влагата, се вие около него, а водата се стича между пръстите ми и пада върху каменните стъпала. Браслетът не е просто влажен. Той е прогизнал, сякаш току-що е бил изваден от реката.

Трябва да спра момичето.

„Момичето, момичето, момичето.“

Тичам надолу по стълбите, стиснала в ръка предмета, от който искам да се отърва, навлизам в тъмната пътека, която води към шосето. Тичам и се озовавам далеч, дърветата сплитат клони над главата ми и ме покриват като балдахин от двете страни. Оставам под него по-дълго от необходимото и се взирам нататък, където детето изчезна подскачайки, а вятърът призрачно ми нашепва нещо в клоните на дърветата. Уви! Момиченцето е изчезнало и това сякаш не ме учудва ни най-малко.

* * *

— Много ли е студено? — пита Хенри, когато ме вижда да влизам в антрето и да трия ръце една в друга.

Двамата с леля Върджиния играят на карти, а огънят пращи в камината.

— Доста. Струва ми се, че трябва да отложим разходките си край реката до пролетта. — Окачвам пелерината си и се обръщам усмихната към тях с надеждата да прикрия безпокойството си. — Кой печели?

Хенри се хили победоносно.

— Разбира се, че аз!

— Че откъде се разбира? Ах ти, зверче такова! — дразни го леля Върджиния. После поглежда към мен. — Ще се присъединиш ли към нас, Лия?

— В момента не. Замръзвам от студ. Ще отида да си облека нещо по-топло. Може би след вечеря.

Леля Върджиния разсеяно кима с глава.

Оглеждам се.

— Къде е Алис?

— Каза, че ще си почива в стаята — промърморва леля Върджиния, вглъбена в картите си.

Тръгвам към стаята си да потърся одеяло, а в сърцето ми се е настанила дълбока тревога. Влизам и тутакси я виждам — навела се е и, както разбирам, рови в най-горното чекмедже на скрина.

— Мога ли да ти помогна да го намериш? — питам с необичайно хладен тон.

Алис се извърта като пумпал. Вторачва се в мен с каменно лице, премисляйки думите, с които да ми отговори, като най-спокойно се приближава.

— Не, благодаря. Търсех брошката, която ти дадох през лятото.

Спира се пред мен, тъй като аз съм препречила пътя към вратата и тя не може да излезе.

— Върнах ти я, Алис. Още през есента, преди началото на учебната година.

Тя се насилва да се усмихне.

— Вярно. Бях забравила.

Кима с глава към вратата.

— Може ли?

Изчаквам минутка, като се наслаждавам на създалото се неловко положение, на начина, по който тя се гърчи под моя поглед. Най-сетне се отдръпвам встрани и я пускам да мине, без да кажа и дума.

Половин час по-късно аз седя до писалището в стаята си. Увила съм се с одеяло, за да се стопля, и си мисля за Алис и евентуалните й намерения.

Книгата е още в гардероба, където я бях оставила последния път. Не съм я скрила много добре, така че Алис би могла да я намери, ако потърси по-внимателно. Затова предполагам, че или е нямала време да се рови из гардероба, или че я е открила, ала не й трябва.

Медальонът бе у мен през цялото време, колкото и да се мъчех да се отърва от него. Във всеки случай сега поне ми е ясно, че няма да мога да се освободя от него толкова лесно. Трудно ми е да повярвам, че ако изобщо знае за съществуването му, Алис не е наясно с това.

Но ако не търсеше книгата или медальона, какво правеше тук?

Поглеждам към книгата, която съм отворила пред себе си. Текстът на пророчеството ми е толкова познат, че мога да го кажа наизуст, но все пак се питам дали ако го прочета отново, няма да забележа нещо, което съм пропуснала. В главата си чувам гласа на татко, при това тъй ясно, сякаш е седнал до мен — думи, които често казваше приживе: „Понякога човек не вижда гората от отделните дървета.“

Каква глупава поговорка — всъщност клише. Но аз се опитвам да отворя сетивата си, да прочета пророчеството отново, сякаш го правя за първи път.

В началото то ми звучи точно така, както го помня. Едва когато стигам до частта, в която се споменава за ключовете, осенява ме мисъл, която кара дъха ми да спре.

Ключовете. Алис си мисли, че ключовете са у мен.

Хрумването, че тя търси ключовете, ми носи успокоение, защото това означава, че още не ги е намерила. Че все още разполагам с време първа да ги открия.

Вратата се отваря със скърцане и прекъсва мислите ми. Обръщам глава и виждам Айви да влиза в стаята с поднос в ръце.

— Ето къде сте били, госпожице. В студен ден като този няма нищо по-хубаво от чаша горещ чай.

Тя оставя подноса върху писалището и неловко застава до мен.

За миг се учудвам защо е донесла чая в стаята ми, без да я моля за това, и защо стои до стола ми, сякаш очаква нещо от мен. И тогава забелязвам малко листче хартия, подаващо се изпод чинийката.

— Какво е това — обръщам глава към нея и я поглеждам.

Тя пристъпва от крак на крак, върти на пръста си крайчеца на престилката си и избягва погледа ми.

— Това… е известие, госпожице. От града.

Почудата ми е толкова голяма, че не правя най-логичното и най-простото нещо — да взема бележката и да прочета написаното в нея. Вместо това питам:

— Известие ли? От кого?

Тя се навежда към мен, като се оглежда, сякаш някой може да я подслушва. По блясъка в очите й познавам, че тази тайнственост е съвсем по вкуса й.

— От една моя приятелка. Прислужница в дома на това момиче. Онова, странното.

* * *

Леля Върджиния е повикала при себе си готвачката и Маргарет, за да обсъдят менюто за Деня на благодарността, който ще се празнува идната седмица, а Хенри спи следобеден сън. Моментът е напълно подходящ да изляза от къщи, както ме моли Соня в бележката.

Едмънд е в постройката за карети и надзирава младото момче, което лъска една от тях. Момчето не ме забелязва, но Едмънд вдига поглед към мен в мига, в който влизам.

— Госпожице Амалия! Какво се е случило?

Не съм влизала тук, откакто двете с Алис бяхме деца и си играехме на криеница около каретите.

Приближавам се и се обръщам с гръб към момчето.

— Трябва да ме откараш до града, Едмънд. Сама. Не бих те молила, ако не бе толкова… много е важно.

Той ме поглежда в очите и за миг ми се струва, че ще ми откаже. За един миг изпитвам ужас от факта, че ще се наложи да му напомня, че леля Върджиния е само настойничка, че господарите на Бърчууд сме ние тримата Хенри, Алис и аз. За щастие той ми спестява унижението да прибягна до подобен спектакъл.

— Добре тогава. Ще вземем другата карета. Тя е зад конюшните.

Той се обръща и се запътва към вратата, като мърмори под носа си:

— Леля ви Върджиния жив ще ме одере.

 

 

14.

 

Поглеждам бележката, която Айви ми подаде заедно е чая. Нямам представа какво има предвид Соня, но ще трябва да отвърна на доверието й е доверие. Почеркът й е ясен и четлив като на дете.

Скъпа моя Лия,

Открих човек, който би могъл да ни помогне. Моля те да ми се довериш и да дойдеш на адрес: улица „Йорк“№ 778 точно в един следобед.

С.С.

Вече съм дала адреса на Едмънд и по недоволното му сумтене разбирам, че домът се намира в онази част на града, която той не смята за подходяща за мен. Въпреки всичко обаче не ми задава въпроси и на мен ми се иска да го целуна заради непоколебимата му вярност.

Каретата трополи по неравния път и подскача по бабуните към града. От татковото погребение не е валял хубав дъжд, а то беше преди девет дни. Сякаш Бог е излял всичките си сълзи за татко и очите му са пресъхнали. Засушаването бе основна тема в разговорите на прислугата. Те цъкаха с език, поклащаха глави и спореха дали липсата на дъжд говори за изключително студена зима или тъкмо обратното.

Прекосяваме познатата част на града сякаш за миг. Отминаваме „Уиклиф“, книжарницата, модните ханове и гостилници, сладкарския магазин, къщата на Соня. Не след дълго Едмънд подкарва конете по тиха странична алея, скрита зад чистите и шумни улици.

Алеята е сумрачна, от двете й страни се издигат жилищни сгради, в които живеят по-бедните граждани. От каретата зървам пране, полюшващо се на опънатите въженца над мръсната уличка. Бабуните стават повече и по-трудни за преодоляване, почвата е съвсем прегоряла, сякаш дори водата няма желание да се задържа по-дълго по тясната алея. Тъкмо започвам да се съмнявам в благоприятния изход на пътуването, когато Едмънд най-подир дърпа юздите на конете с тих възглас „Прруу!“ и каретата спира.

Поглеждам навън и се питам каква ли причина е имала Соня да ме вика на подобно място, ала Едмънд широко отваря вратата и аз преставам да мисля върху разумността на пътуването си.

— Сигурна ли сте, че искате да слезете точно тук, госпожице?

Излизам от каретата, решена да стигна до крайната цел на пътешествието си. То не е за страхливци.

— Да. Съвсем сигурна съм, Едмънд.

Докато чакаме Соня, Едмънд държи шапката си в ръка. В края на уличката две хлапета подритват голям камък. Вдигат доста врява, но веселият им смях е добре дошъл за нас, застанали в очакване на тихата и пуста алея.

— Къде е къщата? — питам Едмънд.

Той кима към тесния вход на няколко метра от каретата.

— Онази там.

Започвам да се чудя дали не съм сгрешила, когато Соня се втурва иззад ъгъла към нас, задъхана и порозовяла от бързане.

— О, божичко! Извинявай, че закъснях! Толкова е трудно да се промъкнеш навън, без госпожа Милбърн да те забележи! Записала ми е толкова много клиенти, че нямам време да си поема дъх!

— Няма нищо, Соня, но… каква работа имаме тук?

За миг тя остава така, с ръка на гърдите, за да си отдъхне.

— Разпитах наоколо, много предпазливо при това, и открих кой би могъл да ни даде отговори…

Тя поглежда недоверчиво към Едмънд.

— Така де… отговори на въпросите, които обсъждаме.

По вида на Едмънд разбирам, че никак не му е забавно. Кимам с глава.

— Добре.

Соня ме хваща за ръка и ме води към тъмния вход пред нас.

— Много мислих за пророчеството, но и сега то ми е също толкова неясно и объркано, както и първия път, когато ми даде книгата. Помислих си, че с малко помощ бихме могли да успеем. Не беше лесно да открия човек, който да ни помогне. Но ако изобщо съществува такава личност, то това е мадам Берие.

Самото име звучи тайнствено, но аз неотстъпно следвам Соня към безличната врата. Тя вдига ръка и чука и само след миг вратата се отваря от стройна и елегантно облечена жена.

— Добър ден. Заповядайте, влезте.

По всичко личи, че жената е французойка, ала в акцента й долавям екзотичен нюанс, който не мога точно да определя. Тя ни въвежда в тясно фоайе. Очите й са вперени някъде над рамото ми и едва когато проследявам погледа й, разбирам, че Едмънд не е останал при каретата, а е дошъл е нас. Тя го оглежда преценяващо, очите й е нескрит интерес се спират върху лицето му, излъчващо сила.

Обръщам се към него.

— Едмънд, би ли ни почакал навън, докато поговорим?

Той обмисля молбата ми, като потрива с ръка наболата си брада.

— Ние ще бъдем точно тук, в този апартамент.

Той кима едва забележимо и настанява едрото си тяло на пейката до стената на къщата.

— Последвайте ме.

Мадам Берие ни води по тесния коридор с врати от двете му страни.

— Благодарим ви, мадам, задето ни приехте толкова скоро. Знам колко сте заета.

Гласът на Соня ехти през сенките на оскъдно осветения коридор. Обръща глава към мен.

— Мадам Берие е една от най-търсените спиритистки в Ню Йорк. Някои от нейните клиенти пътуват стотици километри, за да присъстват на сеансите й.

Усмихвам се така, сякаш цял живот съм имала приятелка спиритистка, сякаш да ходя на срещи в потайни улички с личности, подвластни на тъмни и съмнителни сили, е най-обикновено нещо за мен.

Пред нас мадам Берие говори приглушено:

— Добре сте дошли. Вие самите притежавате силни дарби, скъпи мои. Не е ли справедливо да си помагаме една на друга? Освен това не ми се случва много често да разговарям за Пророчеството на сестрите.

— Пророчеството на сестрите ли? — повтарям думите й към Соня, докато мадам Берие ни въвежда в елегантен апартамент, който не напомня с нищо на разнебитената отвън сграда.

Соня свива рамене и следва домакинята в добре подредения салон.

— Седнете, моля.

Мадам Берие ни посочва червеното плюшено канапе и сяда на резбования стол отсреща. Помежду ни има малка дървена масичка, която грее с топлината на излъскана ябълка. Върху нея е поставена сребърна кана, заобиколена с изящни порцеланови чаши с чинийки и малък поднос със сладкиши.

— Ще пиете ли кафе? Или предпочитате традиционния за англичаните чай?

— Кафе, ако обичате.

Гласът ми е по-силен, отколкото очаквам при стеклите се обстоятелства.

Домакинята кима с глава и с лека усмивка, в която се чете одобрение, вдига каната от масата.

— А за теб? — обръща се към Соня тя.

— О, не. За мен нищо, благодаря. Понякога това пречи на сеансите ми.

Мадам Берие кима и връща каната обратно върху сребърния поднос.

— Така е. И на мен ми пречеше на младини, когато бях по-чувствителна към външните стимулатори. Обзалагам се, че това ще ти вреди все по-малко с годините, щом натрупаш повече увереност в способностите си, скъпа.

Соня кима в знак на съгласие и аз виждам как тя се бори да не изрече на глас думите, които напират да се излеят от устата й.

Мадам Берие й спестява усилията.

— Соня ми каза, че се намирате в… необичайна ситуация, госпожице Милторп.

Забавям отговора си, тъй като не съм сигурна дали трябва да призная на една непозната нещата, които толкова много се старая да запазя в тайна. Но накрая кимам с глава, защото си казвам: какъв е смисълът да търсиш отговор на въпроси, които не искаш да споделиш с онези, които биха ти го дали?

— Може ли да видя ръката ви?

Тя протяга своята над масичката тъй авторитетно, че не ми оставя възможност да се колебая.

Протягам ръка над кафето и захарта.

Тя дърпа нагоре ръкава на роклята ми, оглежда с хладен поглед белега ми и ме пуска.

Хм… Много интересно. Наистина много интересно. А, разбира се, съм го виждала и преди. Описан е в разказите за пророчеството, имат го и малцината избраници с отредена роля в него. Но не съм виждала точно такъв. Доста необичаен е — тя кима с глава. — Но, разбира се, можеше да се очаква.

Последните й думи ме изненадват.

— Защо… Защо можеше да се очаква?

Тя връща чашата си върху линийката и порцеланът звънва.

— Защото така казва пророчеството, мила моя! Пророчеството го предсказва.

Клатя глава, а нещата са ми дори по-неясни от преди.

— Много съжалявам, мадам. Но се страхувам, че нищо не разбирам.

Тя накланя глава настрани, сякаш приема проявеното от мен невежество като умела преструвка или дори глупост. Най-сетне се навежда напред и заговаря тихо и настойчиво:

— Душите са безпомощни без Самаил. Векове наред те се събират и сформират своя армия, ала според пророчеството те не са в състояние да докарат Съдния ден, ако не ги води Самаил, Звярът. А има само един човек, който може да го призове. Един-единствен, който носи отличителния знак на тази власт.

Тя млъква и ме поглежда в очите със смесица от благоговение и може би мъничко страх.

— Очевидно, този човек сте вие. Вие, мила моя, сте Ангелът. Ангел на Хаоса.

През мъглата на почудата аз усещам яснота, усещам я като изначална, основна истина, като думкане на тъпан, което резонира в костите ми и постепенно завладява цялото ми същество. Не мога да го поставям под съмнение, не мога да обсъждам зараждащото се познание. И без това ми е достатъчно трудно да приема ролята си на Порта. Какво ли означава новата ми роля в пророчеството?

— Но… аз мислех, че Лия е Бранителката. Нали е тя?

Гласът на Соня долита сякаш от вътрешността на дълбок тунел и аз се сещам, че нямах време да й кажа за откритието, което направих. За това, че аз съм Портата.

В погледа на мадам Берие се чете изненада.

— Mais, non!^[1] Няма друг с подобен знак, не и със същия като този! Той посочва приятелката ти като Портата и не само това, а и като Ангела, като единствената Порта, която притежава властта да призове Самаил. Като Портата, която има право на избор — да го пусне при нас или да го унищожи завинаги.

— Но… Лия? — обръща се към мен Соня и ме моли да й кажа истината, която ми е толкова трудно да призная пред нея. — Това истина ли е?

Съзерцавам ръцете в скута си, сякаш те държат по някакъв начин отговора на въпроса на Соня. Ала отговорът, който трябва да чуе, е в самата мен, така че вдигам очи, поглеждам я и кимам с глава.

— Да — прошепвам аз. — Нямах време да ти го кажа. Разбрах го едва снощи, а до този миг нямах представа, че съм и Ангелът.

Мадам Берие е поразена и когато обръща поглед към мен, забелязвам, че очите й са толкова черни, че почти нямат определен цвят.

— Наистина ли не осъзнавате своята роля? Нима майка ви не ви е обучила, не ви е уведомила за пророчеството и мястото ви в него? Нима е нямала своя собствена роля в същото това пророчество?

До мен Соня мърмори нещо, сякаш мисли на глас, а гласът й е тих и безизразен.

— Майка й е починала, мадам, когато Лия е била съвсем малка. А наскоро почина и баща й.

Жената отваря широко очи, погледът й е изпълнен със съчувствие.

— Ах, това обяснява всичко. Задължение е на по-възрастните и по-мъдри сестри да обучат дъщерите си. А и баща ви е починал наскоро? — Тя мърка като котка и сякаш въпросът, който задава, е отправен по-скоро към нея самата, отколкото към мен. — Ами това е то. Изгубили сте закрила отвсякъде. Изгубили сте булото си.

В главата ми прозвучават думите от книгата, леко изкривени в спомена ми като струйка дим.

" Защитен само от призрачното було на закрилата. „

— Булото ли? — гласът ми секва при произнасянето на тази дума.

Най-после тя изгубва търпение и вдига ръце във въздуха, сякаш се предава.

— Нима се изправяте пред пророчеството в пълно неведение? Как ще се биете, щом не познавате враговете си? Щом не знаете с какво оръжие разполагате? — и тя въздъхва дълбоко. — Предречено е, че на Ангела се полага закрилник. Земен закрилник, но все пак закрилник. В противен случай Ангелът няма да знае как да използва силата си и Самаил ще намери пътя си през Портата. Преди Ангелът да порасне достатъчно голям, за да може да направи своя избор. А всеки има избор, мила моя, така е речено още в началото на началата. Тъкмо с помощта на булото Портата ще порасне и ще направи избора си. Докато закрилникът ви е между живите, Звярът не ще може да дойде за вас. Кога почина баща ви, мило момиче?

— Попреди около две седмици.

— А обстоятелствата около смъртта му не бяха ли… странни?

— Да — гласът ми излиза като шепот.

Тя избърсва ъгълчетата на устата си със салфетка.

— Много съжалявам. Пророчеството е бреме дори за онези, които са били образовани и подготвени в Обществото на сестрите. Но за такива като вас, които се носят като кораб без платна… за други с такава роля… е, това е направо непостижимо. Ще се опитам да ви разясня нещата, доколкото мога. Да започнем с баща ви. С неговата смърт.

При споменаването на баща ми гърлото ми се свива.

— Какво общо има това с пророчеството?

— Много — простичко отвръща тя. — Векове наред Душите са чакали да се завърнат в нашия свят. Вие сте техният Ангел, който притежава достатъчно власт да им помогне или да ги прокуди за вечни времена. Не правете никакви грешки, защото те няма да се спрат пред нищо, за да ви хванат.

При абсурдността на това твърдение ми идва да се разсмея на глас. Но в същия миг си спомням лицето на татко, когато го открихме мъртъв. Отворените му очи. Гримасата на лицето му — тъй ужасяваща, че не приличаше на себе си. При спомена за всичко това душата ми се изпълва с раздираща тъга, тъгата нараства и се превръща в гняв и безверие, което всъщност не е безверие, а убеденост.

Когато поглеждам отново към мадам Берие, думите ми вече не звучат като въпрос, а като чистата и неподкупна истина.

— Бил е убит от Душите. Убили са го заради мен.

Тя тъжно поклаща глава.

— Не бива да се чувствате отговорна за смъртта на баща си, госпожице Милторп. Нито един закрилник не поема ролята на булото без желание. Щом я е приел, трябва много да ви е обичал, мила моя. Той също е направил своя избор.

Гласът на мадам Берие е по майчински гальовен.

— Цяло чудо е, че не са го взели по-рано. Да им се противопоставяш толкова дълго… сигурно е бил много силен мъж, твърдо решен да ви закриля.

Клатя глава, като се мъча да се сетя за всички обстоятелства около смъртта на татко.

— Но той не пътуваше из Равнината. Никога не ми е споменавал такова нещо, а би ми казал, ако го е правил.

Мадам Берие се замисля за миг и рязко кимва с глава.

— Може би. Но Душите са много лукави, дете, а Самаил е самото коварство. Възможно е Душите да са го подлъгали един-единствен път с нещо, което е било много важно за него. С нещо, което му е било много скъпо на сърцето.

При тези думи пред очите ми се появява Тъмната стая.

Вече знам. Разбирам как са го подлъгали да тръгне на път.

— Майка ми.