Гленда Сандърс
Неизречени тайни (5)

Пета глава

Ванеса отвори вратата и надникна, за да види кой идва.

— Тейлър?

— Самият той — вмъкна се Тейлър в хола, без да дочака покана.

— Готов за работа?

— В седем трябва да съм на строежа. Реших, че вече си станала.

— Не си познал.

— Имаш ли кафе?

— Пликът е в шкафа.

— Не прави специално за мен, ако ти няма да пиеш.

— Тейлър, в момента е шест часът. Дори не съм облечена.

Тейлър огледа рошавата й коса, копринения халат и лакираните й в розово нокти на краката. Пристъпи и лекичко я целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно в шест сутринта, скъпа! Но я ми кажи, винаги ли си толкова кисела в този час?

— Само когато някои хора не се сещат да си тръгнат до полунощ в неделя вечер, поят ме с вино, тъпчат ме с пица и ме карат да гледам стари филми, а на сутринта ме изтръгват от сладък сън.

— Аз ще направя кафето. Може пък настроението ти да се оправи. И се облечи, преди да съм се нахвърлил върху теб.

Тя му се усмихна сладко през рамо и се запъти към задната част на къщата.

Когато се върна, вече беше свежа, облечена, а косата й още влажна от душа. Той седеше пред чаша димящо каже. Ванеса си сипа и го погледна.

— А сега ми кажи какво може да е толкова важно в шест сутринта?

— Твоят призрак, разбира се.

— Какво за моя призрак?

— Много мислих по въпроса.

— След като си тръгна снощи? Минаваше полунощ!

— Не можах да заспя. Ако това, което си видяла, е призрак, то значи той е живял някога по тези места.

— Какво откритие!

— Ще престанеш ли да ме прекъсваш? Мъртвият е свързан по някакъв начин с това място. И ако наистина е така, нищо чудно и други да са го видели.

— Искаш да кажеш преди мен?

— Може да е на стотици години.

— И да се върне всеки момент — потръпна Ванеса.

— Слушай, госпожице! Никога не съм вярвал в призраци, но съм гледал стотици филми на тази тема и няма случай призракът да се върне без сериозна причина. Явно нещо около смъртта му е обвито в тайна.

— Успя да ме успокоиш и то рано сутринта. Не само че съм се обзавела с призрак, ами той търси отмъщение.

— Ти каза, че молел за помощ.

Ванеса отново потръпна.

— Надявам се да не е решил, че аз съм най-подходяща за каузата му.

— Наистина си кисела тази сутрин — измърмори Тейлър.

— И аз обмислих някои неща. Стигнах до извода, че би било много по-добре, ако неканеният гост на тържеството ми е бил просто една холограма. Днес смятам да проуча лесно ли може да се снабдиш с холограмен апарат, особено ако си ученик.

— Радвам се, че си променила мнението си. Вчера бе категорична по отношение на чувството, което призракът е предизвикал у теб.

— Както сам предположи, вероятно съм реагирала по същия начин, по който бих постъпила и ако някой човек изпадне в беда. — Остави чашата си и го погледна. В очите й се четеше тиха молба и дълбоко потиснат страх. — Някаква жена издава сърцераздирателни писъци под прозореца ми, а полуразложен труп виси обесен на дървото. Или в къщата ми има призраци, или някой от учениците ми си прави лоши шеги. Кой вариант ти се струва по-правдоподобен?

— Истината — каза тихо Тейлър. — Затова съм тук, за да ти помогна да я открием. Ти се заеми с холограмните апарати, а аз ще открия кой е притежавал тази земя, преди да я купя.

Ванеса гледаше замислено пред себе си. Как би могла да убеди някой, след като сама не бе убедена какво всъщност е видяла.

Старинният часовник върху камината им напомни, че вече е шест и половина. Тейлър го погледна така, сякаш не можеше да повярва, че е изминал половин час.

— Благодаря за кафето, красавице! Трябва да вървя на обекта. Ще поговорим довечера.

— Тейлър! — извика след него Ванеса. Той извърна глава. — За какво? — И двамата знаеха какво се крие зад въпроса й…

— Имаш късмет, че съм много готин и няма да те прелъстя, докато на дървото пред къщата ти се появява призрак.

 

 

— Здравей, Ванеса!

Ванеса се стресна и подскочи на бюрото си.

— Извинявай — промълви Лора Гейнс. — Не исках да те изплаша.

— Дори не те чух да влизаш.

— Видях. Беше толкова унесена. Случило ли се е нещо?

Лявата ръка на Ванеса лежеше върху папката с характеристиките на учениците, а в дясната стискаше списъка, който току-що бе направила.

— Проверявах семействата на някои от децата, какво работят родителите…

— Може ли да погледна? — Лора протегна ръка към листа.

— Ами… разбира се! — Ванеса вече се чудеше какво да измисли, ако Лора я попита защо е извадила точно тези имена. Не можеше да обясни, че подозира някои от учениците в детински шеги, както не можеше да признае, че според нея из новия й дом витаят духове.

Лора остави списъка на бюрото.

— Откри ли каквото ти трябва? — Ванеса кимна. — Оставям те, защото очаквам едни родители. Ако има някакъв проблем, обърни се към мен.

Ванеса се усмихна. Лора бе чудесен ръководител — разбираше хората, винаги проявяваше готовност да помогне, но без да се натрапва.

— Благодаря ти, Лора.

Десет минути по-късно приключи, без да открие каквато и да е следа. Родителите бяха типични провинциални американци — управител на супермаркет, секретарка, двама селскостопански работници, водопроводчик, застрахователен агент, медицинска сестра, цветар… Нито един от тях не бе свързан професионално с фотография. Единствената следа бе майката на Хедър Макуин — рекламен агент.

Ръцете на Ванеса трепереха, докато набираше телефона на агенцията, а когато чу дрезгавия глас от другия край на линията, гърлото й пресъхна.

— Добър ден. Рекламна къща Франклин.

— Интересува ме… — Ванеса преглътна и започна по-весело. — Подготвям училищно тържество и ще ми трябва холограмен апарат. Чудех се дали агенцията ви…

— Не разполагаме с подобни апарати — прекъсна я жената. — Специализирани сме в рекламата на нови изделия като химикалки, шапки, балони…

Ванеса въздъхна облекчено.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — рече жената от агенцията.

— А… случайно да знаете къде мога да намеря холограмен апарат?

— Не зная. Ако се обърнете към някоя от по-големите агенции, те може би ще ви насочат.

— Бихте ли ми препоръчали някои?

— Ще ви дам няколко имена.

Ванеса си записа внимателно всичко и благодари. Нямаше време да се обажда, преди да вземе последните си два часа, затова прибра списъка. Реши да позвъни, когато се прибере, за да е сигурна, че никой няма да я прекъсва.

Дръжките на розите в дома й бяха започнали да загниват във вазите и когато отключи вратата, тя усети неприятна миризма. Отиде да отвори прозореца. Отвън нахлу пролетна свежест. До летните горещини, когато трябваше да включва климатика, имаше още време.

Смяташе да купи вентилатор за тавана и да го монтира в хола, но сега все още разчиташе на стария вентилатор до прозореца. Доволна, че застоялият въздух се разнесе, Ванеса се качи в спалнята, обу джинси и лека риза и се върна в кухнята, за да си сипе сок. Отнесе чашата до телефона и извади списъка, за да се обади до туристическите агенции. В първата я свързаха със счетоводителя, а той я препрати към фирма, специалисти по аудио-визуални ефекти и техника.

Наученото я обнадежди. Вече бе сигурна, че видяното не е холограмен образ. Всички доказателства водеха до заключението, че видяното не е било халюцинация.

Изостави телефона, натъпка употребяваните хавлиени кърпи в пералнята, изпра бельото си на ръка, и излезе да поработи в градината.

Слънцето залязваше, когато привърши и отиде да си вземе душ. Обикновено обличаше бархетна роба, с която се разхождаше из къщата, но тази вечер й се прииска да си сложи нещо по-елегантно. Спря се на бледо лилав халат, дълъг почти до глезените, с ластично деколте.

Застана пред огледалото и смъкна ластика така, че да открие раменете си. Все още влажната й коса се стелеше по гърба. Почувства се женствена, красива, доволна от усмихнатото отражение срещу себе си, което се извръщаше кокетно и грациозно. Ех, само Тейлър да…

В този момент осъзна истината — очакваше Тейлър. Беше свикнала с неочакваните му посещения, със спокойствието му и внимателно обмислените идеи. Той се бе превърнал в приятел, съюзник, дори в нейна опора.

И сега, докато стоеше пред огледалото като влюбена ученичка, с надеждата, че той ще дойде всеки миг, Ванеса осъзна до каква степен е обсебил мислите й. Оправи деколтето отметна косите си назад и нацупи устни във въздушна целувка към отражението си. Каквото ще да става!

След като призна пред себе си, че чака Тейлър, Ванеса стана още по-неспокойна и реши да прегледа контролните, за да се разсее. Отново усети застоялата миризма на загниващите във вазите цветя.

Реши да ги пренесе в кухнята и да ги изхвърли. Ала щом вдигна вазата, по земята се посипаха увехнали листенца.

Усети студен полъх отвън. Вятърът се заигра сред клоните на дъба, прошумоля сред младите листа и нахлу в стаята. Течението понесе със себе си увехналите пурпурни листенца от рози и ги разпръсна из стаята. Ванеса наблюдаваше като омагьосана призрачния балет.

Листенцата се извиха, потрепнаха, сякаш всеки миг щяха да се свият в нов цвят. Вятърът сякаш въздъхна и изпусна пленниците си, а те плавно се понесоха към земята. Ванеса направи крачка към прозореца и го затвори със замах. Потръпна от студ, изключи вентилатора и се наведе да събере пръснатите листенца. Бяха навсякъде — по масата, по облегалката на канапето, по килима, и трябваше да ги събира едно по едно.

— Тексас! — промърмори недоволно Ванеса, докато лазеше по пода и преследваше листенцата. — Ако времето не ти харесва, само почакай пет минути и то ще се промени. Това е единственият щат, в който трябва да проучиш прогнозата за времето, преди да посмееш да отвориш прозореца.

Полази я нова студена тръпка от студ, сякаш невидим вихър премина през стаята. Погледна гневно вече затворения прозорец и отново си помисли, че безпричинното течение в ъгъла съвсем не е плод на въображението й. Утре ще звънне и ще направи оплакване.

Най-сетне събра разпръснатите листенца от розите и се нахвърли лакомо на студеното месо, останало още от тържеството. Пренесе чинията в хола, разположи се на канапето и се зае да прегледа най-сетне контролните.

Когато часовникът отброи девет удара, усети как разочарование завладява сърцето й. Вероятността Тейлър Стивънсън да се отбие, намаляваше с всяко отмерено полюшване на махалото. Остави контролните, протегна се и се замисли кога ли за последен път бе очаквала с такова нетърпение обаждането на някой мъж. Изсумтя, изпълнена с презрение към себе си и посегна към следващото контролно.

Навън бе захладняло и къщата бързо изстиваше. Ванеса се уви в одеялото, метнато на облегалката на канапето, и се намести още по-удобно между възглавниците.

Никога не бе се бавила толкова с контролни. Зачете се и неусетно се унесе.

Да избягам! Трябва да избягам. Светлина. Прозорец. Тичай към него. Трябва да се измъкна. Тик-така часовник. По-високо. По-високо! Пълзи! Не мога да се движа. Усещам болка в крака. Тик-така часовник, тик-така. Звън! Звън…

Ванеса се стресна и се изправи. Не можа изведнъж да се отърси от кошмара. Едва дишаше, а сърцето й сякаш щеше да изскочи. Часовникът от кошмара още звънеше. Не, не беше часовник, а телефонът.

Намери опипом слушалката.

— Ало? — Свитото й гърло едва й позволи да изрече думата.

— Ванеса? Какво се е случило?

— Тейлър?

— Кажи ми какво се е случило!

— Заспала съм, докато проверявах контролни. Аз… аз сънувах — опита се да обясни тя. — Имаше прозорец. Часовник…

Гласът й все още беше сънен. Тейлър си спомни как изглеждаше тази сутрин, когато му отвори вратата — с унесен поглед, с отпечатана на бузата й възглавница, ужасно сексапилна.

— Нещо ме преследваше.

— Сигурно съм бил аз.

— Беше някакъв кошмар…

— Значи не съм бил аз.

Ванеса започваше да идва на себе си. Не беше чак толкова трудно да анализира съня. Бе затворила прозореца привечер и бе погледнала часовника с мисълта, че всяка отмерена секунда отдалечаваше възможността да види Тейлър тази вечер. Реши да не споделя мислите си с него.

Мъжът помълча и каза:

— Добре ли си?

— Учениците ми са временно спасени — додаде мрачно тя.

— Какво откри?

— Можем да отхвърлим идеята за холограмния апарат. Не е толкова просто да се проектира реалистично изображение. Трябва да се създаде триизмерен образ, което е доста сложно, и да има стъклена повърхност със специално покритие.

— А учениците ти могат ли да се доберат до подобно нещо?

— Всичко е твърде сложно. Подобни трикове използват в Холивуд, и то само специалисти. Никой не може да го направи без предварителна подготовка или поне, без да остави следи.

— Значи отново се връщаме на първоначалната ти теория.

— Призрака ли имаш предвид? За мен това не е теория.

— Ако имаш нужда от компания…

— Нямам. Той едва ли ще ми направи повторно посещение.

Тейлър замълча и каза:

— Не знам дали си струваше, но и аз се порових. Агентът, от когото купих „Вълчия дол“, ще провери кои са били предишните собственици. Поне ще разберем дали призрачното ти приятелче има навика да се появява без предупреждение. Ще открием кой е живял тук някога и дали…

Тя бе видяла призрак. Нямаше друго обяснение. Целия следобед си го повтаряше, но едва сега си позволи да заговори открито и усети, че спокойствието й се изпарява и започва да губи самообладание.

— Може би следващия път, когато се появи, ще се обърна към него по име и ще си побъбрим. Здравейте, господин Призрак, как са работите в призрачното царство? Наскоро да сте висял от някое дърво…

Тейлър усети истеричната нотка в гласа й.

— Идвам веднага!

— Няма нужда. Късно е…

— Ще пристигна към края на вечерните новини. Да не се уплашиш, когато чуеш звънеца.

И наистина, той пристигна точно в края на новините. Носеше кафяв плик. Упъти се право към кухнята и го остави на масата. Ванеса го последва.

— Чувствай се като у дома си.

Той не обърна внимание на саркастичната забележка. Разположи се в кухнята, сякаш бе негова и отвори шкафа, където тя държеше кафето.

— Защо ми се стори тази сутрин, че имаш кафе без кофеин? А, ето го!

— Какво си решил да правиш?

— Ирландско кафе.

— С уиски ли?

— Аха! И разбита сметана. Дай чаши и ще ти покажа как се слага захар по ръба.

— Много добре ми е известно как става — уведоми го тя.

— Чудесно! Значи за мен остава само да разбия сметаната. Дай каквото трябва.

Не можеше да се начуди на нахалството му. Нахлуваше в къщата й или на разсъмване, или посред нощ, настаняваше се в кухнята й и се опитваше да я командва.

— Ще ти дам аз каквото трябва. Камшик, за да плющи в такт с думите ми — промърмори тя.

За нещастие Тейлър не я разбра.

— Какво си мърмориш, да не би да ме гониш — пошегува се той.

Тя се намръщи и поясни:

— Имах предвид миксера.

Ванеса отвори един от шкафовете.

— Вземи си каквото ти трябва.

Тейлър не разбра с какво бе успял да си спечели незаслужения й гняв. Реши, че най-доброто разрешение за момента ще бъде мълчанието и се зае със сметаната.

— Чашите са готови — обяви Ванеса след две минути.

— И аз съм почти готов със сметаната. Ела да държиш миксера, а аз ще отворя бутилката уиски.

— Има нужда от още малко захар.

— Ами сложи тогава! — Най-сетне той изсипа сметаната върху кафето и я оформи като облаче с лъжицата. Подаде й едната чаша. — Заповядай! По предписание на лекаря.

— Ти не си ми лекар, Тейлър.

— Нито пък съветник. — Леко стисна ръката й над лакътя.

Тя го погледна.

— Защо дойде?

Тейлър се загледа в облачето в чашата си.

— И аз започвам да си задавам същия въпрос. Дойдох, защото се тревожех за теб. По телефона ми се стори, че имаш нужда от някой до себе си и от глътка силно питие.

Ванеса седна на дивана, подгъна внимателно крака под себе си, за да не разлее кафето, намести възглавничките с рамене и се отпусна удобно. Тейлър се настани до нея.

Тя разбърка сметаната с пръст и го облиза внимателно.

— Приятно е да знаеш, че някой го е грижа за теб, нали?

— С всеки е така.

Ванеса отпи замислено, изхрупа кристалчетата захар и с удоволствие преглътна горещото ароматно кафе, което опари гърлото й и разля топлина по цялото й тяло. Тя се усмихна и рече:

— Особено когато става въпрос за жени?

— И колкото са по-хубави, толкова по-добре — додаде той и се ухили на шегата си.

— Идеята ти наистина е чудесна — призна Ванеса, макар и с нежелание, и отново отпи от кафето. — Вчера бяхме на вино, тази вечер на уиски…

— Беше вместо лекарство — окуражи я Тейлър.

— Ще си спомня тези думи, когато се присъединя към сбирките на анонимните алкохолици.

— Преживя истински шок. Алкохолът ще те приспи, ще те отпусне…

— Ако заспя, обещаваш ли да не ме будиш?

— Наистина ли ми се сърдиш за тази сутрин или просто си го изкарваш на мен, защото няма на кой друг?

Тя направи физиономия и отново отпи.

— Не е толкова весело да се правиш на изпаднала в беда девица, колкото на състрадателен герой.

Той погали нежно бузата й с пръст.

— Искаш ли да поговорим за това или предпочиташ за нещо друго?

— Все се чудя защо този… Как до го нарека… се появи и дали ще се върне отново?

— Ако открием чий е духът, може би ще разберем и дали се е появявал преди. — Тейлър наведе глава.

— Намразих тази фраза.

— Коя? — попита меко Тейлър.

— Може би. — Тя допи кафето си и се облиза.

— Защо не ме остави аз да го направя — попита той и проследи с палец очертанието на устните й.

— Предпочитам да ме прегърнеш.

— Попита ме защо дойдох — рече Тейлър, взе празната й чаша и я остави на масата. Протегна ръце и я притегли към себе си. — Заради това.