Гленда Сандърс
Неизречени тайни (15)

Петнадесета глава

Когато се отдалечиха от дома на семейство Банерсън, Тейлър се обърна към Ванеса.

— Разплетохме загадката.

Ванеса кимна. Помълчаха още няколко минути и едва тогава тя заговори:

— Знаеш ли къде се намират старите кладенци?

— Ще се опитам да разбера. Мисля, че са някъде в района, където има сондажи. Веднъж се натъкнахме на стар кладенец. Още си стои там, някои от дъските, с които е закован, са изгнили. Сигурно геолозите са поставили плочата, която видяхме, да не би някой случайно някой да падне вътре, или пък някой камион да пропадне в отвора.

— Трябва да съобщим и на Меги — напомни му Ванеса. — Тя трябва да знае.

— Права си.

— Ами ако иска да присъства?

— Нека първо да поговорим с Бети Стал. Тя най-добре би преценила как Меги ще приеме истината.

— Добра идея.

 

 

Меги сякаш предчувстваше, че й носят важна вест, когато Бети Стал ги придружи до старческия дом. След като се прегърнаха с Бети, тя поздрави Ванеса и Тейлър и попита с неприкрито вълнение:

— Открили сте нещо за мама, нали?

— Да, мис Меги. Открили са — отвърна Бети.

Меги обмисли чутото няколко секунди.

— Ами тогава, нека седнем и да поговорим.

Нямаше смисъл да си губят времето в любезности и несъществени разговори. Тейлър се обърна към Меги.

— Вие бяхте права. Майка ви е била убита. Предполагаме, че тялото й е все още в стария кладенец. Спомняте ли си къде точно се намира?

— Той пресъхна една година, преди всичко това да се случи — обясни Меги. — В най-северния край на една от нивите е.

Тейлър погледна към Ванеса, за да й покаже, че и той бе помислил за същото място.

Гласът на Меги прозвуча като на деветгодишното дете, току-що разбрало, че е загубило майка си.

— Кой е убил мама? Защо го е направил?

— Старият Вандовър — отговори Тейлър. — Искал е тя да… Искал е да му стане любовница, за да си запази фермата. А когато тя отказала, той се вбесил.

В този миг Ванеса разбра колко я обича Тейлър. Бе по-сигурна, отколкото след всичките му уверения в любов. Тактичното му обяснение спести на Меги унижението, изживяно от собствената й майка, а на Джесика, унижението от пълното падение на баща й.

— А татко? — настоя Меги.

— Точно както предполагахте — продължи Тейлър. — Вандовър го е ударил по главата, а след това го е обесил на дървото. Успял е с хитрост да го накара да напише предсмъртната си бележка. Баща ви мислел, че по този начин му се удължава срокът за изплащане на заема от банката.

Всички се умълчаха. Меги заплака тихо. Сълзите се стичаха по увехналите й бузи. Сълзи на дълго стаявана болка. Сълзи на благодарност. Сълзи на дългоочаквано облекчение, защото вече знаеше истината.

— През всичкото това време знаех, че е мъртва — въздъхна най-накрая тя. — Ако беше жива, щеше да се върне при мен.

— Какво искате да направим? — попита Тейлър. — Ще постъпим както кажете. Можем да я оставим където е, или да се опитаме да я намерим и да я преместим до баща ви?

Меги ги погледна с надежда.

— Един до друг? На свята земя? С надгробен камък?

Тейлър кимаше на всеки от въпросите й. Едва забележима усмивка пропълзя по устните на Меги.

 

 

— Точно така, господине. Ето, тук беше кладенецът — посочи Меги.

Стояха на все още незастроената част от земите на старата ферма на О’Мали. Тейлър се обърна към Бърли, който се бе съгласил да му помогне да отместят плочата.

— Хайде, махаме я.

Бетонната плоча се пропука, докато я отместваха. Издърпаха я с помощта на телено въже, завързано за един от товарните камиони на „Стивънсън&Ко“. Стените на кладенеца над земята бяха сринати, за да се постави плочата и когато я преместиха, пред тях зейна черна дупка.

Ванеса настръхна, когато погледна надолу. Знаеше какво има на дъното, но въпреки това черната зловеща паст я изплаши.

Тейлър бе донесъл дълго въже. Привърза към него фенер с батерии.

— Внимавай! — предупреди го Ванеса, когато се надвеси над дупката и започна да спуска фенера.

Тейлър я погледна с насмешка.

— Да, мамо.

— Извинявай — каза тя. — Исках само…

— Не ми се случва за пръв път, Ванеса. Нито ще бъде за последен. Надявам се, че няма да се окажеш от онези жени, които не спират да натякват и да дават наставления. — И я погледна с такава любов, че единственият й отговор бе притеснена усмивка.

Бети бе накарала Меги да седне на един от шезлонгите, които Тейлър бе сложил под клоните на близкото дърво. Ванеса знаеше, че е най-добре да отиде при тях, но кладенецът сякаш я теглеше към себе си. Тя надникна и проследи бавно спускащата се към дъното светлина. Не можеше да помогне с нищо. Оставаше само да чака, докато фенерът стигне дъното и въжето се отпусне.

— Доста е дълбоко — отбеляза Тейлър. Въжето бе свършило.

Тейлър, Ванеса и Бърли стояха на ръба.

— Какво ще правим сега? — попита Ванеса.

— Пожарната имат специален отряд, обучен за подобни операции, но едва ли ще дойдат, ако им кажем, че сме открили някакъв кладенец. Ще трябва да им обясним доста неща. Ако извадим поне куфара…

— Какъв куфар? — поинтересува се Бърли.

— Смятаме, че преди около петдесет години тук е бил хвърлен трупът на жена — обясни Тейлър. — След като са пуснали тялото, са хвърлили и куфар с вещите й.

— Не мога да пипам мъртъвци. — Бърли беше категоричен. — Но ако долу има куфар, защо не ме спуснете, аз ще го извадя.

— Отворът е твърде тесен — каза Ванеса, ужасена от предложението му.

— Няма такова нещо — отговори Бърли. — Пълзял съм през къде-къде по-тесни окопи през войната.

— Стените са доста ронливи — каза Тейлър.

— На мен ми изглеждат здрави. Е, не че се правя на герой. Щом видя, че започва да се свлича земя около мен, ще ви дам знак да ме издърпате. Ще извикам с всичка сила.

— Няма да имаш почти никакво място да мърдаш — опита се да го разубеди Тейлър.

— Ако се налага, ще стисна куфара между краката си.

Спориха още около десетина минути, преди Тейлър да бъде убеден. Двамата с Бърли започнаха да майсторят нещо като седалка за алпинисти. А следващият половин час бе вероятно най-дългият в живота на Ванеса. Сантиметър по сантиметър Бърли се спускаше, докато накрая се виждаше само потръпването на обтегнатото въже и спускащата се светлина на фенера в тъмната дупка.

Ванеса не бе единствената, която се притесняваше не на шега. Тейлър бе стиснал здраво челюсти, а що се отнася до Бърли, ако той се притесняваше, то много умело го прикриваше. От дълбините на кладенеца долиташе гласът му, докато извиваше фалшиво стара пиратска песен.

Най-сетне им извика да спрат спускането. Следващите две минути им се сториха цяла вечност.

Меги и Бети се приближиха до кладенеца, за да видят какво става. Всички чуха вика на Бърли:

— Издърпайте ме!

Очакваха със затаен дъх Бърли да се покаже от кладенеца. Когато излезе, целият бе в прах и кал.

— Това ли търсехте? — попита той. Между краката си бе стиснал мухлясал куфар.

Изведнъж всички погледнаха към Меги. Тя се приближи бавно до тях, вперила поглед в куфара. Докосна закопчалките внимателно, сякаш се страхуваше да не се разпаднат. Накрая Тейлър извади джобното си ножче и ги отвори. Меги изхлипа, когато се показаха полуизгнилите остатъци от дрехите на майка й. Брадичката й потрепери и тя остана загледана за момент в тях. Накрая се наведе, вдигна четката за коса и я задържа.

Ванеса усети, че по бузите й се стичат сълзи. Погледна с благодарност Тейлър, когато той я прегърна.

Тейлър се обади на приятеля си в полицията, който дойде и огледа извадените вещи, след което веднага повика специалния отряд на пожарната. Ванеса усети, че помощник-шерифът знае, че не му е казано всичко, но тъй като тялото бе престояло в кладенеца много години, а идентифицирането бе станало по личните вещи на покойната, той не настоя да научи подробности, които бяха част от задълженията му при всеки друг криминален случай. Дори не се поинтересува как Меги е попаднала тук точно в момента, когато е бил открит куфарът на отдавна починалата й майка, или защо Бърли се е спускал в този кладенец, чиито стени всеки момент можеха да се срутят и изобщо какво търсеха всички на място, покрито с бетонна плоча от толкова години.

От тялото на Тили О’Мали бяха останали само костите и памучен парцал на бледи цветчета. Всичко това бе извадено и поставено в специален чувал и откарано в областната морга с линейка.

Меги бе доволна. Най-сетне получиха подписан и подпечатан смъртен акт, така че уреждането на формалностите по погребението не представляваше никаква трудност. Не срещнаха трудности и с ексхумацията на тялото на Пади О’Мали и с преместването му. При аутопсията излезе наяве интересна подробност. Кракът на Тили О’Мали е бил счупен непосредствено преди смъртта й.

На страниците на местния вестник се появи кратка бележка. В нея се съобщаваше, че парамедици са открили и извадили тяло от кладенец, принадлежало на жена, живяла в областта и изчезнала безследно през тридесетте години.

— Ти си гений — каза Ванеса на Тейлър. Отпусна се до него и го целуна с истинско възхищение. — Не мога да повярвам, че нещата си идват на място.

— Вълнуваш ли се?

— А ти?

— Този случай е единствен по рода си — отвърна той.

 

 

Следващата неделя всички се бяха събрали край двойния гроб в местното гробище. Свещеникът прочете молитва. Надгробният камък носеше два символа — роза и дъбово листо. Името О’Мали бе изписано с едри букви, а под него бяха имената на Тили и Пади, положени един до друг, с рождените им дати и датите на смъртта им.

Най-голямата изненада се оказа датата на раждане на Тили. Двете с Ванеса бяха родени на шести ноември. А в деня на смъртта си Тили е била на същата възраст като Ванеса.

Души, свързани и в смъртта. Тази мисъл накара Ванеса да потръпне. Почувства задоволство, че Тили и Пади О’Мали са погребани според обичая и традициите.

Съболезнованията към близките бяха поднесени в къщата на Ванеса, което бе твърде необичайно, но и всичко случило се до този момент бе странно и необяснимо. Меги бе почетната гостенка в дома, облечена в бледосиня рокля, купена от Бети Стал. Бе обиколила няколко пъти градината на Ванеса, без да откъсва възхитен поглед от розите. Вътре разгледа всяко кътче, озадачена от модерните електроуреди и очарована от съдомиялната машина.

Бърли също бе поканен по настояване на Меги, но Ванеса предположи, че иска да отпразнува заслужено получената премия към заплатата си. Тя щеше да бъде удвоена на Коледа от Джесика Вандовър Банерсън, която предпочете да остане анонимен дарител.

Ванеса приготви студен бюфет с шунка, картофи, грах и пшеничен хляб. Тейлър изненада всички, като донесе истинско ирландско уиски и две еднакви чаши, с които да се вдигне тост в памет на родителите на Меги.

След тоста Ванеса отиде в кухнята, за да направи кафе за десерта. Бети бе донесла торта, а Керън — кекс.

Меги се облегна на прозореца към двора и се загледа към дъба. Гледаше натам не за пръв път.

Ванеса спомена за това на Тейлър.

— Аз също гледах непрекъснато натам цялата минала седмица — призна тя. — И не можех да се отърся от чувството, че всеки миг ще ги видя и двамата, под дървото, вдигнали ръце да ми махат за сбогом.

— Това противоречи на всички теории за духове — произнесе компетентно Тейлър.

— Зная. Просто още не мога да се отърся от случилото се. Не че наистина чакам да се появят. Чудесно е да погледнеш навън, без да се притесняваш, че там, между клоните, всеки миг ще се появи призрак.

Тейлър пристъпи зад нея и сложи ръце на раменете й. Тя усети топлината на тялото му, което я накара да се притисне към него. Отпусна рамене и се облегна на гърдите му.

— Всичко свърши — прошепна с въздишка той.

— Да, и слава богу.

— Време е да обърнем внимание на нас самите.

Тя се обърна към него.

— Да, зная.

— Нали не се съмняваш в любовта ми?

Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Не.

— И ме обичаш?

Тя се надигна на пръсти и го целуна бързо по устните.

— Да, но… Ще ми трябва малко време. Преди всичко трябва да реша какво да правя с къщата.

И двамата се извърнаха към вратата на кухнята.

— Извинете — каза Джесика, притеснена, че ги е прекъснала в такъв интимен момент. — Ванеса, дали ще имаш малко време да поговорим. Ако нямаш нищо против, предпочитам да сме насаме.

— Разбира се — отвърна младата жена и погледна Тейлър. — Нали ще се справиш с кафеварката?