Гленда Сандърс
Неизречени тайни (16)

Епилог

Пронизителен писък проряза тишината. Ванеса се стресна и скочи от леглото.

— Тейлър!

Той стоеше до прозореца и наблюдаваше пауна, кацнал на един от клоните на огромния дъб, точно пред прозореца на втория етаж. Обърна се към нея и се усмихна.

— Звучи съвсем като човешки писък, нали?

— Наистина — съгласи се тя.

Тейлър се приближи до леглото и седна. Отметна завивката.

— Ще ми направите ли място, госпожо Стивънсън?

Тя се сгуши на гърдите му.

— Като изключим тези проклети пауни, мястото е чудесно. Мога да остана тук завинаги.

— Да — съгласи се Тейлър.

Ванеса вдигна лице към него.

— Радвам се, че постъпихме така. Събрах целия багаж, но не съм подреждала нищо. Чувствам се много по-спокойна, особено след като къщата ти вече официално е мой дом.

— Последното звучи чудесно — отвърна Тейлър и я целуна.

— Всичко бе толкова необичайно. Едва се бях нанесла, а вече си изнасях багажа. Когато дойдох, подписах ипотека за тридесет години. Бях почти сигурна, че ще остана да живея в тази къща до края на живота си.

Тейлър я притисна към себе си.

— Няма да позволявам повече бракове между съседи в моя квартал.

— Напълно съм съгласна с вас, господин Стивънсън — отвърна Ванеса и въздъхна. — Но аз за нищо не съжалявам… — Спомни си нещо и замълча. — Мислиш ли, че Меги е щастлива?

Тейлър се засмя.

— Като имам предвид как двете с Джесика оглеждаха всяко ъгълче и правеха сметка за всеки сантиметър от градината, мисля, че това ще бъдат най-щастливите дни в живота й.

— Мисля, че ще бъде доволна да доживее дните си в тази къща.

— Ще се чувства като у дома си.

— Така е. Как можах да не се сетя веднага! Беше толкова близко до ума. Едва не припаднах, когато Джесика ме помоли да помисля дали не бих искала да й продам къщата, за да може да я отстъпи на Меги да живее в нея.

— Всичко се подреди чудесно. Всички са доволни.

— Радвам се, че стана така — рече Ванеса. Замълчаха, отдадени на спомени. Тя първа наруши мълчанието: — Сега всичко ми се струва някак нереално, направо невероятно! Сякаш е било сън.

— Е, винаги е така с подобни истории — додаде Тейлър.

— Ако не беше минал покрай градината онази сутрин…

— Но аз го сторих — прекъсна я Тейлър. — И да нямаше призрак, пак щях да те намеря.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Чудесно, излиза, че моят призрак ме следва неотклонно.

— Харесвам очите ти. Обожавам начина, по който ме гледаш…

— Какво друго харесваш у мен? — предизвика го тя.

— Косите ти… И носа, усмивката, устните… Имаш толкова изкусителни устни!

— Знам — отвърна тя и го целуна.