Гленда Сандърс
Неизречени тайни (14)

Четиринадесета глава

Тейлър стисна ръката на Ванеса.

— Готова ли си за всичко, което ни предстои да чуем?

— Каквото и да научим, е отпреди петдесет години — кимна тя.

Къщата на семейство Банерсън бе на два етажа, заобиколена от огромна сенчеста градина в един от най-богатите квартали на Хюстън. Просторната тераса напомняше за величието на колониалния юг. На прага седеше бяла ангорска котка и си миеше лапите. Тя не обърна никакво внимание на Ванеса и Тейлър и продължи с тоалета си.

Момче на около шестнадесет им отвори вратата.

— Баба ви очаква. В оранжерията е. Елате, ще ви заведа.

Джесика Вандовър Банерсън подрязваше растенията и внимателно оставяше отделените вейки в кошница. Щом влязоха, тя остави ножиците.

— Това са хората, които очакваш, бабо — обясни момчето.

Джесика му се усмихна.

— Благодаря ти, Дани.

— Бабо! — възмутено повиши глас момчето.

— Извинявай — каза тя и веднага се поправи: — Дан. Все забравям.

Вече по-спокойно, момчето сви небрежно рамене.

— Прибирам се вътре.

Големите кафяви очи на баба му го проследиха, докато се отдалечаваше с широки крачки. Когато влезе в къщата, тя се усмихна примирено.

— Дани беше достатъчно добро име за дядо му, дори и след като напусна военноморските сили. А малкият Дани, едва е навършил шестнадесет, но държи да му казваме Дан — въздъхна тя с нескрита обич.

Тейлър и Ванеса се представиха, подадоха ръка на Джесика, въпреки притеснението й, че е изцапана с пръст и гнили листа.

— Вече съм в пенсия, но не мога да се откъсна от любимите си занимания.

Още беше хубава жена. Ванеса не можа да не направи сравнение между гордо изправените й рамене и отпусната стойка на Меги О’Мали, между модните панталони на Джесика в цвят каки и класическа блуза и безформените рокли на другата жена. Независимо от това, изразителните й кафяви очи, издаваха тъга и уязвимост, също като при Меги.

Беше по-ниска и дребна от Ванеса.

— Предполагам защо сте дошли, но, моля ви, кажете как успяхте да ме откриете.

— Доста е объркано — призна Ванеса.

Джесика ги покани в къщата, където можеха да седнат удобно и да поговорят.

— След малко ще си дойде и съпругът ми. Сигурно има задръстване, затова се бави. Ще пиете ли кафе?

Не им беше удобно да й откажат и седнаха. Джесика Банерсън отиде в кухнята, за да приготви кафето.

Тейлър взе ръката на Ванеса в своята и я стисна леко за кураж.

— Почти на финала сме.

— Тя знае защо сме тук. Ако нямаше намерение да ни разкаже, щеше да откаже срещата.

Дани Банерсън се прибра, когато допиваха кафето си. Беше едър мъж, със сива, оредяваща коса. Поздрави ги и приседна на облегалката на креслото до жена си, като прехвърли ръка през раменете й. Все още имаше стойка на бивш военен — изправен, горд, готов да защищава жена си, ако се наложи.

Косата на Джесика също бе леко посивяла, но вдигната така, че да открива лицето й и да подчертава изящните й скули. Изглеждаше едновременно недостъпна, но някак нежна и крехка. Леко повдигна брадичка и се обърна към гостите.

— Обещахте да ми кажете как ни открихте.

— Ще ви прозвучи доста невероятно — започна Ванеса.

Джесика се изпъна малко сковано и посегна към ръката на съпруга си.

— Готова съм да ви изслушам.

Ванеса й разказа за призрака на дървото, за сънищата, за мистериозната бележка. Джесика видимо пребледня и кокалчетата на ръката й побеляха, докато стискаше пръстите на съпруга си. Независимо от това тя кимна на Ванеса да продължи разказа си.

— Когато Меги ни каза, че са ви казвали Джигс като малка и че сте носели косата си на дълги букли, трябваше да ви открием, госпожо Банерсън, за да разберем дали сте били във фермата на О’Мали този ден. — По изражението й разбраха, че е била. — Бихте ли ни разказали какво се случи? — помоли Ванеса.

Дани Банерсън се намеси най-неочаквано.

— Не си длъжна да говориш, Джес.

— Напротив, Дани — отвърна меко Джесика. — Трябва. — Насочи вниманието си към Ванеса и започна: — Винаги съм знаела, че ще дойде ден, когато трябва да разкажа на някого. Донякъде това ми носи облекчение. — Замълча, унесена в собствените си мисли. — Казвате, че Меги О’Мали още е жива?

Ванеса кимна.

— Често се сещам за нея. Никога ли не се е омъжвала? — Ванеса поклати глава. — Жалко — каза Джесика и отново прикова поглед върху Ванеса. — Вярвате ли, че греховете на бащите се изкупват от децата? — Въпросът й бе риторичен. Пое си дълбоко въздух. — В този случай греховете на баща ми са се стоварили върху детето на друг.

Ванеса я прекъсна:

— Но, госпожо Банерсън…

— Да, бях във фермата на О’Мали този ден — продължи Джесика. — Преди да ви разкажа, бих искала да разберете какво се случи години по-късно. — Забеляза нетърпението по свитите устни на Ванеса. — Всичко е свързано. Скоро ще разберете цялата история, но трябва да ви разкажа първо края, за да разберете по-добре мотивите… — Отново си пое дълбоко въздух. — Обожавах баща си. Важно е да го знаете. Обожавах го, както едно дете обожава родителите си, особено едно малко момиченце — баща си. Майка ми умря, когато бях съвсем малка и само той ми остана.

— Той е притежавал банката — намеси се Тейлър.

— Да. Той изкарваше добри пари. Всички твърдяха, че до каквото се докоснел, се превръщало в пари и аз се гордеех, когато чувах хората да говорят така. Не бях чувала открито да казват, че е безчовечен и алчен, а когато все пак чуех нещо лошо, просто не обръщах внимание, защото бе различно от моята представа за него. Бях изключително горда да поема неговата работа, след като той почина. До известна степен бях обладана от манията да достигна неговото положение в обществото. — Двамата със съпруга си си размениха многозначителни погледи. Джесика прекара нервно език по устните си и продължи: — С Дани се срещнахме след войната. Той не беше от Кропвил. Пишехме си, така се запознахме. — Усмихна се нежно и вдигна очи към него. И двамата си спомниха първите мигове на своята любов. — Той дойде в Кропвил, за да се срещнем лично и остана, за да ме ухажва, както бе прието по онова време. Бяхме искрено влюбени, когато се оженихме. Мислих, че ще останем завинаги в Кропвил и аз ще управлявам банката. Но Дани не беше щастлив, а възникна и… друг проблем. — Гърдите й се повдигаха развълнувано. — Бях много влюбена, но имаше нещо в брака ни, което не можех да преодолея. — Банерсън повдигна сплетените им пръсти и целуна ръката й, а след това я погали. — Не можех да допусна Дани до себе си, за да консумираме брака си — додаде Джесика с глух глас. — Просто не можех. — Наведе глава. — Беше безкрайно унизително. Работата ми като президент на банката бе безупречна, имах успех, нещо доста необичайно за жена в онези дни, но като съпруга бях на път да се проваля безвъзвратно. — Вдигна отново глава и погледна Тейлър и Ванеса. — Не бях фригидна. Страхувах се… Всъщност беше по-лошо и от страх. Изпитвах ужас. Нямаше явна причина да се чувствам така, защото Дани бе нежен, внимателен и търпелив и аз го много обичах. Най-сетне той успя да ме убеди, че трябва да потърся… помощ.

— Затова ли напуснахте банката така внезапно? — попита Ванеса.

— Никак не й беше лесно да отиде на психиатър — обясни Банерсън. — Тогава нещата бяха различни. Дори във филмите мъжете и жените спяха в отделни спални, а интимните проблеми бяха табу. Да отиде на лекар и да обсъжда с някакъв чужд човек най-интимните си тайни…

— Не разбирам какво общо има това със семейство О’Мали — прекъсна го Тейлър.

— О, има! — възкликна Джесика. — Всичко е свързано със семейство О’Мали. Разбирате ли, лечението ми продължаваше вече месеци, но нямаше никакво подобрение. Единствената възможност, която оставаше, бе хипноза. Лекарят бе разбрал, че паническият ми страх от полов контакт се корени дълбоко в миналото ми. — Тя преглътна тежко и продължи разказа си с явно неудобство: — Разбира се, не му повярвах веднага. Още от дете бях обградена с обич и грижи. Почти нищо не знаех за секса, освен че е нещо, което мъжете и жените правят. И никога не бях преживявала мъчителни моменти, свързани с този проблем. — Стисна решително устни. — Или поне така си мислех. — Настъпи неловко мълчание. Тя събра смелост и продължи: — Докато бях под хипноза, си спомних нещо, случило се, когато съм била съвсем малка. Нещо, на което бях станала свидетел във фермата на О’Мали. — Спря и си пое хрипливо дъх. — Този ден си бях забравила домашното — съчинение за пролетта. Реших да се върна вкъщи през обедната почивка и да го взема. Сега, когато се връщам назад, си мисля, че едва ли учителката е щяла да ми пише двойка заради закъснение, но бях отличничка и не можех да допусна подобно нещо. Вървях към къщи, когато съгледах колата на баща ми. Точно завиваше към къщата на семейство О’Мали. Реших да тръгна след татко. Денят бе топъл, а се бях изморила от ходене. Щях да го помоля да ме закара, за да си взема съчинението и да ме върне до училището. Дори не помислих, че ще ми отнеме много повече време да го настигна, отколкото да изтичам до нас. — Джесика говореше с мъка, сякаш не намираше подходящи думи за горчивите спомени. — Продължих след колата. Оказа се, че не е толкова близо, колкото изглеждаше. Видях, че е спрял пред дома на О’Мали. Затичах се, за да помоля госпожа О’Мали за чаша вода и да изчакам баща ми да ме откара у дома. Едва когато приближих къщата, чух…

— Сигурна ли си, че искаш да разкажеш историята докрай? — прекъсна я загрижено съпругът й. Тя кимна и се овладя.

— Когато приближих къщата, чух писъци. Писъци на жена. Спрях и се ослушах вцепенена. Реших да се промъкна и да разбера какво става. Въобразявах си, че ще мога да помогна, въпреки че не разбирах защо баща ми не й се притича на помощ. Не може да не бе чул писъците. — Джесика взе чашата си с кафе, погледна кафявата течност и я поднесе към устата си. — Отидох до прозореца. В този момент не чух писък, а… Не разбрах какво точно. Нещо като пристъргване и пъшкане. Шумовете наподобяваха животински звуци. — Изкривено подобие на усмивка разкри ужаса, който бе изживяла. — Децата в ония години бяха невинни и неопитни — добави тя. — Не гледахме филми, които показват в подробности полов акт.

— Баща ви и госпожа О’Мали? — попита с широко отворени очи Ванеса.

— Не разбирах защо си е свалил панталоните. Никога не бях виждала гол мъж, а и бях потресена от размерите на члена му. Не ми беше ясно какво се опитва да й направи, но разбирах, че я боли. Бях чула писъците й преди това, а сега тя хлипаше нещастно. Опитваше се да се отскубне от него, но не можеше. Бях занемяла, не можех да помръдна и госпожа О’Мали ме видя на прозореца. Извика името ми истерично. Мисля, че искаше да ме предупреди да избягам, но аз не можех да се помръдна от мястото си. — Всички замълчаха, ужасени от чутото. Само Банерсън бавно погали ръката на жена си. Най-сетне тя продължи: — Баща ми вдигна поглед и ме видя. Очите му бяха като на… луд. Усетих отвращение, погнуса. Той ми изкрещя да се махна от прозореца. Никога не ми беше викал и ме уплаши с гневните си крясъци. — Джесика замълча.

— А после, какво стана? — попита Ванеса.

— Обърнах се и избягах. Тичах с всичка сила. Дори не зная колко бях тичала, но си спомням, че ме заболя корема от напрежение. Спрях и се обърнах назад. Тогава го видях да излиза от къщата. Носеше на ръце госпожа О’Мали. Тя висеше отпуснато. Разбрах, че е мъртва. Нямах представа какво да правя, когато баща ми ме настигна с колата и ми нареди да вляза. Седнах на предната седалка. Знаех, че тялото на госпожа О’Мали е отзад. Много внимавах да не поглеждам натам. Баща ми ме откара вкъщи и ми нареди да сляза. Отидохме в спалнята и той извади куфар от гардероба. Върнахме се в дома на О’Мали и той ме накара да натъпча вътре нещата на госпожа О’Мали. Няма да забравя как отваряше чекмеджетата и хвърляше дрехите й към мен. Всичко бе толкова износено и евтино, а аз имах красиво дантелено бельо. — Джесика отново се поколеба и Ванеса забеляза как стиска китката на Дани Банерсън. — Прибрахме всичко нейно и от тоалетката. Имаше четка за коса със сребърна дръжка. Когато я видях, си помислих, че не й е мястото сред овехтелите износени дрехи. Затворихме куфара и го изнесохме навън. Той го хвърли на задната седалка. Той тупна глухо върху госпожа О’Мали. — Джесика отново прокара език по устните си. — Баща ми подкара към полето. Търсеше нещо. Колата вдигаше прах на гъсти кафяви облаци. Спря до запустял кладенец, закован с дъски. Счупи няколко, отнесе госпожа О’Мали до отвора и я пусна. Сигурно бе й счупил врата при борбата, защото нямаше кръв, но всичко бе толкова отвратително и ужасяващо, главата й висеше назад, докато я носеше…

Накара ме да занеса куфара до кладенеца и да го хвърля вътре, а след това го закова отново. Тогава… — По страната й се отрони сълза. — Отведе ме вкъщи и ми нареди да си отида направо в стаята и да не мърдам оттам. Чаках часове и треперех… — Джесика ги погледна. — Трябва да ми повярвате. Не си спомнях нищичко до мига, в който се подложих на хипноза. — Те кимнаха. — Дойде в стаята ми през нощта. Беше полудял. Разбрах още тогава, макар че бях дете и умът ми не го побираше. Говореше какво е направил. Не със съжаление, а възторжено, сякаш се връщаше от бал или сякаш бе сключил сделка за милиони. Сякаш се гордееше какво е сторил. Наричаше госпожа О’Мали глупачка, защото й бе предложил начин да запази фермата, а тя бе отказала, но накрая получил, каквото искал. — Джесика плачеше, неспособна да се овладее, и бършеше сълзите си с ръка. — Каза ми колко хитро е накарал клетия Пади О’Мали да подпише някаква бележка, за да продължи срока на заема му, вместо да му отнема земята.

— Не издържам повече — промълви Ванеса, разбрала смисъла на написаното. — Дори не е съзнавал, че подписва смъртната си присъда. Всички са помислили, че е предсмъртното му писмо. — Тя погледна Джесика, изпълнена със страхопочитание. — Баща ви е бил зъл гений, демон в човешки образ.

Джесика кимна.

— За съжаление е точно така. След като прилъгал О’Мали да подпише, решили да се почерпят за отсрочката. Баща ми издебнал удобен момент и го ударил по главата. О’Мали загубил съзнание и останало само да го окачи на дървото, все едно че се е обесил сам. — Банерсън извади кърпичка от джоба си и я подаде на Джесика. — Обърна се към мен и каза, че ако дума продумам на някого, ще направи с мен същото като с госпожа О’Мали и ще ме изпрати да й правя компания в кладенеца. — Тя потисна риданието си. — Запазих тайната. Бях толкова шокирана, че сигурна съм получила временна амнезия. Бях забравила всичко, сякаш никога не се бе случвало. Сигурно никога нямаше да си спомня, ако не се бе появил Дани и не бе пожелал да се любим…

Никой не помръдна и не проговори няколко минути. Джесика облегна чело на рамото на съпруга си и той я прегърна.

Ванеса седеше като вцепенена след чутото. Като камък, хвърлен във водата, помисли си тя. Водата се набраздява, и дори след петдесет години, кръговете все още не са изчезнали. Няколко съсипани живота и още един, който за малко да бъде унищожен.

— Старият кладенец в земите на О’Мали ли се намира? — попита Тейлър.

— Мисля, че там някъде — отвърна Джесика и вдигна глава. — Ако се намираше на чужда собственост, щеше да е ограден. — Тя преглътна и попита със страх: — Ще се опитаме ли да я намерим?

— Ще се опитаме — отвърна Тейлър. — Крайно време е и тя, и съпругът й да бъдат погребани като всички хора. — Джесика кимна. — Ще положа всички усилия да запазя историята в тайна — погледна той двамата Банерсън. — Но нали знаете… ако властите се намесят и журналистите започнат да проявяват интерес… Ще направя всичко по силите ми…

— Благодаря ви — изрече Ванеса. Не знаеше как се постъпва, когато искаш да си тръгнеш, след като си отворил рани отпреди петдесет години. Не можеха просто да станат, да си вземат сбогом и да излязат. Ванеса си спомни момчето, което им бе отворило. — Колко деца имате, госпожо Банерсън?

Джесика се усмихна с гордост.

— Три. И трите са момичета. Вече са омъжени и си имат собствени деца. Запознахте се с Дан. Той е най-големият от внуците ни. Имаме още четирима внуци и три внучки.

— А вие двамата сте неразделни.

— Повече от четиридесет години — отвърна Банерсън. — И не бих съжалил за нищо през изминалите години. Най-хубавото нещо, което направих през живота си, бе да отида в Кропвил, за да се запозная с момичето, с което си пишех през войната.

— Двамата сте създали истинска цветарска империя — отбеляза Тейлър.

— Не сме полагали специални усилия — призна Дани Банерсън.

— Не можех да се върна отново в банката, след като бях напуснала така неочаквано, но не можех да си стоя вкъщи и да шия гоблени — добави на свой ред Джесика. — А и Дани трябваше да се захване с нещо, след като завърши колежа. Взе диплома от търговския факултет. Обмисляхме с какво бихме могли да се заемем, така че да сме заедно и работата да ни е приятна. И ето че късметът ни се усмихна.

Този път мълчанието бе знак на спокойствие и щастие. Ванеса побутна Тейлър и те се изправиха. Беше време да си тръгват. Ванеса протегна ръка на Джесика.

— Вие сте изключителна жена, госпожо Банерсън! Разбирам, че не бяхте длъжна да ни разказвате всичко това. Много ви благодаря.

Джесика задържа ръката на Ванеса и срещна погледа й.

— Психиатърът ми и аз обсъдихме дали да съобщим на властите, но решихме, че няма смисъл, след като бяха минали толкова години, а и баща ми вече не беше между живите. Но дълбоко в себе си аз бях уверена, че един ден ще се наложи да разкажа тази трагична история на някого. Много се радвам, че дойдохте. Най-сетне свалих тежко бреме от плещите си. Помирих се с миналото. — Тя се обърна към Тейлър. — Ако имате нужда от помощ за гробовете, надгробните камъни, изобщо за каквото и да е, не се колебайте, обадете ми се.

Тейлър се усмихна и прегърна Ванеса през раменете.

— Благодаря за предложението, госпожо Банерсън, но мисля, че аз самият ще свърша това.

— Тогава ми звъннете да се погрижа поне за цветята.

— На всяка цена — обеща той. — Ще ви се обадя.