Гленда Сандърс
Неизречени тайни (13)

Тринадесета глава

Кропвил, Тексас — 1946

— А аз си мислех, че съм част от живота ти.

— О, Дани, знаеш, че е така, но…

— Но какво, Джесика? Не заслужавам внимание? Не съм толкова важен за теб като банката, така ли?

— Не е така. Просто… Ако хората започнат да говорят, ако плъзне слух, че президентът на банката е луд, ще фалираме.

— Тогава продай банката. Или си намери мениджър. Притежаваш достатъчно пари. Можеш да живееш само от петролните кладенци. Бихме могли да се преместим в Хюстън, а ти да идваш за заседанията на управителния съвет.

— Да се местим?

— Кропвил не е центърът на света, само защото притежаваш банка тук. Някога да си се замисляла, че тук няма кой знае какви възможности за мен?

Тя го погледна с изумление. Никога не бе помисляла, че може да не се чувства щастлив.

— За местните хора аз съм съпругът на президентката на банката. Ако живеем в Хюстън, вечер мога да посещавам колеж и да подхвана собствен бизнес.

Джесика се отпусна тежко на стола.

— Всичко това ми идва прекалено много. Да напусна банката, да отида на психиатър, да се местим…

Той коленичи до нея и взе ръцете й в своите.

— Помисли за нас, Джесика! Не искам животът ни да се превърне в ад.

— О, Дани, толкова се страхувам! Обичам те.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да започнеш отначало?

— Аз… Татко не би ми простил, ако изоставя банката.

— Банката е негово дело, не си я създала ти. Не е трябвало да ти прехвърля цялата отговорност…

— Но тя е моето наследство! Казваше, че докато банката е в мои ръце, животът ми е осигурен, ще бъда уважавана и…

— С мен също ще бъдеш осигурена. Може да не си президент на банка в някакъв забутан град, но и никога няма да гладуваш.

— Но баща ми…

— Той е мъртъв, Джесика!

— Но той би искал…

— По дяволите този кучи син!

— Не говори така за баща ми!

— Защо? — подсмихна се презрително той. — Никой няма право да съди стария Вандовър, а? Само да чуеш какво говорят хората за него. А може и да си чула.

— Той е спомогнал да бъде построен този град. Помагал е на всички местни фермери, когато са имали нужда.

— Наистина ли вярваш във всичко?

— Но това е истина!

— Той е бил просто един алчен, стар мръсник.

— Кой ти каза?

— Всеки път, когато се спомене името му, хората благодарят на Бога, че вече не е между тях.

— Това са клюки! — извика разпалено Джесика.

— Всички го казват и не спират да го повтарят. Във всяка клюка има поне малко истина, Джесика. А споменавал ли е баща ти колко ферми е секвестирал по време на депресията, без да се интересува, че е имало сушави години?

— Той е бил бизнесмен, а не филантроп.

— Бил е безпринципен и алчен. Заграбил е всичко, до което се е докопал, а след това започнал да търси нефт из иззетите земи. Как мислиш се е сдобил с петролните кладенци?

Тя притисна ушите си с длани.

— Млъкни! Моля те! Не мога да слушам подобни обвинения.

— Не можеш, защото те е страх, да го признаеш — не спираше да говори той. — Докато не приемеш истината, за мен няма място в твоя живот!

— Моля те, престани… — изхлипа тя.

— Добре — въздъхна тежко Дани. — Няма значение. — Прегърна я и я залюля като малко дете. — Нека да се махнем от Кропвил, Джесика! Нека започнем наново. Ще преодолеем проблема, ще си родим деца, ще си купим малка къща с градина, където те ще играят. Когато трябва да присъстваш на някой управителен съвет, ще ги обличаш в най-хубавите им дрешки и ще ги взимаш със себе си.

Тя се притисна тръпнеща до него. Тишината ги обгърна като морски вълни.

— А може ли да посадим рози? — попита плахо младата жена. Въпросът й го изненада и го свари неподготвен. — Рози — повтори тя. — Може ли да посадим рози в градината, а на прозорците да сложим саксии с петунии и виолетки?

Той се разсмя и я притисна нежно към себе си.

— Любима моя, ще ти построя цяла оранжерия, за да отглеждаш орхидеи!