Робърт Шекли
Град-мечта на глинени крака (6)

VI

— Тогава лека нощ — каза Кармоди.

— Повторете, моля.

— Казвам „лека нощ“.

— Приготвили сте се да спите?

— Да. Вече е късно, а аз съм уморен.

— Веднага ли ще си легнете?

— Да, но какво от това?

— Нищо — отговори градът, — но вие забравихте да се окъпете преди лягане…

— А-а… Наистина забравих. Утре сутрин ще се окъпя.

— Но ще се почувствувате по-добре, ако още сега вземете вана.

— Не.

— Дори ако аз лично я напълня?

— Не! Не, дявол да го вземе! Лягам си!

— Постъпвайте, както смятате за най-добре — каза градът. — Не се мийте, не следвайте, не изяждайте определената ви балансирана по съдържание храна. Но само не обвинявайте мен.

— Да ви обвинявам? В какво?

— В каквото и да било — отвърна градът.

— Така. А какво по-конкретно имате пред вид?

— Не е важно.

— Но защо подхванахте този разговор?

— Аз се грижех само за вас — каза градът.

— Това го разбирам.

— Когато взимаш нещо присърце — продължи градът, — когато съзнаваш своята отговорност, много е обидно да слушаш ругатни.

— Но аз не съм ругал.

— Сега — не. Но преди, през деня, ругахте.

— Но аз… просто проявих малко нервност.

— Това е от пушенето.

— Не започвайте всичко отново!

— Няма — каза градът. — Пушете си като локомотив, мен какво ми става?

— Но наистина, дявол да ви вземе — запали Кармоди нова цигара.

— Аз няма да бъда единственият неудачник — довърши градът.

— Не, не — примоли се Кармоди. — Не бива да говорите така!

— Забравете думите ми — помоли го градът.

— Добре.

— Понякога се престаравам.

— Факт.

— На мен ми е особено тежко, защото съм прав. Нали знаете, аз винаги съм прав.

— Зная — каза Кармоди. — Прав сте, вие винаги сте прав. Прав-прав-прав-прав-прав…

— Преди спане не бива да се нервирате така — каза градът. — Искате ли чаша мляко?

— Не.

— А ако поразмислите?

Кармоди затвори очите си с длани. Беше му особено. Чувствуваше се виновен, хилав, безпомощен, мръсен, немарлив. Чувствуваше се безнадеждно и непоправимо покварен и така щеше да бъде винаги, ако не се промени, не се прекърши, не се приспособи.

Но вместо да се опита да направи нещо подобно, Кармоди стана, изпъна рамене и решително тръгна край римския площад и венецианското мостче.

— Къде отивате? — попита градът. — Какво се е случило?

Мълчаливо, стиснал зъби, Кармоди продължи край детския парк и зданието на „Америка експрес“.

— Къде е грешката ми? — извика градът. — Кажете само къде е грешката ми?

Кармоди нищо ме му отговори, с твърди крачки отмина ресторант „Рошамбо“ и португалската синагога и най-сетне излезе на жизнерадостната зелена степ, която обкръжаваше Ведроград.

— Неблагодарник! — извика след него градът. — И вие сте като другите. Хората са упорити говеда, вечно и от всичко недоволни.

Кармоди влезе в колата и включи мотора.

— Но, разбира се — подхвана градът с по-спокоен той, — вие сте хора и дори недоволството ви не е истинско. Оттук и поуката — градът трябва да се научи на търпение.

Кармоди обърна колата и пое на изток, към Ню Йорк.

— Добър път! — подхвърли след него Ведроград. — За мен не се тревожете, аз ще ви очаквам.

Кармоди натисна газта до край. От всичко на света най-много съжаляваше, че до ушите му стигна последната реплика.