Робърт Шекли
Град-мечта на глинени крака (2)

II

Разклонението на шосето Кинз-Хайбридж Гейт опираше в гладка причесана степ. Кармоди слезе от колата и се огледа. На около половин миля пред себе си видя градче. Един единствен пътен знак-стрелка съобщаваше, че това е Ведроград.

Градът рязко се отличаваше от традиционните американски градове, не го обкръжаваха нито аванпостовете на бензиностанциите, нито пипалцата на павилиончетата със сардели, нито гирляндите мотели, нито защитната броня на грамадите смет; по-скоро приличаше на градчетата по италианските хълмове — започваше неочаквано, изцяло, изведнъж такъв, какъвто си е.

Това се хареса на Кармоди. Пешком тръгна към града.

Ведроград изглеждаше искрен и сърдечен. Улиците подкупваха с широтата си. Кармоди още не бе успял да влезе в града и се озова на един площад, съвсем римски, само че по-малък, с фонтан в центъра. Сред фонтана се издигаше мраморна скулптура — момче с делфин, от устата на делфина бликаше струя бистра вода.

— Надявам се, че ви харесва — произнесе нечий глас зад лявото рано на Кармоди.

— Симпатично — отвърна Кармоди.

— Аз сам го проектирах и сам го построих — каза гласът. — А площадът, до последната пейка, до последното сенчесто дърво е точно копие на болонския. Не се ограничавах от страх да не се покажа старомоден. Истинският художник използува всичко каквото му е нужно — хилядолетна реликва или последната повеля на модата.

— Възхитен съм от вашите чувства — каза Кармоди. — Разрешете да ви се представя — Едуард Кармоди — и усмихнат се обърна.

Но зад лявото му рамо нямаше никого, зад дясното също. Нямаше никого нито на площада, нито изобщо в границите на видимостта.

— Извинете — каза гласът. — Не исках да ви плаша. Мислех, че вече знаете.

— Какво да зная? — попита Кармоди.

— За мен.

— Ето, че не зная — каза Кармоди. — Кой сте вие и откъде говорите?

— Аз съм гласът на града — рече гласът. — Или с други думи самият град. С вас говори лично Ведроград.

— Нима? — саркастично попита Кармоди. — Да — отговори си той сам, — изглежда, че е така. Е добре де, вие сте лично градът. Чудесно!

Той се отдалечи от фонтана и нехайно прекоси площада, като че ли всеки ден разговаряше с градове и бе поуморен от това. Поразходи се по някои улици, надлъжни и напречни. Надникна във витрините на магазините, запомни отделни къщи. Спря се пред някаква статуя, но не за дълго.

— Е, как е? — след малко попита Ведроград.

— Какво „как е“? — веднага се обади Кармоди.

— Какво мислите за мен?

— В ред сте — отговори Кармоди.

— В ред? И само толкова?

— Чуйте — започна Кармоди, — град като град. Който е видял един, той може да смята, че е видял всички останали.

— Не е вярно! — Градът дори не се опитваше да скрие обидата си. — Аз не съм като другите градове. Аз съм уникален.

— Брей? — презрително каза Кармоди. — А според мен вие сте конгломерат от лошо комбинирани детайли. Италиански площад, две сгради с гръцка архитектура, редица богаташки къщи в стил „Тюдор“, старомоден жилищен блок, калифорнийски павилион с формата на сал и какво ли още не. Какво уникално има тук?

— Уникално е обединяването на всички тези стилове в единно цяло — поясни градът. — Разберете, старинният стил тук не е анахронизъм. В мен са представени всички характерни стилове на човешкия живот. Кафе ли искате, или пък сандвич?

— Едно кафенце няма да е лошо — каза Кармоди.

Той се остави Ведроград да го насочи към едно кафене зад ъгъла. Както и всичко, което Кармоди бе успял да види тук, то беше ослепително чисто, но безлюдно.

На масата се спусна поднос от неръждаема стомана с чаша димящо кафе. Кармоди отпи глътка.

— Хубаво ли е? — попита Ведроград.

— Да, много е хубаво.

— Аз се гордея със своето кафе — тихо каза градът. — И с кухнята си. Искате ли да хапнете? Омлет или пък суфле?

— Нищо ме искам — категорично отказа Кармоди. Облегна се на стола и попита: — Значи вие сте образцов град, така ли?

— Да, имам честта да бъда такъв — каза Ведроград. — Аз съм най-новият от всички образцови градове и предполагам, най-сполучливият.

— Какво е това там отсреща — готическа катедрала ли?

— Стилизирана романска — поправи го градът. — За всички вероизповедания и за всякакви секти, побира триста души.

— Не е много за такова огромно здание.

— Разбира се, че не е. Но именно такъв е замисълът. Исках да бъде съчетано величието с уютността.

— Ами къде са жителите на града? — попита Кармоди.

— Напуснаха ме — скръбно отговори Ведроград. — Всички заминаха.

— Защо?

Градът мълча известно време, после отговори:

— Развалиха се отношенията между мен и жителите. Просто досадна случайност. По-точно злополучна верига от досадни случайности. Подозирам, че не е минало без подстрекатели и провокатори.

— Но какво се е случило?

— Не зная — отговори градът. — Наистина не зная. Просто в един прекрасен всички си заминаха. И толкоз! Но те ще се върнат, уверен съм.

— Съмнявам се — вметна Кармоди.

— А аз съм абсолютно убеден — каза градът. — Но да минем на друга тема. А защо вие не останете тук, мистър Кармоди?

— Такова нещо кой знае защо не ми е минавало през ума.

— Представете си само: на ваше пълно разположение ще бъде най-съвременният, най-новият град в света! — настояваше Ведроград.

— Звучи съблазнително — каза Кармоди.

— Тогава опитайте, вреда няма да имате — предложи градът.

— Добре, може да опитам — съгласи се Кармоди.