Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (7)

7.
Цел

Мара се размърда неспокойно в съня си.

Ръката й докосна топла плът и тя се сепна и се събуди. Видя в предутринния сумрак фигурата на Кевин, загърната в сиво и черно. Не спеше. Беше се подпрял на лакът и я гледаше.

— Много си красива.

Мара се усмихна сънено и се сгуши в извивката на лакътя му. Чувстваше се уморена, но удовлетворена. През месеците, откакто Кевин беше дошъл в леглото й, беше открила нови свои черти. Чувствителна страна, нежна страна, държани скрити досега. Насладите, които споделяше с варварина, превръщаха жестокостите от брака й в далечен и неприятен сън.

Пръстите й пробягаха закачливо по космите на гърдите на Кевин. Беше започнала да цени сутрешното им бърборене след любовната игра колкото срещите със съветниците си. В някои не напълно осъзнати отношения дори се учеше от него. Нравът му се оказваше много по-сдържан, отколкото беше предполагала в началото. Вече разбираше, че искреното му и открито държане произтича от повърхностна културна черта, която прикриваше вътрешна дискретност. Кевин оставаше съзнателно несловоохотлив за предишния си живот и семейство и макар тя да го питаше често, избягваше да говори за бъдещето, сякаш прикриваше плановете си и в това отношение. Колкото и да беше различен от цураните, Мара преценяваше характера му като сложен и дълбок. Струваше й се изумително, че такъв мъж може да е обикновен войник, и се чудеше дали между воините й има и други мъже с такъв потенциал, неоткрит досега.

Кевин каза нещо и наруши размисъла й.

Мара се усмихна извинително.

— Какво каза?

— Какви странни контрасти има вашият свят — отрони той замислено.

Неприсъщата му интонация я заинтригува.

— Какво те безпокои?

— Толкова ли са прозрачни мислите ми? — Кевин сви рамене, помълча и добави: — Мислех си за бедняшкия квартал в Сулан-Ку.

— Но защо? — Мара се намръщи. Опита се да го успокои. — Никога няма да бъдеш оставен да гладуваш.

— Да гладувам? — Той я погледна изненадано. Пое си дъх и се взря в нея, сякаш можеше да проумее женския й ум, като я гледа напрегнато. Накрая, тласнат от някакво вътрешно заключение, призна: — Никога в живота си не съм виждал толкова много страдащи хора.

— Но и във вашето Островно кралство трябва да има бедни хора — отвърна без колебание Мара. — Как иначе боговете ви показват недоволството си от поведението на човек, освен като го върнат в следващия му живот в по-низше съсловие?

Кевин се намръщи.

— Какво общо имат боговете с гладуването на деца, с болести и жестокост? А добрите дела и благотворителността не са ли праведни? Никаква милост ли нямате в тази земя, или всички благородници цурани са родени жестоки?

Мара се надигна рязко и разпиля възглавничките по лъскавия под.

— Странен човек си — сопна се, но в гласа й имаше и нотка на паника. Колкото и често да се беше отклонявала от традицията, никога не беше поставяла под въпрос всемогъществото на боговете. Да се одързостиш на такава ерес означаваше да си навлечеш пълно унищожение. Мара съзнаваше, че други благородници може да не са толкова твърди в отстояването на вярата на предците си, но самата тя беше предана. Ако съдбата не я беше предопределила за владетелската мантия, щеше да е посветила живота си на съзерцание в служба на богинята Лашима. Висшата истина беше, че боговете са постановили реда в Империята. Да оспорваш това означаваше да подкопаеш самото понятие за чест, което бе в основата на цуранското общество. Тъкмо тази божествена повеля налагаше ред и придаваше смисъл на всичко, от увереността в крайната награда за доблестна служба и правото на благородниците да властват до задръжките в Играта на Съвета, тъй че никога да не се стигне до пълна касапница.

А сега, само с една небрежна забележка, варваринът беше поставил под въпрос самата тъкан на цуранския мироглед.

Мара се постара да запази хладнокръвие, вътрешно съкрушена от множеството възможни последствия. Удоволствията, които й носеше Кевин, изобщо не можеха да компенсират опасната нова насока на мислите му. Не трябваше да му позволи да говори такива богохулни безумия, особено пред Аяки. Момчето бе започнало да се привързва към Кевин, а решимостта на бъдещия Господар на Акома, щом поведеше своя дом към величие, не трябваше да бъде разколебана от неувереност. Да надделееш над мощта на други фамилии, защото боговете гледат благосклонно на тези усилия, беше едно. Суетно да мислиш, че успехите идват единствено благодарение на ум и вещина, и на случайния късмет… беше морално пагубно и немислимо. Притисната, поставена пред само един възможен избор, Господарката на Акома взе решението си.

— Остави ме — каза тя рязко.

Стана и плесна отривисто, за да повика слугите. Макар слънцето още да не беше изгряло и параваните все още да бяха затворени за нощта, две слугини и един слуга веднага се отзоваха на повика й.

— Облечете ме — заповяда Господарката. — Бързо.

Едната слугиня изтича да избере халат, а другата взе четка и гребен, за да се заеме с разрошената й коса. Слугата подреди разпръснатите възглавнички и нагласи параваните. Това, че Кевин се пречкаше на пътя му, като че ли изобщо не го притесни. Съсухрен, стар и изцяло погълнат от обичайните си задължения, той обикаляше и оправяше стаята все едно, че беше глух.

Мара пъхна ръцете си в розовия копринен халат, който й поднесе слугинята. Обърна се и видя, че Кевин е гол, държеше клина и ризата си в ръка; гледаше я озадачено. Изражението й остана строго, тъмните й очи — неразгадаеми и твърди.

— Джикан казва, че работата с разчистването на гората за моите поля за нийдра върви бавно. Дължи се главно на твоите съотечественици, които се преструват на болни и недоволстват от възложената им работа. — Слугинята с гребена вдигна косата й от тила и започна опитно да я събира в изящна прическа. Мара продължи спокойно и дори хладно, въпреки че колкото и да се стараеше, слугинята все пак я скубеше. — Искам ти да оглавиш работата. Пролетта идва и стадата нийдра ще се увеличат. Ще имаш власт над надзирателите им и правото да променяш всичко, което намериш за добре. В замяна на това сънародниците ти ще престанат да лентяйстват. Ще изсекат дърветата и ще разчистят новите полета, преди да се роди първото теле. Можеш да угаждаш на нуждите им, стига работата да се свърши. Не изпълниш ли тази задача, ще заповядвам по един случайно избран мъж да бъде обесван всеки ден, в който новите ми пасища останат недовършени след Празненството в чест на първата пролет.

Кевин изглеждаше объркан, но кимна.

— Да се върна ли довече…

— Ще останеш с работниците в лагера на ливадите.

— Кога да се вър…

Мара го прекъсна хладно:

— Когато аз реша да те повикам. Сега си върви.

Кевин се поклони. Лицето му издаваше объркване и гняв. Излезе гол, понесъл дрехите си. Изражението на дежурния на вратата войник не се промени, когато видя варварина. Мидкемиецът обаче го погледна все едно е казал нещо и избухна в смях.

— Проклет да съм, ако и аз я разбирам — сподели обезсърчено. Очите на войника се впиха в него, но лицето му остана равнодушно.

Въпреки че беше обкръжена от слуги, Мара чу думите му. Чу болката, която той не се опита да прикрие, и затвори очи, за да спре необяснимо напиращите сълзи. Цуранското благоприличие не й позволи да издаде чувствата си, но вътрешно копнееше да извика на Кевин да се върне. Искаше й се като любима да облекчи болката му, но като Господарка на Акома не можеше да позволи да я управлява сърцето. Прикри мъката си зад маска на сдържаност, докато слугите продължаваха да я обслужват.

Уплашена да не помръдне, уплашена дори да не въздъхне, за да не рухне самообладанието й в неудържим изблик на плач, Мара с тънък гласец нареди да й поднесат храна. Колкото и да копнееше за облекчение, сълзите щяха да са срамни за Господарката на Акома. Не подобаваше на владетелка на Велик дом да бъде потресена от думите на един роб, да се чувства опустошена от неговото отсъствие. Преглътна болката си, двойно по-силна от това, че беше наранила Кевин, за да спаси себе си. Не намери никакво облекчение в сдържаността си, нито в безмълвно изречените напеви, които бе научила в храма на Лашима, за да й помагат да се отпусне.

Закуси без никакъв апетит, гледаше в празното. Слугите й бяха покорни и мълчаливи. Обвързани с традиции, сурови като нейната, чакаха следващата й заповед, без да си позволят да съдят за поведението й.

Най-сетне Мара даде знак и слугите изнесоха подноса с едва докоснатата храна. Решена да овладее вътрешното си вълнение, Мара призова съветниците си на среща. Събраха се в кабинета й, Кейоке бдителен както винаги, перата му на Боен водач — единствената украса на очуканата му обикновена броня. Беше станал преди разсъмване, за да провери някой патрул на границите, и сандалите му бяха подгизнали от росата и мръсни. Накоя, която обикновено се излежаваше до късно, вирна рязко глава, след като направи поклона си и забеляза отсъствието на Кевин. Вдиша с видимо облекчение: най-после господарката й се беше вразумила и беше отпратила високия варварин.

Ядосана от задоволството на практичната и благоразумна старица, Мара потисна желанието си да зашлеви сбръчканото й лице. След това, засрамена от собственото си неуместно негодувание, зачака пристигането на хадонрата. В момента, в който вече бе готова да прати на бегом слуга да го намери, Джикан се появи. Беше задъхан, поклони се много ниско и започна многословно да се извинява за забавянето си. Мара със закъснение осъзна, че забавянето му се дължи на безцеремонната й промяна в дневното разписание, и рязко прекъсна извиненията му.

— Искам списък на всички наши източници на доход, които смяташ, че може да са уязвими от враговете ни — почна Мара. — Трябва да има други сделки, освен интересите ни в коприната, които Десио би могъл да ощети, било като подбие цените или като подкупи гилдиите, които оценяват качеството на стоките ни. Има пазари, които би могъл да задуши, търговски маршрути, които да разстрои, агенти, които да подкупи, и купувачи, които да заплаши. Може да потопи лодките ни, да преобърне фургоните ни, да подпали складовете ни. Нито едно от тези неща не трябва да се допусне.

— Стилът на Десио, изглежда, не е такъв — отвърна й сух глас от входа към градинските алеи. Аракаси пристъпи през леко отдръпнатия параван, като сянка на фона на мъгливата утринна сивота.

Мара едва успя да потисне изненадата си. Кейоке и стражите в коридора пуснаха дръжките на оръжията си. Началникът на шпионите се поклони и застана между съветниците. Намръщеното му чело подсказваше, че има да каже важни неща. Мара го покани с жест и Главният шпионин седна до масата и сплете дългите си пръсти в скута си.

Продължи все едно бяха очаквали тъкмо неговата поява.

— Само че младият Господар на Минванаби все още не е управлявал достатъчно дълго, за да си създаде кой знае какъв стил. — Поглади замислено дългия перчем на търговец на темето си, който си беше пуснал за прикритие по пътя. — Едно обаче е ясно: Десио харчи огромни суми за нещо. Пазарите оттук до Амболина са задръстени със стоки на Минванаби и ако се съди по оскъдните сведения от нашия служител, работещ при Десио, бих допуснал, че повечето от тези необяснимо големи суми се влагат в подаръци, подкупи и услуги.

Развълнувана от тази новина, Мара прехапа устна.

— Подкупи за какво? Трябва да има някакъв начин да го разберем…

Дълбокият глас на Кейоке я прекъсна:

— Тази сутрин войниците ми хванаха непознат пастир, дебнещ в полята за нийдра по границата с именията на Тускалора. Отведоха го за разпит, но умря — прониза се с камата си, вместо да издаде името на истинския си господар.

Очите на Аракаси се присвиха замислено, а Накоя каза:

— Сигурно е бил някой от шпионите на лорд Джиду, пратен да провери охраната на моста над клисурата. — Първата съветничка присви устни, сякаш мисълта за южния съсед на Акома донесе неприятен вкус в устата й. — Добивът от чоча-ла на Тускалора е почти готов за пазара и сигурно вече дори тъпият хадонра на Джиду трябва да се е сетил, че фургоните му няма да използват моста на Мара, без да плати налог за преминаването.

Началникът на шпионите се наведе рязко напред.

— Не бих заложил на възможността пастирът да е бил на Джиду.

Мара кимна.

— Не отхвърлям подозренията ти с лека ръка, Аракаси. — Обърна се към Кейоке. — Трябва да пратим патрул да пази границите на лорд Джиду — ненатрапчиво, разбира се. Воините му са добри, но може да не разбират колко много биха спечелили враговете ми, ако добивите на господаря им изгорят.

Кейоке кимна и свъси вежди, докато обмисляше деликатната задача. Лорд Джиду можеше да е разпуснат и да пилееше пари, но войниците му бяха добри.

Джикан плахо предложи съвета си.

— Лорд Джиду наема сезонни работници от Неш; иска да му помагат в жътвата, когато добивът му е обилен. Тази година беше плодородна. Сигурно някои от воините ни биха могли да се предрешат като събирачи на чоча-ла и да се внедрят сред работниците на полята. Надзирателите няма да познават всяко чуждо лице и след като хората ни няма да привлекат внимание, присъствието им може да мине незабелязано много дни.

Кейоке разшири предложението.

— Да, и още по-добре: за честта на нашите воини бихме могли да устроим бойни маневри по ливадите до именията на лорд Джиду. Наши работници може да се внедрят в групите събирачи на Тускалора и ако възникне опасност, могат да се измъкнат и да предупредят бойците ни.

Мара кимна решително и каза:

— Да. Направете го.

Освободи съветниците си, като увери Джикан, че ще проучи донесените за прегледа финансови доклади следобед.

След това, необичайно разсеяна и унила, се оттегли в градината, за да потърси утеха. Но пътечките между разцъфналите храсти кекали изглеждаха самотни и пусти в утринната светлина. Усилващата се дневна горещина я потискаше. Докато се скиташе безцелно между ухаещите цветове акаси, мислите й отново се върнаха към последните нощи в прегръдките на Кевин. Онова, което бе изпитвала тогава, й се струваше дълбоко истинско и от отсъствието му я заболя все едно, че беше загубила част от себе си. Хрумнаха й хиляда извинения да го повика — само за малко, за да отговори на някой въпрос, да поиграе с Аяки или да изясни някое правило в играта, която съотечествениците му наричаха „ашици“…

Очите й се напълниха със сълзи, Мара стъпи накриво и се спъна в един изправен край пътеката камък. Обзе я гняв. Нямаше нужда от извинение, тя беше Мара, Управляващата господарка на Акома! Можеше да заповядва на робите си каквото и когато поиска, без обяснения пред никого. Осъзнала собствената си глупост, тя се стегна, изпълнена с вътрешна решимост. Домът й се бе озовал на ръба на разрухата след смъртта на баща й и брат й. Не трябваше да прави нищо, с което да рискува да си навлече недоволството на боговете. Ако се провалеше, ако нарушеше обичаите на предците си, поддавайки се на сърдечното увлечение, всеки поданик на Акома, от най-нищожния слуга в кухнята й до нейните обични съветници, щеше да пострада. Дългите им години вярна служба и честта на фамилното й име не трябваше никога да бъдат жертвани заради любовта с един роб. Накоя беше права. Кевин представляваше опасност за нея и най-добре беше да го остави без съжаление.

„Проклет варварин“, помисли тя раздразнено. Толкова ли не можеше бързо да си научи мястото и да стане истински роб? Не можеше ли да сложи край на отровното си, гибелно мислене? В объркването й се прокрадна тъга, смесена с яд към самата нея. „Аз съм Управляваща господарка — сгълча се тя. — Би трябвало да знам какво да правя“. И си призна отчаяно: „Но не знам“.

Обърна се към слугата при градинската порта и нареди:

— Прати да доведат сина ми и дойката му.

Мъжът отвърна с дълбок поклон и забърза да изпълни искането й. Настроението на Мара мигновено се подобри. Нищо не можеше да докара по-лесно усмивка на устните й от буйния смях на момчето й, щом подгонеше пеперуди или почнеше да се крие из градината, докато остане без дъх.

 

 

Десио удари с месестия си юмрук по масата и горящата свещ се катурна, а десетина нефритени украшения се пръснаха по килима. Уплашен слуга се засуети да ги събере, а Първи съветник Инкомо се отдръпна, за да не го удари търкалящият се пиедестал на статуетката на някаква богиня.

— Господарю — помоли той предпазливо, — трябва да запазите търпение.

— Но Мара скоро ще спечели васал! — викна Десио. — Онзи мързелив глупак Джиду от Тускалора дори не разбира какво предстои!

Слугата се надигна, притиснал до гърдите си няколко скъпоценни ваяния. Точно в този момент Десио реши отново да шибне с юмрук по масата. Слугата се присви и с треперещи ръце заподрежда украшенията на предишните им места. Инкомо изгледа зачервеното лице на господаря си с едва сдържано нетърпение. Беше уморен от дългите дни в къщата, всичките изпълнени с тягостни безплодни часове в присъствието на Господар, чийто ум не признаваше никаква изисканост. Но докато не се върнеше братовчедът Тасайо, Инкомо не можеше да направи нищо, освен да търпи безкрайните тиради на Десио.

— Да можехме само да устроим набег и да изгорим онези проклети храсти чоча-ла — оплака се Господарят на Минванаби. — Тогава Джиду ще види провала си, а ние ще го спасим със заем, който да го задължи да ни е верен. Откъде намери този дебелоглав бик нийдра предвидливостта да внедри осведомители между работниците си? Сега не можем да се намесим, без да навредим на почтеното си име в Съвета.

Инкомо не си направи труда да изтъква очевидното: че със сегашните си разходи за подкупи, за да се възложи на Мара задължението в Достари, финансите на Минванаби трудно могат да издържат. А лорд Джиду беше лоша перспектива за заем по всяко време поради прословутото си увлечение към пиене, хазарт, проститутки и трупане на дългове. Да не говорим, че Мара със сигурност щеше да противодейства на такъв заем, като разори Джиду така, че той да не може да върне никакви пари. Дори ако останеше в неведение за вражеската сделка, проблемът просто щеше да възникне следващата година. Инкомо беше достатъчно благоразумен, за да не изрича подобни обяснения. И тъкмо се подготви да изтърпи още един час оплаквания, когато от входа се намеси нов глас.

— Осведомителите сред работниците не бяха на лорд Джиду, а шпиони, внедрени от Кейоке — каза Тасайо. — Заради тях двеста воини на Акома разиграват маневри на границите на именията на Джиду.

— Кейоке! — повтори Десио. Лицето му стана мораво. — Бойният водач на Акома?

При това изтъкване на очевидното Тасайо присви устни и напомни:

— Грижата за сигурността на чоча-ла на Тускалора през жътвата е в най-голям интерес за Акома.

— Охраната на Мара е твърде силна — изръмжа Десио, но вече не толкова разгорещено, и се отпусна на възглавниците. — Не можем да пратим наемен убиец да отрови Бойния водач с някаква гаранция за успех — вече изгубихме човек в опита си да го внедрим между пастирите на Акома. А според това, което разбрахме за онзи надарен от боговете с късмет Ударен водач, Люджан, може и да не се облагодетелстваме много от смъртта на Кейоке. Онова конте Люджан може да е повишено наскоро, но току-виж се оказал също толкова способен пазител на честта на Акома. Според мен той също трябва да бъде убит, но пък пази лично покоите на Господарката си! — Гневът на Десио отново се разпали. — А ако можех да вкарам убиец толкова близо, щях вместо това да му заповядам да убие Мара!

— Така е — съгласи се Тасайо и преди недоволството на Десио да е избуяло още повече, смъкна мантията, загърнала облечените му в броня рамене, хвърли я на плахия слуга и се поклони пред братовчед си с безукорна почтителност. След това седна. — Милорд, има ново развитие.

Инкомо се възхити на хода, превърнал изнервеното недоволство на Господаря в напрегнато очакване.

Тасайо се усмихна, оголвайки два реда прави бели зъби, и каза:

— Потвърдих самоличността на тримата шпиони на Мара.

Гневът на Десио се стопи, заменен от изумление.

— Чудесно — промълви той. След това, с повече задоволство, отколкото Инкомо бе чувал от него след смъртта на баща му, младият Господар повтори сякаш на себе си: — Чудесно! — Плесна с ръце. — Това заслужава да се отпразнува, братовчеде! — Докато слугата излизаше забързан да донесе деликатеси и гарафа с рядка реколта вино шаа, Господарят се отпусна на възглавниците си, присвил очи с ликуващо очакване. — Как смяташ да накажеш тези изменници, братовчеде?

Лицето на Тасайо не трепна.

— Ще ги използваме като свои пионки. Ще пращаме лъжливи донесения на Акома и ще уредим смъртта на Кейоке.

— Аха! — Десио се ухили и мислите му се понесоха бясно напред. Планът, оформен в думи предния сезон, най-после като че ли добиваше реални очертания: да убият Бойния водач на Акома и да принудят Мара лично да командва войските си, а Тасайо щеше да я намери и да я убие. — Стисна юмрук с почти чувствена страст. — Чакам с нетърпение да видя главата на тази кучка Акома на пода пред мен. Още днес следобед ще подадем на шпионите й фалшивата ни информация.

Инкомо прикри с шепа раздразненото си сумтене, но Тасайо не се издаде с нищо, дори да споделяше досадата му от късогледството на Десио.

— Братовчеде — заговори воинът търпеливо, — би било хубаво да пратим съобщения още днес, признавам. Но не бива да бързаме, преди да изберем най-подходящия момент, в който да се възползваме от знанието си. Ако използваме агентите на Мара веднага, това със сигурност ще издаде, че сме се внедрили, и ще ни лиши от предимството ни. Тези хора не са просто слуги, а мъже, които по свой начин са ревностни в своята вярност към Акома. Като воини, сключили са мир с боговете и са готови да умрат всеки момент. Ако Мара научи, че сме ги разкрили, просто ще ги остави да правят каквото намерят за добре. Ще предпочетат да посрещнат смъртта по нейна заповед, вместо да предадат доверието й. Може да се опитат да избягат и да се спасят в именията й, или да се пронижат с мечовете си. Ако куражът им изневери, бихме могли да намерим малко удовлетворение в това, че ще ги екзекутираме, но не печелим никакво предимство за Минванаби.

Инкомо го подкрепи:

— Предвид това, че Мара има трима агенти тук, нейният Главен шпионин със сигурност ще се постарае да внедри други на тяхно място. След това ще ни се наложи ново дълго издирване, докато хванем новите престъпници.

— Нека да не правим никакви открити ходове до есента — каза Тасайо. — Дотогава мога да прехвърля достатъчно наши воини, за да имаме добър шанс срещу армията, която Ксакатекас и Акома ще хвърлят срещу номадите. През цялото лято Мара ще трябва да се чуди какъв ще е съдбоносният ни ход. Ще лежи будна нощем и ще се поти в тъмното, и ще праща осведомители, и няма да научава нищо. Дали се опитваме да свием зърнените й пазари, ще се пита. Дали се вместваме между нея и потенциалните й съюзници в Съвета? Дали ще направим набези над складовете й по границите, когато финансите й се окажат уязвими? Нека си въобразява хиляда възможности и да се терзае над всяка една от тях.

Тасайо се наведе напред, кехлибарените му очи пламтяха.

— А после, след жътвата, когато се е изтощила от тревоги и е натоварила до краен предел безполезните си шпиони, ще ударим. — Братовчедът Минванаби плесна с ръце. — Кейоке загива, с цял отряд от най-добрите войници на Мара — може би и Първият й ударен водач, Люджан, също пада. Домакинството на Акома остава без способни военни и който и оцелял офицер да повиши Господарката да носи перата, ще трябва да приеме пост, за който е неопитен. Войските, служили под един и същи командир трийсет години, неизбежно ще са объркани. — Тасайо погледна Десио в очите; беше самото въплъщение на увереност. — Е, братовчеде, да предположим, че тогава всеем още повече объркване сред Акома? Да предположим, че призивът за Достари пристигне от Висшия съвет още преди пепелта на Кейоке да е изстинала?

Очите на Десио блеснаха. Макар да знаеше плана наизуст като молитва, повтарянето му сега заличи и последните му съмнения. Гневът му се уталожи и докато наблюдаваше господаря си, Инкомо оцени проницателната манипулация на Тасайо. Когато се съмняваше, Десио ставаше нестабилен, опасен за дома си, защото действаше по импулс. Клетвата, дадена на Червения бог при въздигането на младия Господар, бе истинско бедствие. Но като майстор тактик, Тасайо смяташе да превърне грешката в победа. Не за първи път Инкомо се запита защо боговете не са разменили бащите на двамата братовчеди, тъй че наистина гениалният мъж да носи мантията на владетел вместо този, който в най-добрия случай можеше да мине за способен.

Десио надигна едрото си туловище и от гърдите му изригна кикот.

— Братовчеде, ти си гениален! — избълва задъхано между пристъпите. — Гениален!

Тасайо наведе скромно глава.

— Правя всичко възможно заради твоята чест, милорд, и за триумфа на Минванаби.

 

 

Лятото дойде и мострите коприна на Акома всяха смут на всички пазари в търговските райони на юг. Търговските агенти на северните гилдии бяха напълно изненадани. Вече не можеха да продават по-нискокачествените си стоки на юг на високи цени. Търговете бяха триумф за Акома и предмет на обсъждане във всеки клан нашир и длъж в Цуранската империя. След като бе осигурил достатъчно поръчки, за да затрупа с работа чо-джа за пет години, Джикан едва се сдържаше да не затанцува в присъствието на господарката си. С един удар монетните запаси на Акома от изтънели до критична граница станаха изобилни. От заможен дом без големи ликвидни средства Акома се беше превърнала в една от най-богатите фамилии, с достатъчно парични резерви, за да осуети всяка заплаха от страна на враговете.

Мара се усмихна на въодушевлението на своя хадонра. Победата на пазара на коприна беше планирана отдавна, но тя не можеше да отдели време, за да се порадва на спечеленото с много труд състояние. Само час след като пристигна вестта от търговете друг вестоносец донесе свежа новина. Южният й съсед, Джиду от Тускалора, молеше за аудиенция, вероятно за да иска от Акома васална опека, за да спаси дома си от неизплатим дълг.

Това предизвика суматоха в имението. Всички старши съветници на Акома се събраха с Мара, за да се срещнат с лорд Джиду в голямата зала. Зад подиума й застана почетна гвардия с церемониална броня. С Накоя от дясната й страна и Кейоке и Люджан отляво, Господарката спази полагащите се формалности, докато дебелият Господар — великолепен в светлосиния си халат и ухаещ на най-скъпи благовония — поднесе молбата си. Някога цуранската душа на Мара щеше да ликува от гледката на падналия на колене пред нея доскорошен противник, особено след като след смъртта на съпруга й Джиду се беше опитал да упражни насилие над нея все едно, че беше някое досадно момиченце. Въпреки че тя и почетната й гвардия бяха нападнати от този съсед и тя за малко щеше да бъде убита, сега не изпитваше никакъв триумф от унижението на два пъти по-възрастния от нея мъж. Може би бе съзряла през последната година. А и чуждите възгледи на Кевин със сигурност я бяха променили.

Докато някога щеше да види само славата, спечелена за Акома, сега не можа да й убегне омразата в подпухналите очи на лорд Джиду, докато той й поднасяше смирено почитанията си. Не можеше да запуши ушите си за нотките на гняв в гласа му, нито напълно да се освободи от чувството си за вина заради бремето на срама, с което той сам се бе натоварил. Със сковани рамене и с пламнали от безсилие очи лорд Джиду призна зависимостта си от благоволението на Акома.

Мара почти съжали, че не може да насочи този развой на събитията към друго решение: да позволи на Джиду да възвърне честта си чрез щедростта на Акома и така да спечели неговата благодарност и верен съюз. Докато Джиду изричаше през зъби последната си фраза, я измъчваше обвинението на Кевин от последната сутрин, в която го беше видяла: „Всички ли цурански благородници сте толкова жестоки?“

Но пък снизходителността по отношение на лорд Джиду щеше да е опасна. В машинациите на Великата игра милост можеше да бъде въздавана само от несъкрушимо силните. У малките или слабите тя се приемаше за слабост. Владетелят на Тускалора можеше да е небрежен по финансовите въпроси, но имаше силни воини и дарба на полеви стратег. Предвид склонността му към щедро пилеене на пари верността му твърде лесно можеше да бъде спечелена от враг, а Мара не смееше да остави такава заплаха на южните си граници без внимание. Като неин васал Джиду не можеше да сключи никакъв съюз без утвърждаването му от Акома. Честта на дома му щеше да е поверена в ръцете на Мара и нейните наследници. Суверенитетът му щеше да е ограничен до такава степен, че той нямаше да може дори да се прониже с меча си без нейното разрешение да умре.

— Сключваш тежка й опасна сделка, лейди Мара — предупреди владетелят на Тускалора. Ако домът Тускалора бъдеше сведен до пионка за амбициите на Акома, неговият клан и приятелите му от партията на Жълтия цвят щяха да са по-малко склонни да преговарят с нея заради господството на Акома над един от хората им.

— Великата игра е опасно начинание — отвърна Мара. Думите й не бяха празна баналност. Аракаси непрекъснато я държеше в течение за обратите в политиката. Ако назрееше действие на клан или партия срещу фамилията й, тя щеше да чуе за това достатъчно рано. Сърцето й можеше да е раздвоено по отношение на Джиду, но изборът й оставаше пределно ясен. — Избирам да приема клетвата ти, лорд Джиду.

Владетелят на Тускалора наведе глава. Перлените украшения по Дрехите му дръннаха, щом коленичи покорно, за да изрече официалните слова. Мара даде знак и Люджан пристъпи напред от редицата, с безценния метален меч на предците й в ръце. Отпусна бляскавото острие върху наведения врат на Джиду и Господарят изрече васалната си клетва с дълбок и дрезгав от едва сдържаната омраза глас и стиснал юмруци в безсилен гняв. Довърши последната фраза и стана.

— Господарке. — Произнесе думата все едно, че вкусваше отрова. — Моля за позволението ти да се оттегля.

Мара обаче инстинктивно се въздържа да даде позволението си. Лицето на лорд Джиду почервеня, а воините от почетната му гвардия се напрегнаха. Тя бързо претегли необходимостта да прояви хладнокръвие спрямо желанието си да облекчи унижението му и каза:

— Един момент, Джиду. — Той я погледна недоверчиво и Мара се постара да обясни. — Акома се нуждаят от съюзници, не от роби. Забрави яда от победата ми, присъедини се към мен с охота и двете ни фамилии ще спечелят от това. — Заговори като на доверен приятел. — Лорд Джиду, моите врагове нямаше да се отнесат толкова благосклонно към теб. Господарят на Минванаби настоява за Тан-джин-ку от васалите си. — Думата беше древна и означаваше абсолютно васалство, даващо на върховния господар власт над живота и смъртта на членовете на подчинения дом. Ако се беше заклел по правилата на Тан-джин-ку, Джиду щеше да бъде не само васал на Мара, а на практика неин роб. — Брули от Кехотара отказа да продължи тази унизителна служба на Минванаби, когато наследи поста си, и поради това Десио му отказва много от протекциите, които Кехотара са познавали от десетилетия. Брули страда, защото иска да създаде впечатление за независимост. Аз не те позоря, като искам живота на всички твои поданици, Джиду.

Той призна правотата й с отсечено кимване, но ядът и унижението му не намаляха. Положението му не беше завидно — да зависи от милостта на жена, която се беше опитал да убие. Но искреността в тона й го накара да се заслуша.

— Аз ще действам в изгода на нашите два дома — продължи Мара, — но ти ще продължиш да ръководиш ежедневните дела на именията си. Приходите от реколтите чоча-ла ще си остават в хазната на Тускалора. Домът ти няма да плаща никакви данъци на Акома. Нищо друго няма да искам, освен честта на Тускалора да служи на честта на Акома. — Сети се как би могла да смекчи гнева на този свой враг и добави: — Вярата ми в честта на Тускалора е такава, че ще поверя на войските ти защитата на южните ни граници. Всички стражи и патрули на Акома ще бъдат оттеглени от границата между земите ни.

Лицето на Кейоке не трепна, но той се почеса с палец по брадичката в стария таен код за предупреждение.

Мара го успокои с лека усмивка и пак се обърна към лорд Джиду.

— Виждам, че не вярваш, че между нас може да съществува приятелство. Ще ти покажа добрите си намерения. За да отпразнуваме своя съюз, ще издигнем нова молитвена порта на входа на имението ти, в прослава на Чочокан. Това ще бъде последвано от дар от сто хиляди центурии, които да изчистят дълговете ти, тъй че доходите ти от тазгодишната жътва да може да бъдат използвани за благото на имението ти.

Очите на Накоя се разшириха, щом чу сумата — беше петина от приходите, очаквани от копринения търг. Въпреки че Мара можеше да си позволи такава щедрост, почетният дар щеше значително да се отрази на резервите на Акома. Джикан със сигурност щеше да се вбеси, когато Господарката му заповядаше да прехвърли сумата на владетеля на Тускалора.

Джиду се взираше в лицето на Мара. Но колкото и да се взираше, не видя нищо, което да издава, че си играе с него. Думите й бяха изречени искрено. Сломен, той успя само да промълви:

— Милейди Акома е щедра.

— Милейди Акома иска да е честна — поправи го Мара. — Един слаб съюзник е разход, не придобивка. Върви си и знай, че изпаднеш ли в нужда, Акома ще се отзове на призива ти, както и ние очакваме ти да зачетеш нашите призиви. — И милостиво му даде позволението си да се оттегли.

Вече не ядосан, а дълбоко озадачен от този неочакван обрат на съдбата, Джиду от Тускалора напусна.

След като и последният от воините му излезе с маршова стъпка, Мара потърка уморените си очи и се наруга наум. Месеци бяха минали, откакто бе изпратила Кевин да надзирава работниците, които разчистваха горите. Все още спеше лошо нощем.

— Моя прекрасна господарке, позволи ми да те похваля за ловкото ти справяне с това особено зло псе — каза Люджан с почтителен поклон. — Лорд Джиду вече е добре стегнат с нашийника и може само да джавка и да се дърпа, но няма да смее да хапе.

— Поне вече няма да ни трябват войници да пазят ден и нощ онзи проклет мост за нийдра — отвърна Мара.

За изненада и на Люджан, и на Мара Кейоке избухна в буен смях — нещо невиждано и нечувано.

— Какво ти става? — попита Мара.

— Решението ти да оголиш южната ни граница ме притесни, господарке. Докато не осъзнах, че след като няма да ни се налага да патрулираме участъка на границата ни откъм Тускалора, сме освободили няколко отряда, с които да подсилим по-критични за отбрана места. А без повече притеснения от север лорд Джиду може да осигури по-бдителна защита по други фронтове. По същество спечелихме хиляда воини, които да бранят едно по-голямо имение.

Накоя се намеси.

— А с твоя щедър дар, дъще, Джиду може да си позволи да осигури на хората си подходящо снаряжение, както и да призове свои роднини, за да подсили армията си.

Мара се усмихна.

— Което ще е и моята първа, ъъъ… „молба“ към новия ми васал. Воините му са добри, но броят им е недостатъчен за нуждите ни. Щом Джиду се съвземе от наранената си гордост, ще го „помоля“ неговият Боен водач да обсъди с Кейоке най-добрите начини да защитим общите си интереси.

— Баща ти щеше да се гордее с далновидността ти, лейди Мара. — Кейоке се поклони почтително. — Трябва да се върна на дежурството си.

Мара му даде разрешение да напусне. Щом Кейоке излезе, Люджан се обади:

— Всички воини ще пият за здравето ти, прекрасна господарке. Обаче… Обаче може би ще е добре да назначим патрул да пази лорд Джиду да не се катурне с главата надолу от носилката си и да си счупи черепа на път за дома.

— Защо? — попита учудено Мара.

Люджан сви рамене.

— Пиенето може да обърка равновесието и на най-добрия мъж, господарке. Джиду миришеше все едно, че се е наливал от заранта.

Мара повдигна вежди.

— Можа да го надушиш през толкова парфюм?

— Не ти трябваше да опираш гол меч на голия му врат, господарке.

Мара се разсмя, но веселието й не, продължи дълго. Тя освободи почетната си гвардия и се оттегли в кабинета си с Накоя.

След бракосъчетанието си с Бунтокапи не изпитваше желание да се задържа задълго в голямата зала, а след като червенокосият мидкемиец беше далече, не намираше утеха и в усамотението. Ден след ден се заравяше в счетоводните сметки с Джикан, обсъждаше клановите политики с Накоя или си играеше с Аяки, чието поредно увлечение бяха дървените войничета. Но дори когато сядаше на лъснатия под на детската стая и редеше войски за сина си — който играеше ролята на Господаря на Акома и редовно разгромяваше армии от врагове Минванаби — не можеше да избяга от реалността. Десио и Тасайо можеше да умират хиляда пъти на пода на детската, жертви на кръвожадната детинска радост на Аяки, но най-вероятно тъкмо момчето, което в играта съкрушаваше враговете си, щеше да бъде дадено на Червения бог, жертва на интригата, хвърляща сянка над дома й.

Когато не мислеше със страх за враговете си, се опитваше да се разсее от сърдечните си терзания. Накоя я уверяваше, че времето ще облекчи страстите й. Но дните минаваха и прахта на сухия сезон се вдигаше на облаци, щом подкараха тазгодишните отредени за клане нийдра на пазара, а Мара продължаваше да се буди нощем, изпълнена с копнеж по мъжа, който я бе научил, че любовта може да е нежна. Липсваше й близостта му, странните му мисли, а най-вече интуитивният му усет в онези моменти, когато тя най-много се нуждаеше от съчувствие, но беше твърде горда, за да го покаже.

Готовността му да дава сила и добротата му бяха като животворен дъжд за пресъхналото й от грижи сърце. Проклет мъж. Беше я хванал в капана си по-жестоко от всеки враг. И може би в това отношение Накоя беше права. Той беше по-опасен за дома й от най-злите й противници, защото по някакъв начин бе проникнал през най-личната й защита.

Мина седмица, после още една. Мара прати вест на царицата на чо-джа и тя я покани да обиколи пещерите, където майсторите на коприна се трудеха усърдно, за да изпълнят тръжните договори. Един работник я придружи през кошера до нивото, където бояджии и тъкачи превръщаха ефирните като паяжина нишки в плат. Тунелите бяха сумрачни и прохладни. Винаги когато посещаваше кошерите, Мара имаше чувството, че пристъпва в друг свят. Покрай нея пробягваха работници чо-джа, забързани по задачите си: въпреки сумрака никога не се блъскаха. Мара никога не усещаше нещо повече от лек допир, докато мълниеносно движещите се същества се провираха през най-тесните проходи.

Залата, където се предеше коприната, беше просторна, но ниска и Мара вдигна ръка да се увери, че нефритените игли, задържащи косата й, няма да закачат тавана.

Придружителят й чо-джа спря, махна с един от предните си крайници и обясни:

— Работниците, излюпени за предене, са специализирани.

Мара огледа множеството лъскави хитинови тела, изгърбени над преспи сурови копринени нишки. Имаха подобни на гребени издатъци малко зад предните си щипци и нещо като допълнителен пръст над онова, което по функция наподобяваше човешкия палец. Стояха изгърбени на задните си крайници, докато предните разчепкваха тъничките нишки. След това с работа се заемаха средните крайници и с вихрени движения запридаха нишките. Получените конци се изтегляха от залата през процеп в стената в друга пещера, където над димящи казани се трудеха бояджиите. След като минеха през казаните, конците отиваха в друга пещера, където малки крилати женски чо-джа пърхаха енергично във въздуха, за да ги изсушат. Процесът свършваше в просторна зала със сводест таван и прозорци, които напомняха на Мара за храма на Лашима в Кентосани. Тук тъкачите правеха най-фините платове в империята.

Гледката бе омагьосваща. Тук, където цуранският протокол нямаше голямо значение, Мара се държеше като момиченце и тормозеше придружителя си с въпросите си. Опипваше с пръсти готовия плат и се възхищаваше на цветовете и шарките. После, преди да се е усетила, спря пред топ плат, изтъкан в кобалт и тюркоаз, с фини шарки в ръждивокафяво и охра. Неволно си представи как тази тъкан би откроила червената коса на Кевин. Усмивката й бързо се стопи. Изведнъж ярките коприни сякаш изгубиха блясъка си.

— Искам да се върнем и да се сбогувам с царицата ви — каза Мара.

Придружителят чо-джа се поклони смирено. Мисловните му процеси се различаваха от човешките и съществото не смяташе, че промененото й желание е израз на невежливост или грубост.

Колко по-простичък бе животът за един работник чо-джа, помисли Мара. Грижеха се единствено за настоящето, потопени в непосредствеността на мига и водени от волята на своята царица, чийто интерес бяха нуждите на кошера. Тези лъскави черни същества преживяваха дните си необезпокоявани от хилядите терзаещи нужди, на които беше подвластна човешката плът. Със завист за душевния им мир се запровира обратно през гъстото множество към залата на царицата. Днес, за разлика от всеки друг път, не я измъчваше любопитство. Не гореше от нетърпение да измоли царицата да й разкрие тайната на предачите на коприна, нито щеше да отправи обичайната си молба да посети детските, където новоизлюпените малки чо-джа залитаха непохватно на крачетата си, за да направят първите си стъпки.

Придружителят й я поведе към свръзката на два главни прохода и тъкмо да завият надолу към най-дълбокото ниво, където беше залата на царицата, един воин с пернат шлем вдигна преден крайник, за да ги спре. Озовала се пред острия като бръснач хитинов ръб, с който чо-джа можеха да боравят като с втори меч, Мара веднага спря, въпреки че ръбът беше извърнат настрани под ъгъл в знак на приятелство. Не знаеше защо я спират. Чо-джа не мислеха като индивиди: реагираха според ума на своя кошер, а съзнанието, което ръководеше тази колективна цел, беше на царицата. Реакциите на чо-джа бяха плашещо бързи и настроенията им можеше да се променят внезапно.

— Господарке на Акома — заговори с напевен тон воинът чо-джа и клекна в същия поклон, който щеше да поднесе на царицата си. Перата на шлема му се люшнаха. Беше Лакс’л, Бойният водач на кошера.

Успокоена, че намеренията му не са враждебни, Мара се отпусна и попита:

— Какво желае от мен царицата ви?

Лакс’л се изправи и се изпъна като статуя: изглеждаше нереален сред суматохата на работниците, преминаващи покрай тях.

— Царицата не желае нищо от теб. Пожелава ти най-добро здраве. Изпрати ме да съобщя, че от имението ти е пристигнал вестоносец с важна новина. Чака пред кошера.

Мара въздъхна. Утрото й трябваше да е свободно от ангажименти. Беше насрочила срещите си за следобеда, когато трябваше да прегледа продажбите на нийдра с Джикан. Какво ли беше станало?

— Трябва да се върна да разбера какво се е случило — каза със съжаление Господарката на Акома на Лакс’л. — Моля, предай извинението ми на царицата.

Бойният водач на чо-джа сведе глава.

— Царицата те поздравява и изразява надеждите си, че новината, която те очаква, не съдържа нито дума за нещастие. — Щракна с преден крайник на работника придружител и докато Мара се усети, вече я бяха обърнали и я водеха към горните тунели.

Щом излезе, присви очи срещу слънчевата светлина и видя перата на двама офицери между робите, които чакаха с носилката. Единият беше Ксалчи, младши офицер, наскоро повишен от Кейоке за храбростта му при охраната на керван. Другият, с дългите пера, можеше да е само Люджан. Изненадана, че е трябвало той лично да донесе съобщението, а не по-низш слуга или робът й куриер, Мара се намръщи. Вестта, която я очакваше, нямаше да е подходяща за неблагонадеждни уши. С разсеяна вежливост тя освободи придружителя чо-джа и забърза към Ударния водач, който вече крачеше енергично към нея.

— Господарке. — Люджан се поклони, след което я хвана под ръка и я поведе през гъстия поток работници чо-джа, влизащи и излизащи от кошера. В мига, в който излязоха на открито, но достатъчно далече, за да не бъдат подслушани от робите при носилката, заговори: — Господарке, имаш посетител. Джиро от Анасати. В момента е в Сулан-Ку и чака да му пратиш вест. Баща му, Текума, го е пратил да обсъдите твърде деликатен въпрос, който не може да бъде доверен на обикновен вестоносец.

Мара се намръщи още повече и нареди:

— Върни се и прати вестоносец до града. Ще се видя с Джиро веднага.

Люджан я отведе до носилката. Помогна й да се настани и се поклони. След това затича по пътя към имението. Носачите вдигнаха носилката на раменете си, Ксалчи поведе малкия отряд войници, дошли като неин ескорт, и кортежът потегли подир Люджан.

— Побързайте — заповяда Мара иззад завеските. С усилие прикри тревогата в гласа си. Преди брака й с Бунтокапи от Анасати този древен дом беше вторият враг на Акома след Минванаби. А след като тя бе уредила смъртта на съпруга си, фамилията имаше още по-голямо основание да я мрази. Само Аяки, син на Бунто и внук на лорд Текума, въздържаше двата дома от открит конфликт. Но нишката, която крепеше този съюз, беше съвсем тънка. По най-малкия повод Текума можеше да пожелае премахването й, за да може да се наложи като регент на Акома, докато Аяки навърши възраст, за да приеме титлата Господар.

„Твърде деликатен въпрос“ дори за обвързан с клетва вестоносец едва ли щеше да е добра новина. Усети познато стягане в стомаха. Никога не беше подценявала способността на враговете си да кроят заговори, но липсата на каквато и да е открита заплаха в последно време опасно я беше доближила до самодоволството. Мара се подготви за труден разговор. Щяха да й трябват петстотин воини, снаряжени и в готовност, и дванайсет души почетна гвардия в залата, където щеше да приеме Джиро. По-малко щеше да го оскърби.

Отпусна глава на възглавничките, изпотена в тънките си коприни. Влудяващо, непрекъснато, докато планираше неща, от които можеше да зависи животът й, мислеше за един роб, който в този момент стоеше под горещата слънчева светлина и ръководеше мъжете, които сечаха дървета и градяха стобори, шест дъски от греда до греда и на височина до рамото на висок воин. Полята за нийдра бяха почти довършени, съвсем навреме, за да се угоят телетата за късните есенни пазари. Мара изтри нервно потта от челото си. Достатъчно други неща имаше на главата, за да мисли и какво ще прави с Кевин, след като работата по новите пасища приключи. Може би щеше да го продаде… Но умът й се задържа на тази идея само за миг, преди да реши, че трябва да му намери някоя друга задача, с която да го държи далече.

 

 

Мара зае мястото си пред прага на къщата. Първата съветничка до нея изглеждаше неловко с пищния халат и изящните накити. Макар да се радваше на властта, която й даваше постът й, в някои отношения Накоя открито предпочиташе задълженията си на дойка. Представителното облекло беше едно от тях. Ако Мара не беше толкова изнервена, сигурно щеше да се усмихне при мисълта за недоволството на старата й слугиня от суетенето и грижите на момичетата, които самата тя трябваше да понася непрекъснато под неуморните настоявания на Накоя. Единственият отдих, който бе получила, беше по време на послушничеството й в храма на Лашима. Онези дни, с тяхната спокойна простота и с дългите часове занимания, сега изглеждаха много далече.

Мара се огледа, за да се увери, че всичко е готово. Сред суматохата на ратаи, войници и слуги забеляза, че едно лице липсва.

— Къде е Джикан?

Първата съветничка извърна глава към нея и вдигна ръка, за да намести една разхлабена игла в косата си. Излъчваше нервност, която имаше много общо с това да те събудят от дрямка, за да поздравиш личност, на която гледаш с омерзение. Неприязънта на Накоя към Бунтокапи се прехвърляше на всички негови роднини и макар Мара да знаеше, че може да разчита на старата жена, че ще поддържа съвършено протокола, домакинството й сигурно щеше да търпи киселото й настроение още няколко дни след това.

— Хадонрата е в кухните, надзирава готвачите да режат само първокачествени плодове — отвърна сухо бившата дойка.

Мара повдигна вежда.

— Той е по-досаден и от тебе. Сякаш на готвача трябва да му се казва как да приготви храната. Ще даде всичко от себе си за честта на Акома.

— Аз му казах да иде да надзирава — отвърна й тихо Накоя. — Готвачите може да поискат да подхвърлят на гост на Акома нещо не толкова апетитно — тяхната представа за чест е различна от твоята, дъще. — Бунтокапи не беше обичан и от кухненския персонал. Все пак Мара бе сигурна, че главният готвач на Акома няма да посрами дома й с нещо толкова дребнаво като да поднесат гнил плод на Джиро — колкото и да му се искаше да го направи.

Замисли се колко лесно бе започнала да възприема домашните си слуги като част от мебелировката. Това, че бяха негодували против жестокостта на Бунто също като нея, изобщо не й беше хрумвало. Помнеше колко грубо се беше държал с тях. Слугите и кухненските й работници сигурно бяха изстрадали повече и от нея през управлението на Бунтокапи и Мара, макар и със закъснение, изпита съчувствие към тях. На мястото на някое от момичетата в кухнята — или на неин брат, баща или любовник, — които ги влачеха да обслужват Бунто в леглото, тя сигурно също щеше да е изкусена да пробута на брат му остатъци, заделени за птиците джига.

— Трябва да обръщам повече внимание на чувствата на хората си, Накоя, иначе продължавам грубостта на Бунто.

Накоя само кимна. Времето за приказки беше свършило: боядисаната в червено и жълто носилка и редиците маршируващи воини вече влизаха в двора. Мара опипа гривната от нефрит и смарагди на китката си и се постара да изглежда достолепно. Почетната гвардия на Анасати спря и воините застанаха мирно, а носачите на Джиро внимателно спуснаха носилката пред прага.

В последния възможен момент Джикан изхвърча през вратата и зае мястото си до Накоя и Тасидо, който като старши Ударен водач на Акома командваше почетната гвардия на Господарката. Мара огледа с присвити очи войниците на Анасати и съжали, че на мястото му не е Кейоке или Люджан: бойците стояха в разреден строй, който позволяваше лесно да извадят оръжията си. Не беше очаквала друго, но да се изправиш срещу такава открита готовност за враждебен акт с един престарял командващ офицер до теб беше неприятно. Старият Тасидо имаше артрит и пердета на очите. В по-добри времена вече щеше да се е оттеглил на почетна пенсия. Но силите на Акома бяха понесли твърде много жертви на варварския свят, когато измяна бе причинила смъртта на лорд Сезу, и тя не можеше да си позволи да изгуби дори един офицер. След година или две на стария мъж щеше да се даде колиба близо до реката, за да може да преживее последните си дни в мир. Но днес не можеха да се лишат от нито един меч.

Мара не беше виждала Джиро от деня на сватбата си преди близо четири години. Обзета от любопитство, но и предпазлива, тя огледа излезлия от носилката млад мъж. Беше добре облечен, но не в предпочитания от баща му натруфен стил. Халатът му беше от черна коприна, скромно обшит по пешовете с червени пискюли и изискано украсен с раковини и лакирани топчета, а косата му бе подрязана като на воин. Беше по-висок от Бунтокапи; фигурата му беше по-стройна и движенията — много по-изящни. Лицето наподобяваше майчиното му, с високи скули и високомерна уста. Четвъртитата челюст му придаваше мъжественост, но ръцете му изглеждаха нежни като на жена. Беше чаровен въпреки известната жестокост, забелязваща се около устните и очите му.

Поклонът, с който я удостои, беше саркастично съвършен.

— Добре дошъл в дома Акома — поздрави го Мара и отвърна на поклона му с хладна сдържаност, в неизказан намек, че синът на Анасати е довел в двора й въоръжена свита, несъразмерна за визита на добра воля. Както й се полагаше като на по-старша по ранг, изчака гостът й да започне с официалната размяна на учтивости. След пауза, в която Джиро запази мълчание, очаквайки Мара да сбърка и да го попита за здравето му, гостът най-сетне каза:

— Как си, лейди?

— Добре съм, благодаря. Ти как си, Джиро?

Младият мъж се усмихна, но очите му останаха студени като на влечуго.

— Добре съм, както и баща ми, който ме изпрати. — Отпусна ръка на една от камите на колана си. — Виждам, че и ти си добре, Мара, и си станала още по-красива в майчинството си. Жалко е толкова хубава жена да овдовее толкова млада. Каква загуба.

Тонът му беше безукорно учтив, но думите му граничеха с оскърбление. Това не беше визита на помирение. Осъзнала, че поведението му се доближава до това на господар, гостуващ на свой васал, Мара надигна халата си и поведе през входа, принуждавайки го да я последва като слуга. Оставеше ли го да играе много дълго салонните си игри, щеше да се наложи да го търпи повече от следобеда. След като Текума щеше да очаква синът му да донесе колкото информация успее да изтръгне за Акома, Мара нямаше намерение да оставя на Джиро повод да се задържи през нощта.

Слугите бяха подредили подноси с лека храна и освежителни напитки в голямата зала. Мара се настани на подиума. Накара Накоя да застане вдясно от нея и даде на Джикан разрешение да се оттегли, за което той толкова копнееше. След това покани с жест Джиро да се настани удобно на възглавниците срещу нея. Мястото, което му предложи, беше подходящо за равен. При тази добронамерена проява на вежливост той нямаше да може да възрази, че Тасидо и подофицерите му ще стоят зад гърба му. Почетната гвардия можеше да застане на подиума само когато се събираха враждебни страни за преговори. След като поне външно случаят не беше такъв, охраната на Джиро трябваше да остане до вратата. Най-довереният слуга на Мара поднесе на благородния гост купа, за да измие ръцете си, и кърпа. Мара учтиво попита какво би желал да пие Джиро, като избра съвършено момента, за да задържи госта ангажиран с банални неща, и заговори преди той да е имал време и възможност да се окопити.

— След като на човек не биха му трябвали толкова много войници за визита да утеши вдовицата на брат си, допускам, че баща ти има някакво послание за мен?

Джиро се вцепени. Съвзе се бързо и със завидно самообладание и вдигна глава: Мара беше ударила здраво и право в сърцето. Беше обърнала срещу него спомена за брата, умрял, за да укрепи Акома позицията си в Играта, и също така бе намекнала, че Джиро желае да „утеши“ вдовицата на брат си по по-интимен начин, отколкото цуранският обичай намираше за приемлив, а също така — и че той не е нищо повече от ратайче на своя баща. Това беше словесният еквивалент на плесница през лицето. Погледът, отправен от сина на Анасати към нея, беше леден и изпълнен с невъобразима омраза.

Мара прикри трепета си. По пребледнелите стиснати устни на Накоя осъзна, че е направила грешка. Тя също беше подценила враждебността на Джиро. Този млад мъж я презираше със страст, неподобаваща за възрастта му. По студеното му мълчание Мара разбра, че е готов да дебне като отровната релли от блатата и да не бърза, докато не види шанса си. Нямаше да направи хода си срещу нея, докато не се убедеше, че капанът му е съвършен и победата абсолютно сигурна.

— Няма да повтарям слуховете, свързани с предпочитанията на милейди към любовници след загубата на благородния й съпруг — заговори Джиро толкова високо, че можеше да го чуят слугите зад вратата. За да наблегне колко унизителна е темата, вдигна питието си без ръката му да трепне и отпи. — И да, наистина напуснах важна търговска сделка в Сулан-Ку, за да се отбия тук по предложение на баща ми. Чул е за тайни срещи между определени членове на Съвета и е убеден, че това би могло да намеква за заговори, които застрашават интересите на неговия внук Аяки. Като регент на наследника на Акома той ти изпраща предупреждението си.

— Думите ти са празни — изтъкна Накоя с язвителността на старица, живяла достатъчно дълго, за да види много млади, поддали се на глупостта. И добави с добре усвоен, от многото години служба като дойка тон: — Тъй като нито Анасати, нито Акома няма да спечелят, ако Аяки не успее да наследи титлата, те съветвам да си по-конкретен.

Джиро кривна глава с най-лекия намек за неприязън.

— Баща ми не е в течение на тези заговори, Първа съветнице, прескъпа милейди. Съюзниците му не са говорили пряко с него, което според него би могло да се дължи на големи подкупи. Но има очи и уши на важни места и те гледат и слушат, и той поиска да научите, че фракциите, близки до Минванаби, са се срещали тайно неведнъж. Омечан са били чути да хвалят сдържаността на лорд Десио пред оскърблението на Акома, а макар те да са силни, зависимостта им от добрата воля на Минванаби във военния съюз ги кара да са предпазливи да не загубят поддръжници в момента. Не само Омечан хвалят хладнокръвното планиране на Десио, а това одобрение действа срещу интересите на наследника Аяки. Накратко, имаш малко съюзници, които да те подкрепят във Висшия съвет.

Мара махна на един от слугите да изнесе подноса с храната, която Джиро не бе докоснал. Макар да съжаляваше, че ще предизвика разочарованието на Джикан, че най-хубавите плодове в кухнята са били пренебрегнати, беше твърде напрегната, за да си угажда. Не й харесваше начинът, по който шареха очите на Джиро и попиваха всяка подробност в залата на Акома, как брояха слуги и войници. Интересът му таеше жаждата на офицер във вражески лагер, който събира информация в подготовка за нападение. Джиро не беше праволинеен и открит като по-големия си брат Халеско и разсъждаваше с коварство, породено от амбиция. Мара се стремеше да разбере колко от това, което й говори, е истина и колко — преувеличение, предназначено да я сплаши.

— Това, което казваш, не е съвсем неизвестно за мен, Джиро, поне в общи линии. Определено не е било нужно баща ти да те изпрати, прекъсвайки важната ти сделка, за да ми кажеш тези неща — подхвърли тя, за да провери. — Един слуга вестоносец щеше да е достатъчен.

Джиро я погледна равнодушно и отвърна:

— Това е семеен въпрос. Баща ми иска да разбереш, че заговорът в Съвета е дълбоко прикрит и умен. Не би компрометирал източниците си, като го довери на нает вестоносец. Изпращането на обвързан с нас човек от гилдията щеше да се регистрира и наблюдаващите противници щяха да го узнаят. Десио е платил да му отварят всяка книга на гилдията в Сулан-Ку. Едно съобщение, пратено от източниците на Анасати, Щеше да е твърде очебийно. — Кривна глава с много лек намек за ирония. — Но никой не би се усъмнил, ако чичо се отбие, за да навести останалия без баща племенник.

— Дори ако прекъсне важна сделка, за да направи учтива визита на тригодишен? — намеси се вежливо Накоя.

Джиро дори не се изчерви — нещо, което изискваше завидно самообладание.

— Не сме в положението да си разменяме обвинения, както би трябвало да помни Първата съветничка на вдовицата на брат ми. Освен това какво би ни навредило, ако Десио си помисли, че си споделяме тайни? Може само да си представя какви биха могли да са те. — Погледът му към Мара съдържаше смущаваща смесица от алчност и омраза.

Мара го изгледа изпитателно и дълго и това го принуди да се почувства неловко. Фамилията му се беше отнасяла към Бунтокапи като към неудобна прибавка. Тъкмо тяхното пренебрежение към възпитанието му й беше дало възможност, от която се бе възползвала без колебание. Това, че бе използвала в свой интерес неудовлетворените желания и непохватността на мъжа си, не я караше да се чувства горда, но Мара беше преразгледала ситуацията с очи, смекчени от съжаление. Знаеше, че носи цялата вина сама.

Ядосана от нападките на Джиро и по-уязвена, отколкото смееше да си признае, от намека му за Кевин, Мара реши да приключи визитата.

— Благодаря ти за новината, че Десио компрометира търговските гилдии — ценно е да се знае. Както и за готовността на Омечан да насърчават Минванаби. Ти изпълни задължението към баща си, никой не може да го оспори. Не бих искала да те задържам от важните ти сделки в Сулан-Ку.

Джиро отвърна с най-сухата възможна усмивка:

— Освен ако не пожелая да остана за вечеря, за чието приготвяне слугите ти ще положат цялото си старание и умение? — Кривна глава за отказ. — Компанията ти е несравнима. Но обстоятелствата ме принуждават да откажа. Ще трябва да си тръгвам.

— Без дори да погледнеш останалия без баща племенник, когото си дошъл да навестиш? — намеси се Накоя и извърна хитрите си очи към господарката си. — Твоят гост твърде много разчита на сигурността ти, господарке, за да е толкова уверен, че слухове за това няма да стигнат до грешни очи.

Този път цветът на лицето на Джиро се промени. Но бледността му се дължеше по-скоро на раздразнение, отколкото на смут. Той стана и се поклони.

— Виждам, че регентката на наследника на Акома е научила много от киселите стари жени, които държи до себе си.

— Киселите старици държат младите необуздани мъже на мястото им много по-лесно от младите хубавици. — Мара също стана. — Върни поздравите ми на своя баща, Джиро.

Това, че младият благородник не носеше никаква титла пред името си, явно го дразнеше неописуемо. Мара го изпрати до вратата. Той се качи в носилката си, без повече да погледне към нея, и дръпна завеските в мига, в който тя приключи със задължителните пожелания за лек и безопасен път.

Щом носачите надигнаха височайшия си товар и войниците, на Анасати се строиха в колони и поеха по пътя, Накоя въздъхна с облекчение.

— Слава на боговете, че не се омъжи за този, дъще на сърцето ми. Твърде умен е.

— Не храни приятелски чувства, това поне е сигурно. — Мара се намръщи и влезе в прохладната сянка на къщата.

Накоя я изгледа пронизващо.

— Какво очакваше, след като избра по-младия му брат пред него? От първия миг, в който с Текума се споразумяхте за брака ти с Бунтокапи, това момче те намрази. Смяташе се за по-добър кандидат за титлата ти и ще носи това недоволство в себе си до последния си ден. Нещо повече, мрази те двойно, защото дълбоко в душата си те желае. Пак би те взел, стига само да го пуснеш в леглото си. — Старицата въздъхна. — Но след това пак ще те убие, дъще, защото мисля, че това момче е невъзвратимо извратено от завист.

Мара оправи измъкнал се кичур коса, а след това пусна ръката си и гривната от рядък метал на китката й звънна.

— Кълна се в безумията на Лашима, колко лесно се наранява мъжката гордост! — Очите й издаваха болка, която нямаше нищо общо с яда на Джиро заради това, че някога го е отхвърлила.

Накоя й размаха пръст.

— Пак мислиш за лошия варварин.

— Кевин няма нищо общо с това. Защо трябваше Джиро да бие толкова път и толкова да се старае да ме предизвика само под предлог за някакви не много добре доказани тайни срещи в Съвета?

Този път Накоя я погледна изненадано.

— Господарке, няма да е зле да се вслушаш в съвета на лорд Текума — шпионите му може да не са толкова широко разпръснати като нашите, но са не по-малко надарени. Изправена си пред много голяма опасност.

Мара пренебрегна тревогата на Първата съветничка с раздразнение.

— Накоя, определено имам да мисля за много по-сериозни неща и без да се натоварвам с дреболии. Ако в Съвета наистина се кроят някакви заговори, мрежата на Аракаси със сигурност щеше да ме е уведомила.

През открехнатия параван падна слънчева светлина и очерта лицето на Първата съветничка като сбръчкана пародия на камея.

— Господарке — заговори тя мрачно, — разчиташ на шпионите на Аракаси много повече, отколкото би трябвало. Те са само хора. Не могат да погледнат в ума на Десио и не могат да чуят всеки шепот, който се разменя в тъмни ъгли зад затворени врати. Могат да бъдат само на едно място в един и същи момент. И като смъртни хора, може да бъдат купени или подведени.

— Накоя, тревожиш се повече от нужното. Имаш разрешението ми да се оттеглиш и да потърсиш малко душевен мир. — Докато Накоя приключваше с вдървения си поклон, Мара започна да смъква тежкия си халат. Искаше й се да се окъпе и преоблече, и може би да поръча играчи, които да я разсмеят. Утрото й с чо-джа изглеждаше много далечно. Ледено сдържаната враждебност на Джиро я притесняваше много повече от тревогите на Текума със Съвета. И й липсваше Кевин, непоносимо. Зажадняла за близостта му до болка, тя импулсивно прати момчето куриер да доведе писар. И щом той дойде и започна поклона си — беше натоварен с тежка чанта с креди и таблички, — го прекъсна с жест.

— Иди до новите полета за нийдра и наблюдавай работниците. Опиши всичко, което става там, с особено внимание към червенокосия, който е старши на робите. Искам да знам всичко, което прави и казва, за да мога да преценя ефикасността на работната му група.

Писарят се поклони ниско. Не беше негова работа да оспорва волята й. Но напусна озадачен от това, че Господарката се занимава с подробност, която влиза в задълженията на хадонрата. През цялото време, откакто служеше, никога не бе получавал такава необичайна поръчка.