Реймънд Фийст, Джани Вурц
Слуга на Империята (26)

26.
Разрешение

Императорът слушаше.

Във величествената зала за аудиенции, помещение, което можеше да побере двайсет отряда воини, Ичиндар, деветдесет и първият с непрекъсната родословна линия, седеше на церемониалния си трон. Тронът беше от древно дърво, покрито със злато и топаз, с огромни рубини, смарагди и камъчета оникс, инкрустирани по страните и гърба. Стоеше на издигнат пирамидален подиум със стъпала от всяка страна. Подът в подножието му бе оформен като огромно слънчево колело в топли тонове с ахат, бял опал и още топаз. На всяка страна на огромната пирамида на стъпалата стояха по двайсет Имперски бели. На пода точно пред Мара имаше столове за висши жреци и съветници, но присъстваха само трима: писар, който водеше бележки, за да се разпратят след това на отсъстващите представители на имперския съвет, Главният жрец на Джуран и Висшият главенстващ отец на Лашима. Мара беше благодарна за присъствието на прелата на Лашима: надяваше се, че това е добра поличба, тъй като мъжът бе ръководил прекъснатото й ръкополагане в деня, в който Кейоке бе дошъл, за да върне у дома седемнайсетгодишното дете като Управляваща господарка на Акома.

Лишена дори от почетната си охрана, тъй като присъствието на воини бе забранено на официална аудиенция с императора, тя огласи последната част от плана, който предлагаше.

Имперският писар, седящ отдясно на Мара, бързо нахвърляше думите й за архивите, докато фразите й отекваха в сводестата зала.

Щом завърши последната си фраза, тя се поклони дълбоко и застана както диктуваше протоколът, скръстила ръце на гърди в почит, зад ниския парапет, отвъд който не можеше да се доближи никой молител. Разтреперана въпреки всичките си усилия, зачака реакцията на Небесната светлина. Минутите течаха и мълчанието се проточи. Тя не смееше дори да вдигне очи от страх, че може да види неодобрение на младото лице на императора.

— Много от това, което предлагаш, се основава на спекулация — отрони императорът с тон на неоспорима властност.

Без да откъсва очи от пищните шарки, инкрустирани в пода, Мара отвърна:

— Твое величество, това е единствената ни надежда.

— Предлаганото от теб е… безпрецедентно.

Това, че Ичиндар поставяше традицията над личната си безопасност, подсказваше много. Този крехък млад владетел със строго лице не беше алчен за абсолютна власт. Нито беше прекалено боязлив, за да прегърне дръзки идеи в светлината на надвисналата криза. Възхитена от зрелостта и видимия кураж у толкова крехка физически особа, Мара отвърна:

— Много от това, което направи ти, твое величество, също е безпрецедентно.

Ичиндар кимна в съгласие и дългите златни пера на прическата му се полюшнаха. Загърнат в пищни халати, той седеше с надута официалност. Лицето му вече беше белязано от тежестта на владетелското бреме. Зелени очи в тъмни кухини и изпити от безсънните нощи страни загрозяваха онова, което трябваше да е безгрижна външност. Под накитите и пищното облекло Мара долавяше дух, прекършен от грижи. Небесната светлина можеше и да е млад, но съзнаваше, че стои върху твърд по-опасна от подвижен пясък. Не хранеше никакви илюзии. Силата му произтичаше от неизмеримата почит, която цуранският народ изпитваше към титлата му, но макар и вкоренено дълбоко, това чувство съвсем не беше безгранично. Макар и рядко между деветдесетимата предшественици на Ичиндар, убийството на император не беше нещо нечувано. Смъртта на императора се смяташе сама по себе си за доказателство, че боговете са оттеглили благословията си от империята. Обстоятелствата обаче трябваше да са станали достатъчно бедствени, за да се осмели някой от най-амбициозните лордове на подобно деяние. Но все пак Мара знаеше, че Тасайо храни такива амбиции. А днес ги имаше и тези, които смятаха премахването на поста Военачалник за достатъчно ужасно оскърбление на традицията, за да оправдаят такъв акт.

С пълното съзнание за бедствията, до които можеше да доведе настояването й за курс, още повече отдалечаващ се от познатото, Мара вдигна очи към фигурата на трона.

— Твое величество, предлагам само надежда. Мога сама да озаптя амбицията на Минванаби, но на висока цена. На Тасайо ще трябва да се отстъпи титлата Военачалник. Едно мирно даване на бялото и златното би могло да изкара армиите извън Кентосани в мир. Признавам, че това е лесен избор. Направи го и ще можеш да се оттеглиш от Великата игра, да върнеш на Висшия съвет правото му да действа и да се отдръпнеш към божественото си съзерцание. Но ако оставим настрана всички кръвни вражди и различия, признавам, че този курс само би спечелил време. Един Минванаби на трона на Военачалника би довел до бъдещи раздори. Вярвам, че съществува възможност, тук и сега, за трайна промяна — може би край на ненужното кръвопролитие, което прояжда нашето понятие за политика. Вярвам, че честта не трябва да се корени в убийства за върховенство. Нашият момент да наложим едно по-състрадателно управление може никога повече да не дойде, докато сме живи. Покорно моля: помисли какво би могло да означава това.

Зелените очи на императора я изгледаха пронизващо. След като той не каза нищо, жрецът на Джуран Справедливия се надигна от стола си и императорът му даде разрешение да говори с леко махване с тънката си ръка.

— Мара от Акома, хрумва ли ти, че твоите думи може да не са приятни на небесата? Родът ти е стар и високо почитан, но ти като че ли си изоставила своята фамилна чест. Обещаваш с оброк нещо на Тасайо от Минванаби, но ето че сега се опитваш да се отречеш от най-свята клетва.

Мара изпита ужасен, смразяващ страх. Опасността да си навлече обвинение в ерес не беше далече от ума й, затова насочи отговора си пряко към Небесната светлина.

— Дори да се лиша от благословията на своите предци, заявявам, че това е мое лично дело. Не съм престъпила никакви закони, нито съм обидила небесата. Във всичко, което съм правила, с всичко, което ви умолявам да обмислите, действам за Доброто на империята. Измести погледа си към жреца и добави: — Дори да трябваше да донеса позор за фамилното си име, бих го направила драговолно, в служба на империята.

Думите й бяха посрещнати с мълчание. Жрецът на Джуран седна на мястото си видимо стъписан.

Небесната светлина извърна широките си умни очи към жената, която стоеше предизвикателно изправена в подножието на трона му, и след бавно и съсредоточено обмисляне се обърна към жреците.

— Нека никой тук не вменява позор на Мара от Акома. Тя не позори дома и името си, а зачита империята със своя кураж и служба. Защото кой друг измежду хилядите ни Управляващи господари е посмял да се обърне към нас с тази истина?

Замълча, после вдигна тънките си ръце и смъкна церемониалното украшение от главата си. Притича слуга, коленичи и го взе.

След като високата увенчана с пера корона бе свалена от главата му, Ичиндар сякаш се освободи от официалността. Прокара длан през разрошената си кафява коса и лицето му стана разсъдливо.

— Когато за първи път поех по своя курс във Великата игра, беше, защото видях, че чичо ми, Алмечо, манипулира империята с единствената цел да съхрани за себе си властта като Военачалник. Резултатите донесоха страдание на мнозина. Амбицията му беше заплаха за държавата… и за мен — добави той със съжаление. — Докато действах с лорд Камацу и други, за да сложим край на кръвопролитието, стигнах до въпроса за начина, по който живеем живота си, и вярвам, че отчасти разбирам мотива, който те води, Мара от Акома.

Ичиндар се изправи, махна на гвардейците си, готови да се стегнат около него, да го оставят и бавно заслиза от подиума.

— Позволи да споделя нещо с теб, Мара от Акома, нещо, което знаят само шепа хора. — Поведението на императора беше уверено, но под маската на роден владетел Мара видя момче, което все още е уязвимо младо и е също толкова човешко същество като нея под тежестта на официалните одежди. Прекоси пода с отмерени стъпки. Жреците гледаха, онзи от храма на Джуран — настръхнал като лешоядна птица, а Висшият главенстващ отец на ордена на Лашима — леко усмихнат, когато Небесната светлина се пресегна над перилото и хвана ръката й и с това наруши почтителната й поза.

Ичиндар видя, че тази тъй неочаквана фамилиарност смути лейди Мара, и я погледна право в очите.

— Първоначално се опитах да наложа мир над държавите, защото видях голяма опасност за нас като народ, ако единствената ни цел е завоеванието. Но след като Миламбер се върна, мотивите ми се промениха. Може би си чувала слухове за велик конфликт на света на Мидкемия. Трябва да кажа, че противникът, изправил се там, беше съществото, което нашите легенди наричат Врага.

Мара си спомни разговора си с Аракаси и не се изненада, че чува потвърждението му. Беше препрочела древните сказания за някакъв неведом ужас, наречен Врага, който унищожил родния свят на предците й и ги пратил по тайнствен Златен мост в изгнание на Келеуан. Макар повечето й равни по сан да нямаха никаква причина да вярват, че старите приказки са нещо повече от мит, у нея нямаше и намек за насмешка или неверие. Това не убягна на императора.

Още по-разгорещен, Ичиндар продължи:

— Заплахата отпреди зората на историята ни се оказа по-ужасна на дело, отколкото в приказките. Събранието на магьосниците застана с мен в желанието ми, ако такова зло завладее бившите ни врагове в Островното кралство и обърне гнева си срещу нас, ние като държава да стоим единни, за да му се опълчим. Заради това разпуснах Висшия съвет, за да не се допусне машинациите на Великата игра да ни отслабят пред лицето на ужасната заплаха. По моя заповед десет Велики и три хиляди войници от клана Канацаваи, водени от Хокану от Шинцаваи…

— Хокану е бил на другия свят? — ахна Мара. След това осъзна грубостта си пред императора и добави: — Моля твое величество да ме извини.

Ичиндар се усмихна.

— Таиш известна обич към младия мъж, разбирам. Да, Хокану прекара няколко седмици на война в Мидкемия, и повече време със своя брат Касуми. — Императорът отново се усмихна. — Ние не разбираме бившите си врагове в Кралството. Храбростта на Касуми в служба на новия му господар му е спечелила лордско звание сред тамошните благородници. Не съм запознат с титлите им, но ме уверяват, че дадената на Касуми съвсем не е незначителна.

Значи Великата свобода, за която Кевин й беше разказвал с такава обич, беше вярна! Мара примигна, за да спре внезапно бликналите сълзи, и това сигурно доказателство окончателно утвърди променените й убеждения. Никога повече нямаше да може да живее примирено със суровите представи за кастово разделение. Мъжете и жените бяха просто човешки същества — боговете не ги правеха роби, благородници или простолюдие с неумолима категоричност. Това, че в културата й един син можеше да се роди и да живее в изключителна доблест и въпреки това никога да не бъде възнаграден с ранга, заслужен с делата му, беше несправедливост и първостепенна загуба.

— За наш срам — проговори тя безразсъдно високо — един пленник би могъл да спечели свобода и да постави началото на благороден дом, който може някой ден да се извиси до величие сред бившите му врагове — онези, които ние наричаме варвари — докато много също толкова достойни синове могат да бъдат взети в плен в нашата империя и не могат да станат нищо повече от роби. Боя се, че ние сме варварите, а не мидкемийците.

Изненадан от тази идея, споделяна преди единствено с Камацу от Шинцаваи, императорът на Цурануани я изгледа.

— Така мисля и аз. Може би ще оцениш чудесната точка в споразумението, че всички роби, върнати през разлома, ще бъдат свободни мъже на родната си земя. Техният крал Луам ми се закле за това и макар първият ни опит за сключване на мир да беше ужасен провал, вече знам, че той е доблестен владетел.

Разкъсвана от спомените си за Кевин, Мара Можа само да кимне.

— Не ми се иска да отстъпя отново властта на империята на Висшия съвет — заключи Ичиндар и сниши глас, за да не могат жреците и писарят да чуват. — Аз също стигнах до разбирането, че възникват шансове да започнем на чисто. — Пусна ръката на Мара с малко крива усмивка, което странно й напомни за Хопара, после махна на слугата да върне официалната корона на челото му и изкачи с широки крачки стъпалата до трона.

Седнал отново с царствено великолепие, императорът оформи официалния си отговор.

— Каквото и да се случи в утрешния ден, империята завинаги ще бъде променена. Магьосниците са провели съвет по този проблем, но не желаят да се намесват повече в политиката, след като рискът от Врага е отминал. Много от моите съюзници срещу онази заплаха се оттеглиха. — Посочи празните столове на стъпалата на пирамидата. — Някои в резултат на моето осъждане на Аксантукар. — Изгледа Мара продължително и за последен път. — Мисля, че твоят план има достойнства, но рисковете, които поемаш, са равни, ако не и по-големи от тези, които желаеш да избегнеш. — Не беше нужно да изтъква, че не само лордове ще паднат, ако предложението на Мара се провали. Самата империя можеше да бъде хвърлена в кървава разруха. — Ще известя решението си утре сутринта — заяви Ичиндар. — Тасайо вече е помолил за среща с всички присъстващи Управляващи лордове. Мисля, че това е просто настояване да се явя пред Висшия съвет, за да отговоря на обвинения.

Вече досущ като момче, понесло тежестта на скъпи накити, искрящи метали и коприна, Ичиндар въздъхна.

— Мисля, че нямам избор. Ще се опълча на Тасайо. — Завърши аудиенцията с уморена усмивка. — Каквото и да се случи, лейди Мара, имаш моето уважение. Изчакай думата ми до утре и дано боговете защитят теб и името на предците ти.

Мара се поклони ниско, възхитена от този млад мъж, обучен от детството си да почита традицията и в същото време надарен с достатъчно въображение и ум, за да вижда отвъд фалшивата слава, към по-висшето добро на народа си. С пълното съзнание за неговата изключителност и за това, че титлата му може никога повече да не бъде благословена с друг с непредубеденост като неговата, тя напусна голямата зала.

В преддверието я чакаше малката й свита: Сарик и Люджан, и Аракаси в ролята на слуга, наред с отбрана почетна гвардия воини. Отвън, след като Аракаси й помогна да се настани в носилката, тя каза:

— У дома, бързо. Имаме да свършим ужасно много неща — и ужасно малко време.

Проведе съвета си през нощта. Лордове от много партии и кланове се запътиха към градската й къща. Два часа преди разсъмване Господарката на Акома тръгна с носилката си, за да се появи пред единствения владетел, който не се беше отзовал на призива й. На сънения пазач, който отвърна на почукването на Люджан на портите на градската му къща, нареди:

— Кажи на лорд Илиандо, че Мара от Акома чака пред вратата му.

Раздразненият лорд Бонтура се появи бързо, разрошен от възглавниците и с халат, неподхождащ на пантофите му. Макар изражението му да беше кисело затова, че са го събудили, изрече думите за добре дошла на лейди Мара в дома му. След като я настаниха удобно в дневната му и слугите поднесоха лека храна и чоча, той заговори грубо:

— Мара, защо идваш неканена в този час на нощта?

Мара даде знак на Люджан и почетната й охрана да се оттеглят.

— Идвам да те помоля за помощ.

Илиандо вдигна ръка.

— Имаш съчувствието ми в това трудно време, но колкото до противопоставянето на Тасайо…

Мара се изправи рязко.

— Какво?

Дали лордът на Бонтура имаше шпиони в свитата на Минванаби, или някой от персонала на Инкомо си беше развързал езика? Никой, освен вътрешния й кръг не трябваше да знае за съдържанието на разговора й с врага.

— Стига, момиче, срещата ти с Тасайо на хълма с две армии зад вас трудно би могла да се опази в тайна, нали? — Изражението на Мара издаде, че се е надявала да може. — Ще ти спестя време. Вече дадох поддръжката си на Джиро от Анасати — каза лордът на Бонтура.

Очите на Мара се присвиха.

— Джиро? Какво си мисли пък той?

— Ще трябва да попиташ него. — Лордът на Бонтура сръбна неразумно, опари си езика и остави кисело чашата. — Внимавай с чочата — предупреди я ненужно.

Изгубила търпение, но достатъчно тактична, за да запази спокойствие, Мара изчака старият лорд да обясни по-подробно.

— Джиро е известил всички членове на клана Йонани, че неговият дом е в по-добри позиции от този на лорд Тонмаргу.

— Значи залага за Военачалник — разсъди Мара. Изведнъж чашата с чоча й потрябва като повод да ангажира ръцете си. Нервите, напрежението и неудобното приспособяване на тялото й към бременността налагаха тежката си дан.

— Ако Фрасай от Тонмаргу се бои да се противопостави на Джиро, ще имаме голямо разместване в ранговете на Великите домове. Може би закъсняло — разсъди лорд Бонтура. Не беше нужно да обяснява, че Фрасай мрази конфликтите.

Стъписана, Мара попиваше последствията от този неочакван обрат. С тъга осъзна, че Накоя и Кевин бяха прави: след дълги години униние Джиро все още й беше гневен, че бе избрала брат му вместо него за свой съпруг. Явно беше отгатнал единствения й останал ход и беше предприел стъпки, за да гарантира провала й — защото ако останеше без подкрепата на клана Йонани в коалиция, която да блокира мнозинството на Минванаби, годините трупане на влияние и задължения в глас се свеждаха до нищо. Наследникът на Анасати можеше да откаже подкрепа и на Минванаби, и на Акома и с това да постави Висшия съвет в безизходица. Предричането й пред Тасайо за постепенно налагане на имперско управление щеше да се окаже вярно.

Но Мара щеше да спечели малко удовлетворение, защото един заклет враг щеше след това да насочи цялото си внимание към унищожението на нейния дом, в мига, в който безизходицата станеше очевидна. Явно Господарката на Акома нямаше да живее достатъчно дълго, за да види, че пророчеството й се е сбъднало. Ръцете й инстинктивно докоснаха корема й, сякаш за да заслонят нероденото дете на Кевин. Момче или момиче, бебето можеше изобщо да не се роди.

А ако Джиро се окажеше достатъчно търпелив и умен, за да оцелее в разгорелия се конфликт, можеше да се окаже логичният компромисен кандидат за Военачалник. Такива бяха сложните обрати на Великата игра.

— Лейди, зле ли ти е?

Въпросът на лорд Илиандо я измъкна от размисъла.

— Не, само съм… уморена. — Благодари за загрижеността на домакина и добави: — Ти си в дълг към мен.

Той наведе глава в признание, че това е истина. В гласа му прозвуча съжаление.

— Няма да накърня честта си, Мара. Ти държиш само един мой глас в Съвета и само при обстоятелства, които не ми причиняват фамилен или кланов позор. Такива бяха условията ни.

— Не бих настоявала за нещо толкова непочтено — увери го Мара. — Вместо това моля да осигуриш подкрепата на клана Йонани. Ако можеш да убедиш своите родственици да подкрепят Бойния вожд на Йонани срещу дома Минванаби, ще си удовлетворил своя дълг към мен, както и честта на своя клан.

Илиандо сви рамене.

— Дори тези, които ще подкрепят Тасайо накрая, ще минат през ходове на подкрепа за лорд Тонмаргу през първия кръг на гласуване, Мара. Така става.

— Не бъркай молбата ми с формален показ на уважение към Фрасай — прекъсна го тя. Вече се съмваше и това сложи край на търпението й. — Имам нужда от колкото може повече гласове в случай, че възникне конфликт между Тасайо и вашия Боен вожд. В такъв случай разчитам на уверението, че клан Йонани ще застане решително, докато ясно не покажа, че повече не е нужно. Особено след като Джиро от Анасати утре може да замести лорд Тонмаргу като Боен вожд.

Лорд Илиандо въздъхна.

— Молиш за трудна сделка. Ще видя какво мога да направя, като започна с лорд Укудаби. Той е влиятелен, а братовчед му, лорд Джади, беше унищожен от чичото на Тасайо, тъй че домът му не храни любов към Минванаби.

— Добре. — Мара остави чашата си и стана. — Лично ще се видя с лорд Тонмаргу. — И когато домакинът я изпрати до прага, заключи: — Това не е само въпрос на кръвна вражда между мен и Тасайо, милорд Илиандо. Империята е хвърлена в промяна и от мен, от теб и от други като нас зависи да решим дали резултатът ще е добър или лош. Помни едно: каквото и да си мислиш, аз служа на империята.

Мара се качи в носилката и изтърпя друсането, докато носачите й тичаха през града. Улиците в този час бяха пусти и успя бързо да стигне до целта си — скромна, но красива вила в стария град, със стражи в синя броня на портите.

Още преди носачите да сложат носилката на земята, Мара дръпна завеската и извика:

— Мара от Акома!

Дежурният офицер отдаде чест.

— Милейди, с какво мога да бъда полезен?

— Съобщи на своя лорд, че желая да го видя веднага!

Офицерът отвърна с безукорно вежлив поклон и влезе през портите.

Въпреки ранния час Камацу от Шинцаваи вече беше приключил със закуската и нареди да придружат Мара в удобния кабинет до градината му.

В уютната стая, обкръжена от цветя и зеленина, Мара завари лорда на Шинцаваи да беседва с човек с черен халат на магьосник.

Изненадана, тя се поколеба, след което се поклони.

— Велики. Моля за извинение, че ви прекъсвам.

Мъжът с качулката се обърна и Мара видя, че е Фумита.

— Не ни прекъсваш, Мара от Акома. Просто заварваш двама стари мъже, потънали в младежки спомени.

Думите му бяха добронамерени, но самото присъствие на член на Събранието беше притеснително.

— Мога да дойда по-късно — каза Мара. — Но времето е ограничено, а трябва да говоря с лорд Камацу.

Бойният вожд на клан Канацаваи я прикани с жест да седне.

— Яла ли си, лейди Мара? Слугите ми ще донесат каквото пожелаеш.

Мара седна, но при мисълта за каквато и да било храна й призля.

— Само малко теш. — И след като един от слугите на Шинцаваи тръгна към кухнята, се огледа и попита: — Къде е Хокану?

Старият лорд на Шинцаваи се усмихна.

— Ще се натъжи, като научи, че е пропуснал визитата ти, лейди Мара. Но той е офицер и е с армията. — На лицето му се изписа тъга. — Като всички в империята и Канацаваи се подготвяме за война.

След това, решил, че е дошла да научи отговора му на предложението за брачен договор, Камацу въздъхна.

— Мара, в други, по-спокойни времена, нищо нямаше да ме зарадва повече от това да обвържа дома си с толкова почетен дом като Акома. — Говореше искрено и откровено. — Не бих могъл да намеря по-умна снаха от теб. Но макар първият ми син да не е изгубен, както предполагахме, той няма да се върне, за да управлява след мен. Дадена му е титла и земи от Островния крал. Като негов баща, зачитам избора му да остане в земята на Мидкемия. Хокану остава мой наследник.

Замълча, за да потърси думи, и Мара се опита да го облекчи от неудобството.

— Не дойдох заради брачен договор. Моля, не се чувствай задължен да ми даваш отговор във времена, в които имаме по-големи трудности.

Камацу отвърна с усмивка:

— Оценявам тактичността ти, лейди Мара. И разбирам защо Хокану толкова те цени. Всъщност, ако изборът беше само личен, той щеше да ме накара да изпратя съгласие в деня, в който пристигна писмото ти. Забавянето на отговора на предложението ти беше само заради мен, тъй като бъдещето на страната ни е застрашено. Не съм сигурен дали след утрешния ден някой от нас ще е в състояние да се радва на сватбени празненства.

Значи и той беше чул за призива на Тасайо за противопоставяне на императора. Забравила за Великия, който седеше неподвижен като сянка в ъгъла, Мара изгледа замислено мъжа пред себе си, един от най-почитаните владетели в империята. Възрастта не му тежеше. Сребристата коса на слепоочията по-скоро му придаваше достолепие, отколкото го състаряваше, а очите му бяха добродушни, с бръчици от смях около тях. Докато интелигентността на Хокану таеше в себе си пламенна напрегнатост, у бащата тя беше натежала с годините до кротка, уверена мъдрост. Мара интуитивно усети, че пред този лорд може да говори откровено.

— Изслушайте ме — каза тя искрено. — Защото това, което ще кажа, е за Доброто на империята.

И след това официално начало изложи плана, който беше обмисляла от залез-слънце предния ден.

 

 

Пред входа на бившия район на Висшия съвет в двореца Тасайо и неговата почетна гвардия в черно и оранжево бяха спрени от отряд дванайсет Имперски бели. В пълно церемониално снаряжение и под командата на Ударен водач с разперени като ветрило златни пера над лъскавия шлем, те стояха пред входа и преграждаха пътя.

Преди Тасайо да е успял да заговори, имперският Ударен водач вдигна ръка.

— Милорд Тасайо от Минванаби, заповядано ти е да се представиш пред Небесната светлина, който очаква появата ти в залата, използвана преди от Висшия съвет. — Даде знак и воините отстъпиха встрани, за да отворят път на Тасайо.

Великолепен в най-бляскавата си парадна броня и понесъл наследствения си фамилен меч на лъскавия си черен колан, Тасайо заповяда на свитата си да продължи напред. Докато крачеха по величествените коридори на комплекса на Съвета, подхвърли с усмивка на Първия си съветник:

— Ичиндар все още поддържа илюзията за господство, въпреки че властта му реално е под въпрос.

Инкомо не отговори. Едва успяваше да поддържа полагащата се дистанция зад господаря си, докато се мъчеше да прецени какво може да се обърка в предстоящото стълкновение. Щом стигнаха до входа на Залата на съвета, Тасайо внезапно спря на прага и старият съветник едва не се блъсна в него.

Залата беше пълна с Управляващи лордове, напълно очаквано, след като най-низшите по ранг заемаха местата си първи, а като представител на най-могъщата в момента фамилия Тасайо беше привилегирован да се появи последен. Съветът обаче не беше обикновен и това се потвърждаваше от факта, че дори и най-високите галерии бяха претъпкани. И най-незначителните лордове в империята бяха сметнали за уместно да присъстват на това събиране — сигурен знак, че има криза. Инкомо присви късогледите си очи, за да може да види по-добре централния подиум. В ослепителната слънчева светлина от купола различи фигура с блестяща бяла роба и броня от скъпоценно лъскаво злато. Ичиндар, деветдесет и първият император, стоеше на върха на подиума.

И Инкомо най-сетне забеляза какво се бе променило.

И щом го видя, причината за внезапното спиране на Тасайо стана ясна: трона от бяла кост и злато, на който бяха седели поколения предишни Военачалници, го нямаше.

— Проклето да е името на предците й! — изсъска Тасайо, взрян в Мара, облечена в искрящо зелена коприна и застанала под подиума в нозете на Небесната светлина.

— Милорд Тасайо — каза Ичиндар в неловката пауза, докато Тасайо все още се съвземаше от изненадата.

Лордът на Минванаби явно беше възнамерявал да влезе в залата и пред целия Висш съвет и самия император дръзко да се качи на подиума и да заеме мястото на Военачалника. Мара обаче бе уредила да изнесат стола, за да го лиши от този театрален жест. Докато всички очи се извръщаха към лорд Минванаби и виждаха гневното му объркване, Небесната светлина продължи:

— Поискахте да дойда на среща с лордовете на империята. Е, дойдох.

Тасайо възвърна самообладанието си с рефлекс, бърз като удар на меч, и изгледа отвисоко залата.

— Господарю, милорди. — Хвърли поглед към Мара. — Лейди. — Бавно заслиза по стълбището сред приглушеното мърморене на публиката. — Дойдохме, за да настояваме за края на това прекъсване на традиционното управление в империята. — И без да се поклони, добави: — Твое величество, заявявам, че е време Висшият съвет да бъде свикан официално за назначаването на нов Военачалник.

Бляскавата фигура на подиума отвърна:

— Съгласен съм.

Изненадан за втори път за толкова кратко време, Тасайо спря. Осъзна, че ако слезе още по стъпалата, ще се постави под императора, така че остана на мястото си, на нивото на Ичиндар. Въпреки това се поколеба. От всички отговори, които бе предвидил, този беше най-малко очакваният.

— Съгласен си, твое величество?

Ичиндар вдигна високо обсипания си със скъпоценни камъни жезъл.

— Преди да свърши този ден трябва да стигнем до ясен консенсус. Висшият съвет трябва да утвърди моите решения от миналата година или старият ред трябва да бъде възстановен. — Погледна към Мара. — В дълг съм към лейди Акома затова, че ми помогна да разбера. Вече осъзнавам, че едноличният диктат не е начинът да се спечели подкрепата за промените, необходими, за да се гарантира бъдещето ни. Ако нашата империя трябва да оцелее, дошло е времето за всички нас да преосмислим нуждите си. Други светове и култури вече са отворени към нас чрез разломните портали. В предишния си опит се поучихме, за своя скръб, че старите порядки на завоевание и война са лоша разменна монета с народите на други светове.

— Бившите ни врагове не само се доказаха като доблестни мъже — продължи императорът. — Те щедро ни държаха в течение за борбите си срещу древния ужас, известен в нашата история като Врага. — Залата се разшумя и Ичиндар извиси глас. — За да се справим с мидкемийците и с други, които биха могли да дойдат след тях, трябва да променим порядките си.

— За да се справим с чужди сили, трябва да сме силни! — извика Тасайо. — Понесохме позор, защото на Алмечо му липсваше кураж да изкове милион мечове в едно оръжие, владяно от една-единствена силна ръка! — Погледна младия император в бляскавите му одежди и дребничката жена в нозете му с открит укор. — Време е.

Мара отвърна на твърдия му поглед, без да трепне. И заяви пред всички:

— Дадох своята клетва да не видя никой друг на белозлатния трон преди теб, Тасайо. Виждаш обаче, че тронът от бяла кост и злато е махнат. Значи пазя с чест клетвата си. Никой няма да седне на него преди теб, Тасайо.

В претъпканите галерии се понесе глухо мърморене. Устните на Тасайо се изкривиха от гняв. Но преди да е успял да отговори, от предните редици се извиси глас:

— Желая да оповестя своя избор.

Джиро от Анасати стана от стола си, отиде до лорда на Минванаби и изгледа Мара с победоносна усмивка.

— Лейди, това урежда стар дълг помежду ни. Може би сянката на брат ми ще намери покой, щом научи, че неговата убийца е наказана.

Мара изведнъж преживя отново всеки час пропуснат сън и болката от всяка разбита надежда. Грешката, която бе допуснала, се оказваше непоправима. Беше подценила жаждата на Джиро за мъст и беше заложила твърде много на амбицията му. Все пак, като баща си, се изправи срещу поражението с боен дух.

— Мислиш да подкрепиш Тасайо сега? — извика тя с присмех, който отекна до най-горните тераси. — Да не би намерението ти да е да го хванеш отслабнал, след като се изтощи от унищожението ми?

Предвид сегашното превъзходство на Минванаби догадката й беше нелепа. Джиро само се усмихна и погледна Тасайо.

— Подкрепям новия Военачалник, защото редът в империята трябва да се възстанови.

И десетки лордове започнаха да стават, съгласни с призива на Джиро да се възстановят старите порядки, и се подреждаха зад Тасайо, докато стълбището, където стоеше той, не се претъпка и не преля към редовете столове.

Но Мара, въпреки всякакво благоразумие, каза високо:

— Милорд Ксакатекас?

Хопара от Ксакатекас се изправи, слезе надолу и застана до нея под императора. Десетки верни благородници от клана Ксакала го последваха.

Лорд Илиандо от дома Бонтура застана до Мара. А после под централния подиум излязоха и членовете на клана Канацаваи.

Но това бе обезсилено с един удар, щом повечето от клана Йонани се озоваха до Тасайо. Малцината присъстващи членове на Омечан се разделиха поравно.

Явно бе, че мнозинството подкрепя Тасайо. С изписана на лицето му самоувереност, той подметна присмехулно:

— Е, Мара? Това ли е най-доброто, което можеш да постигнеш?

Все едно не го беше чула, Мара каза властно:

— Лорд Джиду на Тускалора, заклел си се във вярност към мен.

Непокорният васал, който бе помислил да се скрие зад фракцията на Минванаби, сведе засрамено лице и заръси извинения, докато провираше едрото си туловище през тълпата. Стигна до групата на Мара със зачервено лице и потен от притеснение.

Без да обръща внимание на притеснението му, Мара извика:

— Лорд Рандала! Закле се да ми дадеш гласа си в Съвета. Искам да изплатиш дълга си сега!

Владетелят на дома Ксосай, влиятелен лорд в клан Ксакала и потенциален съперник на младия лорд на Ксакатекас за поста Боен вожд, се отдели от хората на Тасайо и тръгна към Мара. Други двама лордове на Ксакала го последваха. След тях тръгна мъж от горните галерии с пурпурнокафява броня и заяви:

— Нека всички знаят, че Тасайо на Минванаби използва името на Ханку в опит да озлочести Акома. Оскърбен съм от тази наглост и давам своя глас за лейди Мара.

Получила неочаквано удовлетворение за щетите от бедствената засада, Мара пристъпи към най-долното стъпало на подиума и заяви високо:

— Никога повече благородник на империята няма да носи титлата Военачалник. — Последвалото вълнение заплашваше да заглуши думите й, но тя изгледа твърдо петимата, застанали на страната на кръвния й враг, и извика: — Всички вие, които се задължихте да дадете един глас по мой избор. Искам да изплатите дълга си сега.

Въпросните владетели с неохота напуснаха избраната от тях страна. Докато те и потокът техни васали и съюзници се вливаха в тълпата, събрана около Мара, други също реагираха на промяната на силите. Още и още поддръжници напускаха редиците на Тасайо и се вливаха в множеството около Мара.

Тасайо процеди през зъби:

— Получи каквото искаше, Мара, и оценявам хитростта, която ти позволи да спазиш клетвата си буквално, като избегнеш същността. Спечели обаче най-много няколко дни, тъй че защо не сложим край на тази игра?

— Днес не играя Великата игра за лична изгода или слава — прекъсна го Мара. — За Доброто на империята, призовавам милорд Тонмаргу.

От дъното на залата вторият най-могъщ претендент за титлата Военачалник тръгна към тях с почетната си гвардия от двайсет воини. Въпреки напредналата си възраст слезе уверено по стълбището, мина покрай Тасайо и застана до Мара. Гласът му отекна:

— В името на доблестната кръв на моите предци, чуйте обета ми. Давам го за Доброто на империята. — Качи се на подиума и се поклони на императора. — Господарю — заяви тържествено, — в интерес на всички мои поданици, предавам властта си в ръцете ти. — Вдигна високо жезъла, знак на височайшия му пост на Боен вожд на клан Йонани, и го връчи на Ичиндар.

Обзет от гняв, Джиро пристъпи напред.

— Не можеш да правиш това!

Лорд Фрасай от дома Тонмаргу извърна посребрялата си глава към младия мъж, наследил мантията на Текума, и му отвърна с тъга:

— Сине на моя родственик, грешиш. Ичиндар е от нашата кръв. Смееш ли да заявиш, че някой друг стои над него в нашия клан?

Джиро отвори уста да възрази, но възбудени гласове в залата заглушиха гласа му. Сред цялото това вълнение влязоха други двама, Камацу, Господарят на дома Шинцаваи, облякъл бронята на своите предци и понесъл жезъла на клана Канацаваи, а до него лорд Кеда, предшественикът му и поредният от родословие с признати права за поста Военачалник.

Камацу спря пред Ичиндар и се поклони.

— Говорим като един и действаме за Доброто на империята. — С величаво достойнство, макар и без излишна церемониалност, връчи жезъла на поста си като Боен вожд на Канацаваи в ръцете на бронираната в злато фигура на подиума.

— Това е нарушение на традицията, Камацу! — изкрещя Тасайо.

Лордът на Шинцаваи отвърна спокойно:

— Фамилията ми една от най-благородните в империята. Можем да проследим родословието си чак до двайсет и четвъртия император и сме кръвно свързани с Небесната светлина. Традицията гласи, че всеки с кланово родословие може да заеме поста на Боен вожд. — Завърши с нотка на кънтящо предизвикателство. — Смееш ли да отречеш кръвното право на Ичиндар?

— Тасайо — каза Мара. — Може да си гениален пълководец, но историческите ти познания са слаби. Не ти ли е хрумвало защо само на пет фамилии традиционно се е позволявало да претендират за поста Военачалник, първия благородник на империята след Небесната светлина?

Объркан, Тасайо само сви рамене.

— Тези първи пет дома, включително и твоят собствен, са най-пряко свързани с основателите на империята! — Мара изгледа заклетия си враг с презрение. — Ако беше попитал, всеки Учител на Древното знание или Пазител на Имперския архив щеше да ти каже. Първоначалният Висш съвет е бил основан от петима братя, братята на Първия император! — С широк жест, обхванал цялата зала, Мара завърши: — Всички ние произлизаме от един и същи корен, Тасайо. Проследиш ли достатъчно назад, по един или друг начин всички най-могъщи фамилии във великите кланове са свързани.

А лорд Ксакатекас каза високо:

— Действам за Доброто на империята! — Пристъпи напред и връчи жезъла си на Боен вожд на Ксакала на императора.

Ичиндар вдигна високо ръце и всички видяха, че държи не три жезъла, а четири. Сред надигащия се рев Небесната светлина извика:

— Получих жезъла на клана Омечан тази сутрин, Тасайо. Виж и внимавай! В моята власт са четири претенции за белозлатния трон.

Джиро от Анасати изгледа Мара с неприкрит гняв, преди да се преклони пред неизбежното.

— Тасайо, съдбата е отредила това. Съжалявам. — И с тези думи вторият най-непримирим враг на Акома напусна мястото си на страната на лорда на Минванаби. Отстъплението му предизвика оттеглянето на останалите благородници на Йонани й Тасайо остана само с шепа васали.

Един от тях също заслиза към множеството около подиума и Тасайо най-после даде воля на гнева си и извика:

— Брули от Кехотара! Позориш паметта на баща си! Той служеше доблестно на Минванаби, а ти го посрамваш!

— Посрамвам ли го? — отвърна младият благородник. — И това е оскърбление от човек, чиято фамилия си позволи да ме използва като инструмент, за да унищожи лейди Мара? Нито ти, нито Десио благоволихте да се отнесете с мен, вашия верен васал, така щедро, както тази дама, след като ме надви в Играта. — Брули плю с презрение към стъпалото, на което стоеше Тасайо.

— Ще се погрижа земите на предците ти да бъдат посипани със сол и натамито ви да бъде натрошено! — изкрещя Тасайо.

Заплахата не стресна лорд Брули. Той отиде до Мара и пред очите на всички й се поклони.

— Някои може да казват, че в този ден си изоставила фамилната си чест, лейди Мара. — Усмихна се. — Не мисля. Въпреки предишните ни различия вярвам, че искрено служиш на империята. Нека настъпи мир между нас от този ден насетне.

Мара му се усмихна мило и заяви:

— Пред Висшия съвет приемам и потвърждавам приятелството между Кехотара и Акома.

Очите на Тасайо пламнаха от безсилна злоба.

— Не разчитай на Ичиндар, Мара! Това не е краят. Дадох дума да се върнеш безопасно в дома си, но в мига, в който съгледвачите ми донесат вестта, че кракът ти е стъпил на земята на Акома, ще развихря цялата мощ на Минванаби срещу теб. Нещо повече. — Обърна се властно към тези, които все още стояха зад него, и извика: — Призовавам Честта на клана! Акома опозориха империята и клана Шоншони! Да се вдигнем на война срещу клана Хадама!

— Забранявам! — заяви Ичиндар.

Устата на Тасайо се усмихна самодоволно.

— Имам петдесет хиляди войници, готови да тръгнат по моя команда. — И макар ваденето на оръжие пред императора да беше равносилно на измяна, измъкна меча си от ножницата, за да подсили заканата. Металното острие блесна на светлината като пламък и в залата се разнесе рев, а Тасайо викна: — Щом искаш да сложиш край на това, Ичиндар, нека го направим на бойното поле! Ще застанат ли поддръжниците ти с теб?

Мара изстина. Пред нея стоеше безумец, готов да види родината си рухнала на пепел, вместо да се примири с победата на съперник. Най-лошият й кошмар се бе превърнал в реалност. Заради нейната гордост и лекомисления й стремеж да тласне бъдещето в ново русло, щяха да паднат не само Акома. Със себе си повличаше надолу най-добрите сред могъщите и с това ужасно осъзнаване дойде личната й скръб, че Аяки ще загине преди пълнолетието си, а нероденото дете на Кевин така и няма да получи шанса си да вдиша животворен дъх.

Беше съкрушена. Да, тя бе виновна за всичко това. Действията й бяха довели народа й до гражданска война.

Ичиндар каза нещо, но тя не чу какво. Изгубила дар слово, се обърна, поклони му се и каза:

— Акома са под твоята команда, императоре.

И изведнъж много благородници заявиха подкрепата си или показно започнаха да се отдръпват от съседите си. Кървавият хаос бе твърде близо, за да е ясно кой на чия страна е. Тези, които не искаха да се замесят в предстоящия сблъсък, се опитваха да се измъкнат, преди да бъдат пометени.

— Няма да има конфликт! — прокънтя властен глас.

Врявата заглъхна. Десетки фигури в черни халати заслизаха в залата в кръг през всеки вход и странична врата, свръхестествено безшумни и неспирани от никого. Великите от Събранието.

Волята на магьосниците беше закон. След хаоса, развихрен само от един обучен в черното мъж, нито един присъстващ лорд не беше толкова глупав, че да се противопостави на волята на Събранието. Тасайо стоеше вцепенен в жалкия си гняв, осъзнал, че е загубил.

Петдесет магьосници стегнаха плътен кръг около лордовете, обкръжили императора. Говорителят им — Фумита — се поклони официално на Господарката на Акома. Замаяна от страх, Мара си спомни, че той бе присъствал на разговора й с Камацу. До него имаше други двама, които не познаваше: единият беше много едър и дебел, а другият слаб с изпито лице. Пред строгите им безстрастни погледи Мара потръпна от ужас. Със сигурност бяха дошли, за да я накажат за непростимата й дързост.

Защото ако Тасайо беше алчен за власт, тя беше не по-малко грешна заради дръзкия си опит да разбие традицията.

Но Великият не се обърна към нея, а заговори на всички в залата.

— Говорим от името на Събранието. Нашият Съвет бе свикан и постанови, че Мара от Акома е действала за Доброто на империята. Тя се изложи на риск с безкористна доблест, за да предотврати раздора, и от този момент животът й е неприкосновен.

Щом Фумита млъкна, заговори дебелият:

— Разделени сме по много проблеми, но едно нещо трябва да е ясно. Няма да позволим гражданска война.

Слабият магьосник заговори последен.

— Тасайо от Минванаби. Запретено ти е предприемаш каквито и да било враждебни действия срещу Мара от Акома. Това е волята на Събранието.

Тасайо се облещи все едно го бяха зашлевили. Ръката му отново се стегна на дръжката на меча, очите му блеснаха тревожно и той промълви с хриплив шепот:

— Велики, фамилията ми е дала кръвна клетва пред Туракаму!

— Запретено ти е! — повтори магьосникът.

Тасайо се поклони.

— Твоя воля, велики.

Откачи меча си, ценна фамилна антика от стомана с изкусно изрязана костена дръжка. Неохота скова всяка черта на лицето му, докато слизаше по стъпалата. Поднесе оръжието на Мара.

— На победителя.

Ръцете му се тресяха от едва сдържан гняв.

Мара прие трофея с разтреперани ръце.

Тасайо се засмя горчиво.

— От боговете си докосната, Мара. Ако не се беше родила и ако баща ти и брат ти не бяха загинали, за да стане наследяването възможно, пак щеше да има промяна. Но това! — Посочи пребледнял от гняв събраните лордове, магьосници и императора. — Нищо от това нямаше да е възможно. Предпочитам да се изправя пред Червения бог, отколкото да видя Великата игра на нашите предци сведена до жалка смешка и нашите лордове, захвърлили гордост и чест, да раболепничат пред Небесната светлина. — Твърдите му като топаз очи огледаха Съвета, над който бе мечтал да властва. — Боговете ви съжаляват всички, и империята, която предавате позорно.

— Замълчи! — отсече Фумита. — Шимоне от Събранието ще те върне в именията ти, милорд Минванаби.

— Почакайте! — извика Мара. — Десио се закле пред Червения бог в кръвта на рода Минванаби. Според клетвата му никой претендиращ за родство с Тасайо не би могъл да живее, ако Акома не бъдат принесени в жертва.

Твърд като камък, Фумита се обърна към Господарката на Акома.

— Глупав е лордът, който си въобрази, че боговете проявяват такъв особен интерес към неговите врагове. Десио прекрачи границите на благоразумието, като направи такъв оброк. Боговете не понасят отмяната на такива клетви. Родствениците му трябва да понесат последствията.

Но Мара се чувстваше все едно Кевин стои до рамото й и неговите чужди убеждения крещяха в ума й така, че дори Великият не можеше да ги усмири.

— А невинната съпруга на Тасайо и двете деца? — попита тя умолително. — Трябва ли и техният живот да бъде похабен заради чест?

В отчаяното си желание да ги спаси Мара се обърна към своя враг.

— Освободи децата си от клетвата им пред натамито на Минванаби и аз ще ги осиновя в дома Акома. Моля те, пощади живота им.

Тасайо я изгледа. Разбираше, че загрижеността й извира от самото й сърце. Но само за да я нарани, поклати глава.

— Нека тяхната кръв бъде на съвестта ти, Мара. — Издърпа жезъла на Боен вожд на клана Шоншони от колана си. — Милорд Саджайо — извика на стоящия наблизо дебеловрат мъж, — това ти го поверявам.

Щом взеха служебния жезъл от ръката му, погледът му обходи за сетен път залата. След това, с насмешка към Мара и императора, се обърна с цялото си изящество и арогантност към слабичкия магьосник до Фумита.

— Готов съм, велики.

Магьосникът извади от халата си някакво метално устройство и в залата се разнесе тихо бръмчене. Той постави ръка на рамото на Тасайо и двамата изчезнаха.

Лорд Саджайо огледа жезъла на Боен вожд в ръката си и с неохота пристъпи пред императора.

— Господарю! Не знам дали действам за Доброто на империята, или не. — Погледна другите владетели, струпали се около Мара и Фумита. — Но е казано, че във Великата игра боговете са благосклонни към победителите. Предавам ти поста Боен вожд на Шоншони.

Ичиндар прие последния от петте символа на власт и след това ясно и с категоричен тон заяви:

— Постът Военачалник вече не съществува! — Безцеремонно прекърши жезлите един по един, като хвърляше парчетата на пода. След това призова Камацу от Шинцаваи.

Бащата на Хокану отвърна с дълбок и почтителен поклон.

— Господарю?

— Империята се нуждае от теб — постанови Небесната светлина. — Назначавам те на нов пост — Имперски канцлер.

Камацу се поклони отново.

— За да служа на империята, твое величество, ще приема с радост.

Ичиндар се обърна към събранието и провъзгласи:

— Камацу Шинцаваи е моят глас и моето ухо. Той ще изслушва вашите искания, вашите нужди и предложения, щом се заемем с преустройството на държавата ни.

След това Небесната светлина извика друго име.

— Фрасай от Тонмаргу!

Старият воин пристъпи напред.

— Твое величество!

— Ще ни трябва човек, който да ръководи военните дела. Камацу е моите очи и уши. Ти ще действаш ли като моя десница?

— За да служа на империята! — отвърна с дълбок глас лорд Фрасай.

Ичиндар учредяваше нови длъжности.

— Фрасай от дома Тонмаргу ще носи титлата Имперски сюзерен. Той ще управлява имперските дела, както Военачалникът в миналото, но само по моя повеля. — След това кимна към мъжа най-близо до Мара. — Възлагам на Хопара от Ксакатекас да действа като мой първи помощник-главнокомандващ.

Младият лорд се усмихна широко и извика възторжено:

— За да служа на империята!

Мара му връчи меча на Тасайо.

— Изпрати това на пустинните хора, за да зачетеш бащината си клетва.

Хопара от дома Ксакатекас взе древния меч от ръцете й с почтителен поклон.

И тогава Небесната светлина извърна своя лик към дамата, която стоеше търпеливо, загърната в халат от искряща коприна.

— Мара от дома Акома!

Жената, която всъщност му беше дала трона и бремето на абсолютната власт, го погледна с непроницаемо дълбоките си очи, затаила чувствата си под безукорна цуранска сдържаност.

— Ти предотврати възможността хаос да завладее държавата ни — заяви Ичиндар пред всички. След това я попита със сърдечен тон: — Каква награда можем да ти предложим?

Мара се изчерви.

— Твое величество, всъщност не исках нищо друго, освен възможността да водя фамилните си дела в мир и благоденствие. Боя се, че пожертвах твърде много от своята чест, за да заслужавам каквато и да било награда.

— И все пак ти изостави същите тези дела и чест, за да служиш на по-висше добро — изтъкна Ичиндар. — Напомни ни за забравени истини и за истинско величие. Припомни на днешното ни време възглед, пренебрегван от векове. Със своята саможертва, с това, че остави настрана фамилията си за доброто на държавата като цяло, ти формулира най-висшата от всички добродетели. Никаква награда ли не бихме могли да ти дадем?

Мара помисли само за миг.

— Твое величество, бих помолила за правото на владение на имението и земите, които принадлежаха на лорд Минванаби.

Глух и неспокоен ропот плъзна през залата. Според цуранската традиция един паднал дом беше прокълнат от боговете и трябваше да се избягва. Много чудесни имения се бяха превърнали в руини заради дълбоко вкорененото убеждение, че късметът на владетеля е свързан със земята.

Императорът попита:

— Защо такъв злокобен дар, лейди?

— Твое величество — заговори тя уверено, — днес сме се събрали, за да прегърнем промяната. За мен по-голямо оскърбление към небесата е да позволим толкова великолепен дом да бъде изоставен и да рухне в развала. Не тая страх от лош късмет. Позволи ми и ще се обърна към храма на Червения бог, за да поискам ясно уверение, че кръвната клетва на Десио е изпълнена. След това дано жреците на Чочокан благословят имота, всяка стъпка ако трябва, и в деня, в който неспокойните духове на Минванаби са прогонени в мир, ще го направя свой дом.

И като се мъчеше да скрие сълзите на облекчение, продължи:

— Твърде много добри мъже и жени умряха, господарю. Други са роби, дарбите им са отречени, способностите им — пренебрегнати. — Поразена от болезнения спомен за Кевин, се постара да запази гласа си спокоен и продължи: — Работя за бъдеще на промяна и затова моля да съм първата, която ще наруши една безполезна традиция.

Ичиндар кимна примирено на стъписващата й молба. И в дълбокото безмълвие, докато всеки присъстващ лорд виждаше в ума си своята земя и хора в нова светлина, Мара ги призова умолително:

— Това прахосване трябва да свърши. Сега. Към всички, които сте заставали в миналото срещу мен, в това се заклевам: Елате при мен с мир в сърцето си и ще сложа край на старите конфликти. — Погледна към Джиро от Анасати, но лицето му под червено-жълтия шлем остана неразгадаемо и отчуждено.

Императорът видя разменените погледи и удивлението на лицата на много от събралите се благородници. Долавяше донякъде чувствата на Мара, ала разбираше само отчасти какво мотивира тази сложна жена. Трогнат дълбоко от визията й за милостива победа, той заяви:

— Лейди Мара, земите са недостатъчна отплата за дара на проникновената мисъл, който поднесе на този съвет. Ти имаш богатство и власт, влияние и престиж. В този момент никой в тази зала не стои над теб по влияние. — Усмихна се с внезапен лукав хумор. — Щях да предложа да те направя десетата си жена, ако мислех, че ще приемеш.

Мара се изчерви и вълна от лек смях изпълни залата. Над общото веселие императорът огласи последната си повеля за този ден:

— Ти избра да служиш на другите, над своя личен интерес. Ето защо ще бъдеш възнаградена приживе и призната за историята. В миналите векове, докато империята все още е била млада, когато граждани доброволно поемали необичайна служба с риск за живота и честта си, моите предшественици са ги удостоявали с титла, с която всички на земята да ги поздравяват най-приветствено. Мара от Акома, удостоявам те с древната титла Слуга на Империята.

Стъписана и онемяла, Мара се вкопчи в разбитите останки на самообладанието си. Слуга на Империята! Никой мъж или жена не беше получавал такава височайша похвала от векове. Титлата беше присъждана само двайсет пъти за две хиляди години. Тези двайсет имена се изричаха за късмет и се наизустяваха от децата, докато учеха историята на своя народ. Санът също така носеше официално осиновяване в имперското семейство. Замаяна от това свое така непредвидено издигане, Мара осъзна, че с Аяки могат да се оттеглят в двореца и да живеят до края на дните си от имперската щедрост.

— Съкруши ме, твое величество — промълви най-сетне тя и се поклони пред него като най-смирената от слугите му.

А лорд Хопара от Ксакатекас нададе боен вик и Висшият съвет изригна от бурни възгласи. Мара стоеше обкръжена от стотици обожатели, замаяна от разбирането, че е спечелила, и нещо повече: беше осигурила на фамилията си да съществува завинаги в безопасност, незастрашена от коварствата на дома Минванаби.