Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Империята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Servant of the Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Реймънд Фийст, Джани Вурц. Слуга на Империята

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-301-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на OCR грешки

18.
Кървави мечове

Съветът приключи.

Макар самата среща да беше минала спокойно, зареденият с напрежение въздух караше и най-могъщите лордове да са предпазливи. Текума от Анасати не беше възразил на предложението на Мара да обединят почетните си гвардии за връщането си в жилищата. След като клан Йонани се бе откроил така непредвидено, независимо дали го желаеше, или не, на младия лорд на Тонмаргу се гледаше като на сериозен претендент за бялото и златното, а Текума бяха съдбоносно важни за всякаква подкрепа, която Йонани пожелаеха да дадат на любимия им син. Всеки, който поискаше да провали Йонани, нямаше да намери по-лесен начин от това да убие Текума от Анасати.

Времената бяха несигурни за всички. Текума дори не кимна за довиждане, когато стигнаха боядисания в червено вход на покоите му. Не издаде с нищо, че Мара изобщо е била с него, за да не би неподходящи очи да видят и да предположат по-здрава връзка между неговия дом и Акома.

Уморена до кости, Мара продължи към своя апартамент. След въздушната лекота в дневната на Ксакатекас и огромната сводеста зала на Съвета вътрешността на жилището й изглеждаше душна и претъпкана. Мара се настани изтощена в централната стая, а Джикан веднага се приближи и й връчи бележка, оставена от Аракаси.

Тя счупи печата, прочете я и се намръщи.

— Люджан, не сваляй бронята си — извика Мара и изпрати слуга да й донесе перата и писалищната дъска.

Кевин се настани примирено в отредения му ъгъл, а господарката му припряно написа две съобщения и ги даде на Люджан с последни бързи указания:

— Кажи на въпросните лордове, че не разполагаме с повече подробности. Ако мислят, че не могат да се защитят сами, предложи им да се присъединят към нас.

— Какво става? — попита Кевин, след като Люджан излезе с няколко бойци.

— Агент на Аракаси е подслушал мъже, които се криели в имперските градини. Един от тях небрежно споменал имена и издал, че са пратени да нападнат апартаментите на двама лордове, които са врагове на Инродака. Тъй като всеки, който иска да попречи на тази фракция, е потенциален съюзник на нашата кауза, реших, че е благоразумно да им пратя предупреждение. Почти съм сигурна, че Инродака и групата му ще подкрепят Тасайо, но ми се иска да имах по-ясна представа за опасността, която грози нас.

Кевин разхлаби халата си и от един джоб, който по принцип не трябваше да го има, извади нож за хранене. Вдигна го към лампата и огледа наточеното острие.

— Готови сме. Да идват.

— От кухнята ли го открадна? — попита Мара. — Наказанието за носене на оръжие е смърт, не знаеш ли?

— Наказанието е смърт и ако един роб има мнения, а все още не си ме обесила — отвърна Кевин. — Ако ни нападнат тази нощ, няма да стоя и да гледам как ще те убият, защото мислиш, че покорството ще ми спечели по-добро положение в следващия ми живот.

Мара бе твърде изтощена, за да спори. Джикан не можеше да не знае, че ножът липсва, и след като не беше намерил за редно да докладва кражбата, разследването щеше да се посрещне със свиване на рамене и равнодушни погледи, освен ако тя не поставеше пряко въпроса. Хадонрата и мидкемийският й роб бяха развили сложни отношения през годините. Повечето проблеми между двамата бяха повод за безкрайни свади, но в няколкото избрани области, по които бяха съгласни, все едно ги свързваше кръвна клетва.

Към полунощ на външната врата се почука.

— Кой е? — извика дежурният.

— Занвай!

Събудена от полудрямката в прегръдката на Кевин, Мара заповяда:

— Отворете вратата!

Плесна с ръце на слугинята си да й донесе връхна роба, след което даде знак на Кевин да застане по-благоприлично, докато воините й махаха тежкото резе и издърпваха масата, която бяха избутали до вратата. Щом отвориха, от тъмния коридор се вмъкна възрастен мъж с окървавена глава, подкрепян от ранен страж. Люджан бързо ги вкара вътре, след което се обърна да помогне на стражите да заключат и залостят вратата.

Слугите веднага настаниха стария лорд на възглавниците и Ударен водач Кенджи почисти и превърза раната му, докато друг от воините на Мара се погрижи за войника. Раните и на двамата не бяха опасни и Мара нареди да донесат вино, след което попита какво се е случило.

Старият мъж впи изумително сините си очи в домакинята си.

— Нещастно стечение на обстоятелства, милейди. Вечерях късно тази нощ с братовчед ми, Деканто от Омечан, в чест на подкрепата ми за него като претендент за бялото и златното. Тъкмо се готвех да си тръгна, когато апартаментът му бе нападнат от войници в черна броня без отличителни знаци. Лорд Деканто беше целта на атаката им. Аз просто се оказах на пътя им. Деканто още се биеше, когато избягахме.

— И кой е изпратил тези войници? — попита Мара.

Старецът отпи от виното, кимна, че е добро, и отвърна:

— Може да е всеки от другите шестима братовчеди, опасявам се. Омечан е голям клан, а Алмечо не посочи ясен наследник от племенниците си Оаксатукан. Деканто беше очевидният приемник…

— Но някой не е съгласен с това — довърши Мара.

Лорд Занвай опипа превръзката на главата си.

— Деканто е първият син на най-голямата сестра на Алмечо. Аксантукар е по-големият, защото е роден първи, но майка му беше по-малка сестра, тъй че това създава бъркотия. Алмечо, проклета да е черната му душа, си мислеше, че е безсмъртен. Жена и шест конкубинки, и нито един син или дъщеря.

Мара помисли, отпи глътка вино и каза:

— Добре дошъл си да останеш при нас, милорд. Или, ако предпочиташ жилището си, мога да ти дам охрана от моите воини.

Старецът наведе почтително глава.

— Милейди, задължен съм ти. Ако е възможно, ще остана. Навън е опасно. Имах петима стражи. Натъкнахме се на шест отряда… Боя се, че четирима от воините ми лежат мъртви или издъхват. Обикаляха и други въоръжени групи, но да благодаря на боговете, не обърнаха внимание на последния ми войник и на мен.

— Всички ли носеха черна броня като онези, които ви нападнаха? — попита Люджан.

— Не видях — отвърна старецът.

Раненият воин обаче беше видял повече и посъживен от виното, заговори дрезгаво:

— Не. Някои бяха като тях. Други носеха оранжевото и черното на Минванаби — лорд Тасайо трябва да е пристигнал в Кентосани тази нощ. А други бяха… тонги.

Мара едва не се задави.

— Убийци!? Тук, в Имперския дворец?

Преди време едва не бе загинала от ръцете на нает убиец тонг, пратен в дома й от Джингу.

Воинът продължи:

— Да, господарке. Бяха тонги. Черни брони и увити с плат глави, боядисани ръце, мечове на гърбовете. Плъзгаха се безшумно, погледнаха цветовете ни, за да определят фамилията ни, и продължиха. Не бяхме избраната им плячка за тази нощ.

Кевин стана, отиде при Люджан до вратата между стаите и попита тихо:

— Какви са тия тонги?

Люджан прокара палец по ръба на меча си. Не напипа никакви дефекти, но невъзмутимото му лице все пак се намръщи.

— Тонгите — отвърна намръщено — са братства, фамилии без клан или чест. Не са верни на никого и на нищо, освен на своя обаджан, Великия майстор, и на своя разбойнически кодекс на кръвта. Те са престъпници, които не зачитат никаква традиция.

— Мечът блесна на светлината на лампата, щом го завъртя. — Някои от тях, като хамоите, са превърнали нечестивия си занаят в упадъчна религия. Вярват, че душите на жертвите им са техните искрени молитви във възхвала на Туракаму. За тях убийството е свято. — Прибра меча в ножницата и макар и неохотно, добави с нотка на възхищение: — Те са ужасни врагове. Много от тях тренират от детство и убиват изключително ефективно.

— Знам кой иска да съм мъртва — каза Мара, забравила за чашата в ръката си. — Тасайо има достатъчно сила, за да ме заплаши пряко. Кой тогава дръзва да наеме тонги в двореца?

Лорд Занвай уморено сви рамене.

— Времената са безразсъдни. Съперничествата са толкова нажежени, че смъртта на един убит може да е купена от която и да е от десетина фракции, а работата на един тонг е непроследима.

— Брат може да убие брат и изобщо да не бъде обвинен във вероломство. — Мара остави чашата и стисна ръце, за да спре треперенето им. — Почти съжалявам, че този проблем не може да бъде решен в открита война. Убийството поне щеше да е по-чисто.

Горчив смях посрещна думите й.

— Мъртвият си е мъртъв — каза лорд Занвай. — А при всеки двубой на бойното поле Минванаби ще вземат наградата. Според мен тонгите по-скоро са наети от Тасайо просто защото откритата изява на силата на Минванаби може да уплаши потенциални съюзници и те да подкрепят друг претендент за бялото и златното — а според слуховете Минванаби са имали вземане-даване с тонгите в миналото. Същинският въпрос е кой праща войници без домашни цветове из двореца?

Мара се съгласи с истината в думите му. Можеше само да се предполага. Може би никога нямаше да го узнае със сигурност.

Дано всички да доживееха да видят утрото.

 

 

Следващият ден мина без проблеми, но през цялата следваща нощ из двореца отекваха викове, тропот на бягащи крака и понякога — трясък на мечове. Никой не спеше. Мара лежа дълги часове в прегръдките на Кевин, но успяваше само да дремне на пресекулки и се будеше след кървави кошмари. Войниците на Акома стояха на пост, готови да отблъснат всякаква атака срещу жилището на господарката.

Час преди разсъмване потропване на вратата накара воините на пост да извадят оръжия.

— Кой е? — извика Люджан.

Тихият глас, който отвърна, беше на Аракаси.

Мара се беше отказала от всякакви опити да заспи. Махна на слугинята, дошла да й помогне да се облече, докато отваряха вратата, за да влезе Началникът на шпионите. Косата му бе полепнала от засъхнала кръв и той придържаше едната си ръка в лакътя. Плътта над китката беше грозно подута и посиняла.

Само един поглед и Люджан каза:

— Ще ни трябва правач на кости.

Подхвана здраво Главния шпионин и го настани на постелята, послужила на лорд Занвай предната нощ.

— Никакъв правач — изпъшка Аракаси, щом се отпусна на възглавниците. — Навън е хаос. Освен ако не пратите половин отряд, всеки куриер ще го наръгат с нож, преди да е минал първата пресечка. — Погледна многозначително Люджан. — Полевите ти лекарства ще свършат достатъчно работа.

— Намери Джикан — нареди Мара на слугинята си. — Да донесе силно питие.

Но Аракаси вдигна здравата си ръка, за да я спре.

— Никакво пиене. Имам много да разкажа, а и от удара по главата съм достатъчно замаян, за да оглупея и от пиене.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Мара.

— Битка между неизвестни воини в черна броня и дузина убийци от тонга Хамой. — Аракаси замълча, докато Люджан огледа раната на черепа му, а след това развърза предпазителите на китките си и се зае да почисти съсирената кръв с парцали и вода, донесени в леген от слугинята.

След като раната беше оголена за светлината, Люджан каза:

— Дай ми лампата.

Слугинята му я даде и Мара зачака с тревога, докато Люджан поднесе пламъка пред очите на Аракаси — наблюдаваше реакцията на зениците му.

— Ще се оправиш — каза след малко. — Но белегът може да обрасне с бели косми.

Това предизвика ругатнята на Главния шпионин. Последното, което можеше да желае човек с неговата професия, беше да го издава отличителен белег.

След това Люджан се зае с ръката му.

— Милейди — каза тихо, — ще е по-добре да се преместиш в другата стая, но ми остави Кевин и онзи войник, който печели на борба с ръце.

Аракаси измърмори недоволно:

— Само Кевин.

Когато Мара се върна, Началникът на шпионите изглеждаше още по-блед. Лицето му под подрязаната коса и прясната превръзка беше мокро от пот. Но не беше извикал, докато Люджан наместваше ръката му. Коментарът на Кевин, когато се върна на отреденото му място в ъгъла, беше:

— Шпионинът ти е корав като подметка на сандал.

Мара прати слуга да донесе вино и каза на Аракаси:

— Не говори, докато не си готов.

Той я погледна нетърпеливо.

— Готов съм да не се суетят повече около мен. — Кимна благодарно на Люджан, щом той стана да се оттегли, след което отново извърна тъмните си очи към Господарката.

— Най-малко още трима лордове са убити или ранени. Няколко други напуснаха двореца и побягнаха към градските си къщи или към именията си. — Размърда се неловко и извади хартия от халата си.

Слугата с виното пристигна и въпреки че беше казал, че няма да пие, Аракаси взе чашата и я изгълта, докато господарката огледаше надрасканите му набързо бележки.

— Всички мъртви са поддръжници на Тасайо и лорд Кеда — заключи Мара. — Смяташ, че убийците са били наети от Йонани или от фракцията Омечан?

Аракаси въздъхна дълбоко и остави чашата.

— Може би не. Аксантукар от Оаксатукан също е нападнат.

Мара не се изненада от това — Аксантукар имаше силни съперници в собствената си фракция.

— Как се справи той?

— Добре. — Затворил очи, Началникът на шпионите се помъчи да се отпусне. — Всички нападатели са загинали, което е изненадващо. Били са тонги.

Но пък Аксантукар беше опитен боец. Той също бе ръководил армии на варварския свят. Мара се вгледа в Главния шпионин и забеляза, че напрежението не го е напуснало съвсем.

— Знаеш повече.

— Ще ми се да не знаех, господарке. — Аракаси отвори очи. — Делегация на лордове е отишла до имперските казарми и е представила искане на командира на императорския гарнизон. Поискали са три отряда Имперски бели да пазят Залата на Съвета. Командирът е отказал. Тъй като Небесната светлина не е свикал официален съвет, залата и коридорите не били негова отговорност. Възложеният му дълг бил да защитава имперската фамилия и нямало да свали никакви войници от постовете им, освен ако не му нареди императорът.

Мара стисна чашата си с едва потискано раздразнение.

— Кога ще се върне императорът?

— Утре на обед, според всички сведения.

Тя въздъхна.

— Тогава нямаме никакъв избор, освен да изтърпим. Редът ще бъде възстановен, когато императорът стъпи в двореца.

Кевин повдигна вежди.

— Само присъствието му ще направи това?

Аракаси го поправи сухо:

— Не присъствието му, а петте хиляди войници, които води. — И добави: — Великите лордове са заявили твърдо правата си. Главните жреци на Двайсетте ордена пък са се събрали късно снощи и са провъзгласили, че вероломството на Мидкемия е доказателство за гнева на боговете. Цуранската традиция е нарушена, твърдят те, а Небесната светлина се е отклонил от духовните към светските грижи. Ако Ичиндар имаше подкрепата на храмовете, можеше все още да командва, но в този момент трябва да се примири и да позволи Съветът да назначи нов Военачалник.

— Значи проблемът трябва да се реши до обед — отбеляза Мара.

Причините бяха съвсем явни. Достатъчно нещастия се бяха случили, след като императорът се беше намесил в Играта. Лордовете на Висшия съвет бяха показали, че няма да бъдат изместени. Нов Военачалник щеше да поздрави Ичиндар при завръщането му в двореца.

— Тази нощ — каза тихо Аракаси — тази сграда ще се превърне в бойно поле.

Кевин се прозя и попита:

— А ще можем ли да поспим малко преди това?

— Да. Но малко — каза Мара. — Трябва да съм на съвета този следобед. Днешните срещи в голяма степен ще решат кой ще преживее нощта. А утре онези, които оцелеят, ще назначат новия Военачалник на Цурануани.

Аракаси понечи да се надигне от възглавниците, но Мара му махна да не става.

— Не — каза му твърдо. — Ще лежиш и ще си почиваш.

Началникът на шпионите само я погледна, но Мара отсече все едно й е възразил на глас:

— Не. Това е заповед. Само глупак би допуснал, че Минванаби няма да се появят. Направи достатъчно, че и отгоре, а и Кевин е прав. Все едно дали има, или няма заплаха срещу Акома, ще присъствам на този съвет. Вече сме толкова готови за атака, колкото е възможно. Дори усилията ни да се окажат недостатъчни, Аяки е защитен у дома.

Аракаси наведе увитата си в бяло глава. Сигурно бе страшно уморен, защото следващия път, когато Кевин погледна към Главния шпионин на Мара, той вече беше заспал.

 

 

Безпокойство беше обхванало голямата зала на Съвета. Мара не беше единствената управляваща благородна особа, влязла с повече от традиционно разрешената почетна гвардия — пътеките между столовете и пресечките бяха пълни с въоръжени воини, а залата приличаше повече на параден плац, отколкото на място за обсъждания. Всеки лорд държеше войниците си подръка, седнали на пода в краката му или строени покрай парапетите между стълбищата. Всеки, комуто се наложеше да мине от едно място на друго, трябваше да избира мъчителни маршрути, често пъти газейки през воините.

— Ако дори един идиот извади меч тук, стотици ще загинат още преди някой да може да попита защо — промърмори Кевин.

Мара кимна и каза тихо:

— Погледни натам.

В най-ниската галерия столът срещу подиума на Военачалника най-после беше зает. Воини в оранжево и черно запълваха пода в клинообразна формация, а между тях, облечен в бойна униформа, не много по-украсена от тази на обикновен офицер, седеше Тасайо от Минванаби. Седеше спокойно, дори отпуснато, но и отдалече личеше, че е опасен. Кевин не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на тигър. Тасайо се обърна и погледът му се кръстоса с този на Кевин за много кратък миг, но очите му издадоха разпознаване. Лицето под широкия ръб на шлема остана безстрастно, но стъписаното признаване, преминало между двамата, не можеше да се сбърка.

Кевин задържа погледа си малко по-дълго, след което наведе глава към господарката си.

— Тигърът знае, че сме близо.

Мара стигна до стола си и седна. Привидно изглеждаше заета с оправянето на халата си.

— Тигър ли?

— Като вашите саркати, само че четирикрак, два пъти по-голям и много по-опасен. — Кевин зае мястото си зад стола й, затиснат в тясното пространство от струпалите се допълнително воини, които обикновено щяха да чакат на горната тераса.

Мара огледа залата, която изглеждаше по-сумрачна и, странно, някак по-отекваща. Имаше празни столове, но блясъкът на броня беше по-обилен от фините коприни и скъпоценности. Всяко празно място означаваше мъртъв или наплашен да се оттегли член на Съвета. Фракциите, които бяха останали, бяха твърди и някои групи изглеждаха открито агресивни.

Бегач на Съвета донесе бележка на Мара. Тя счупи восъка, погледна ударените вътре два печата и махна на момчето да изчака. Лорд Занвай влезе с дванайсетима воини и след като запушената пътека го принуди да импровизира маршрут, избра да мине покрай Мара, дари Господарката на Акома с усмивка и леко кимване, докато я подминаваше.

Тя отвърна на поздрава му, след което нахвърли отговор на получената бележка и прати бегача към друга галерия. На Люджан каза:

— Спечелили сме още два гласа, от благодарност за информацията на Аракаси.

Сутрешната дейност се проточи. Мара поговори с десетина лордове на привидно безвредни теми. Колкото и да се опитваше да следи двойствената игра, Кевин не можеше да прецени дали разменените думи прикриват заплахи, или предложения за съюз. Все повече и повече усещаше, че очите му са привлечени към долната галерия, където лорд след лорд минаваха да изразят почитта си към Тасайо. Забеляза, че говорят предимно благородниците, докато Тасайо общо взето мълчеше. Когато все пак отговаряше, думите му бяха кратки и отсечени, както се виждаше от проблясващите му бели зъби. Воините му пък бяха неподвижни като статуи.

— Последователите му се боят от него — прошепна Кевин на Люджан.

Командирът на Акома отвърна с едва забележимо кимване и промърмори:

— И с пълно основание. Тасайо е превъзходен убиец и редовно упражнява уменията си.

Кевин не откъсваше поглед от фигурата в оранжево-черния стол. Побиха го студени тръпки. Ако Играта на Съвета беше безскрупулна, то там долу седеше най-безмилостният играч от всички.

Когато се прибраха да хапнат и да обсъдят нещата, Аракаси си бе присвоил походното писалище на Мара. Беше увесил ръката си с ремък на гърдите и ако се съдеше по струпаните бележки и пера, беше работил усърдно. И продължи да работи и след като Мара нареди на слугите да донесат храна: нахвърли още три писма, като затискаше пергаментите със счупената си дясна ръка и междувременно пишеше бързо с лявата.

— Ти си десняк — каза Кевин. Имаше окото на фехтовач и забелязването коя ръка използва човек беше част от придобития му рефлекс. — Готов съм да се закълна в това.

— Днес не мога да съм — отвърна със суха ирония Аракаси, без да вдига очи.

Кевин погледна да види дали почеркът му е разкривен и се изуми още повече, щом видя, че писмата се различават. Една от бележките изглеждаше все едно писана от силна мъжка ръка, докато почеркът на другата изглеждаше женски и деликатен, а на трета — все едно писалият я не може нито да чете, нито да пише умело и е почти съвсем необразован.

— Не се ли объркваш понякога кой точно си днес? — попита Кевин. Все още не беше намерил роля, в която Главният шпионин да не може да се превъплъти.

Аракаси не обърна внимание на въпроса, а продължи със завидна ловкост да сгъва и запечатва писмата с една ръка. Мара вече бе смъкнала връхната си роба. Не помоли Аракаси да се премести, а седна на постелята, която бе освободил, и попита кисело:

— Кой ще ги занесе тези?

Началникът на шпионите усети раздразнението й и отвърна с поклон, не особено изящен заради превързаната ръка.

— Кенджи вече пожела. Това са отговорите на една добра сутрешна работа. — Мара изглеждаше готова да избухне и той вдигна вежди в укор. — Забрани ми да излизам и не съм излизал, нали така?

— Така. Трябваше да се сетя, че можеш да се престориш на заспал също толкова добре, колкото сменяш външността си.

— Въздействието на виното си беше съвсем истинско — възрази Аракаси малко обидено. Погледна бележките. — Желаеш ли да разбереш какво научих, господарке?

— Че Тасайо е тук.

— Не само това. — Външното безгрижие на Аракаси изчезна. — Повечето борби, които видяхме досега, са били само тактически сблъсъци. Тази нощ това ще се промени. Цели сектори на двореца са заети от големи части воини и убийци. Някои битки досега се водеха само за спечелване на пространство, откъдето да се предприемат атаки.

Мара погледна мълчаливо Люджан и той каза:

— Господарке, войниците ни все още са на два дни път усилен марш. Трябва да разчитаме на силите, които имаме тук.

Тези думи предизвикаха напрегнато мълчание, през което влизането на слугата с подносите с обяд приличаше на шумно натрапване. Мара въздъхна.

— Аракаси?

Главният шпионин схвана какво има предвид по инстинкт.

— Разузнаване няма да е нужно. Тасайо е зает с печеленето на подкрепа за претенцията си за трона на Военачалника. Очаква да дадеш подкрепата на Акома за най-силния от противниците му. Дори да е надценил куража ти и да се опиташ да прикриеш омразата си под външна неутралност, все пак ще направи ход да те унищожи. Твоята смърт ще удовлетвори кръвната клетва на фамилията му към Червения бог и в добавка ще хвърли съюзниците ти в объркване. Популярността ти се повишава. Убийството ти ще бъде забелязано и може би ще даде на Минванаби достатъчно предимство, за да надвият в претенцията си за бялото и златното този, който излезе невредим от междуособиците в клана Омечан.

Мара вече беше възвърнала самообладанието си.

— Имам план. Кой друг е най-вероятно да бъде нападнат тази нощ?

Аракаси нямаше нужда да прави справки.

— Хопара от Ксакатекас и Илиандо от Бонтура като че ли стоят високо в списъка.

— Илиандо от Бонтура? Но той е един от най-добрите приятели на лорд Текума и предан на Йонани. — Мара забеляза, че слугата стои колебливо до подносите с храна, и му махна да продължи със задълженията си. — Защо един лорд на Йонани ще бъде избран за жертва?

— Като предупреждение към Тонмаргу и другите лордове от клан Йонани да не се противопоставят на Тасайо или Омечан — обясни Аракаси.

— Една учтива бележка би била достатъчна според мен — подхвърли Кевин.

Люджан се намеси със сух хумор:

— Убийството на лорд Илиандо е цуранската учтива бележка.

Мара ги изгледа навъсено заради прекъсването и попита Аракаси:

— Твоите връзки могат ли да известят лордовете, които смяташ, че са най-високо в списъка на Минванаби? Трябва да ги помоля да ми отделят време този следобед.

Аракаси посегна за перото си. Топна писеца, пъхна нов лист пергамент под счупената си ръка и рече:

— Ще ми заемеш ли Кенджи и двама воини за задачата, господарке? — И без да вдига очи от редовете, добави: — Трябва да отидат в града и да оставят бележките на един майстор на сандали в дюкяните до реката. Оттам доставките ще бъдат изпълнени от други ръце.

Мара затвори очи, сякаш страдаше от главоболие.

— Можеш да използваш половината ми отряд, ако ти трябват. — Обърна се към Кевин. — Хайде да хапнем. Трябва скоро да се върнем в Съвета.

Люджан излезе да прегледа хората си. Аракаси продължаваше да пише.

— Никога ли не си изпускаш нервите? — попита го Кевин. — Никога ли не ти се иска да хвърлиш нещо?

Старшият шпионин вдигна глава и каза с ледена безучастност.

— Нож. В черното сърце на Тасайо.

Беше невъоръжен, ранен, с опърпани дрехи и пишеше писма в един претъпкан апартамент. Но в този момент, през ледените тръпки, които го побиха, Кевин не можеше да каже кой е по-опасен: Тасайо от Минванаби или мъжът, който служеше като Главен шпионин на Мара.

Стаите в апартамента на Акома се бяха превърнали във въоръжен лагер, с четиринайсет допълнителни войници в пурпурното и жълтото на Ксакатекас, влели се в редиците им. Лорд Хопара беше проявил благоразумие почти мигновено, когато Мара се приближи до него в съвета. След като имаше твърде малко воини, с които да укрепи по-голямото си жилище, и след като Минванаби вече бяха срещу него, той не виждаше смисъл да се крие зад привидна неутралност, поради която утрото можеше да го завари мъртъв и студен. Някои от гарнизона на Ксакатекас се бяха сражавали в Достари и познаваха Люджан. Воини търсеха стари приятели или се сприятеляваха с нови, докато чакаха да дойде вечерта.

Зад барикадите от мебели в централната стая на апартамента, сред кръг от воини, Мара въздъхна за кой ли път:

— Трябваше вече да са тук.

Хопара разбърка с пръст подправките в чашата си със сок, добавени според вкуса му.

— Лорд Илиандо винаги е бил човек, който гледа на логиката с подозрение.

Мара сдържа подтика си да потърси утехата на Кевин. Сумракът се сгъстяваше и първите тупания и викове на биещи се отекваха в коридора. Въпреки желанието си Мара беше разрешила на Аракаси да вземе Кенджи и още петима в последен опит да убедят Илиандо от Бонтура да се вслуша в здравия разум. Докато, трясъкът на мечове отекваше приглушено из двореца, Мара все повече се притесняваше, че хората й са се забавили фатално с връщането си.

След това се чу така очакваният сигнал, уговореното почукване на вратата. Мъжете на Люджан бързо избутаха преградите настрани и смъкнаха тежкия лост. Вратата се отвори и Кенджи нахлу вътре с един командир с едно виолетово и едно бяло перо на шлема.

— Слава на боговете — промълви облекчено Мара, след като влязоха още воини, сред тях и едрият лорд Илиандо от Бонтура. Последни влязоха воините в зеленото на Акома, а след тях на бегом и Аракаси. Пъхна се тъкмо докато вратата се затваряше, под шлема му със знака на Патрулен водач лицето му беше пребледняло като пергамент.

— Защо си тичал? — укори го Мара. — Ранен си. Трябваше да останеш тук.

Аракаси се поклони.

— Наложи се да изляза, господарке. — Счупената ръка беше грижливо скрита под офицерското му наметало и никой не би помислил, че е ранен. Мара понечи да го укори, но Началникът на шпионите я прекъсна: — Лорд Илиандо беше неотстъпчив, докато не му описахме подробно картината с неговите сили, разположението им и четири начина, по които е уязвим на атака. — Гласът му спадна до шепот. — Собствената му слабост го убеди, не доводите ни, че е явният обект, с който искат да дадат урок на клана Йонани и лорд Тонмаргу.

И кимна към входа, където воините залостваха вратата, а лордът на Бонтура и неговият Боен водач обсъждаха с Люджан и Хопара как да организират общата отбрана.

— Успяхме на косъм — призна Аракаси. — Вече блъскаха вратата, когато тръгнахме, а сандъците, с които я залостихме, няма да задържат нападателите много дълго. Щом разберат, че стаите са празни, ще дойдат тук. — Мара се намръщи и той добави: — Измъкнах се отзад, през градините.

Тя не посмя да го попита как се е катерил през стени при неговото състояние. Само това, че е останал без дъх, й говореше колко е изтощен. Влезе отново в ролята си на Управляваща господарка и нареди:

— Свали тази броня. Намери слугински халат и иди в кухнята. Това е заповед! — сопна се, след като Аракаси си пое дъх да възрази. — Щом това приключи, ако още съм жива, услугите ти ще ми трябват повече от всякога.

Началникът на шпионите се поклони. Но преди да изчезне към кухнята, нареди на двама воини в цветовете на Бонтура и Акома:

— Отведете Господаря и Господарката в укрепената стая и стойте там. Ще ни нападнат всеки момент.

След минути по капаците на прозореца заблъскаха брадви. Воините в стаите откъм градината скочиха в готовност, а в стаята откъм коридорите отекна трясък по барикадираната врата.

— Таран! — извика Люджан.

Войниците на Акома подпряха с тела мебелите, запушили входа, но усилията им бяха напразни. Последва втори удар. Пръсна се дърво, мебелите поддадоха и таранът нахлу в стаята. Нападателите, които го носеха, залегнаха, та мъжете с мечове зад тях да могат да скочат над гърбовете им.

Нападателите бяха облечени в черно. Черен плат забулваше и лицата им. Докато водачът им махаше на убийците си да продължат напред, Люджан зърна боядисаната ръка, издаваща наемен убиец от тонга Хамой. След миг обединеният му отряд и врагът се счепкаха в яростен бой. Меч срещна меча, но нещо не беше наред. След миг, докато парираше, Люджан осъзна: някои от тонгите носеха метални мечове, рядкост в империята. Безмерно високо ценени, такива оръжия никога не се излагаха на риск в бой въпреки убийствената им способност да секат през втвърдената със смола цуранска кожена броня.

Един воин на Бонтура падна, пронизан през нагръдника. Люджан смени тактиката си, започна да отбива мушкащия връх на меча с предпазителя на ръката си и извика предупредително на воините си. Обикновените оръжия не можеха да издържат срещу многократните удари. Металът набраздяваше ръбовете и разпукваше здравата твърда смола. Паднаха шестима воини на Акома и мъжете на Люджан отстъпиха към вратата, свързваща външната стая с вътрешните. Битката продължи от врата на врата: стражите на Акома, със съюзниците си от Бонтура и Ксакатекас, бранеха господарите си, които се бяха присвили зад стена от струпани мебели.

Кевин стоеше до господарката си и не откъсваше очи от външните прозорци на най-отдалечената вътрешна стая. Рамките се тресяха и трепереха, гипс се къртеше от первазите, докато ударите на брадви отвън продължаваха. Получили подкрепление, воините отвън заблъскаха с удвоена сила. Преградата щеше да задържи нападението още само няколко минути, а нападателите откъм коридора настъпваха. Скоро към първите атакуващи тонги се присъединиха воини с черна броня, без отличителни знаци или цветове на дом.

Кевин бързо прецени шансовете и реши: барикадата от мебели нямаше да издържи на атака от три страни.

— Бързо се преместете в ей онзи ъгъл — каза на Мара.

Господарят на Бонтура я изгледа удивен, щом тя стана и се премести.

— Слушаш роб варварин?!

Хопара се оказа по-отстъпчив.

— Човекът говори разумно, лорд Илиандо. Ако останем тук, сме загубени.

И се премести до Мара, като загледа навъсено Илиандо. Първият прозорец поддаде. В мига преди убийците да нахлуят, едрият стар владетел отстъпи.

Двамата лордове извадиха мечовете си и се изправиха пред Мара. Кевин застана на стъпка по-напред.

Битката във външната стая се усили. Нямаше как да се разбере колко нападатели са нахлули през разбитата предна врата. Трясъкът и зловещите удари на метални мечове в насмолена кожа бяха бързи и яростни, смесени с ужасни викове. Защитниците от вътрешната стая се стекоха в две посоки, някои за да задържат фронталния натиск, а други — да отблъснат убийците, мъчещи се да нахлуят през разбития прозорец. Ударите по втория прозорец изведнъж секнаха.

Кевин извърна глава. През трясъка и врявата на близкия бой чу леко стържене през стената зад себе си.

— Богове! Влезли са в спалнята!

Поколеба се за миг, след това се втурна към вратата към коридора. Притисна гръб до стената до вратата на спалнята и зачака, стиснал кухненския нож.

От вратата изскочи мъж с черна броня. Кевин натресе коляно в слабините му, след което заби ножа в шията му, точно над бронята. Гореща кръв потече по дланите му. Той блъсна издъхващия нападател в другия, който излизаше след него, и двамата паднаха с трясък.

Имаше още след тях, идваха на вълна.

— Люджан! — извика Кевин. — Тук отзад!

Мидкемиецът, който разбираше, че помощта може изобщо да не дойде, се присви, вдигнал ножа да посрещне мъжа с черна броня, скочил над двамата си приятели. Мечът му беше твърде дълъг, за да може да се забие покрай него с късо оръжие, и замахнал твърде силно, за да се парира. Кевин отстъпи. Черният воин нападна.

Кевин отскочи и едва не падна по гръб. Мечът закачи плата над корема му. Изгубил равновесие и сигурен, че следващият удар ще го убие, мидкемиецът замахна към китката над предпазителя на меча, но ножът отскочи от твърдия предпазител. Кевин изруга и се напрегна да понесе убийствения удар. В този момент лордът на Ксакатекас се хвърли от ъгъла и заби меча си в гърба на мъжа. Черният воин се вцепени, олюля се и рухна.

Нов убиец в черно връхлетя от коридора.

— Милорд! Пази се! — извика Кевин.

Хопара се завъртя рязко и едва успя да вдигне меча си. Оръжието на врага не го посече, а само изстърга ръб в ръб в упорит сблъсък на сила. Металът се вряза в ръба на гръдната броня на лорда и издълба дълбок жлеб. Лицето на Хопара се изкриви от болка. Той изви китката си, замахна и отвърна с кънтящ удар по слепоочието на нападателя. Убиецът тонг залитна замаян назад. От коридора нахлуваха още облечени в черно врагове. Господарят на Бонтура също се хвърли в боя. А Мара остана сама и беззащитна в ъгъла. Кевин се сниши под замахващите мечове и се блъсна в нечий брониран в черно лакът. Ръката му с ножа беше хлъзгава от кръв. Дръжката му се изплъзна, докато забиваше. Врагът падна с гърч между него и господарката му.

След това две брадви се врязаха в дървената преграда и капаците на прозореца зад Кевин се пръснаха. Гипс изригна от стената и през прозореца скочиха още облечени в черно убийци. Кевин сграбчи първия за китката, сниши се да избегне меча му и дръпна с все сила. Докато падаха на пода, късият нож на Кевин се оказа предимство — той го заби, преди врагът да успее да извърти по-дългото си оръжие.

Ножът се заклещи в ребрата на нападателя и Кевин го пусна и измъкна меча от ръката му.

Превъртя се, бърз като котка, скочи на крака и вдигна меча. Лезвие изтрещя в лезвие с познат, отдавна забравен звук. Кевин се изсмя. Държеше метално оръжие. Боговете знаеха — на този свят нямаше руди, но това оръжие му беше познато.

Беше дълго, отлично изковано и идеално балансирано. И леко извито.

Първият мъж, срещу когото се хвърли Кевин, отскочи объркано пред атаката на този другоземен роб, който знаеше как да борави с меч. След това очите зад черната маска се присвиха, убиецът си възвърна самообладанието и даде отпор. Притиснат от бързи забивания и опитно париране, Кевин осъзна, че стои срещу равно на неговото оръжие и опитен противник.

В следващия миг до него се озова воин в зелено и рамо до рамо роб и войник Акома заизтласкваха тонга към коридора. Той обаче беше бърз с меча като мълния. Париране след париране отбиваше ударите, целящи да отнемат живота му. Воинът Акома загуби опора, залитна встрани и корда с тежест изсвистя през разбития прозорец и се уви около врата му. Той изтърва меча си и пръстите му задращиха по шията му. Рухна на колене, а убиецът тонг, метнал гаротата, скочи вътре.

Втори воин Акома и един в цветовете на Бонтура скочиха да го пресрещнат. Останал сам и изтласкан назад от първоначалния си противник, Кевин отстъпи, но късметът се оказа на негова страна: убиецът се препъна в хвърлена отнякъде възглавница, подхлъзна се и Кевин го порази в свивката на лакътя.

Бързо изтръгна оръжието, завъртя се и видя, че лордът на Ксакатекас е изтласкан към стената от черен воин. Успяваше някак да отбива ударите, но беше обречен. Кевин скочи към тях и порази облечения в черно в гърба. Металът се хлъзна през твърдата броня с пращене като разрязана диня и врагът издъхна задавен с кръв. Кевин го прескочи и застана до Мара.

Огледа се.

Откъм коридора шумовете на боя бяха затихнали. Тишината бе кънтящо странна. Кевин издиша, отпусна плувналия в кръв меч и погали косата на Мара с пръсти, които едва ли бяха по-малко кървави.

От външните стаи долетя вик:

— Господарке!

Мара облиза пресъхналите си устни, преглътна и проговори с усилие:

— Да, Люджан?

Бойният водач на Акома нахлу в стаята и възкликна:

— Господарке! — Облекчението му се изля като вълна. — Ранена ли си?

Чак сега Мара огледа оплисканата си с кръв дреха. Овладя се и отговори спокойно:

— Не. Добре съм.

 

 

Погнусен от натежалата воня на смърт, Кевин пристъпи към прозореца. Рамката беше накълцана на трески, а отвъд малката градина в тухлената стена се виждаше зейнала дупка.

— Дошли са от съседния апартамент — каза той. — Затова се изсипаха толкова много отзад.

Люджан подаде един меч на Мара и каза:

— Някои от убийците носеха стомана.

— Богове! — възкликна Мара. — Това е меч на династия! — Огледа оръжието по-внимателно и се намръщи. — Но дръжката му е съвсем обикновена. Няма никакви знаци на клан или дом. — Махна към коридора. — Нареди да огледат мъртвите. Вижте дали има още такива мечове.

— Какво значение има пък това? — попита Кевин.

— В империята има много малко такива мечове — обясни му Люджан. — Всеки дом, който може да проследи родословието си до зората на историята ни, има по един, или поне така гласи мълвата. Само господарят на дома, Управляващият лорд, има достъп до такова оръжие. Безценни са. Отстъпват само на натами по важност за честта на един дом.

Мара потвърди думите му:

— Да. Акома има такъв семеен меч и аз го пазя за Аяки. Рядко оръжие от стомана.

Влязоха в плувналата в кръв централната стая. Воините на Акома разчистваха пода от мъртвите. Още пет стоманени меча бяха подредени до едната стена, а с този у Кевин броят им нарасна на шест.

Люджан погледна мечовете със страхопочитание.

— Откъде може да са се взели?

— Минванаби? — попита Кевин.

Лордовете на Ксакатекас и Бонтура влязоха от предната стая, и двамата оплискани в кръв, и също се втренчиха в оръжията.

Кевин почисти меча си в гънките на робския си халат и каза:

— Този е нов. Още има смътни следи от колелото на точиларя. — Огледа го по-добре и добави: — Няма знак на производителя обаче.

Всички очи се извърнаха към роба. Илиандо си пое дъх и отвори уста да го скастри, но любопитството на Хопара го изпревари.

— Кой би имал умението да направи древни оръжия?

Кевин сви рамене.

— Сред моя народ може да го направи всеки добър ковач.

Илиандо вдигна един от мечовете, огледа го и изсумтя:

— Остър е, но не мисля, че е изработен толкова фино като мечовете на предците ни. Тези оръжия може да са копия, направени от по-лоши метали.

— Но къде може да намери човек такова богатство? — попита Хопара.

— На моя свят — отвърна Кевин.

Лордовете се спогледаха, без да кажат нищо, и Кевин продължи:

— След битка вашите воини събират мечове и броня като плячка. И значи някой се сдобива с достатъчно желязо и добър ковач и му показва едно от оръжията на предците ви… — Кимна към оръжието в ръката си. — И ковачът го дублира. Този меч не е много по-различен от използваните от планинския народ на хадатите в родната ми земя. Всеки ковач от Ябон би могъл да изкове такъв меч, а сред пленниците тук сто на сто има ковачи. Така че някой от лордовете ви…

— Минванаби — почти изсъска Мара. — Всички метали, пренесени през разлома като плячка, са собственост на империята, някои изпратени като данък на храмовете, някои в имперската съкровищница, а останалите — за поддържането на армията на Мидкемия. Но събраното се надзирава от Военачалника, а в негово отсъствие — от първия му помощник-командир. Тасайо беше на този пост пет години. Предостатъчно време за човек без скрупули да отклони незаконно ресурси към именията на братовчед си. — Тонът й стана замислен. — Или за лична употреба.

На широкото лице на Илиандо се изписа отвращение.

— Ако всеки убиец е носил такова оръжие, цената на тази атака е невероятна!

— За набег в Имперския дворец ли? — намеси се Хопара. — Бих се обзаложил, че има поне пет пъти повече такива мечове. — Огледа зацапаните с кръв дъски на пода. — Никаква гаранция за успех и всеки е очаквал да загине. Да, логично е Тасайо да е наел тонгите.

Кевин изрита един шлем на паднал черен воин и попита:

— Тогава кой е изпратил тези?

— Който и да е бил, това бе добре дошло за нас — заяви Хопара. — Не знам дали щяхме да издържим сами срещу тонгите.

Лорд Илиандо погледна многозначително към Кевин, който още държеше металното оръжие, и заяви:

— Боговете няма да харесат това. Един роб да…

Но Люджан го прекъсна:

— Не съм видял нищо.

Лордът се обърна към Мара, ядосан от грубостта на командира й, но тя му отвърна с безизразен поглед:

— Нищо нередно не съм видяла, лорд Бонтура.

Илиандо си пое дълбоко дъх, готов да избухне, но Хопара се намеси дипломатично:

— Струва ми се, че говориш за меч, който спаси живота ти.

Господарят на Бонтура се изчерви, покашля се, прониза с поглед Кевин, после сви рамене и каза с неохота:

— И аз не видях нищо.

Тук, в жилището на Акома, след като бяха загинали войници на Акома, за да опазят живота му, да възрази на думата на Господарката и госта й означаваше да оскърби честта на Мара.

Кевин се ухили и подаде окървавения меч на Люджан, а Мара побърза да облекчи напрежението:

— Господа, редно е всеки от вас да вземе по два от тези мечове, като военна плячка. Смятам с другите да възнаградя достойни войници заради доблестната им служба.

Лордовете сведоха глави в поклон, тъй като дарът й беше безценен.

— Щедростта ти е неописуема, лейди Мара — каза Хопара.

Господарят на Бонтура кимна. А по блясъка в очите му, докато пресмяташе огромната печалба, Мара разбра, че алчността го е завладяла. Нарушението на Кевин щеше да бъде простено.

— Разчистете покоите ми — нареди Мара на Люджан.

Оцелелите воини и слугите се разбързаха. Мъртвите нападатели още веднъж бяха огледани за някакви податки кой може да ги е наел. Не намериха нищо — тонгите печелеха заплащането си с анонимност и си личаха само по татуировката със синьото цвете на хамоите и боядисаните в червено ръце, а войниците с черните брони нямаха никакви отличителни знаци.

След като се увери, че няма да се намери нищо уличаващо, Люджан накара хората си да изхвърлят телата в градината. След това нареди на воините си да барикадират отново прозорците и вратите и да се погрижат за ранените.

Един войник поднесе на Мара купа уханна вода и кърпа и докато миеше лицето и ръцете си, тя му каза:

— Съвсем добре се справяш, Джендли. Но утре ще ми трябва и истинска слугиня, ако искам да изглеждам прилично за съвета.

Лорд Хопара се засмя, изненадан, че толкова крехка жена като нея намира сили да погледне отвъд убийствения ужас на случилото се в последния час.

— Започвам да разбирам защо баща ми толкова ти се възхищаваше — започна той и внезапно замълча, когато странно усещане облада всекиго в стаята.

Последва съсък, като изригване на пара от кипящ котел, и на пода лумна зеленикава светлина. И най-твърдите воини инстинктивно се присвиха и посегнаха към мечовете си.

Блясъкът се усили до ярка светлина и всички изтръпнаха от нахлуването на тайнствена, злокобна енергия.

— Магия! — изсъска лорд Бонтура.

Петното стана още по-ярко, изду се и се загърчи. Никой не можеше да помръдне, въздействието на светлината бе хипнотизиращо.

Появиха се искрящи очи и клинообразна глава, опашка изтупа по пода.

— Релли! — промълви изумен Хопара.

Кевин бе виждал най-отровната змия на Келеуан, но тази бе огромна. И грееше с нажежен зеленикав блясък, който хвърляше злокобно сияние. Съществото изпълзя половин педя напред, главата му се вдигна и раздвоеният му език пробяга навън от люспестите челюсти.

Кевин хвърли поглед към Люджан, който стискаше с вцепенени пръсти дръжката на меча си. Никой човек, колкото и да е бърз, не можеше да се надява, че ще извади оръжието си и ще нанесе удар преди влечугото.

— Никой да не мърда! — прошепна Мара.

Сякаш гласът й предизвика реакция — тихо съскане прониза въздуха. Змийската глава рязко се завъртя към Господарката на Акома. Очите на съществото блеснаха още по-ярко и сякаш грейнаха зловещо през тялото на войника, коленичил между него и Мара, за да измие лицето на господарката си.

Магическото привидение се плъзна настрани, опашката шибна въздуха и се нави, а главата се надигна и се изви назад за удар.

Люджан кимна на Кевин и той направи бавна безшумна стъпка назад. Люджан вече имаше достатъчно пространство, така че измъкна меча си и замахна към врата на змията.

Но не можеше да се мери със скоростта на тайнственото привидение. Змиеподобното същество се стрелна напред и удари мълниеносно.

Мечът на Люджан посече във въздуха, а Мара извика стъписана. Воинът пред нея хвърли легена и я предпази с тялото си и сияещото привидение не улучи целта си. Зъби като стрели пронизаха кожената броня като плат. Клинообразната глава ги последва, вля се в тялото на воина като течност през дупка — а след нея и болезнено зеленикавото сияние.

Стаята притъмня.

Воинът изкрещя. Юмруците му се стиснаха в агония, а очите му засияха зелени. Блясъкът ставаше все по-ярък, изливаше се през кожата му на потоп, който изгаряше, изригваше и заслепяваше. Плътта му запращя и започна да се набръчква. Бялото на очите му се изду и се сви, а зъбите му грейнаха смарагдовозелени във венци, които димяха и почерняваха.

Хопара и Илиандо се присвиха назад в безмълвен ужас. Мара седеше замръзнала, сякаш магията я бе вкаменила. Само Кевин, тласнат от любовта, намери воля в себе си да реагира: пресегна се покрай воина, който се гърчеше в безумно страдание, хвана Мара под мишницата, дръпна я настрани и се хвърли върху нея.

Люджан най-сетне възвърна рефлексите си и замахна пак. Дим блъвна от посечения труп, а зеленото сияние примига и угасна. Остана само пламъчето на мигащия светилник.

— Някой магьосник желае смъртта ти, лейди Мара. Това нещо те откри по гласа! — прошепна Господарят на Бонтура.

Кевин се надигна от Мара и поклати глава.

— Не мисля.

Лорд Бонтура като че ли се ядоса, че му противоречат, но Мара също се надигна от пода и попита спокойно:

— Защо?

Мидкемиецът я погледна с твърдите си сини очи.

— Ако някой Черен халат искаше да те убие, никой от нас нямаше да може да те спаси. Едно от онези огнени кълба, които видяхме на игрите, щеше да сложи край на всичко тук! Но ако някой иска адски да те изплаши като предупреждение, една змия е наистина много подходяща.

— Змия? — повтори Мара. — Да, може би си прав.

— Има и друга възможност — подхвърли Хопара, след като избърса потта от челото си. — По-низшите магьосници и жреци също могат да правят магии и за разлика от Великите в Събранието, може да са податливи на подкуп.

— Кой? — Кевин се постара да прикрие трепета в гласа си. — Кой би имал такива средства?

Хопара погледна трупа на войника, умъртвен от заклинанието, и устните му се изпънаха в болезнена усмивка.

— Ако човек може да вложи богатството на цяла държава, за да купи убийци тонг, не би ли могъл също така да плати на жреците на могъщ храм или да наеме услугите на магьосник ренегат?

— Минванаби ли обвиняваш? — попита Илиандо.

— Може би. Или тези, които ни пратиха войниците в черно. — Хопара се намръщи. Свъсил вежди, приличаше досущ на Чипино. — Може би ще го разберем утре, ако доживеем до заседанието на Съвета.