Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Империята (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Servant of the Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Реймънд Фийст, Джани Вурц. Слуга на Империята

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-301-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на OCR грешки

10.
Изцеряване

Нахлуха звуци.

През всеобгръщащия мрак Кейоке чу гласове. Отекваха като в сън в ума му сред усилващата се болка. Вслуша се да чуе песента на воини, мъртвите Минванаби, които щяха да засвидетелстват храбростта му, щом пристъпеше в залите на Туракаму.

Но не чу никаква песен, а само думи, изречени от глас, който май беше на Люджан.

„Не — помисли Кейоке. — Не!“ През надигащата се болка, която избуя в отчаяние, се вслуша по-внимателно. Трябваше да има пеене.

— … не се е свестявал след битката — продължи гласът на Люджан, — не е на себе си от треската… сериозни рани в корема и в бедрото…

Намеси се друг глас, на Накоя, несъмнено.

— Богове. Мара не трябва да го види така. Това ще разбие сърцето й.

Последва суматоха в тъмното, а след това някакъв глас, който звучеше като на господарката му, извика с неудържима мъка:

— Кейоке!

Никакви песни нямаше да има значи, помисли с хладна тъга старият воин. Нямаше да посрещнат с възхвала воин, загинал в поражение. Акома трябваше да са загинали до крак, та Мара, Люджан и Накоя да са тук, в залите на Туракаму. Войската на Минванаби сигурно бе нападнала и имението, а защитниците чо-джа или бяха побягнали, или бяха надвити. Краят трябваше да е дошъл с триумф за врага и гибел за Акома.

— Господарке — промълви в унеса си Кейоке. — Лейди.

— Той проговори! — възкликна някой.

— Кейоке? — повтори гласът на Мара. Хладни ръце забърсаха челото му с треперещи пръсти.

След това лумна светлината, ослепително ярка през полуотворените му клепачи, а след това съзнанието нахлу на порой и с него — непоносима болка.

— Кейоке — повтори Мара. Ръцете й се отпуснаха на скулите му, погалиха нежно лицето му. — Всички сме живи и здрави. Аяки е добре. Люджан разказа за храбрата ви битка. Минванаби хвърлили петстотин души в щурма, а малкият ви отряд се е сражавал до смърт, за да опазите коприната.

Бойният водач се помъчи да изплува от мъглата на треската и погледът му бавно се проясни. Господарката му се беше навела над него, красивото й чело се беше набръчкало от тревога. Не беше в залите на Червения бог, а в двора пред вратите на къщата на имението. Всичко наоколо беше мирно. До Мара стоеше слуга с кърпа, готов да изтрие потното му чело. Умът на Кейоке се върна и надмогвайки парещата болка от раните, той каза:

— Господарке. Десио е пробил сигурността на дома ни.

Мара го погали по бузата.

— Знам, Кейоке. Измъчваният шпионин избяга и ни извести. Така Люджан разбра, че трябва да поведе отряда си към планините и да ви се притече на помощ.

Кейоке си спомни отекналите в края звуци от битка по хълмовете. Значи Люджан беше ударил хората на Десио във фланг и ги беше принудил да побегнат от дефилето.

— Колко оцеляха? — едва изхриптя гласът му.

— Шест души, Командире, с теб — отвърна му Люджан. — Всички сериозно ранени.

Кейоке стисна очи. От сто войни и петдесет слуги само петима, освен него, бяха оцелели от капана на Минванаби.

— Забрави за изгубената коприна — добави Мара. — Чо-джа ще направят друга.

Кейоке издърпа с усилие едната си ръка изпод метнатите на гърдите му одеяла и стисна ръката й.

— Коприната не е изгубена — изпъшка. — Не всичката.

Това предизвика възклицанието на Люджан, а слугите наоколо се размърдаха и зашепнаха с удивление. Едва сега Кейоке забеляза между тях и Джикан. Очите на хадонрата блестяха.

С усилие им каза къде са скрити топовете плат.

Мара се усмихна и усмивката придаде на лицето й нежната, пламенна красота на майка й някога, спомни се Кейоке. Забеляза и блесналите сълзи в ъгълчетата на очите й, преди тя да примига храбро, за да ги задържи.

— Никоя господарка не би могла да поиска толкова много. Ти ни служи достойно, изключително предано и добре. Сега почивай. Раните ти са много тежки.

Кейоке не попита колко са тежки. Болката казваше всичко, което трябваше да знае. Само въздъхна измъчено и промълви:

— Вече мога да умра.

Господарката не възрази. Изправи се и властно се разпореди да приготвят най-хубавата стая за нейния Боен водач.

— Запалете свещи и повикайте поети и музиканти, да свирят за негова прослава. Защото всички трябва да знаят, че се е сражавал като герой и е дал живота си за Акома.

Можеше да е Управляваща господарка, но гласът й трепереше. От него, който я познаваше като своя дъщеря, не можеше да скрие скръбта си.

— Не плачи за мен, господарке — прошепна той. — Отивам си доволен.

Последва глъч и неразбория, а после всичко започна да заглъхва.

— Не плачи за мен, господарке — повтори тихо Кейоке. Не можа да разбере дали тя го чу, защото тъмнината го обгърна отново.

Когато се свести, долови уханието на благовонни свещи и тиха музика, и беше загърнат в блажен покой, ако не беше непрестанната болка. С усилие отвори очи и видя, че лежи на постеля в красиво обзаведена стая, изрисувана със сцени на воини, показващи доблест и мъжество. Между звуците на две лютни чу гласа на поет, изреждащ тихо делата му и постигнатите победи, още от времето на възкачването на лорд Сезу. Кейоке отново притвори очи. Не беше излъгал своята Господарка. Беше доволен. Да умре от тежки рани за нейната чест беше справедлива и подобаваща съдба за воин, който й беше служил до дълбока старост.

Но някаква врява в коридора заглуши лютните и поетът прекъсна стиховете си.

— Проклятие, нима просто ще го оставите да лежи и да умре? — извика рязък гърлен глас.

Варваринът. Опълчил се на обичая, както винаги.

Намеси се гласът на Люджан, непривично измъчен.

— Той служи доблестно! Какво повече може да направим?

— Доведете лечител! — почти изкрещя Кевин. — Или чакате боговете ви да го спасят?

— Това е наглост! — сопна се Люджан.

Последва глухо изтупване и пъшкане.

— Спрете! И двамата! — чу се гласът на Мара и се вдигна врява, която се извисяваше и спадаше на вълни.

Кейоке лежеше отпуснат и му се искаше врявата да свърши. Поетът беше стигнал до куплетите за набега, който някога бе извършил с Папевайо срещу Текума от Анасати, и той искаше да чуе за неточности. Бардът несъмнено щеше да пропусна последвалото празненство, както и каните с вино шаа, които бяха изпили с Папе и Господаря в чест на славната победа. Всички бяха платили с тежък махмурлук, помнеше Кейоке, а след това го беше боляло почти колкото го болеше сега.

Но поетът не продължи стиховете си. Вместо това Кейоке чу как гласът на Мара отекна в коридора:

— Кевин, никаква добрина няма да е да спасим живота на воин, който е загубил крак. Полевият лечител на Люджан го е отрязал заради раната от стрела, която е забрала, не знаеш ли?

Кейоке преглътна с усилие. Болката, пронизваща тялото му, бе притъпила усещането му за липсващия крак. Стисна очи.

— И какво от това! — възмути се Кевин. — Ценността на Кейоке е в опита му, а дори вашият идиот лечител знае, че мозъкът на човек не е в краката му!

Последва тишина, а след това Кейоке чу как параванът се отмести и някой пристъпи вътре.

Отвори едно око и погледна. Беше високият варварин. Косата му грееше като огън на светлината на свещите, а снажната му фигура хвърляше тъмни сенки по стената. Провря се грубо между двамата музиканти и изгледа поета с неприязън.

— Излезте — каза им властно. — Искам да поговоря с този старец и да видя какво мисли за умирането.

Кейоке погледна варварския роб и се помъчи да придаде на гласа си твърдост.

— Ти си нагъл — повтори той думите на Люджан. — И се намесваш във въпроси на честта. Ако имах меч, щях да те убия на място.

Кевин сви равнодушно рамене и седна до него.

— Ако имаше силата да ме убиеш, старче, нямаше да съм тук. — Сплете пръсти, опря лакти на коленете си и изгледа съсредоточено Кейоке, истински пълководец на армии, макар и да лежеше като статуя сред море от възглавници. Плътта му можеше да е изцедена от болката, но лицето му все още беше лице на командир. — А и нямаш меч — изтъкна Кевин със съкрушителната си другоземска откровеност. — И ще ти трябват патерици, за да станеш от тази постеля. Тъй че проблемите ти май няма да могат да се решават вече с оръжие, Боен водач Кейоке.

Болката раздра корема на стария мъж, докато си поемаше дъх, за да отговори. Усещаше как го изсмуква слабостта, кръжащата тъмнина, която чакаше да го погълне, но се стегна и успя да заговори с тон, който беше разбивал самоувереността на не един млад воин.

— Изслужих дълга си.

Думите бяха изречени с ненакърнимо достойнство. Кевин стисна за миг очи и сякаш потръпна вътрешно.

— Мара все още се нуждае от теб.

Не го погледна. Явно грубостта му си имаше граници. Но ръцете му се стегнаха и побеляха, а Люджан на прага извърна лицето си.

— Мара все още се нуждае от теб — повтори хрипливо Кевин, сякаш се мъчеше да намери думи, които му убягваха. — Оставяш я без велик пълководец за войските и, без майстор тактик, който да заеме мястото ти.

Нито звук, нито жест не последва от мъжа на възглавниците. Кевин се намръщи и с явна неловкост опита отново.

— Не ти трябват крака, за да обучиш приемника си, нито за да даваш съвети във война.

— Не ми трябват крака, за да разбера, че си позволяваш твърде много — прекъсна го Кейоке. Усилието го изтощи. — Кой си ти, варварино, че да ме съдиш за службата ми на този дом?

Кевин се изчерви и се изправи. Смутен, но също така и уязвен, стисна юмруци и добави:

— Не дойдох да те съдя, а да те накарам да помислиш. — След това, ядосан сякаш, едрият червенокос варварин си тръгна. На прага се извърна, но пак не погледна Кейоке в очите. — Ти също я обичаш — добави с укор. — Да умреш без борба означава да я лишиш от най-добрия й командир. Според мен търсиш лесния изход. Службата ти не е прекратена, старче. Ако умреш сега, дезертираш от поста си.

И излезе, преди Кейоке да събере сили да му отвърне. Свещите сякаш изведнъж станаха прекалено ярки, а болката още по-силна. Музикантите кротко засвириха отново. Кейоке се заслуша, но сърцето му не можа да се отпусне. Стиховете на поета изгубиха лустрото си и станаха само празни думи, изреждащи събития отдавна минали и общо взето забравени, докато той се унасяше в сън.

Мара чакаше в коридора. С нея нямаше никакви слуги и тя стоеше толкова неподвижно, че Кевин едва я забеляза в сенките. Само бързите рефлекси го спряха, докато изтриваше сълзите от очите си, да не се блъсне в нея.

— Ще отговаряш пред мен за това — каза тя. Макар стойката й да беше безукорна и гласът спокоен, Кевин вече я познаваше достатъчно добре, за да долови гнева в позата й. Тя продължи: — Кейоке е предвождал войниците ни в битка два пъти повече години, отколкото съм живяла. Изправял се е срещу врагове в ситуации от които всеки от нас ще получи кошмари дори ако можеше да си ги представи. Остави Господаря си да умре, макар че заповедите разбиха сърцето му, за да опази живо името Акома, като дойде да ме вземе от храма на Лашима. Ако имаме натами, което да пази честта ни свята, дължим го на Кейоке. Как смееш ти, роб и варварин, да намекваш, че не е направил достатъчно!

— Е — отвърна Кевин, — признавам, че имам голяма уста, и също така, че не знам кога да си я държа затворена. — Усмихна се по онзи внезапен и спонтанен начин, който винаги я обезоръжаваше.

Мара въздъхна.

— Защо трябва непрекъснато да се месиш в неща, които не разбираш? Ако Кейоке е пожелал воинска смърт, негово право е и за нас е чест да му дадем да си отиде от този свят в мир.

Усмивката на Кевин се стопи.

— Ако имам някакъв спор с вашата култура, то е, че цените прекалено много живота. Кейоке е великолепен тактик. Гениален е с ума си, не с ръката, която държи меча, в което всеки по-млад мъж бездруго може да го надвие. А вие му пращате поети и музиканти! Чакате да умре с воинската си смърт и хабите години опит, от който войската ви така ужасно се нуждае…

— И какво предлагаш? — прекъсна го Мара. Устните й бяха побелели.

Кевин потрепери пред напрегнатия й поглед, но продължи:

— Бих назначил Кейоке за съветник. Ще измисля нова служба, ако трябва, а след това ще повикам най-вещите ви лечители. Раната в корема все пак би могла да го убие, но съм убеден, че човешката природа между вашата и моята култура не може да се различава толкова много, че човек, макар и умиращ, да иска да напусне живота с чувството, че е безполезен.

— Твърде много си въобразяваш, че знаеш, робе — подхвърли язвително Мара.

Кевин се вцепени и изведнъж изпадна в едно от онези негови странни, необясними мълчания. Впи очите си в нейните, прикова я с поглед така, че тя не забеляза дотичалото куриерче, докато то не повтори:

— Господарке. — Поклони се почтително. — Накоя моли веднага да идеш в голямата зала. Дошъл е имперски емисар.

Червенината на гнева, избила на лицето й, мигновено се отцеди.

— Намери Люджан и веднага го прати при мен — заповяда тя на момчето и сякаш забравила за съществуването на Кевин и за това, че само допреди секунди бе затънала в безизходен спор, се обърна и тръгна по коридора с почти неприлична бързина.

Както можеше да се очаква, Кевин тръгна след нея.

— Какво става?

Тя не отговори.

— Какво значи „имперски емисар“?

— Лоша новина — отвърна кратко Мара. — Най-малкото, толкова бързо след нападението на Минванаби, съобщение от императора, от Военачалника или от Висшия съвет говори за важен ход в Играта.

Кевин я последва. Настроението на господарката му беше станало сприхаво след връщането на Люджан и отрядите му. Целта на набега на Минванаби, настояваше тя, не беше просто да провали търговията й с коприна. След като не можеше да проследи всеки обрат в политиката на цураните, която за ума му на поданик на Кралството все още изглеждаше заплетена и нелогична, Кевин бе решил да остане до Мара. Това, което застрашаваше нея, застрашаваше и него, а чувствата му към нея му диктуваха, че трябва да я защити.

 

 

Голямата зала задържаше утринната влага, а старият каменен под излъчваше хлад дори през подметките на кожените сандали. Докато прекосяваше огромното отекващо празно пространство, Кевин видя чакащата на подиума Накоя и чу от прохода зад себе си стъпките на влизащия Люджан. Но вниманието му бе насочено напред, където в сумрака изпъкваше блясък на злато, неочаквана и вдъхваща страхопочитание гледка в земя, където металите бяха изключителна рядкост.

Пратеникът седеше на великолепна извезана възглавница и дори стойката му вдъхваше страхопочитание. Беше млад мъж с внушителни мускули, красив, облечен в килт от прост бял плат. Носеше сандали с кръстосани до коленете каишки. Краката му бяха прашни, а кожата му искреше от капчици пот. Дългата му до раменете черна коса беше стегната над челото със знака на сана му, лента на ивици златно и бяло, които проблясваха в сенките. Нишките в тъканта бяха метални, истинско злато, символът на императора на Цурануани, чиято безпрекословна дума носеше той.

Пратеникът стана и посрещна Мара с поклон. Жестът издаваше високомерие, защото макар да беше слуга, а тя — благородна дама, думата на господаря му беше законът на страната и всички Велики домове се подчиняваха на този закон. Лентата на главата правеше този мъж неприкосновен. Можеше безопасно да пробяга през бойно поле, между воюващи домове, и никой войник нямаше да посмее да го спре и да си навлече гнева на императора. Пратеникът коленичи с изящен, грижливо отработен жест и поднесе свитък с позлатени ръбове, също вързан с лентички злато и запечатан с печата на Ичиндар.

Мара взе тежкия пергамент, счупи печата, разгъна свитъка и започна да чете, докато Люджан заемаше мястото на Кейоке. Накоя едва се сдържаше да не изпъне врат и да надникне да види написаното над рамото на господарката си.

Документът не беше многословен. Кевин, най-високият от всички, успя да види, че изреченията са кратки. Но Мара дълго помълча, преди да вдигне очи и да заговори.

— Благодаря. Свободен си — каза на пратеника. — Слугите ми ще се погрижат да се освежиш и да отдъхнеш, ако желаеш, докато продиктувам отговора си на писарите.

Имперският емисар се поклони и си тръгна, стъпките на подкованите му с метал сандали отекваха силно. В мига, в който той излезе, Мара се отпусна на най-близката възглавница и отрони:

— Коварството на Тасайо най-после се разкри. — Гласът й беше кух и безсилен.

Накоя взе свитъка и зачете. Мръщеше се все повече и повече.

— Проклет дявол! — възкликна накрая.

— Господарке? — намеси се Люджан. — Какви са заповедите на императора?

Отговори му Накоя. Старческият й глас беше изпълнен с жлъч.

— Не са от императора, а от Висшия съвет. Трябва, при това възможно най-бързо, да изпратим войската си да окаже подкрепа на лорд Ксакатекас във войната му срещу номадите разбойници в Достари. На лейди Мара е наредено да се яви лично с набор от четири отряда, готови да тръгнат до два месеца.

Веждите на Люджан подскочиха нагоре и замръзнаха.

— Дори три отряда ще са твърде много — рече той и ръката му затупа ядосано по дръжката на меча. — Ще трябва да купим услугите на чо-джа. — Погледът му многозначително се измести към Кевин. — А ти си прав, с проклетите си варварски идеи. На Кейоке не може да се позволи лукса да умре, иначе имението ще се лиши от последния си опитен офицер.

— Десио със сигурност цели точно това. Трябва да му попречим. — Черните очи на Мара искряха, страните й бяха зачервени от гняв. — Люджан, вече си Боен водач. Вземи Кевин и отидете при Кейоке. Кажи му, че искам да го назнача за Първи военен съветник, но ще го направя само с негово съгласие. — И добави с отчужден глас, от спомен или може би от затаени сълзи: — Ще си помисли, че воините ще му се смеят, че носи патерици, но аз ще се погрижа името му да бъде почитано. Напомни му, че Папе някога намери гордост в това да носи черната превръзка на осъден.

Люджан се поклони.

— Не мисля, че Кейоке ще ни изостави в такова затруднение, милейди. Но боговете може да отменят волята му. Раната му в корема е такава, че едва ли ще се изцери.

Мара прехапа устна.

— Тогава, пак с негово разрешение, ще пратя хора из цялата империя, за да потърсят жрец лечител на Хантукама.

— Дарението, което такъв жрец ще поиска за лекуването, ще е голямо — изтъкна Накоя. — Може да се наложи да построиш голямо светилище.

Мара беше на ръба да избухне.

— Значи кажи на Джикан да вземат скритата коприна в планините и да я закарат на пазара в Джамар! Защото Кейоке ни трябва жив, иначе всичко ще бъде загубено. Не можем да си позволим да пренебрегнем господаря на Ксакатекас. — Дори за Кевин това не се нуждаеше от разяснение. Обещаният от лорд Ксакатекас съюз ги беше предпазил от попълзновенията на много врагове. Ако Акома дадяха на толкова могъща фамилия и най-малкия повод за вражда, щяха да си докарат бърз разгром, както бяха ангажирани в кръвната си вражда с Минванаби. — Имението не бива да бъде изложено на риск — довърши Мара.

— Достари е капан — изтъкна Накоя опасността, за която всички, освен Кевин си даваха сметка. — Тасайо ще е там и всеки ход, който направят войските ти, ще е предвиден от него. Ти и хората, които ще вземеш със себе си, ще тръгнете по пътя на лорд Сезу, предадени и хвърлени на смърт на чужда земя.

— Толкова по-важно е Кейоке да може да опази земите ни за Аяки — отсече Мара.

Имперският пратеник си тръгна с писменото съгласие на Мара с исканията на Висшия съвет. След това служители и съветници на домакинството припряно съставиха списък с неотложни подготвителни действия. Люджан възложи на офицерите да направят опис на снаряжението, а след това двамата с Кевин отидоха да се срещнат с Кейоке.

Джикан влезе веднага след като те напуснаха, повикан от полята от роб бегач.

— Трябва ми пълен опис на активите на Акома — каза Мара още преди дребният мъж да се е изправил от поклона си. — Колко центурии имаме в брой и колко още можем да заемем. Трябва да знам колко оръжия могат да изработят майсторите ни оръжейници и колко още можем да купим.

Веждите на Джикан се вдигнаха.

— Господарке, нали реши да пратим новите оръжия на пазарите? Трябва да ги разпродадем, за да покрием дефицита от загубата на коприната.

Мара се намръщи.

— Джикан. Това беше вчера. Днес трябва да снаряжим четири отряда, за да се притечем на помощ на лорд Ксакатекас в Достари.

Хадонрата беше вещ в числата.

— Значи ще се пазарите за повече воини от чо-джа — заключи той. Веждите му се свъсиха. — Ще се наложи да продадем част от разплодните животни.

— Направи го — отвърна Мара. — Аз ще съм с Аяки. Щом приключиш със сметките, донеси табличките в детската.

— Както заповядаш, господарке — отвърна нещастно Джикан. Войните винаги съсипваха финансите и това, че Мара трябваше да се въвлече във война заради заговорите на опасни врагове, го плашеше. Така в миналото бяха пропадали много домове. А бедата с предателството и смъртта на Сезу се беше случила твърде наскоро, за да не усещат всички в имението заплахата от унищожение. Вестта скоро се разнесе между слугите и в кипящото доскоро от оживена дейност домакинство се възцари злокобно мълчание.

Мара прекара със сина си един час, време, което й се стори ужасно кратко. Аяки скоро щеше да стане на пет и имаше избухлив нрав, който често надвиваше вещината на дойките му. Сега, легнал по коремче и с кръстосани в глезените крачета, играеше на войници: буташе офицерите насам-натам и крещеше команди с детското си гласче. Мара го наблюдаваше със свито сърце и се мъчеше да запомни малкото личице, засенчено от водопад тъмни кичури. Стискаше изстиналите си ръце и се питаше дали ще доживее да види детето си израснало в мъж. Гонеше от мислите си възможността момчето й изобщо да не стигне до пълнолетието си. Тя, която бе дошла на власт твърде млада, изгаряше от желание синът й да може да отрасте, да се учи и да разполага с години на подготовка за титлата на Управляващ господар, която го очакваше. Трябваше да остане жива и да се върне от пустинята, да, трябваше. На всяка цена.

Молеше се отчаяно на Чочокан, докато Аяки събаряше с ръка отряд след отряд врагове Минванаби. Умът й се раздираше в търсене на невъзможни решения.

Джикан дойде с табличките си, изписани както винаги с безукорен почерк. Изглеждаше посърнал и съсипан.

— Господарке. Направих каквото заповяда. Тук има три пресмятания; на наличните средства. Едното зависи от това дали останалата коприна ще стигне безопасно на пазара. Другите две включват това, което би могла да изразходваш и какво би могла да потърсиш като заем, с различните последствия. Ако се спреш на последната табличка, имай предвид, че ще трябват четири години, докато стадата стигнат сегашните си нива на производителност.

Мара прегледа набързо табличките и без колебание избра последната. Аяки я гледаше с лъскавите си тъмни очи.

— Нийдра са заменими — изтъкна тя и нареди на слугите да й приготвят носилката. — Ще посетя царицата на чо-джа.

— Може ли да дойда и аз? — извика Аяки, скочи и се втурна към майка си; войничетата се пръснаха по пода.

Тя разроши косата му.

— Не, синко. Този път не.

Момчето се намръщи, но не възрази. Дойката му бе успяла да го научи на благоприличието, което мъртвият му баща така и не беше усвоил.

— Кевин ще те вземе да се повозиш на фургон — утеши го тя и се сети, че Люджан и варваринът й още не се бяха върнали от стаята на Кейоке, за да й кажат какво е станало. — Ако има време — добави и погали Аяки по бузката. — И ако позволиш на слугинята да измие плодовия сок от брадичката ти. — Щипна го закачливо по бузката.

Аяки се намръщи, потърка изцапаната си уста и отвърна:

— Да, мамо. Но когато стана Управляващ господар, ще си държа брадичката лепкава, ако искам.

Мара въздъхна, после помириса ръката си. Миришеше на джомач и бонбони, направени от чо-джа.

— Момче, ако не наблягаш на уроците, като пораснеш, няма да има имение, което да управляваш.

На прага се появи слуга.

— Господарке. Носилката е готова.

Мара се наведе и целуна Аяки, и в устата й остана вкус на бонбони. Не я подразни. Твърде скоро щеше да вдишва и вкусва прахта на южните пустини, а домът щеше да е през цял океан.

 

 

Макар много пъти да се беше оказвал убежище в трудни времена, този път кошерът чо-джа с прохладния му сумрак не й донесе утеха. Мара присви запотените си длани под ръкавите на връхния си халат. Вместо Кейоке я придружаваше почти непознат офицер, на половин крачка зад нея. Казваше се Мурначи. Размениха си поздрави и вежливости с Лакс’л, Бойния водач на кошера. Мурначи никога не се беше сражавал редом с чо-джа и скованата му походка издаваше притеснението му и желанието да се върне на открито колкото може по-бързо.

Мара тръгна по вече отдавна познатия маршрут през тунелите към залата на царицата. Но днес посещението не беше визита на учтивост и вместо обичайния малък дар слугата след придружителя й носеше табличка с изредените в нея всички налични ценности на Акома.

Не се беше опитвала да се пазари с царицата след преговорите кошерът да се настани в именията й за постоянно. И сега, когато й се налагаше, нямаше представа как ще я приемат, особено след новината, че две трети от новия товар коприна са изгубени при нападението на Минванаби.

Влязоха в преддверието пред тройната зала. „Твърде късно е да се върна“, помисли Мара, щом работникът чо-джа, придружил малката й група, затича напред, за да извести за пристигането й. Тя продължи след него и влезе в огромната топла пещера на царицата, огряна денонощно от синкавовиолетовата светлина, хвърляна от глобусите, увиснали от сводестия таван. Като остров насред лъскавия под я чакаха възглавнички и до тях ниска масичка с чаши и димящо гърне чоча. Но Мара не седна да си побъбрят както обикновено. Вместо това изпълни поклона, подобаващ на владетел към друг от същия ранг, пред огромното туловище на царицата, обкръжено от суетящи се работници и оградено до кръста от паравани, зад които акушери и рирари се трудеха непрекъснато над яйцата, гарантиращи потомството на кошера.

Владетелката на чо-джа мълчеше; явно разбираше, че предстои нещо важно. Мара овладя вълнението си и заговори:

— Господарке на кошера, със съжаление трябва да те уведомя, че голяма беда сполетя Акома. Нанесе ни я нашият враг Минванаби. — Млъкна и зачака.

Залата сякаш бе замръзнала, ако не се броеше клатенето на мъжкия за разплод зад кралицата — оплождането не спираше никога. Всички останали бяха замръзнали като статуи.

След като не видя дори най-леко окуражително махване с преден крайник, Мара събра целия си кураж и продължи:

— Велика царице, Висшият съвет на императора настоява за подкрепление от четири отряда воини на Акома, за да се защитят границите на империята в Достари. За да не остане имението ми без защита, мога да събера само три човешки отряда, които да бъдат пратени през океана. Ето защо се надявам, че ще стигнем до споразумение да родиш допълнителен отряд воини, за да изпълня заповедта на Висшия съвет.

Царицата не помръдваше. Затаила дъх, Мара зачака. С крайчеца на окото си забеляза напрежението на Мурначи и на приклекналия неподвижно до него чо-джа.

Най-сетне царицата едва забележимо раздвижи един от предните си крайници.

— Кой ще снаряжи този отряд, Мара от Акома?

Мара издиша дълго сдържания си дъх и се постара да не потръпне от облекчение, че молбата й не е приета като проява на наглост.

— Хазната ми ще понесе цената, благородна царице, ако благоволиш да удовлетвориш молбата ми.

Царицата наклони огромната си глава и челюстите й леко се раздвижиха.

— Ще изпълня молбата ти срещу прилично обезщетение — заяви тя, след което разговорът бързо се сведе до нещо, което за ухото на Мара забележително приличаше на дребнав пазарлък между свадливи търговци.

Исканията на царицата бяха невероятно високи. Но Джикан бе втълпил на Мара великолепен усет за цената на нещата, а и тя се учеше бързо и сега усещаше кои искания са почти невъзможни за договаряне и кои — направо прекалени и поднасяни с очакването да се отхвърлят. Накрая отстъпи на цена в пари и стоки с една трета по-висока от това, което щеше да плати за наемници. Което навярно беше честно, след като отрядът чо-джа щеше да отговаря само пред нея, а сред чо-джа нямаше как да се внедрят шпиони. Нито пък щяха да бъдат подкупени от врага или да побегнат от бойното поле при първия знак за поражение.

Вярно, стадата й нийдра щяха да бъдат изтощени. През следващите три сезона, докато изплати цената на царицата, но след като преговорите приключиха, Мара попи потта от челото си с везана кърпичка и въздъхна облекчено.

Царицата чо-джа забеляза реакцията й и каза дружелюбно:

— Господарке на Акома. Очите ми виждат, че си изнервена. Да не би гостоприемството ни да не е задоволило потребностите ти?

Мара се сепна.

— О, не, благородна царице. Гостоприемството на кошера винаги е безукорно. — Замълча, рискува и отговори честно: — Признавам, че не бях сигурна за протокола, когато дойдох да откупя това благодеяние с воините.

— Благодеяние? — Царицата килна глава в жест, който можеше да мине за изненада. — Ти си моя приятелка, наистина, и ако си дошла да помолиш за услуга, ще го обмисля, разбира се. Това, че ни посещаваш често, е удоволствие за нас, несъмнено. Но стане ли дума за договаряне за работници, воини или услуги, тези неща са разменна стока.

Мара повдигна вежди.

— Значи вашата раса не се нуждае от армия за защита?

Царицата като че ли се замисли.

— Ние взаимодействаме с империята и така сме част от политиката й, от Великата игра на Съвета. Но преди хиляди години, преди идването на хората? Тогава сме раждали воини, за да създаваме нови кошери, да се защитаваме от хищници като харултите и да ловим дивеч. Сега, ако има конфликти, те са между домовете на хората, които са купили съюзи. Самите чо-джа не воюват, освен за човешки каузи.

Това беше новост. Мара се постара да прикрие нарастващата си възбуда. Беше изучавала чуждата култура на чо-джа, но все още имаше много да учи. Ако воините чо-джа не бяха васално верни на човешките господари, а просто наемници, този факт отваряше интересни възможности… Но за жалост призивът за защита на границите в Достари не оставяше време въпросът да се проучи по-дълбоко.

Толкова неща имаше да се свършат, а заминаването предстоеше само след два месеца!

 

 

Кевин и Джикан я чакаха на прага. Мара слезе от носилката в гаснещата светлина на късния следобед и върна табличките на своя хадонра. Той ги погледна крадешком, докато се кланяше, и зацъка с език. Мара прие това като знак, че се е спазарила добре, но че финансите на Акома са сериозно затруднени. Надви желанието си да се окъпе веднага и погледна необичайно смълчалия се Кевин.

— Какво има? Сигурно е нещо важно, иначе нямаше да забравиш да ме целунеш.

— Никога не забравям да те целуна — отвърна Кевин и веднага поправи грешката си. Но устните му не се задържаха на нейните и той явно не мислеше за любовни страсти. — Кейоке иска да те види.

— Така си и помислих. — Мара смъкна връхния си халат, подаде го на един от чакащите слуги и пъхна ръце в чистата дреха, подадена й от друг слуга. — Къде е Люджан?

Кевин тръгна до нея.

— Кейоке го прати в казармите.

Старецът явно бе приел повишението на поста Военен съветник — иначе щеше да е пратил Люджан да я извести за отказа си. Мара освободи Кевин, забърза по коридорите на къщата и влезе при стареца, който лежеше плувнал в пот под завивките.

Очите му грееха трескави.

— Господарке — промълви той в мига, в който Мара се появи на прага, и се опита да се надигне.

— Недей. Дядо на сърцето ми, ти си ранен и няма да търпя церемонии. Удостои ме с раните си и верността ти е неоспорима. — Коленичи на възглавничките до него и наруши протокола, като хвана ръката му и я стисна силно. — Казвала съм много пъти на Накоя колко я обичам. Никога не съм го казвала на теб.

Устните на Кейоке трепнаха от нещо като усмивка. Беше щастлив, но беше твърде много командир и цуранин, за да издаде нещо повече от проблясък на чувство.

— Господарке — каза той прегракнало. — Тасайо държи смъртта ти в ръцете си, в Достари.

Значи Люджан му беше казал. Мара преглътна, за да спре напиращите сълзи. Най-вероятно точно това бе трябвало, за да накара стареца да се съгласи да живее.

Кейоке отгатна мисълта й.

— Не, господарке. Не ми трябва принуда, за да служа на Акома. Чест е за мен да стана Военен съветник, несъмнено. — Помълча, докато търсеше думи. — Подготвих се да умра като воин, защото това е единствената съдба, която съм виждал и чувал за Боен водач, твърде остарял за бойното поле.

Мара нямаше да се задоволи с това.

— А кракът ти?

Този път Кейоке се усмихна.

— Папевайо ми е учител. Щом той можа да понесе черната превръзка, ще нося патерицата си. — След миг добави: — Кевин предложи оръжейникът да ми направи една със скрит меч вътре.

— Виждам, че идеята ти харесва — отбеляза Мара и също се усмихна. — Дядо на сърцето ми, ще направя така, че патерицата да се превърне в служебния ти жезъл, а за оръжието лично ще се видя с оръжейниците.

Огледа потното му лице — посивяло, мършаво и въпреки цялото му желание издаващо умора.

— Ще обучиш Люджан и заедно ще намерим начин да надвием пустинните мъже на Тасайо.

Очите на Кейоке се впиха напрегнато в нейните.

— Дъще на сърцето ми, няма друга стратегия, която да ти помогне на голите пясъци, освен численото превъзходство. А в това моята мъдрост не може да помогне.

И затвори очи, грохнал до изнемога. Волята му не стигаше, разбра Мара. Беше искрен в благодарността си за новия пост, но тялото му беше твърде отслабнало. Червеният бог можеше да не му позволи да запази живота си.

— Остави Достари на Люджан и на мен — каза Мара. — Аяки е последната ти отговорност, и натамито в свещената ни дъбрава. Ако всичко друго се провали и Минванаби нарушат границите ни, с един избран отряд можеш да се погрижиш за сигурността на момчето ми. Намерете убежище при царицата чо-джа и се погрижи името Акома да оцелее.

Кейоке лежеше затворил очи. Не проговори, но пръстите му в ръката на Мара отвърнаха с леко стисване. Тя хвана китката му и долови забързания пулс във вените. Умираше. Не можеше да се отрече.

— Почини си добре, дядо на сърцето ми — прошепна Мара. Наложи си външно спокойствие, стана и пристъпи към вратата.

— Доведете ми всички вестоносци — каза тихо на слугата отвън.

— И куриерите на гилдията в Сулан-Ку също.

Дебел мъж с широк халат спря озадачен до нея. Носеше торба с еликсири и лъхаше на спарени билки.

— Ще ги пратиш да търсят жрец на Хантукама ли, господарке? — попита я с изумление.

— Необходимо е, не мислиш ли?

Лечителят въздъхна съчувствено.

— Лейди Мара, съмнявам се, че Военният съветник ще остане в съзнание до разсъмване и че ще диша повече от два дни след това.

— Ще живее — отвърна разпалено Мара. — Ще му намеря жрец и ще платя за молитвена порта, за да призове магията на бога за изцеление.

Знахарят я погледна уморено.

— Господарке, жреците не се трогват лесно. Верни са само на своя бог и смятат простите селяни за равни дори на императора. Ако все пак намериш жрец на Хантукама, а те са рядкост, никаква молитвена порта няма да го изкуси да остави болните, които вече са под негова грижа, заради един умиращ воин.

Мара изгледа мълчаливо мъжа с безполезните му церове и нежеланите му истини.

— Ще видим. Нека първо намерим такъв жрец.

Знахарят се присви пред погледа й и припряно се шмугна в стаята на болния. Гласът на Мара го догони, тих и неумолим като забиващо се копие.

— Пази го жив и спокоен. Само това трябва да те интересува.

Докато отброяваше пулса на сухата топла китка, знахарят извърна очи към небесата и се замоли на Чочокан и Хантукама за чудо. Кейоке отслабваше и нито един цяр в торбата му не можеше да задържи духа му от зова на Туракаму. След това знахарят огледа бялото на очите му и превръзките на раните. От боговете и господарката в този момент много повече се боеше от нейния гняв.

 

 

Приготовленията за войната в Достари преобърнаха кроткото ежедневие на имението. В занаятчийския двор ритмичният съсък на колелото на точиларя се сливаше с виковете на роби и чираци, каращи и разтоварващи провизии, а гъстата катранена миризма на гърнетата със смола надмогваше сладкото ухание на цветята акаси. Миризмата се задържаше във въздуха, нахлуваше дори в покоите на Мара, която бе станала в зори и сега стоеше до паравана, загледана навън.

— Ела легни — каза Кевин, очите му се взираха с възхита в голото й тяло. — Щом си решила цял ден да се тревожиш, по-добре сега се отпусни и си отпочини.

Мара не отвърна. Продължи да се взира през мъглата към движещите се сенки на пастирчетата, забързани да откарат нийдра по ливадите. Не виждаше робите обаче, нито нежната прелест на земите, които бе наследила от предците си. Виждаше само хиляда войници Минванаби, нахлули през границите, за да ги завоюват.

Кейоке трябваше да остане жив, за да се справи с тях, докато тя е далече. Все едно че любимият й изобщо не бе проговорил, тя започна ритуална молитва, призоваваща закрилата на Лашима над живота на нейния Военен съветник, който лежеше в несвяст, докато Червеният бог настъпваше за последното си завоевание.

Кевин въздъхна и се протегна като дива котка на възглавниците. Явно това нямаше да е утро на приказки и любов. Но пък се бяха любили достатъчно предната нощ, помисли мидкемиецът, докато оправяше косата си с пръсти. Мара беше дошла при него напрегната, почти на ръба на яростта, и в любовта им не бе имало много нежност. Макар обикновено да обичаше да я гали, докато страстта й пламне, този път му се беше нахвърлила, полудяла сякаш от похот. Ръцете й още малко и щяха да дращят, въпреки че всякакво насилие в спалнята я ужасяваше. А когато стигна до облекчението, в бурен изблик на чувства захлипа в рамото му.

Тъй като не беше цуранин, Кевин не се отврати от загубата й на самообладание. Усещаше, че се нуждае от утеха, и просто я бе задържал до себе си и я гали, докато тя не потъна в уморен сън.

Сега, докато я гледаше да стои изпъната като меч и тънка като тръстика в рамката на отворения параван, видя, че е възвърнала издръжливостта си. Наистина беше много силна. Но на раменете й тежеше благополучието на всички в просторните й владения, от уважаваните пълномощници до най-низшите слуги в кухните. Страх за сина й я терзаеше будна и насън и Кевин се питаше колко дълго още може да издържи, преди да се прекърши под напрежението.

Стана, заметна халата на раменете си — дори и след три години така и не можеше да се почувства удобно с пренебрежението на цураните към скромността — и отиде до Мара. Сложи ръка на раменете й и с изненада откри, че са напрегнати и треперят.

— Мара — промълви той нежно, разтвори хадата си и я загърна с едната страна, за да й даде топлина.

— Тревожа се за Кейоке — призна тя и се притисна до него. — Даде ми голяма утеха. — Отпусна глава на ръката му и пръстите й закачливо се плъзнаха към слабините му.

Кевин помисли да я вдигне и да я занесе на леглото. Но мислите й отново я отнесоха далече от него и след миг тя се отдръпна от прегръдката му и рязко плесна с ръце.

В стаята нахлуха слуги, разчистиха постелята и възглавничките и се засуетиха да приготвят облеклото на Мара. Кевин се отдръпна в един заграден с паравани ъгъл, за да се облече. Когато излезе, с изненада видя, че подносът за закуска с плодове, чоча и хляб е недокоснат. И макар от слугите да бяха останали трима, за да сервират, Мара вече я нямаше.

— Къде е господарката? — попита той.

Главният домашен слуга го изгледа без никакъв намек за покорство. Колкото и фино да беше везмото по мидкемийската риза на Кевин, той все пак беше роб, по-низш по ранг и недостоен за вежливостта на свободен човек.

— Господарката отиде до предния вход. — Замълча и последва кратка борба на воли. Накрая, разбрал, че Кевин нито ще се унизи да пита повече, нито ще тръгне по работата си, а ще стои и ще го гледа отвисоко с немигащите си сини очи, слугата изсумтя: — Дошъл е пратеник.

— Благодаря — измърмори със суха ирония Кевин, както винаги съжалил, че цуранската кастова система е толкова твърда и че никой от цялата пасмина кланящи се и търкащи чела в пода не бе помислил да го уведоми за пристигането на пратеника. Дори Мара. Но пък тя си имаше достатъчно, грижи. Нахлузи сандалите си и забърза по коридора.

Пратеникът се оказа едно от момчетата на Аракаси, прашно и изтощено. Сигурно беше тичало цяла нощ, и то от много по-далече от Сулан-Ку.

— Обвързани сме за три олтара — говореше момчето. — Единият трябва да е от камък. И трябва също да построим молитвена порта на имението, на Боговете на Благоприятния аспект.

Това означаваше Чочокан, Лашима, Хантукама и още половин дузина други, които Кевин не можеше да разграничи, тъй като имената и качествата им бяха странни за човек от друг свят. На Келеуан дори имаше бог, който властваше над понятието за чест.

— Облицовката на молитвената порта трябва да е от коркара — завърши пратеникът.

Обещаният строеж щеше да се окаже скъпо начинание, осъзна Кевин, след като порови в нарастващия си цурански речник и се сети, че коркара е вид наподобяващ раковина охлюв.

Но проблемите с финанси и дългове удивително не притесняваха Мара.

— Кога ще пристигне жрецът лечител?

Пратеникът се поклони.

— Днес по обед, лейди. Човекът на Аракаси е наел носачи и е платил премия за повече бързина.

Мара затвори очи, лицето и бе деликатно бледо.

— Моля се на Боговете на Благоприятния аспект да имаме толкова време. — После, сякаш едва сега забелязала умората на вестоносеца, каза: — Почини си и се освежи. Справи се добре, а оброкът на господаря ти пред Хантукама ще бъде изпълнен. Веднага ще говоря с Джикан и докато жрецът пристигне, художниците ще направят рисунките за олтарите и молитвената порта.

Щеше да се наложи да продаде някои външни владения, за да плати сметката на лечителя жрец, но това беше по-малка грижа в сравнение с предстоящата кампания в Достари. Някои от външните имоти бездруго трябваше да се пожертват и гарнизоните им да се приберат у дома, за да отбият всяка заплаха за имението. Но макар Мара обикновено да се заемаше с такива неща лично, този път повери отговорността на Джикан. Изслуша и изпълни списък молби от Люджан, свързани с незабавни нужди по снаряжаването на войниците й. След това, без да помисли за закуската, която бе забравила, отиде в стаята, където лежеше Кейоке, обкръжен от свещи и обгрижван от слуги, но в пълно безсъзнание. Дишаше толкова плитко, че изглеждаше невъзможно, че е жив. Кевин зачака почтително на прага, докато Мара мина по голия под и падна на колене на възглавничката до Кейоке.

— Доблестен воине, остани с нас — промълви тя. — Помощта ще дойде днес до обяд. Аракаси е намерил жрец на Хантукама, който вече пътува насам, на помощ на Акома.

Кейоке лежеше напълно застинал. Дори клепачите му не трепваха, а лицето му беше посивяло.

Беше човек, невъзвратимо застанал на прага на смъртта. Кевин беше виждал достатъчно рани и последствията от тях, за да може да го осъзнае. В жалостта си пристъпи от прага и клекна зад господарката си. Ръцете му здраво се стегнаха на кръста й и той промълви:

— Скъпа, той не може да те чуе.

Мара поклати упорито глава. Развързаната й коса изпълни ноздрите му с аромата си.

— Вярваме различно. Колелото на живота има много страни, така казват жреците ни. Плътските уши на Кейоке може да не чуват, но духът му в неговия уал никога не спи. Духът му ще узнае, че съм говорила, и ще вземе сила от Хантукама, за да задържи далече Туракаму.

— Дано вярата ти донесе плодове — промълви Кевин.

Но погледна сиво-жълтото лице на Кейоке и ръцете, по които старите белези от мечове изпъкваха като гравюра на гема, и усети как собствената му вяра се поколеба. Ръцете му се стегнаха около господарката му, за да споделят утеха, а също и тъга, и страх, на който му липсваше кураж да се опълчи. Загубеше ли я, помисли той… и веднага отхвърли тази мисъл. Последва тревожно откритие: ако му се предложеше шанс да се върне на родния си свят, може би нямаше да поиска да я остави.

— Живей, Кейоке — каза той. — Нужен си. — Не знаеше дали уалът на воина може да го чуе, но го каза всъщност и заради себе си.

Жрецът лечител на Хантукама пристигна малко след обедния час толкова скромно и без церемониалност, че появата му бе изненада.

Мара не беше напуснала стаята на Кейоке. Там беше отговаряла на въпросите на съветниците си и беше връщала слугите, предлагащи й храна. По обед стана и започна да крачи из стаята. От време на време спираше и хвърляше угрижен поглед към застиналата на възглавничките фигура. Кевин, който кротко седеше встрани, наблюдаваше вълнението й, но беше достатъчно разумен, така че не я заговаряше и не й предлагаше съчувствието си. Можеше да изглежда напълно погълната от грижи, но отчуждеността в очите й подсказваше друго. Мислите й бяха много далече от тази стая, въвлечени в ритуали на молитва и медитация, научени в храма на Лашима. Имаше ритъм в движенията й, определени стъпки и жестове, подобно на танц, което говореше за цел, а не за безцелно изразходване на натрупана енергия. Тя довърши една такава фигура, примигна като току-що събудена от сън и забеляза застаналия до нея облечен в прост халат непознат гост.

Беше прашен и слаб, халатът му беше груб почти като на роб. Ръцете му бяха потъмнели от слънцето, лицето му приличаше на сбръчкан изсъхнал плод. Не се поклони, а погледна Господарката на Акома с тъмните си очи, които грееха с неизтощима енергия.

Мара се сепна, след това направи свещен жест с ръка.

— Служиш на Хантукама като лечител?

Този път мъжът се поклони, но не на нея.

— Богът върви по земята в мое лице. — Челото му се сбърчи. — Нали не прекъснах твоето до-чан-лу? — Имаше предвид упражнението в подвижна медитация.

— Не. Щастлива съм да те посрещна, святи човече, и с радост щях да приема прекъсването, но не си ме прекъснал. — После, без дори да погледне към застиналото тяло на Кейоке, предложи на дребничкия жрец напитки и храна, ако желае.

Той я погледна, помисли, а след това се усмихна — изумителна усмивка, излъчваща топлина и състрадание.

— Господарката е щедра и аз й благодаря. Но нуждите ми не са толкова големи.

— Хантукама да те благослови, святи — отвърна Мара и облекчението ясно пролича в гласа й, щом посочи болния воин на постелята. — Тук има един, който ужасно силно се нуждае от изцеление.

Жрецът кимна и я подмина. Тилът му бе обръснат в полукръг, започващ точно зад ушите и завършващ на темето, където косата бе оставена да израсте на дълга и лъскава изкусно заплетена опашка.

— Ще ми трябват купи, вода и мангал — каза той, без да я поглежда. — Помощникът ми ще донесе билките ми.

Мара плесна с ръце за слуга, а жрецът се наведе и смъкна мръсните си сандали. По негова молба слуга изми ръцете и стъпалата му, но той отказа кърпата. Положи мокрите си пръсти на челото на Кейоке и постоя така известно време, неподвижен. Дъхът му се забави, докато се изравни с този на ранения воин. В продължение на минута не последва нищо. След това пръстите му леко пробягаха по челюстта и шията на Кейоке и продължиха над завивката и превръзките, стегнали жилавото тяло на воина. Над всяка рана жрецът спираше, съвършено неподвижен, после продължаваше отново. Щом стигна до единственото стъпало на воина, плесна леко ходилото с дланите си и изрече някаква дума, която сякаш отекна със звън в стаята.

Най-сетне се обърна към Мара. Лицето му сега изглеждаше посивяло, изпито и уморено.

— Воинът е при портите на залите на Туракаму и се сдържа да влезе единствено с голяма сила на волята — отрони тъжно. — Почти невъзвратим е. Защо желаеш да живее?

Мара неволно отстъпи назад и гърбът й се опря в твърдото дърво на рамката на вратата. Съжали, че ги няма ръцете на Кевин да я задържат. Но беше отпратила варварина навън от страх да не би другоземните му убеждения да оскърбят жреца. Погледна дребничкия дрипав мъж, чиито длани бяха загрубели от мазоли и чиито очи виждаха твърде много. Внимателно обмисли въпроса му — съзнаваше, че от отговора й зависи много. Зарови в спомените си за Кейоке, от силната ръка, която я вдигаше, щом паднеше и ожулеше колене като дете, до меча, който никога не се беше поколебавал в защита на баща й пред лицето на врага. Колко силно бе зависило името Акома от воинския опит на Кейоке. Причините да иска той да се върне към живота бяха хиляди, твърде много, за да ги изрече на един дъх. Помисли за него самия, за неговата вярност и доблест, блестящо вдъхновение за всички войници, които беше предвождал. Отвори уста, за да каже, че мястото му е начело на армията й, но нещо, което Кевин веднъж бе подхвърлил, избута думите от ума й.

И надвита от този подчертано чужд възглед, Мара изтърси нещо съвсем различно от онова, което възнамеряваше да отвърне.

— Искаме Кейоке да е сред нас, защото го обичаме.

Критичното изражение на жреца преля в изненадана, но сърдечна и топла усмивка.

— Ти отговори добре и мъдро. Обичта сама по себе си е лечителят, не честта, не нуждата, не дългът. Само от обич моят бог Хантукама ще се отзове на молбите ти и ще влее на твоя воин силата да живее.

Мара усети слабост в коленете. В съкрушителен изблик на облекчение чу скромната молба на жреца да напусне стаята, за да може той в самота да извърши ритуалите си.

Останал сам с помощника си, момче с остригана коса и с набедрена препаска не по-различна от тази на роб, жрецът на Хантукама приготви мангала си. През цялото време, докато работеше, монотонният му глас се извисяваше и спадаше в псалм, като поезия, като музика… но не: стражите отвъд затворения параван усетиха как ги побиват тръпки и се изпотиха от присъствието на невъобразимите сили, призовани зад стената.

Жрецът отвори торбата си и заизважда вързопчета с билки, всяко благословено и вързано с нишки, изпредени в ритуал, познат едва на шепа негови братя, които бродеха из империята в служба на Хантукама. Всяко вързопче имаше прикрепено към него пакетче, етикетирано със святи символи и запечатано с уханен восък. Дори помощникът не знаеше от какви съставки са направени фините прахове вътре. От почитание момчето така и не смееше да попита.

Жрецът оглеждаше церовете, вдигаше ги в ръка, претегляше, преценяваше. Връщаше обратно предназначените за кашлица и омагьосаните да помогнат за плодовито раждане. Други, за загуба на кръв и инфекции, за треска и за добро храносмилане, подреждаше в спретната редичка отстрани. Към тях добавяше и други, за укрепване на духа и възстановяване на кръвообращението, и за заздравяване на наранена кост и жила. Помисли за миг, докосна ръката на Кейоке и добави още едно, за сила. Над крака цъкна с език. Не можеше да възстанови тъкан, вече отрязана и захвърлена. Ако бяха опазили отрязания крак в терпентин, можеше и да успее. Или не. Раната на корема създаваше достатъчно трудности.

— Стари воине — промълви между псалмите, — да се надяваме, че достатъчно обичаш себе си, за да превърнеш срама от носенето на патерица в гордост, че носиш почетен знак.

Сбръчканите му ръце преподредиха лековете във фигури и той ги благослови. После ги подреди според нервните центрове на тялото на Кейоке. След това момчето раздуха мангала и едно по едно, с полагащото се песнопение в прослава на Хантукама, жрецът палеше вързопчета с тих призив старият воин да вдишва дима дълбоко, да вдиша силата на земята и обновяващата мощ на бога.

Последната билка стана на дим и стаята се изпълни с ухания. Жрецът стегна, на здрав възел вътрешните си енергии и започна преливане в прослава на своя бог. Надвеси се над Кейоке и докосна ледените му ръце, които лежаха неподвижно върху завивката.

— Стари воине — каза той, — в името на Хантукама, моля те да отдадеш десницата си. Ръцете ти не са твои, а на моя бог, за да се трудят за мир и хармония. Отдай стремежа си и върви в обич, и намери своята сила възвърната в пълна мяра.

Замълча и зачака, като риба в дълбините на огряно от луна езеро.

— Намери силата си — промълви той, а в гласа му се таеше търпеливо придумващ тон все едно, че говореше на малко дете.

Най-сетне, едва-едва, под пръстите му се появи затопляне. Усили се до меко жълто сияние.

Жрецът кимна и положи дланите си на лицето на Кейоке.

— Стари воине, в милостта на Хантукама, моля те да отдадеш сетивата си, зрение, слух, вкус, нюх и допир. Сетивата ти не са твои, а на моя бог, за да изпитват великолепието, което е живот. Отдай своята реч и върви в радост, и намери сетивата си многократно усилени и жизнени.

Този път сиянието се появи по-бавно. Жрецът надви умората и продължи, като положи сухите си длани над сърцето на Кейоке.

— Стари воине, по волята на Хантукама, моля те да отдадеш желанията си. Духът ти не е твой, а на моя бог, да отразява съвършенството на целостта. Отдай нуждите си и живей в състрадание, и намери съществото си изпълнено докрай.

Зачака, присвит в себе си като камък. Помощникът наблюдаваше със скръстени ръце и широко отворени очи. А после сиянието се появи, запращя, лумна като огън и обгърна болния от глава до пети в пелени от непроницаем блясък.

Жрецът отдръпна дланите си, сбрани в шепи все едно, че са побрали в себе си нещо неизмеримо ценно, и промълви тихо:

— Кейоке.

Воинът отвори очи, вцепени се и извика от ослепителната светлина, която прониза очите му и изпълни духа му с благоговение.

— Кейоке — повтори жрецът. Гласът му бе уморен, но благ и приветлив. — Не бой се. Вървиш в светлината на моя бог, Хантукама Лечителя. Твоята Господарка се помоли за здравето ти. Ако моят бог ти дари живот и възвърне здравето ти, как ще й служиш?

Очите на Кейоке се впериха право напред, в бляскавата плетеница на заклинанията на лечителя.

— Служа й, както винаги, както баща на дъщеря, защото сърцето ми я знае като детето, което така и нямах. На Сезу служех за чест. На децата му служих от обич.

Умората напусна жреца.

— Живей, Кейоке, и се изцери по милостта на моя бог.

Разтвори ръцете си и светлината блесна непоносимо, ослепително ярка. След това бавно угасна, оставяйки само тлеещата жар в мангала и разсейващия се дим от изгорели билки.

Кейоке лежеше кротко, затворил очи. Но смътна розовина се показваше под кожата му, а дъхът му беше дълъг и дълбок, като на човек в сън.

Жрецът приседна внимателно на възглавничката, на която преди беше коленичила Мара, и каза на младия си помощник:

— Доведи Господарката на Акома. Кажи й с радост, че нейният воин е необикновен мъж. Кажи й, че ще оцелее.

Момчето изтича да изпълни волята на господаря си. Докато се върне с господарката, жрецът вече беше прибрал мангала. Пепелта и въглените бяха изчезнали мистериозно и дребничкият мъж, донесъл им чудото, се беше свил на кълбо и спеше на пода.

— Изцеряването беше трудно — сподели момчето помощник.

Мара нареди на слугите да се погрижат за господаря му и да донесат храна за момчето, отиде до постелята и смирено погледна Кейоке.

— Ще спи няколко дни — обясни момчето. — Но раните му ще се затворят бавно. Не очаквайте да се вдигне на крака много бързо.

Мара се усмихна горчиво. Можеше да види промените, издаващи завръщане към жизненост, и сърцето й пееше от благодарност за дара на жреца и неговия бог.

— Ще ни трябва воин с необикновена сила и кураж, за да каже на този стар ветеран, че трябва да лежи в леглото си. Защото доколкото го познавам, още щом се събуди ще поиска меча си.

 

 

Дните минаваха в трескава суматоха. Идваха пълномощници и ги отпращаха при Джикан, за да уточнят продажби на нийдра и пристигащи товари с продоволствие. Навесите, които приютяваха разплодните животни, сега бяха наполовина пълни със сандъци с нови брони и мечове. Кожарите на Акома шиеха шатри за пустинния лагер, а грънчарите правеха глинени противоветрени светилници, които да загръщат напоени в масло парцали вместо факли. Достари беше гола земя, без никакви дървета. Дърводелците разпалваха пещи, за да правят въглища.

Суматохата не беше ограничена само в занаятчийските дворове. Учебният полигон непрекъснато бе загърнат в облаци прах — Люджан упражняваше офицерите си и неопитните новоповишени офицери. Разиграваше маневри в полетата, блатата и гористите земи и се връщаше с избрани войници, за да изгазят боси, с калните военни сандали в ръка през главната къща до стаята, където се възстановяваше Кейоке. Военният съветник преглеждаше представянето им, критикуваше слабостите и хвалеше силните им страни. Прекарваше часове в проучване на карти и разработване на стратегии за отбрана. От постелята си водеше класове по офицерско обучение. Защото никой не се съмняваше, че Тасайо от Минванаби е скроил кампанията в Достари с цел домът на Акома да стане уязвим.

Самата Мара беше навсякъде, надзираваше всички дейности, свързани с подготовката на войската й за заминаване. Сутринта, когато Накоя най-сетне успя да я хване насаме, докато Кевин отсъстваше, а наоколо нямаше слуги или съветници, Господарката седеше в градината си до фонтана под дървото уло. Често използваше това място за усамотено съзерцание, но напоследък свободното й време отиваше само за сина й. Накоя погледна крадешком спокойната стойка на господарката си и леко намръщеното чело. Прецени неподвижно отпуснатите ръце и реши, че моментът е подходящ за разговор.

Пристъпи в градината и се поклони ниско.

Мара я подкани да се изправи и да седне на възглавничките до нея. Изгледа Първата си съветничка с очи, плувнали в тъмни кръгове, и каза:

— Вчера написах писмо на Хокану.

Старата жена кимна бавно.

— Това е добре. Но не за това те потърсих.

Мара се намръщи от тона й.

— Какво има, майко на сърцето ми?

Накоя отрони дълбока въздишка и се осмели:

— Господарке, бих искала да те посъветвам да помислиш за избор на мой приемник. Не мисли, не че не харесвам задълженията си или че чувствам достойнството на поста си като бреме. Служа с радост, както винаги. Но вече остарявам и ми е на сърце да изтъкна, че няма по-млади слуги, които да се обучават да поемат мантията на съветник, след като си отида. Джикан е на зряла възраст, но му липсват острите зъби за политиката. Кейоке има усета да поеме ролята на Първи съветник, но и той като мен е на възраст, а няма винаги да има жрец на Хантукама, който да отложи дължимото на Червения бог.

Вятър въздъхна в листата на уло и довя пръски от фонтана. Пръстите на Мара се размърдаха в разветите гънки на халата й и го придърпаха по-плътно.

— Чувам те, стара майко. Думите ти са мъдри и добре премислени. Мислила съм над проблема с твоя приемник. — Замълча и поклати глава. — Знаеш, Накоя, че твърде много от най-добрите ни хора умряха с баща ми.

Накоя кимна и махна към фонтана.

— Животът непрекъснато се самоподновява, дъще на сърцето ми. Трябва да намериш нови умове и да ги обучиш.

Беше рисковано начинание и двете го знаеха. Да вземеш нови слуги и да ги издигнеш до високи нива на отговорност даваше възможност да се внедри нов шпионин. Мрежата на Аракаси беше добра, но не безпогрешна. Все пак необходимостта не можеше да се отрече. Мара се нуждаеше от доверени хора около себе си, иначе щеше да е твърде претрупана с ежедневни решения, за да може да запази положението си в Голямата игра.

— Ще се постарая да намерим нови съветници, но след като приключи кампанията в Достари — реши тя накрая. — Ако се върна у дома и натамито остане в свещената дъбрава, ще потърсим нов човек. Но рискът е твърде голям, за да го поемаме предварително. Аяки трябва да е заобиколен само от слуги, които са родени тук и чиято вярност е несъмнена.

Накоя стана и се поклони.

— Имам ли разрешението на господарката да напусна?

Мара се усмихна на изгърбената фигура на съветничката си.

— Имаш го. Поспи малко, стара майко. Струва ми се, че имаш нужда от сън.

— Току-що станах! — сопна се Накоя. — Ти поспи, и веднъж поне без онзи бик нийдра, варварина. Когато той е тук, не спиш и преди да си станала на трийсет, ще ти трябва пудра тиза да скрива бръчките ти.

— Сексът не носи бръчки! — засмя се Мара. — Това са приказки на стара дойка. Нямаш ли си задължения? Прегледа ли днешните съобщения?

— Имам — отстъпи Накоя. — Имаш нови покани за срещи от ухажори.

— Използвачи — заяви Мара, изведнъж ядосана. — Мислят, че ще се оженят за мен и ще ме наследят, ако падна в Достари. Или са агенти на Десио и си мислят да отворят портите ми за войската му. Кой иначе ще иска ръката на Господарка на дом, който го грози гибел!

— Да, господарке — отвърна бързо Накоя и самодоволството зад покорния тон издаде удовлетворението и. Мара можеше да е млада и глупава в спалнята, но в политиката несъмнено имаше остър нюх. Оставаше да се види дали е също толкова надарена и като пълководец.

Достари и пустинните хора щяха да й предложат бърз и опасен урок.