Георги Караславов
Орлов камък (9) (Родопска легенда за юноши)

9.

 

Владетелят тържествуваше. Песните на Орфея замаяха всички придворни, които говореха само за него и се хвалеха, ако успяваха да се доближат или просто да разменят по някоя дума с него. Те се смятаха за щастливи, ако можеха да влязат в двореца му и да поприказват малко с него. После хвалеха малкия музикант и го хвалеха така, че да подчертаят голямата заслуга и тънките художествени разбирания на владетеля. Орфей посрещаше тези лицемерни егоисти и ловки ласкатели с безразличие и простодушие. Той не знаеше още, нито искаше да знае кой каква власт има и какво е общественото му положение. Те се хвалеха с титлите си, със службите си, с богатствата си. А той си мислеше за своя роден край, за своите горяни, за измъчената си майка, за Дика… Неговото равнодушие ги ядосваше, но те не смееха да заговорят открито против него. И само пред най-доверените свои хора те подмятаха полугласно, че първият придворен музикант е едно диво, просто момче, което няма никога да се научи на благородни обноски. По-късно, когато Орфей разбра колко празни и глупави бяха тези натруфени мъже и жени, той започна да ги подиграва. Той ги подиграваше с онази открита и малко грубовата горянска хитрост, която те добре разбираха, но на която се усмихваха угоднически.

От време на време при Орфея наминаваше и дъщерята на владетеля. Тя се отбиваше уж случайно, уж само за да го види като покровителка, но всъщност тя от дни кроеше как да се вмъкне в малкия дворец на брега на морето и по какъв повод да иде при него. Няколко пъти тя ходи, за да го пита каква точно да бъде свирката, която беше му обещала в деня на първия му концерт и която щеше да поръчва вече. Беше заповядано на един прочут майстор и златар да дойде в столицата, за да приеме поръчката направо от Лира. Тя искаше да обясни направо и подробно къде и как да бъдат сложени скъпоценните камъни, колко голяма да бъде свирката и от какво злато да бъде направена.

Тя постоянно говореше на Орфея за тази свирка, непрекъснато го питаше как би желал да я направят. Но Орфей свиваше равнодушно устни и все се заглеждаше замечтано навън. Лира все уж щеше да го пита само нещичко, уж все щеше да стои само минутка, но се отплесваше в излишни и неинтересни за Орфея въпроси и по цели часове оставаше при него. Веднъж, когато Орфей беше се загледал в тихото и спокойно синьо море, Лира съвсем ненадейно го попита има ли по техния край момичета и красиви ли са те. Като стана дума за неговия роден край, Орфей се оживи и в хубавите му кръгли, замечтани очи блесна дълбока, неудържима радост. Да, там има и много красиви момичета, живи и пъргави като кози. Дъщерята на владетеля го изгледа проницателно и прехапа устните си.

— И според тебе кое момиче е най-красивото? — попита тя дръзко и ненадейно.

Орфей се смути за миг, изчерви се и като заекна малко, отвърна отсечено:

— Дика.

Дъщерята на владетеля не откъсваше очи от руменината, която бавно се стапяше върху бузите на малкия музикант. И нещо тежко и мъчително притисна сърцето й.

— А ти често ли виждаше това момиче? — попита тихо и с неудържимо любопитство тя.

— Всеки ден! — отвърна бързо и с увлечение Орфей. — Ние с нея пасяхме стадата.

Лира се замисли. „Дика! Дика! Дика!“ — повтаряше си на ума тя. Къде по-рано е чувала това име? Защо то й е познато? Защо то звучи така дълбоко в душата й? Защо тя е уверена, че не за пръв път го чува? Кой й е говорил по-рано за тази пастирка от далечните диви планини? Тя се силеше да си спомни, в някои мигове беше на прага да го налучка, но всичко пак изчезваше в тъмнините на съзнанието й. И изведнъж тя се сепна и без да усети, се плесна леко по коляното. Тя чу това име на първия концерт в големия дворец. „Дика!“ То звучеше във всички песни, то се преплиташе във всички мелодии, то проникваше във всички души.

Остра, неизпитана досега болка клъвна сърцето на Лира. Тя, която бе свикнала да говорят само за нея, сега за пръв път усети непоносимата горчивина на ревността. И сега вече той не й изглеждаше див и недодялан планинец, доведен от баща й за развлечение и разтуха, както би си довел една опитомена маймуна или един пъстър папагал. Сега той и изглеждаше велик, съвършен, красив и дори недостижим. Неговите живи, кръгли очи я пронизваха, неговият ясен, чист и светъл поглед я стапяше, неговият сладък младежки глас я упойваше. Но ето, той я смята за чужда, може би му е противна, той може би я понася и й отвръща само защото е дъщеря на владетеля. Той мисли за някаква дива пастирка, която според него е най-красивото момиче на света. А как й се искаше той да мисли за нея, да говори за нея, само за нея. Да я чака с трепет и да я изпраща със съжаление. Как жадуваше да чуе в песните му своето име. „Ли-ра!“ Как тези два звука биха залели сърцето й с неизразима радост! Как биха потопили душата й в блаженство! Как биха я направили най-щастливата девойка на земята!…

Тя му поръча свирка в един далечен град на бащините си владения, дето над земята пече страшно слънце и дето е чудният и страшен свят на палмите, на лъвовете и на пустинната жажда. Като тази свирка няма да има втора, тя ще остане за чудо и за приказ на вечни времена. В нея ще се отразяват всички светлини на небето и всички красоти на морето. В нея ще блестят всички цветове и отсенки на планината. Свирката ще бъде достойна за този невиждан и нечуван музикант на всички времена и земи. Но с тази свирка той ще свири не за Лира, а за някаква проста и дива овчарка.

Лира усещаше как сърцето й се наливаше с омраза към тази далечна и непозната девойка. Страшно й се искаше да я види, да я сравни със себе си, да я прецени и… ако наистина тя е по-хубава, да я премахне, да заличи следите й, да накара да я забравят всички, за да я забрави и той, Орфей…

Колкото и да беше безразличен към външната красота на свирките, все пак Орфей знаеше какво значи да свириш с хубаво изработена свирка. И той често си мислеше за скъпия подарък, който щеше да му пристигне от някакъв далечен град. И той чакаше с нетърпение деня, в който капризната и разглезена дъщеря на владетеля ще му я поднесе. Наистина, над всичко си остава умението, майсторството, опитността, но с новата, скъпа, сръчно изработена свирка той все пак ще свири още по-добре. За столицата новата свирка няма да му трябва. Кой тук заслужава да му свири още по-хубаво? Но когато си иде в своя роден край, тогава той ще засвири с тази свирка на нея, на Дика, ще свири на своите родители, на своите връстници и приятели, ще свири на всички горяни, защото те лежат на сърцето му, защото те ще разберат неговите жалби и ще се отзоват на неговите желания.

Освен отвращението от тези чужди и лицемерни хора, които постоянно му се натрапваха, Орфей затъгува за своя роден край и за своите близки и познати. В малкия дворец край морето, заобиколен с толкова много прислужници, които трепереха над него, той се чувствуваше като в скъпа и удобна клетка. От време на време той слизаше на морския бряг, гребеше вода с шепи и плискаше камъните на малкия кей. Понякога го отвеждаха в големия дворец, дето свиреше на владетеля и на неговото семейство. Това бяха тихи и спокойни вечери, през които Лира надълго и нашироко го разпитваше за живота му в планината, за стадото, за приятелите му. И колчем той споменеше за Дика, тя разширяваше очи и огънят на мъката и ревността изгаряше бузите й. Когато една вечер той разказа как Дика престанала да ходи до Орлов камък и как той останал самичък да пасе стадото си, Лира не се стърпя и се приповдигна от дълбокия си стол.

— Видиш ли! Тя не е добра!

Но се сви пак сконфузена. Орфей се увличаше в своите спомени и разказваше колко величествени, красиви и мили са върховете, горите, канарите на неговия роден край. Лира, която от омраза към Дика смяташе, че всичко там е диво и противно, се обръщаше към баща си:

— Татко, вярно ли е?

Тъй като баща й не знаеше защо го пита така настойчиво и за да угоди на малкия музикант, отвръщаше равнодушно:

— Да, вярно е.

— А защо по-рано разправяше, че било много лошо? — сопваше се Лира.

— А че… за оня, който не е свикнал… тъй е.

Веднъж Лира погледна Орфея, който разказваше с вдъхновение за своята любима планина, и в един момент, когато той си поемаше дъх, попита, пламнала от любопитство:

— А ще се върнеш ли пак там?

Орфей я погледна смаян. Как може да пита за такова нещо?

— Разбира се! — отговори той.

Момичето помълча малко — то искаше да каже нещо, но не намираше думи и само кършеше пръстите на тънките си нежни ръце.

— Е, да — рече най-сетне Лира и се изчерви от мъчителна ревност, — но ако татко те пусне.

— Лира! — извика ядосано и строго бащата, като я изгледа продължително. — Орфей дойде свободно и свободно може да си иде.

А когато малкият музикант се върна в двореца си, владетелят смъмра още веднъж дъщеря си.

— Ти знаеш — подхвана укорно той, — че този чуден момък е като птичка — само ако се почувствува затворен, и ще престане да свири. А за какво съм аз тогава?

— Но ако поиска да си иде, ще го пуснеш ли? — извърна се бързо Лира, плаха и загрижена.

— Няма да го пусна току-тъй — махна с ръка владетелят, — аз ще направя всички усилия да го задържа, но ако той припре, тогава… не знам… май няма какво да се прави… А рано или късно той ще рече да си върви.

— Татко! — хвана го за ръката Лира, като проплака глезено. — Не вижда ли той, че тук е по-добре — защо ще иска да си ходи? Ще намери ли там такова образовано общество, ще намери ли такива ценители?

— Да, мила — рече замислен бащата, — ако той разбира, няма да иска да си ходи… Но го влече и родният край… Нали знаеш, че от родното място по-скъпо няма…

— Но ние трябва да му обясним… трябва да разбере, че тук е по-добре! — друсна тя тънките си гъвкави рамене.

— Та иди, обясни му — усмихна се снизходително бащата.

Лира не каза вече нищо, но очите й потъмняха и се наляха със сълзи. Тя не можеше да разбере защо този чуден момък ще иска да си ходи. Досега тя си мислеше, че ако някой прекрачи прага на бащината й столица, той не би си отишъл за нищо на света, стига да има с какво да се препитава. А Орфей? Какво му трябва още? Има дворец като владетел, има слуги, има почести! Защо ще си ходи? И какво ще намери там? Дика. Да, заради нея ще си иде той.

Ах, ако нямаше тази малка, дива пастирка, Орфей сигурно щеше да остане завинаги при тях. Но Лира няма да го пусне. Тя ще го задържи тук и след време, когато той разбере какво добро му е направила, ще й благодари от все сърце. Не, тя не искаше този мил Орфей, този вълшебен музикант, този красив и кротък младеж да ги остави. Тя ще го отрупа с подаръци, каквито още никой не е получавал, но ще го задържи в столицата. Към него тя ще бъде толкова внимателна, колкото не е била към никого досега. Ако пък той не разбере добрините, които тя иска да му направи, тогава просто ще каже на баща си да го спре насила…

А дните си хвърчаха и на всеки три-четири дни Орфей ходеше по веднъж в големия дворец да свири. Понякога го слушаха не само владетелят, жена му и дъщеря му, а и други видни сановници и съветници. Инак той седеше по цял ден в широката стая, от прозорците на която се откриваше най-красивата гледка към морето, и с часове наблюдаваше огледалната повърхност, рибарските платноходки, гларусите, птиците, що прелитаха нататък към близкия бряг. От този бряг започваше нова, непозната земя… Ех, да може и Орфей да се откъсне от този студен, досаден дом, от този омразен дворец, дето по цял ден се върти и не знае какво да прави и дето вървят по стъпките му мълчаливи и покорни слуги! Но на тези слуги той гледаше повече като на пазачи, на които владетелят е заповядал да го следят на всяка стъпка.

Така в мечти за родния край и в самотни страдания дойде есента, дойде зимата, премина пролетта и настъпи златното знойно лято. През пролетта Орфей има само едно малко забавление — получи скъпата свирка от Лира. Това наистина беше нещо ненадминато. Той й се радва с дни, опитва я, но не засвири с нея. Мъка му беше, струваше му се, че ако остави своята малка, проста, дървена свирчица, ще измени на родния си край, на близките си, на Дика! Тя сигурно го е забравила вече, но той помни хубавите дни, когато пасяха стадата си с нея, помни я той и няма никога да я забрави, па ако ще би да иде накрай света…

Тежка, остра болка по родния дом пресече гърдите му. Кога ще се махне от този проклет град, кога ще си иде в чудната планина, в която отрасна и която сега му се струваше още по-хубава и по-пленителна!

Лятото нахлу с всичката си сила. То дойде от юг и от изток със страшни горещини, с вихрушки и с душни, бели лунни нощи. И в тези дни на ужасна мараня и дълбока тъга Орфей още по-силно замечта за родната планина. Там сега е хладно, там сега е просторно, там сега привечер духа мек и лек ветрец в живописната и зигзагообразна клисура.

Една вечер, когато Орфей беше пуснал тежките завеси в най-затънтената северна стая и си припомняше незабравимите дни в дола под Орлов камък, и се мъчеше да си представи звънкия смях на Дика, до малкия кей пред двореца спря голяма ладия с широки бели платна. Един слуга от главния дворец намери Орфей и му съобщи, че владетелят иска да го види още сега. Орфей се качи на лодката. Колко време пътуваха по гладката тъмна вода, в която се отражаваха и трептяха звездите, Орфей не разбра, защото той гледаше на всички страни, захласнат и поразен от тази чудна красота. Най-сетне ладията се долепи безшумно до един бряг, потънал в гъста зеленина. Пръв скочи прислужникът, сетне Орфей, а след тях и двама от лодкарите. Отведоха Орфея в нисък, но много красив и удобен дворец, в който през тези тежки задушни дни беше се преместил владетелят. Тук беше и Лира. Владетелят беше замислен и мрачен. Така замислен и мрачен Орфей не беше го виждал досега. Лира и майка и също бяха уморени и тъжни. Те се усмихнаха пресилено на малкия музикант и му направиха място да седне. По едно време, когато владетелят се наведе да оправи пантофа си, Лира се наклони към ухото на Орфея.

— Баща ми пак не е добре — рече тя и го изгледа с натъжените си очи. — Посвири му малко… нещо весело му изсвири…

И Орфей му свири дълго, но понякога той забравяше за мрачния и сърдит владетел, отплесваше се в спомени за своята родина и сърцето му се наливаше с тъга по незабравимите дни със стадото и Дика и свирката неволно скършваше песни, които бяха толкова жални, че късаха и най-коравата душа. При тези тъжни песни владетелят пухтеше тежко и се мяташе като ранен на широкия си стол. Лира гледаше умолително Орфея и му правеше знаци да свирне нещо весело и бодро. Когато най-сетне завърши с една игрива песничка за малката река, в която Дика переше дрехите си, и млъкна уморен, владетелят го изгледа продължително.

— Какво? — смигна той с подпухналите си потъмнели очички. — Не ти се седи вече тук, а?

— Искам да си ида! — призна умолително Орфей и се зарадва, че владетелят е разбрал мъката му.

— Защо искаш да си ходиш? — хвана го за ръката Лира. — Не ти ли е добре тука?

— Не, не ми е добре! — завъртя глава Орфей.

— Мъчно ти е за родния край — обади се майката, която обикновено си мълчеше. — Но да не си недоволен от някого, та искаш да си ходиш, а?

— От всичко съм недоволен! — отвърна троснато Орфей.

— Няма да си ходиш! — отсече ненадейно и мрачно владетелят. — Какво ще правиш в оня див край?

— Той ще остане, той няма да си ходи! — избърза да предвари някоя необмислена дума на Орфея майката. — Нали ще останеш още тук, а?

Орфей стисна устни, заби пръсти в дланите си и наведе глава. „Да — рече си той на ума, — това ти е на тебе честната дума. Докато да ме докараш в този ненавистен град, всичко обещаваше. А сега…“

— Какво не ти харесва тук? — попита заплашително владетелят. — Цял дворец съм ти дал.

— По ми е добре у дома — рече глухо Орфей, все така забучил глава надолу.

Той се прибра в малкия дворец на брега на морето, но този път не погледна нито към тъмната водна повърхност, нито към светлото звездно небе. Сърцето му плачеше от мъка и яд. Досега му беше много тежко, но поне си мислеше, че като рече и настои да си ходи, веднага ще го пуснат. А сега вече няма никаква надежда. Той ще угасне в този пуст дворец, ще умре. Той няма вече никога да види своя роден край, своите родители, любимите места, Дика…

Когато изпратиха Орфея, владетелят, жена му и дъщеря му дълго мълчаха. Най-сетне владетелят измърмори нещо през зъби и погледна въпросително дъщеря си.

— Какво казваш, татко? — изви се тя.

— Да го махна ли този хлапак или да го оставя? — повтори той по-високо и по-ясно.

Лира пребледня. Един миг тя стоя като закована в широкия си стол и като че ли не можеше да проумее думите на баща си.

— Как? — заекна тя с очи, плувнали в сълзи. — Да го изпъдиш?

— Но виждаш какъв дивак е! — отвърна по-меко бащата. — Той не разбира от добрините, които му правим. Тогава да се пръждосва оттук.

— Сигурно някой го е обидил! — изплака Лира. — Кой го е обидил? Досега той не е искал да си ходи.

— Мила моя — погали я по косата майката. — Никой не го е обидил. Той наистина е едно диваче, както казва баща ти, и му е мъчно за неговия затънтен и некултурен роден край. Ясно е, че той не може да разбере добрините, които му прави баща ти. Но аз смятам, че той трябва да бъде задържан тук, докато ни е потребен…

— Вие го пъдите! — изплака високо Лира. — Но ако той си иде, аз… аз… — Тя не се доизказа, но родителите й разбраха какво значеше този плач.

— Аз ще го задържа тъй, както задържам всеки мой роб! — рече троснато владетелят.