Георги Караславов
Орлов камък (16) (Родопска легенда за юноши)

16.

Слънцето се бе издигнало високо над тихото спокойно море, когато тримата беглеци станаха. Орфей гледаше като замаян, стреснат и объркан. Дългото пътуване, преживените тревоги, тежката умора, продължителното бдение — всичко това още му изглеждаше като дълбок, тревожен сън. Той се огледа. Да, това е чужд, непознат край. Къде са? Тук въздухът беше свеж и чист, миришеше на море и бор, чуваше се песен на птички. И като тихо и приятно ехо от този нов, непознат край долиташе нежният плисък на водата в съседните скали. Кир, сложил длан над вежди, гледаше в далечината. Сетне той подсвирна, весел и доволен, дигна нагоре ръце, вдъхна дълбоко и с наслада сладкия въздух и се преметна на ситния пясък. Само Траян, приповдигнат на лакът, не искаше да стане още. Кир мина зад него и го хвана за косата.

— Хайде на лов! — заповяда той другарски.

— Какъв лов? — смръщи се и извърна мургавата си глава Траян.

— Ядат ми се миди и раци. Докато вие да ги наловите с Орфея, аз ще мина отвъд, за да донеса огън. Там живеят три рибарски семейства — тук по-миналата есен ни свари буря, та им гостувахме цяла седмица.

И докато Орфей да попита какви са тези рибарски семейства в този пуст и затънтен остров, Кир, по-пъргав и от коза, се катереше вече по срещните канари. „Добър главатар си имаме — помисли си радостно Орфей. — Всичко предвижда, всичко знае, от нищо не се бои…“ Траян стана мързеливо, излъщи се, като изръмжа от доволство след дългия крепък сън, и пъргаво смъкна и захвърли измачканите си дрехи на пясъка. Той махна на Орфея и със ситни стъпки изтича към канарите, дето водата кротичко се плискаше. Той се хвана за един остър ръб на камъка, отпусна левия си крак, огледа внимателно мястото, наклони се и като изкряка като чайка, цамбурна във водата. И докато Орфей наблюдаваше с любопитство кипналата вода, Траян изскочи току под скалата, тръсна мократа си глава и хвърли настрана от Орфея няколко едри миди. Той се гурка така още няколко пъти и все хвърляше по няколко миди. Сетне извади и раци, които Орфей предпазливо притисна с ошмулкано дъбово клонче. Траян плаваше леко с подадена над водата мокра, усмихната глава и наблюдаваше любопитно как Орфей се справя несръчно с непокорните кривокраки животни. Най-сетне Траян направи широк кръг, като цапаше шумно с крака, и излезе на брега бодър и развеселен. Солената вода се стичаше на струйки по гладката му мургава кожа. Той разчупи една мида, откъсна жилавата лигава сърцевина и я глътна апетитно.

— Много са сладки — подаде той и на Орфея. — Яж!

Но Орфей се потресе и се извърна настрана.

— Наздраве — изгледа го дяволито Траян и като глътна вкусната сурова мида, прибра лова и се запъти към разхвърляния стан. Те се изкачиха нагоре към горичката, за да съберат дърва, и в това време отсреща, все такъв лек и пъргав, изскочи Кир, размаха в десницата си голяма борова главня.

Наловиха и риба, пекоха миди и раци, ядоха, сетне прегледаха лодката, полегнаха и подхванаха разговори за пътуването. Орфей смяташе, че всичко вече е минало, че те още сега, още довечера, още утре ще поемат нагоре към голямата мътна река.

— Не е опасно вече — рече Орфей.

— Сега е най-опасно — отсече Кир. И той обясни защо именно сега е най-опасното. Владетелят е пуснал стотици моряци, придворни рибари, конници и прислужници да го търсят и по вода, и по суша. Те, естествено, ще го търсят по пътищата към неговия роден край. Те сега оглеждат всички пътници, претърсват ги, проверяват ги, задържат ги, докато разберат кои са и откъде са. Ако тръгнат веднага нагоре, няма нищо чудно да ги хванат в града при трите реки. Там сигурно ще дигнат всичко на крак. Управителят, за да се докара пред владетеля, ще спира всички младежи и ще им гледа дори и зъбите.

Орфей пребледня. Ами сега? Какво ще се прави? Тук ли ще остане той, на половината път, след като толкова се радва, че опасността е минала и че наскоро ще си бъде у дома? Кир го погледна под вежди, сви устни и додаде:

— Трийсетина дни ще трябва да прекараме на острова при мама. И когато съгледвачите се уморят да търсят и да претърсват, когато се забрави за бягството ти, тогава ще поемем нагоре. Ще има време да превариш късните дъждове. Ще пътуваш по сухо…

Все пак Орфей клюмна и се натъжи дълбоко. Но скоро привикна и с тази мисъл. Пък щом трябва да почака — ще почака. По-добре ли ще бъде да избърза и да го хванат по пътя! Тогава вече няма да се отърве от затвора на страшния владетел. Следобед, отморени, сити и ободрени, те потеглиха за другия остров. Пристигнаха към полунощ. Майката на Кир беше заела стара колиба в подножието на кичесто планинско възвишение. В съседна колиба живееше със семейството си някакъв далечен неин роднина, отдавна преселен на този остров. Отвъд зад кичестия хълм имаше малко рибарско селище. В тясната долчинка и по обработените склонове имаше хубави лозя. Едничката беда на рибарите, които живееха извън селището, в красивите затулени долчинки край брега, беше това, че нямаха вода за пиене и трябваше да пренасят на ръце и с магарета от отвъдния баир. Макар че до този забутан и незнаен остров всред морето нямаше да дойде нито един от съгледниците и прислужниците на владетеля, все пак Кир каза никой да не говори за Орфея и за бягството от столицата. Не трябва да знае дори далечният роднина, който живееше със семейството си в съседната колиба. Това семейство беше многобройно и шумно. Десет деца — пет момчета и пет момичета, — здрави и опалени, тутакси дойдоха при тримата бегълци и започнаха да ги разпитват за туй-онуй. Кир насочваше разговорите по лъжливи посоки и не съобщаваше нищо положително нито за своята работа, нито за работата на своите другари. А когато те започнеха да настояват за нещо, което той не искаше да им каже, Траян подхвърляше ловко някоя шега и вниманието на всички се отплесваше на другаде. Едно от момчетата — Миркрил — твърде се харесваше на Орфея. То беше на тяхната възраст, здраво и набито, умно и красиво, с тъмни очи, живи и проницателни и винаги напоени с някаква бляскава влага. То беше невиждан бегач, ловък и опитен лодкар, изумителен плувец и прекрасен рибар. Орфей се сприятели с него, а и то се привърза към Орфея. Двамата често излизаха навътре в морето и ловяха риба. С търпение и с умение то учеше Орфея да върти здраво и ловко веслата, да хвърля, както се следваше, въдиците и да слага стръв според рибата, която трябва да се лови. И през първите десетина дни Орфей се изпече, загрубя, почерня и заприлича на същински рибар. Едновременно с това той се учеше да плува и макар по-трудничко, напредваше и в тази насока. Миркрил се радваше на Орфеевите успехи, както добрият учител се радва на примерния ученик.

Но колкото леко и неусетно минаваха дните, дваж по-леко и по-неусетно хвърчаха вечерите и нощите. Вечер, събрани край високата смоква между двете колиби, децата се струпваха около старицата и със зяпнали уста слушаха нейните хубави спомени. Тя разказваше за младостта си, за родния си край, за своите родители, за това, как като момиче е ходела на риболов с баща си, защото братчетата й били малки и не можели още да му помагат. На младини тя плувала като риба и тъй умело въртяла веслата, че се надпреварвала с най-опитните лодкари. Така, при наближаването на една буря, тя, мома вече, се сблъскала в бързината с друга една лодка, която тъй се спукала, че едва я дотътрали до брега. Лодкарят, един хубав млад момък, страшно се разсърдил и се разсърдил главно поради това, че го ударила една нищо и никаква девойка. Но после се успокоил, похвалил я дори и макар че живеели много надалече, започнали често-често да си удрят лодките, без, разбира се, да е имало буря и без да ги чупят. Този млад и хубав момък бил бащата на Кир. Старата разказваше за своята женитба, за тежкия труд и за малките радости, които са изживели. После тя им разказа за страшни бури, за разбити кораби, за удавници, от които и до ден днешен не е стигнало ни вест, ни кост. Децата слушаха внимателно, унесени в далечното минало и замечтани за бъдещето. Морето беше заспало под мекия ласкав поглед на пълната месечина. То дишаше спокойно и неговата могъща, неизмерима снага се преливаше леко в смълчания бряг. Само от време на време, като сдържани въздишки, долитаха плисъците в близките скали. Откъм морето долетя песен. Това беше песен на трудолюбив младеж и в неговия тънък и писклив глас звучаха много надежди и много радост. Душата му преливаше от доволство. Но песента секна ненадейно, както ненадейно беше прозвучала, и над морето пак настъпи дълбоката и упоителна тишина на незабравимата вечер.

Орфей бръкна в пазвата си и напипа малката дървена свирка. Душата му кипеше от възторг и вдъхновение. Той искаше да изсвири нещо за това спокойно безбрежно море, за тези прости, добродушни хора, за техния тежък труд, за честността им, за любовта им към свободата. Но Кир, който не го изпущаше от погледа си, разбра и го сбута внимателно по хълбока. Орфей въздъхна дълбоко и изтегна схванатите си крака. После, преди да си легнат, той го отведе към пясъчната ивица на малкото заливче и го сгълча.

— Та ще чуе ли някой от ония? — завъртя небрежно глава Орфей, като посочи нататък, дето предполагаше, че се намира столицата на жестокия владетел.

— Ти свириш толкова хубаво, че веднага ще се разчуе, а някоя лодка ще отнесе мълвата чак в столицата! — натърти Кир.

— Едва ли някой ще мине оттук! — усмихна се Орфей.

— Случаят помага и на доброто, и на лошото! — отговори мъдро и напътствено Кир. — На добрия случай помагай, а от лошия се пази като от огън.

Чуден беше този Кир! Той беше смел и жизнерадостен като младеж и мъдър като старец. Орфей започна да си приповтаря наум неговите мъдри напътствия. Да, наистина човек трябва да се пази от лошия случай. Да се пази, разбира се, разумно, без да става страхливец. Но да предвижда всичко, да действува разсъдливо и смело, да се бори и упорито и самоотвержено против тиранията на владетелите и техните алчни придворни, управители, сановници и поддръжници.

— И главното — додаде, след като помълча замислен известно време, Кир, — да търпиш — нито да избързваш, нито да закъсняваш. Обмисляй и върши всичко навреме — в това е сигурният успех.

„Да — повтори в ума си Орфей, — нито да избързваш, нито да закъсняваш.“

Двамата другари стояха дълго загледани в морската шир, посипана от златожълтия прашец на луната, и уговаряха пътуването до града на трите реки, откъдето Орфей щеше да поеме за своя роден край. Едно още не беше решил Кир — дали да тръгнат само двамата с Орфея, или да вземат и Траян. Орфей настояваше да вземат и своя по-малък приятел и се чудеше защо Кир мисли за такива прости неща. Но Кир възрази. В една малка лодка да пътуват трима души по такава река — това може да усъмни някои от съгледниците, ако ги забележат. А двама души — нищо.

И след като си легна, Орфей още дълго не можа да заспи и все си мислеше за приказките на старата, за напътствията на Кир и за пътуването по голямата река. На сутринта излязоха на риболов. Но този ден те отидоха много надалече от острова и спаха на срещния бряг в запустяла рибарска хижа. Тази хижа беше покрита с прогнила шума и през широките пролуки се виждаха малки звездни късчета от чистото небе. Цяла нощ в краката на младите уморени рибари се препъваха едри, дръзки плъхове, но момчетата не им обръщаха внимание. Орфей беше доволен и от дългото риболовно пътуване, и от прекрасните гледки, и от тази нощ, прекарана в запустялата рибарска хижа. Така времето течеше незабелязано, трудът увличаше, беше приятно да се живее сред простите и добродушни рибари. В такава близка, родна среда Орфей можеше да прекара цял живот. И поради това той не броеше дните, които оставаха до тръгването, не разпитваше час по час Кир, дори не мислеше с такава неутолима жад за родните си планини, както мислеше по-рано. Той само се радваше, че като се върне в родния си край, ще има за какво да разказва на своите родители, на близките си, на акраните. И на нея, на Дика.

Най-хубавото беше туй, че през това време на скитане и риболов Орфей почерня, лицето му хвана здрав слънчев загар, дланите му слинясаха. Устните му изпръхнаха, косите му се разчорлиха, мъхът на горната устна му даваше по-мъжествен вид. Така преоблечен, изменен изцяло, мъчно можеха да го разпознаят и най-опитните преследвачи от стражата в малкия дворец край морето. Те ще търсят по пътища и кръстопътища нежния, бледния, слабия, наконтения Орфей.

За бягството и за скорошното отпътуване знаеше и майката на Кир. Старата жена трепереше и за живота на сина си, но тя трепереше и за свободата на Орфея. И тя тъкмеше едно-друго за пътуването. Избра хубави маслини, нареди в дървен съд солена риба, отдели на друга страна пушени рибени филета, донесе отнякъде голяма стомна за прясна вода, изпра и поизкърпи ризи и завивки, напълни им цяла торба със сушени смокини и стафиди.

— Стига, майко, няма да пътуваме накрай света — упрекваше я галено Кир за непрестанните й грижи.

— Нека, синко — оправдаваше се тя. — Многото може и да се хвърли, но малкото няма откъде да се допълни.

Така в приготовления и шетня минаха последните седем-осем денонощия. Най-сетне денят на тръгването беше определен. Можеше да се отложи само в случай на силна буря. Но времето беше сухо и топло, Кир познаваше от опит, че по това време рядко, много рядко се явяват дори по-силни ветрове над морето. Инак духаше добър попътен ветрец — ако е живот и здраве, този ветрец ще ги отнесе до реката, без дори да похванат веслата.

И на уречения ден по зори тримата другари натовариха лодката и се простиха с умислената, просълзена старица. Тя им пожела добър път, прегърна Орфея, целуна го по загорялата буза, поръча му да поздрави родителите си и всички свои близки хора и дълго гледа в здрача на ранното утро към посоката, дето изчезна лодката с тримата другари…