Георги Караславов
Орлов камък (5) (Родопска легенда за юноши)

5.

Орфей влезе с подкосени крака. Той гледаше като замаян и не вярваше на очите си. Къде попадна той? Какво беше това? Можеше ли човешката ръка само за няколко часа да преобрази така едно малко кътче от тази дива, сурова и груба природа? Никога досега той не беше се замислял върху това, докъде може да стигне умението на хората в уредбата на едно жилище. Най-напред го смая това, дето отвън палатката беше ясносиня, а отвътре — портокалена, с чудни разноцветни украшения. Целият под беше постлан с дебели, меки, топли килими. По тях трептяха всички цветове, които Орфей познаваше в гората и по небето през четирите времена на годината, но зеленият цвят преливаше над всичко. В дъното на палатката блестеше нещо. Това беше леглото на владетеля с рамки от чисто ковано злато. То беше покрито със скъпи тъкани. Около стълба, на бой и половина височина, имаше кръг от сребърни свещници със златни основи и златни върхове. В палатката имаше още няколко стола, широки и меки, имаше и няколко по-дълги и по-тесни като люлки. Тези столове бяха за излежаване. В дъното, близо до леглото, имаше един много широк стол с по-високо облегало. Това беше столът на владетеля. Средата на облегалото грееше като слънце. На този стол не можеше да сяда никой друг освен владетеля. Но и владетелят рядко сядаше на стола си. Обикновено той ходеше нагоре-надолу, сумтеше, ругаеше, чупеше мебелите си, късаше скъпите тъкани, а понякога, когато много се ядосваше за някоя дреболия, хвърляше се върху сановниците, съветниците и управителите си и ги биеше с юмруци по главите и гърбовете. Те само се свеждаха, без да смеят да продумат нещо. Като изпочупеше всичко, владетелят се ядосваше още повече и тогава за неговите сановници и съветници настъпваха страшни мигове.

За пръв път, след като чу свирнята на Орфея, той се успокои и се усмихна. За пръв път той повика някои от най-любимите си съветници и се разговори с тях тихо, човешки. Те го гледаха поразени и трепереха, защото не знаеха докога ще продължи това необикновено настроение. Те до такава степен бяха свикнали с неговия избухлив и непоносим нрав, че сега това състояние им изглеждаше ненормално.

— Какво има, Мар? — попита кротко владетелят, като измери внимателно първия си прислужник. — Защо ми водиш това момче?

— Нали поръча да намерим оня, който свиреше така хубаво и чиито песни толкоз много ти харесаха! — поклони се до пода верният прислужник.

— Алек върна ли се? — попита владетелят, като предположи, че неговият най-пъргав и най-остроумен довереник е изпратил това опърпано планинче. — Той ли праща момчето?

— Аз го доведох.

— Навярно знае нещо за чудния свирец?

— Момчето е свирецът, господарю.

— Ти шегуваш ли се? — сепна се и попита троснато владетелят. — Ти сам чу ли го да свири?

Главният прислужник пребледня. Наистина, момчето може би умее да свири, но как свири?

— Не съм го чул, господарю, но ми казаха… — заекна прислужникът. — Добър човек ми каза… честен човек… стар човек…

— Може да е добър и стар този човек, но те е излъгал, Мар — каза решително и напътствено владетелят. — Някой хитър планинец се е пошегувал с тебе… На такива диваци аз не мога да имам никакво доверие.

Верният прислужник погледна плахо и същевременно умолително Орфей и наведе смутено глава. За него вече нямаше никакво съмнение, че старецът го излъга и че дрехата му отиде на вятъра.

— Наистина, знаеш ли да свириш? — обърна се едва забележимо прислужникът и попита шепнешком Орфея.

— Аз знам да свиря — дигна гордо глава Орфей, — но не знам дали моето свирене ще ви хареса.

— С какво свириш? — обърна се владетелят. Отговорът на това диваче му хареса.

— Ето! — И Орфей извади от пояса си малка дървена свирка.

Прислужникът погледна тази проста клечка, пробита като на шега, и още повече пребледня. А така дълбоко се развълнува и тъй много се зарадва, че пръв откри прочутия свирец и толкова бързо го отведе при своя господар. „Похвалите и наградите — мислеше си той — са в кърпа вързани. Само дето дадох хубавата си дреха на оня стар измамник!“ — въздъхна пак той.

— Я посвири малко да те чуем! — каза шеговито владетелят и погледна приятелски своите съветници. „Ще се позабавлявам малко с това планинче“ — рече си той, доволен, че все пак тук има един вълшебен музикант и че Алек ще го открие и ще го доведе.

Орфей стоеше със строго стиснати устни и гледаше съсредоточено пред себе си.

— Свири де! — натърти малко владетелят.

— Сега не ми се свири! — отговори спокойно Орфей.

— Момче! — опули се главният прислужник и дръпна Орфея за ръкава на скъсаната дреха. — Знаеш ли с кого приказваш?

— Остави го, Мар! — усмихна се владетелят. — Наистина как ще свири, като не му се свири! — Той беше уверен, че и това хлапе е хитро като всички тези прости овчари, но играта беше забавна. Като го погледна добродушно, владетелят стана, отиде до леглото си и като никога измъкна малък сандък и го отвори. Сетне започна да вади такива тънки и красиви копринени тъкани, че на Фея свят му се зави.

— Ето, ще ти дам всичко това, ако посвириш малко — посочи ги владетелят.

Наистина тези тъкани бяха ненагледно хубави, но защо му са на Орфея, какво ще ги прави? И изведнъж трепна, кръглите му очи блеснаха. „Ще ги дам на Дика! Ах, как обича да се кичи с такива работи!“ И той си представи как ще я срещне някъде по пътечката до реката и как ще ги метне на раменете й. А тя ще го погледне дяволито и ще се престори, че уж не ги иска…

— Добре, ще посвиря! — рече Орфей, извади свирката си, духна в нея, огледа я внимателно, за да види дали няма някаква повреда, и я залепи на тънките си устни, над които вече се сплиташе едър мъх.

Владетелят се сепна — толкоз много го изненадаха първите звуци, които като невидими птици изхвръкнаха и се удариха в меката жълта подплата на копринената палатка. Меките, къдраво нежни и ненаситно сладки тонове се плъзгаха по лъскавия плат, извиваха се нагоре към островърхия купол, сплитаха се хармонично и леко, стапяха сърцата и душите на хората и потъваха в здрачевината на топлата вечер. Сановници, съветници, управители, прислужници, готвачи, кочияши, коняри, метачи и неколцината музиканти се натискаха към палатката на владетеля и спираха поразени и смаяни пред вратата. Звуците ги галеха, унасяха ги, пълнеха сърцата им с бодрост и наслада, гърдите им дишаха по-леко и по-приятно, кръвта се вълнуваше като през най-щастливите и безгрижни млади години… Песента беше бодра, жизнерадостна, весела, тя вдъхваше твърда вяра в хубавото бъдеще, тя нашепваше за братство и щастие под слънцето, за красота и доволство на земята.

Всички чужденци в лагера се чудеха пред палатката на владетеля. Кой свиреше? Откъде беше дошъл вълшебният свирец? Един от съветниците, който не беше поканен в палатката, не се стърпя и макар че това беше строго забранено, отметна тежкото платно, сложено за врата, и надникна вътре. Владетелят седеше на стола си, облакътен, замислен, усмихнат. Първият му прислужник беше се облегнал на един нисък стълб в дъното на палатката и очите му светеха от възторг. Да, той беше сполучил, той беше победил. След дълбокото смущение и тежкото отчаяние преди малко, сега идеше неизразимата радост и гордостта от бързо и точно изпълнената поръчка. А свирецът? Той наистина беше онова малко опърпано момче, което одеве въведоха при владетеля. То беше допряло леко до устните си проста дървена свирка и пръстите му играеха така пъргаво и ловко, че се сплитаха в една неуловима мрежа.

Нямаше насищане на тази музика. Тя упойваше като старо гъсто, черно, отлежало вино, тя освежаваше като лек горски ветрец през пролетно утро, тя галеше като нежноснежен пух. Всички бяха се забравили, заслушани в сладките звуци, всички бяха отмалели от наслада, та когато Орфей скърши последните бодри и радостни извивки, никой не се помръдна и никой не знаеше колко време беше се изминало в това неизразимо блаженство. И владетелят, и сановниците, и съветниците, и управителите, и всички слуги стояха, като упоени и не дигаха глави.

— Отивам си — рече Орфей, като постоя и почака да му продумат нещо. — Оставих овцете си на дяда Таса, не знам дали ги е откарал у дома.

Пръв се сепна владетелят. Той стана, пристъпи важно и тържествено до малкото овчарче, сложи ръка на рамото му и го погледна мило.

— Остави стадото — рече той успокоително и кротко, — то няма да се загуби. Пък и да се загуби, не е голяма беда.

— А татко? — учуден и леко изплашен, дигна очи Орфей. — Как ще му се мярна сетне?

Владетелят се усмихна толкова снизходително, че някои от сановниците и съветниците си смигнаха и се изсмяха гласно.

— Бъди спокоен — хвана го той за брадичката и го щипна леко и гальовно, — татко ти нищо няма да ти направи. Татко ти ще бъде много доволен, защото за едно изгубено агне аз ще му дам сто стада.

— Откъде ще ги вземеш? — погледна го недоверчиво Орфей.

— То си е моя работа — отвърна все така бащински покровителствено владетелят. — Но кажи ми ти, малък вълшебнико, кажи ми, ти с тази чудна дарба за тази дива планина ли си? Кой ще те чуе тук и кой ще те разбере?

Орфей мълчеше. Той не можеше да проумее добре думите на този богат чужденец, пред когото всички се кланяха и му се усмихваха пресилено. Но той долови, че в тези думи все пак има нещо много интересно и за него. Защо той казва, че планината им била дива и че нямало кой да го чуе и да го разбере? „О, колко хубава си е нашата планина! — отвърна мислено Орфей. — И как всички оставят работата си да ме слушат до захласване!… И Дика, и тя как ме слуша!…“

— Как се казваш ти, малък свирецо? — наведе се загледан ласкаво владетелят.

— Фейо. Орфей.

— А ти искаш ли да дойдеш с мен в моята столица?

— Не искам.

Всички сановници, съветници и управители ахнаха в един глас. Владетелят си мислеше, че това момче, което беше се родило и израснало в този див край и което не знаеше с каква дарба беше надарено, може и да откаже, но такъв пряк и решителен отговор той не очакваше.

— А защо не искаш, драги Орфее? Та ти не знаеш колко хубаво е там! — Владетелят се наведе съвсем близо до лицето му. — Ти ще живееш в най-хубавия ми палат, който е построен на брега на морето, ще имаш най-голямата власт след мене, на тебе ще се подчиняват всички мои сановници, съветници и управители, ще ти прислужват най-верните и най-пъргавите ми слуги и роби. Там ти ще свириш в салон, който събира хиляди души, ще свириш пред най-отбраното общество със златна свирка, каквато никой музикант в света още не е получавал… Ще дойдеш ли, а?

— Не искам.

Несвикнал да му отвръщат така решително и рязко, владетелят се изчерви леко и по сухата му шия запулсираха две набъбнали вени, но тутакси се съвзе пак и още повече се наведе към лицето му.

— А защо не искаш? — попита го той малко по-строго.

— Тук си ми е добре — проломоти глухо и сърдито Орфей.

— Ти наистина не знаеш какво е при мене, в моя град, та затова приказваш така! — гледаше го усмихнат и внимателен владетелят, уплашен, че момчето наистина може да се дръпне и да не дойде с него. „С хубавото, с доброто!“ — рече си на ума той. — Е, насила не мога да те взема — каза той гласно и го потупа приятелски по гърба. — Но всеки на твое място би дошъл поне да види свят, да се срещне с други хора… Знаеш ли какво ще бъде, когато се завърнеш оттам богат и с такива премени, че всички тук ще си прехапят устните от почуда? И какво ще бъде, когато всички от планината излязат и те посрещнат, а?

— Не искам! — отсече пак момчето.

Сановниците и съветниците се спогледаха смаяни. „Глупаво момче!“ — мислеха си със завист те.

— Там никой няма да те държи насила — продължи все така кротко и любезно владетелят. — Когато поискаш, веднага ще се върнеш тук. Ще пътуваш с моята кола, ще ти дам най-опитните колари и най-смелите водачи. Ще те придружи цяла армия и тази армия ти ще я командуваш. От моите прислужници ще си избереш, които си искаш.

— Не искам.

— Какво не искаш?

— Не искам да дойда.

Орфей въртеше малката дървена свирка в ръцете си и гледаше упорито насреща, точно над леглото на владетеля. Да остави своя роден край, да остави Орлов камък, откъдето най-добре се вижда малката къщурка с покрив от сиви плочи, да не вижда Дика, не, за нищо няма да се съгласи Орфей.

Владетелят се отпусна, намръщи се леко и се завъртя настрана. Всички сановници, управители, съветници и прислужници изтръпнаха. Владетелят може всеки миг да избухне и тогава горко му на това глупаво, дебелоглаво планинче, горко им на всички тях, дето са се събрали тук и с нищо не могат да помогнат.

— Но ако поискам всеки ден да идваш да ми посвирваш, ще се съгласиш ли? — извърна се пак владетелят към Орфей и го загледа изпитателно.

— Тук ли? — оживи се Орфей.

— Тук.

— Тук мога да идвам.

— Е, видиш ли? — усмихна му се владетелят. — Ще се спогодим, ще се разберем с тебе. А сега си иди. И утре пак ела тука. Ще дойдеш ли? Но ще доведеш и баща си. Искам да го видя, да се сприятелим и с него.

Един прислужник даде обещаните дарове на момчето, даде му и няколко златни монети и го изпрати до дома му.

Орфей се спря пред малката схлупена къщурка и дълго мисли да влезе ли с даровете, или да ги скрие и утре, при сгода, да ги даде на Дика. Чудно и непознато смущение бушуваше в душата му и спъваше краката му. За пръв път му се случваше такова нещо. Но защо да не влезе с даровете, защо да не каже, че ги е взел само защото се е досетил, че Дика много ще се зарадва, като ги види!