Георги Караславов
Орлов камък (14) (Родопска легенда за юноши)

14.

Лира забеляза, че при нея Орфей все още беше студен и като че сърдит за нещо. Това я ядосваше, но същевременно я и интригуваше. Защо знаменитият музикант, който няма, а може би няма и да има достоен съперник и заместник, я гледа така враждебно? Мрази ли я, или се страхува от нея? И един ден, когато тя пак го молеше да дойде в тяхната среда и да им посвири малко, той така презрително се намръщи, че Лира отскочи обидено назад.

— О, ти не знаеш какви младежи има! — извика тя въодушевено. — Те са толкова умни, културни!…

— За всички тези младежи аз не давам само нокътя на Кир! — отговори със студена презрителност Орфей.

— Кой е този Кир? — ококори се Лира.

— Мой приятел… рибар…

— Момчето, което… — заекна Лира. Тя искаше да каже — момчето, на което забраних да се мярка тук, но прехапа устни и замълча. Защото, щом Орфей го цени и уважава толкова много, неразумно ще бъде да издава, че тя сама го е пропъдила… И една внезапна мисъл я озари — може би Орфей й се сърди тъкмо защото го е изпъдила оттук и му е забранила да идва в двореца.

Тя си отиде замислена и неспокойна. И реши — ще повика това рибарче, за да разбере що за момче е то. Тя разпрати своите прислужници да го търсят. Три дни и три нощи прислужниците кръстосваха морето с лодки и де кого срещаха и виждаха, питаха не се ли казва Кир. Най-сетне го намериха и го отведоха при дъщерята на владетеля. Малкият и умен рибар се изправи пред нея и я изгледа дръзко, а доколкото Лира можа да схване — дори враждебно.

— За какво съм ти потрябвал? — попита троснато Кир, тъй като тя само го гледаше и не знаеше как да започне.

— Слушай, Кир — подхвана приятелски Лира. — Ти си най-близкият приятел на първия придворен музикант… на Орфея — поясни тя.

— Ние сме добри другари — отговори бързо и нетърпеливо Кир.

— Като сте добри другари, ти сигурно знаеш защо Орфей е такъв… сърдит… Какво иска той?

— Иска да си иде! — отвърна направо и без колебание Кир.

— А ти какво мислиш? — продължи хитро Лира. — По-добре ли ще бъде да остави този голям, културен град, дето има такива условия за живот и за творчество, дето толкова много го уважават всички знатни люде, и да иде да се затрие в някаква дива и пуста планина между груби и прости планинци и пастири?

Лира си мислеше — ако убеди Кир в това, че за Орфея ще бъде по-добре и по-полезно да остане в столицата, то Кир като най-близък другар на Орфея ще го убеди от своя страна да не мисли вече за връщане в далечните диви планини. Но Кир я погледна накриво и се усмихна презрително.

— Най-добрите условия не са тук, а там, дето човек се чувствува доволен и щастлив! — рече ясно и решително Кир. — Пуснете го да си иде, защото ако го държите затворен тук, той ще умре. Каква полза тогава от вашите добри условия?

— Защо да умре? — скочи Лира, тъй като помисли, че той иска да я плаши.

— Защо умира птичето в клетката?

Лира пламна, устните й затрепераха от мъка и яд.

— Но той има такова прекрасно жилище! — рече тя с развълнуван глас. — Има толкова прислужници, получава такава хубава храна, каквато и в двореца не готвят.

— Та на птиците клетките не са ли хубави, та на тях не слагат ли прекрасна храна? — също така разпален и развълнуван отвърна Кир.

Лира се отпусна безпомощна на стола, наведе глава и се замисли. Тя беше и отчаяна, и ядосана, и измъчена, и нервирана. О, колко прости, тъпи и диви са хората! Как не могат да разберат кое е красиво и полезно и кое не е. И това дръзко рибарче — идеше й да го разкъса на парчета. Как смееше то да й отвръща така? Къде се намираше то? Знаеше ли то, че тя, дъщерята на най-силния и прославен владетел, може с една дума само да го смачка като буболечка?… Тя няма да го пуща при Орфея, защото, вижда се, то ще му влияе лошо. А Орфей? Нека се цупи той, нека се сърди, нека се затваря в стаята си. Ще мине време, той ще забрави всичко, ще се привърже към този живот и към благородните хора около двореца и ще я благославя, нея, Лира, задето му е мислила само доброто. А това, което сега прави Орфей, това са капризи на един младеж, който е надарен с невиждана дарба да свири и да разбира звуците и тоновете и към когото всички са толкова внимателни, дори строгият й баща…

— Слушай! — обърна се властно и студено Лира към смълчания и навъсен Кир. — Ти не си другар на Орфея, защото не му мислиш доброто.

— Онова, което за един е добро, за друг е лошо — отговори, без да трепне, Кир.

Лира скочи, пламнала внезапно, и тупна с крак.

— Върви си сега — процеди тя, — но да знаеш — ако някой ми каже, че си се мярнал около двореца на Орфея, ще заповядам да ти вържат един камък на врата й да те хвърлят в морето.

Кир гледаше под вежди и мълчеше. Той знаеше, че това, което му казваше тя, не е нито шега, нито празна приказка. Какво значеше за нея животът на някакво бедно рибарче? И Кир беше доволен, че прехвърли майка си в далечния непознат остров…

Лира хапеше до кръв устната си и не знаеше какво да прави с малкия музикант. Тя не можеше да живее далеч от него. Но за какво беше се привързала толкова — дали към него, или към чудното му свирене — тя не знаеше. Но тя нямаше да го пусне за нищо на света, па ако ще би да го види как угасва като пиле в клетка. Нека умре, но да умре пред нейните очи, да е сигурна, да знае, че е умрял, а не, че е в някакви диви планини при някаква груба, проста, презряна пастирка.

Лира започна да се промъква в двореца на Орфея като същински крадец. Тя дебнеше, мъчеше се да го види скришом, за да разбере настроението му. И тя викаше неговите прислужници, подкупваше ги щедро и ги разпитваше надълго и нашироко за всичко, което я интересуваше. Кога става от сън, какво прави, как закусва, с какво се забавлява, с кого приказва, среща ли се с някой външен човек, свири ли… Най-често тя викаше Мар. Старият верен прислужник й казваше загрижено и тихо, че момчето обикновено не излизало, стояло си по цял ден в стаята и понякога свирело. Но то свирело толкова тъжно, че всички се разплаквали като на погребение на много близък човек. В песните му имало такава горчива мъка, толкова тежка скръб. И понякога като че викало някого, викало го продължително и нежно… А за яденето… Старецът не знаеше какво точно да каже. Хранел се лошо, нередовно… Само от време на време си поръчвал прясна риба от едно рибарче…

Лира се сепна.

— Какво рибарче? Кое рибарче?

— Не онова, не! — махна успокоително Мар. — Друго рибарче, по-малко… изглежда ми на глуповато…

Това рибарче един ден получи от Орфея един вързоп със златни монети. С тези пари Кир трябваше да купи нова, голяма, здрава лодка и всичко, каквото бе необходимо за бягството.

Но Орфей искаше да се види, да се срещне, да си поговори с умния Кир. Без неговите смели приказки, без бодрия му поглед, без сърдечната му усмивка той като че ли губеше надежда в своето избавление. И той си устрои една среща чрез Траян. Срещата стана през нощта в шубраките край брега. От страх да не угадят малкия рибар, челюстите на Орфея непрекъснато тракаха. Кир обаче беше спокоен. Той беше готов да се гмурне във водата и да изплува до лодката си, която дремеше навътре върху спокойните води, пазена от Траян.

— Купих лодка — похвали се Кир. — Такава лодка ти не си виждал — с нея ще идем накрай света.

— Аз не искам да отивам накрай света — пошегува се Орфей. — Аз искам да ида само до моя роден край…

На следния ден Орфей беше радостен и доволен, дори слезе до кея, седна на един камък и поплиска с ръка бистрата гъста вода. Мар веднага обади на Лира. И след час дъщерята на владетеля пристигна. Тя пак поднови молбата си да им посвири някоя вечер. Ще бъдат само млади хора и сред тях той ще се ободри и ще разбере колко хубаво е да се живее тук. Орфей замълча наведен, но изведнъж отметна глава назад.

— Един роб може да работи, да слугува — рече той, — но не искайте от един роб да ви свири…

— Защо да си роб? — учуди се наивно Лира. — Та ти си истински господар, ти можеш да владееш всичко, стига само да поискаш.

— Владетел, който не може да си направи сам една разходка в морето! — усмихна се язвително Орфей.

— Та ако е за разходка… за разходка… — заекна Лира — ти можеш… само че… само че… с нашите хора…

— Значи да пренесем затвора в някоя лодка — допълни горчиво Орфей. — Заключено е сърцето ми за песни…

— Е добре! — извика Лира и тупна с крак. — Разхождай се и сам, колкото си искаш, но още утре ще дойдеш да ни свириш.

— Със свободата ще дойдат и песните — рече Орфей, като се мъчеше да прикрие бликналата радост.

Доволна и радостна, усмихната хитро, Лира бързаше да се похвали на своите приятелки и приятели, че най-сетне вироглавото и диво момче влиза в правия път и че то още утре ще им свири в големия дворец.

А колкото за свободата на Орфея, на нея й хрумна една чудна мисъл. Тя ще прати свои верни хора, моряци и стражи, които ще завардят теснините. И мерне ли се такова момче, облечено богато, ще го спират и ще го връщат. Дотам ще стигне свободата на малкия музикант. Инак той нека си се разхожда до насита сред морето, нека се среща с когото си ще… Така той ще бъде доволен, а и те няма да се страхуват, че може да избяга…

А Орфей наистина не знаеше какво да прави от радост…