Георги Караславов
Орлов камък (17) (Родопска легенда за юноши)

17.

 

Ето и голямата мътна река с тихите спокойни води, с преплетените крайбрежни камшни и ракитаци, които гъмжат от диви патици и от диви юрдечки. Сред гъстите треви се разплитат сивите възли на лениви, студени змии, пъргави водни костенурки се провират ловко, рибата може да се гребе с шепи. Ей ги познатите тъмни и хладни върбалаци, които дремят в знойната мараня, уплетени с хмел, диви лози и повет. Соленият въздух на чистото море се сменя с дъх на гъста зеленина, на блато и на гнил шавар. Над лодката прелитат мухи, виждат се сиви, прозрачни, подвижни кълбета комари. До слуха, сред равните плясъци на лопатите, долита непримирима крамола на врабци, затулени в притихналите клонаци. От време на време се мяркат гарги и косове, дочуват се равномерните удари на съсредоточени кълвачи. Наоколо не се вижда жива душа не се чува човешки глас, няма никаква следа от някакво селище.

Тук, колкото бавно и незабележимо да се влачи мътната вода, все пак плаването срещу течението е по-трудно и лодкарите нито за миг не могат да оставят лопатите. Орфей стои на кърмата и гледа неспокойно наоколо. Наближава опасният праг — градът на трите реки. Струва му се, там съгледниците на владетеля са завардили всяко ъгълче, всяка стъпка, защото знаят, защото са сигурни, че той ще мине оттам, и чакат да го спипат и да го върнат в проклетия град сред лицемерните и жестоки охолници. Той гледаше как жилавите гърбове на гребците се огъваха и как те, час по час, след като бяха яли солени маслини и риба, вземаха стомната с прясната вода и пиеха ненаситно и жадно. Потните им рамене, посипани тук-таме с ивици от солен прашец, лъщяха на яркото слънце. Но прясната вода беше на привършване. Те не взеха всички стомни, защото смятаха, че все някъде край реката ще намерят някакъв извор. Или в краен случай щяха да пият от самата река. Но как ще пият от тази мътна топла вода?

Те изпиха до капчица водата от стомните и острата мъчителна жажда започна да ги гори, когато и тримата едновременно забелязаха малка скеля на левия бряг, при която на обикновен брястов колец беше завързана стара лодка. Ето тук ще има някакво селище. Тук най-сетне ще видят живи хора, тук ще намерят извор, тук ще си починат, ще си похапнат, пък може и да пренощуват, защото слънцето вече започваше да преваля зад далечните върбалаци. Отмалели от умора, тримата другари се олюляваха, когато скочиха на сушата. Траян завърза лодката за една стара върбова жила настрани от скеличката и изтича горе, дето през тясна полянка нататък към полето водеше тревясал път. В далечината под продълговат нисък хълм се виждаше някакво селище. Някъде по средата над селището се виеше дим и се губеше на тънка струйка в сивата мараня на горещия следобед. Недалече се виждаха няколко пожънати ниви с високи жълтопепеляви стърнища. Тримата пътници се оглеждаха любопитно и не знаеха накъде да тръгнат и къде да търсят извор. Орфей, който познаваше добре планината, и тук съобрази веднага. Той знаеше, че щом наблизо има селище, и дори ниви, то ще има и някакъв извор. А към извора ще има пътечка.

— Да идем в селото — предложи Траян.

— Нямаме работа в селото — отсече рязко Кир. — На нас ни трябва само вода и ако не намерим тъдява извор, ще изкопаем край брега и ще почакаме, докато се избистри. Водата няма да е студена, но ще е чиста.

— Тогава да потърсим извор — съгласи се сконфузен Траян. — Вие с Орфей тръгнете натам, пък аз ще ида насам.

— Ти ще идеш да вардиш лодката! — заповяда Кир.

— От кого ще я вардя? От жабите ли? — сопна се предпазливо Траян.

— Глупчо! — извърна се със свити вежди Кир. — Щом на два хвърлея има село, то сигурно ще има и хора. Скоро при лодката! — И той посочи към малката скеля.

Траян наведе очи и се върна засрамен, а Орфей и Кир поеха нагоре край гъстите върбалаци, като се оглеждаха и ослушваха внимателно. Те откриха някаква пътечка, но тази пътечка скоро се изгуби сред тревата. На едно място видяха пресен говежди тор, по-нататък в драките забелязаха кичурче вълна.

— Стой! — дръпна се Орфей. — Тук са пасли овце.

— Откъде знаеш? — извърна се недоверчиво Кир.

— Ето, това е вълна! — И Орфей откъсна кичурчето със сръчността на стар познавач.

Те тръгнаха нататък напрегнати, сгушени, сигурни, че са попаднали в дирите на жадувания извор. И ето там, дето реката правеше един доста остър завой в малката долчинка, те дочуха нещо прилично на човешки говор. Със сърца, разтуптени до спукване, те пристъпваха внимателно, втренчени напред. Да, това наистина беше човешки говор. Те дори разпознаха някои думи. Орфей изтича настрана и се загледа учуден и изненадан. Сред песъкливата долчинка, която, както личеше, е била образувана от някогашен разлив на реката, в сянката на два грамадни кавака-близнаци, пладнуваха скрити от силното слънце овце. Това бяха няколко стада, отделени едно от друго. По-навътре в сянката на върбалаците се мяркаха и няколко човешки глави.

— Ето ги! — извика глухо Орфей и махна с ръка, целият превърнат на слух и зрение. — Ей ги овцете под каваците, а ей ги там и овчарите до върбалака! — И той посочи с пръст, втренчен и развълнуван като Кир. Дълго стояха така двамата другари, загледани внимателно в овчарите. Тези овчари бяха осем души, все момчетии. Само един беше по-възрастен, мустакат и брадат, но той лежеше на лакът и поради това не можеха да го разгледат добре. Но явно беше, че той им е главатарят. По едно време той се сопна на един младеж със сламена коса и дори завъртя с тояга, за да го удари. Момчето отскочи и се изсмя високо и кръшно. И когато мустакатият мъж се приповдигна с тоягата, то избяга към овцете, откачи от кавака сива връхна дреха и му я занесе.

— Да идем при тях — реши изведнъж Кир.

— Ами ако ни направят нещо лошо?

— Нищо няма да ни направят. — И Кир излезе иззад храстите и тръгна към стадото. За да не помислят, че двамата пътници попадат съвсем случайно, Кир изсвири с уста и със смелост, която смрази Орфея, се насочи право към овчарите. Непознатите хора се извърнаха учудени, сетне се изправиха и се загледаха плахо в двамата непознати гости. Сами ли бяха те, или в храстите и върбалаците се криеха и други чужди хора? Те взеха тоягите си и ги стиснаха здраво, готови за каквото и да било нападение. Кир вървеше все така спокойно и самоуверено, като подсвиркваше приятелски. Орфей потичваше да го настигне, но краката му бяха се подкосили от страх.

Когато стигнаха на десетина крачки от овчарите, брадатият мъж се изпъчи и извика с глас, в който имаше повече страх, отколкото смелост.

— Кои сте вие и за какво идете?

— Ние сме мирни хора и търсим вода за пиене — отвърна Кир.

— Има ли други хора с вас и къде са те? — викаше все така високо, с разтреперан глас брадатият овчар.

— Само ние сме — рече Кир и подаде ръката си на брадатия овчар.

Дружината заобиколи двамата непознати гости. Всички ги оглеждаха любопитно и страхливо. За добро или за лошо идеха те? Дали наистина търсеха само вода за пиене, или идваха за грабежи? Тук, като пътуваха срещу течението на реката, понякога слизаха разбойници от непознати морски краища, нападаха стадата, отвличаха овце и агнета, понякога съсичаха волове и крави, ако им паднеха, и ги замъкваха в лодките си. Наистина такива нападения не се случваха всеки ден, нито дори всяка година, но битките с тези дръзки крадци понякога биваха упорити и кървави и за героите от селището се приказваха приказки и се пееха песни. Обикновено нападателите слизаха тихомълком и добре въоръжени, се нахвърляха върху стадата с изненада. А, ето сега идваха двама души, и идеха като приятели — с предупреждение. Дали това не беше измама? Дали не искаха да ги заблудят, за да ги ударят със скритите си сили?

За да им покаже, че са мирни гости и сърдечни приятели, Кир видя в листата на гъстия бъз голяма износена кратуна, посегна, взе я и пи дълго и с наслада. Сетне я подаде на слисания Орфей, избърса с ръкава устата си и седна.

— Бре, задушно! — рече той и поклати глава. — Уморихме се.

— А откъде идете? — попита поуспокоено брадатият овчар.

— Отдалече. Па ни се свърши водата, а без вода в тия горещини накъде?… — Кир помълча. — Седнете де! — покани той овчарите повелително. Но те само се спогледаха и не се помръднаха. — Има ли някъде наблизо извор? — подхвана пак разговора той.

— Ето, тук наблизо е! — обади се русо момче със сини добродушни очи.

— Ние имаме и съдове, ще ги напълним и ще поемаме пак.

Дружината мълчеше — никой нищо не продума. „Лошо — мислеше си Кир. — Мълчат, не сядат — лошо.“

— А как — ловите ли риба? — дигна Кир поглед към едрия рошав главатар на момчетата.

— От време на време — отговори сухо главатарят.

— Седнете де! — махна повелително Кир. — Вие май се уплашихте? — И той се усмихна широко, приятелски.

— Па знаем ли какви сте и откъде сте? — проломоти едрият главатар.

— Каквито и да сме — ето, вие сте толкоз много, а ние сме само двама. Какво можем да ви направим?

— А… — заекна главатарят. — Нямате ли… тъдява някъде… още хора, а?

— Ние сме всичко трима души — рече Кир. — Ето ни двамата при вас, а третият пази лодката.

— Я да видим и другия — кимна с глава брадатият мъж, който изведнъж стана дързък и смел.

— Да не е клопка? — подметна едно от овчарчетата.

Главатарят не се уплаши. „Пък кой знай!“ — помисли си той. И като извика настрана русото овчарче, поръча му нещо, посочи му с пръст и се върна. Кир следеше всичко това под око. Той разбра, че не им вярват и че се страхуват от ненадейно нападение и грабеж. „Нека се уверят“, рече си Кир. Орфей само гледаше и слушаше изплашен и забъркан. Все му се струваше, че тези момчетии ще им напакостят нещо, пък може и да ги пречукат. Нито ще види някой, нито ще научи. Тъй и ще си го чакат там в родната планина, тъй и ще поглежда към пътя за равнината русокосата Дика… А може и да ги вържат и да ги затворят. Може съгледвачите на владетеля да ги надушат и да ги спипат… Орфей изтръпна, мравки полазиха по тялото му: Само там не иска да се върне той, само оня омразен дворец не иска да вижда!… Противни му са всички ония лицемерни и дребнави придворни, ненавижда ги той повече и от самата смърт. Сега, след като се отскубна от лапите им, сега, когато беше на свобода, той разбра в какъв гнил и мръсен свят е прекарвал толкова време!… По-добре да го удавят, да го убият, жив да го изгорят, но да го не връщат там…

Като гледаха Орфея така объркан и изплашен, овчарите се окопитиха и разбраха, че ако са дошли като нападатели, те няма да изпратят такъв свит и слабоватичък момък. Пък и целият той им вдъхваше някакво необяснимо доверие. Не може човек с такива благи, кротки очи да мисли зло.

По едно време русото овчарче изтича откъм пътеката и размаха тоягата си:

— Избяга! Скоро! — викаше то.

Овчарите наскачаха и хукнаха към него. Кир изпревари всички, лек, ловък и пъргав като топка.

— Кой избяга? — спря се задъхан той.

— Момчето. Избяга с двете лодки.

— Как с двете лодки? — стрелна го Кир. И преди другите да се усетят, той се спусна през зашумената пътечка към брега. Наистина по средата на широката мързелива река се люлееха две лодки — лодката на Кир и прогнилата черупка, която намериха завързана на един брястов кол до брега. Траян дърпаше леко с лопатите, колкото течението да го не измести надолу, и чакаше да разбере какво ще стане с другарите му.

— Защо си избягал? — извика сърдито Кир.

— Че откъде да знам кой е този — дигна рамене Траян.

Но преди Траян да обърне лодката и да се приближи към скелята, пристигнаха и другите овчарчета. Последен тичаше Орфей. Брадатият мъж, уверен, че момчетата наистина са само три, хвана Кира за ръката и го раздърпа сърдито.

— Защо сте откраднали нашата лодка, а? — сопна се той.

— За вашата лодка аз не давам една върбова треска — отвърна спокойно Кир и смигна презрително. — Но нашият другар е постъпил умно — ако вие сте лоши хора, няма с какво да го преследвате, като ви вземе лодката.

— А, щом е така, ние с вас двамата инак ще се разправим! — стисна го още по-здраво брадатият мъж за ръката. Кир се извърна и го изгледа изпитателно отдолу нагоре, като че ли преценяваше като каква ще да е силата му.

— Пусни ме! — рече твърдо Кир и се дръпна ловко.

Обиден, види се, че така лесно го изтърва, брадатият мъж посегна да го хване отново, но Кир пак се изплъзна от ръцете му. Овчарчетата и Орфей гледаха смутени и слисани. Високият брадат мъж подгони Кира, но не можа да го хване, макар че Кир се въртеше наоколо.

— Дръжте го! — изкомандува най-сетне брадатият мъж. Едно от овчарчетата посегна да го хване, но само съдра ризата му. Друго препречи пътя му, но Кир го гътна и отскочи като топка на другата страна.

— Дръж се, Кир! — извика Траян и се изправи, за да се хвърли във водата. Но Кир му махна повелително да си седи в лодката.

Орфей прехапа устната си, очите му пламнаха гневно, той направи лек скок и хвана за ръката едрия мъж.

— Какво искаш от нас, човече? Какво сме ти направили?

— Дръжте и него! — извика мъжът. — Ще ги науча аз тия разбойници! Ще ни платят сега за всичко.

В това време петима от овчарите се метнаха върху Кира. Той се огъна, пътна двама на земята, един удари по брадата, изплъзна се пак и се хвърли от брега във водата. Овчарите потърсиха камъни, за да го замерят, но Кир не се виждаше никакъв. Много навътре, дето никой не очакваше, че ще се покаже, Кир надигна мургавата си глава, пое си набързо дъх и пак се скри под водата. Учудени от тази ловкост, овчарите останаха с тояги и камъни в ръцете, без да се опитат дори да го замерят. Когато втори път се показа над водата, Кир вече беше близо до лодките. Той се извърна, та погледна към брега, сетне с няколко мощни и пъргави удара на краката отиде при Траян, покачи се на лодката, изцеди бавно и внимателно косата си и погледна към брега. Едрият мъж беше хванал Орфея и го дърпаше.

— Доведи лодките по-близо до брега, на петдесетина крачки под скеличката — поръча Кир. — Ех, ако да не беше Орфей, тъй щях да цапардосам тоя брадат дангалак, че да ме запомни, но… ще пребият Орфея. Яд ме е, че ти не беше на брега вместо него.

— Аз нали ти казвах! — извика накипял от гняв и досада Траян.

— Нищо — махна с ръка Кир. — Аз да отивам, че може да го пребият.

И преди Траян да разбере къде ще отива, Кир се хвърли във водата и бързо зацапа към брега. Овчарите оставиха Орфей и се вгледаха учудени в него. Защо това момче се връща пак назад? Дали не взе някое страшно и опасно оръжие? Дали не даде някакъв знак на своята скрита дружина?… Овчарите гледаха как бързо и безстрашно плуваше към тях, спогледаха се, издърпаха Орфея нагоре и сами се оттеглиха към тясната пътечка. Кир излезе на брега, отърси се, приглади пак плътно косата си и тръгна спокойно и смело нагоре. Овчарите гледаха ококорени и не знаеха какво да правят. Това безстрашие ги порази. Не е чиста тази работа, мислеха си те, това чужденче крие някаква тайнствена сила… Те гледаха каменните му мишци, опечени на слънцето и лъснали от водата, гледаха и не можеха да се начудят. От всички най-смутен беше брадатият мъж и поради това, когато Кир стигна до тях и посегна, та издърпа Орфей, никой не дръзна да го възпре.

— Да не беше моят другар — и Кир го посочи с поглед, — щях да ви науча как се закачат мирни пътници, но… хайде да забравим лошото…

— А защо не казвате кои сте и защо сте слезли тук? — обади се примирително брадатият мъж.

— Нали ви казахме — пътници сме, слязохме да потърсим прясна вода — отвърна троснато Кир.

— А закъде пътувате? — попита недоверчиво русото момче.

— Пътуваме си по работата — отговори неопределено Кир. — Пък щом толкова искате да знаете накъде пътуваме, ще ви кажа — натърти той, като се напрягаше да измисли нещо по-правдоподобно. — Пътуваме при брата на ей онова момче в лодката, той с дружината си от една година се е заселил нейде нагоре и лови риба в реката.

— Има, има рибари нагоре! — извика най-младото овчарче. — Татко разправяше, той ходил при тях. Сеели и жито.

— Ха, ето, те са! — потвърди бързо Кир.

— Че тъй кажете, та да се разберем! — обади се примирително и малко сконфузено едрият мъж. — Знаете, понякога ни нападат разни разбойници и ни отвличат стадата…

— Ба, има и лоши хора — съгласи се тутакси Кир.

Най-малкото овчарче вече гледаше усмихнато и приятелски Орфея. Орфей също го изгледа приветливо.

— Ти имаш свирка! — учуди се радостно Орфей. — А знаеш ли да свириш?

— Като него втори свирец в селището нямаме — похвалиха го в един глас неколцина от овчарите.

— Значи имате и други свирци?

— Имаме, имаме! — потвърдиха те.

— А я посвири да те чуем и ние! — тупна го ласкаво по рамото Орфей.

— Сега не ми се свири — сви устни овчарчето.

— А кога свириш? — не го оставяше Орфей.

— Кога се захлади.

— И аз тогава свиря — смигна Орфей.

Овчарчето се ококори.

— И ти ли свириш? — И то измъкна свирката от пазвата си. — На, посвири да чуем.

— Най-напред ще посвириш ти, че сетне аз — настоя Орфей.

Увлечени в тази другарска разправия, овчарите също се намесиха, сбутаха малкия си другар и го накараха да свири. Те искаха да се похвалят пред непознатите чужденци, а също така да видят дали този момък умее да свири, или само тъй се шегува…

Малкото овчарче духна засрамено в свирката, сетне намести сериозно и важно устничките си и засвири. Наистина то не свиреше лошо, само тук-таме бъркаше в извивките, някъде не можеше да улучи ония височини, които искаше да вземе, но все пак за обикновените слушатели това беше задоволително майсторство. И овчарите го гледаха с възторг, те се гордееха с него. Малкият музикант изсвири една песничка, изсвири още една, третата не беше упражнил добре и я изсвири с доста грешки, а при четвъртата засече, свали засрамено свирката и я отпусна надолу в малката си, опалена от слънцето ръчичка.

— Ха сега да видим тебе! — усмихна се недоверчиво русото овчарче и кимна с глава към Орфея.

Орфей посегна, та взе свирката, огледа я, като че ли търсеше някаква скрита повреда, духна, поглади с дланта на дясната си ръка отворите, пак духна, след това я намести внимателно в ъглеца на устата си и пръстите му заиграха в невидим и вълшебен ритъм. Мека, лека, топла мелодия се плъзна върху спокойната мътна вода, вплете се в натежалите зелени вейки на гъстите върбалаци и отпуснатите крайбрежни дървета, напълни учудените диви души на овчарите, покори ги, стопи ги и ги преобрази. Някакъв невидим и незнаен глас, мил и убедителен, им разказваше за един далечен хубав свят, дето хората работят доволни и весели, работят задружно и мирно и дето всеки трудолюбив и свободен човек е драг и очакван гост. Там има също такива гойни стада като тъдявашните, но те носят на шиите си прекрасни звънци, чиито песни се сливат с песните на хората… Изведнъж Орфей скърши приказката за далечната хубава страна на свободните добри хора и подхвана кръшна, игрива песен. Мускулите трепнаха неволно, лицата цъфнаха в широки, благи усмивки, очите пламнаха. Като че ли всичко наоколо се раздвижи, заигра, понесе се. Босите, черни, загрубели крака се раздвижиха, като че ли под тях хвърлиха лека жарава. Всички усетиха непозната лекота и бодрост. Някаква невидима сила ги изпълни, погали душите им, окрили сърцата им. Колко просторен и хубав изглеждаше сега светът, колко благодатна и любима беше земята!…

И както всички, които досега бяха слушали песните на Орфея, овчарите мълчаха и не се помръднаха, когато той свали свирката усмихнат сдържано, загледан в лицата им с някакъв присмехулен пламък в зениците.

— Дръж, хубава свирка имаш — посегна Орфей към малкия овчар. — Учи се, залягай и ще научиш още по-хубаво да свириш.

Овчарите като че ли се събудиха от дълбок и красив сън. Брадатият главатар, разлюлян като от треска, пристъпи към Орфея и се наведе.

— Прощавай — рече той много тихо, — ние… аз бях много лош с вас… с тебе…

А едно черно момче с ниско чело и с широка уста, види се, затрогнато за пръв път през живота си, се спусна към Орфея, стисна му сърдечно ръката и го погледна умолително.

— Остани при нас! — рече то само.

— Ако ми падне път на връщане, ще се отбия — усмихна му се другарски Орфей. О, ако те знаеха колко беше измъчен той и с какво нетърпение бързаше да иде в своя роден край, дето го чакаха родителите му, а може би и тя, Дика!… Мъчно му беше на Орфея, че трябваше да лъже тези затрогнати овчари, но нямаше какво да се прави — съгледниците на владетеля можеха случайно да попаднат тук и да научат, че е минал един прочут свирец…

— Ще се върнем… Пак ще се върнем — поклати утвърдително глава Кир. — А сега да вземем вода и да продължим, че нас път ни чака.

— Вода! — извика повелително брадатият мъж. — Скоро донесете стомните!

Кир и Орфей извикаха Траяна. Малкият рибар постоя малко, за да разбере дали не им кроят някаква примка, но когато Кир махна нашироко с десницата, той дигна веслата и ги удари силно в мътната вода.

Колкото и да бързаха, тримата пътници трябваше да останат още малко в сянката на широките каваци, за да си похапнат от трапезата на овчарите. Най-сетне яденето свърши, пълните стомни бяха пренесени на брега до лодката, тримата пътници се качиха и Кир дигна лопатите.

— Вземете и нашата лодка! — предложи им любезно, от все, сърце едрият мъж.

— Стига ни една — махна другарски Кир.

— Довиждане! Да се отбиете на връщане. Ще ви чакаме в селото! — извикаха овчарите и дигнаха високо гегите.

— Непременно да се отбиете… Довиждане…